Виенски книжовен договор

Виенският книжовен договор е историческо споразумение за създаването посредством обединяване в единен литературен сърбохърватски език на съществуващите към него време народни говори в Сръбско и Хърватско, включая и най-вече Босна и Херцеговина, както и в самостоятелното по това време югоизточно формирование, прераснало две години по-късно в Княжество Черна гора.
Днес на практика, поради историческите перипетии и въпреки дългогодишно налаганата и провеждана последователна политика в тази насока от Австрийската империя, Австро-Унгария и наследилата ги Югославия, това споразумение не е изпълнено и не се спазва. Към 2011 г. в диалектния континуум на сърбохърватския език са обособени четири официални езика - сръбски, хърватски, босненски и черногорски.

Виенският книжовен договор преследва целта да създаде един общ книжовен език за всичките западно-южнославянски наречия. По времето на Югославия езикът е даже прекръстен на сърбохърватско-словенски, имайки претенциите да привключи към себе си исловенския.

Като най-подходящ народен говор за всичките тези наречия, е избран южния за Босна и Херцеговина в дубровнишкия му вариант, а именно източнохерцеговинския, който е и типичния сръбски, заложен междувременно от Вук Караджич като книжовна норма за сръбския език.

Историческото споразумение е сключено на 28 март 1850 г. в столицата на Австрийската империя. Сам по себе си този символичен акт е достатъчно красноречив чии външнополитически интереси обслужва този книжовен договор. Под текста му са положили подписите си осем западно-южнославянски книжовници - петима хървати, двама сърби и един словенец. Целта която са си поставили тези езиковеди е благородна - да сближи в една цялост тези южнославянски народи.

Книжовното дело по съставянето на езиково-терминологичния общ понятиен апарат е финансирано от имперското австрийско министерство на просветата, тъй като по този начин се пестели правни и административни сили, енергия и пари - посредством въвеждането на единен езиков стандарт.

Инициатор на договора за общия език и терминология е Франц Миклошич, депутат в Австрийския Райстаг, който заемал длъжността "имперски библиотекар", и който предварително призовал сърбите и хърватите да седнат на една маса и да се разберат по въпроса за единния книжовен език. Естествено това се случило непосредствено след като поканените от Австрия руски войски потушилиунгарската национална революция през 1848 г. Сърбите от военната граница в днешна Войводина за активната си позиция на австрийска страна срещу унгарците, били възнаградени със създаването на Войводство Сърбия и Тамишки Банат. Непосредствено преди сключването на договора, от най-видния сръбски книжовник и просветител Вук Караджич (пребиваващ от дълго време в австрийската столица) била излязла статията "Сърбите, всички и навсякъде" в сборника му Ковчежић за историју, језик и обичаје Срба сва три закона.

Един от хърватските книжовници подписали договора - Иван Кокулич, заявил след сключването му, че до онзи момент хърватската интелегенция е спала дълбок сън - била подложена на италийското латинско влияние на илиризма още от времето на "Царството на славяните", като сред хърватските женски дружества се общувало на немски, а старите хърватски аристократични родове изпращали синовете си в Унгария да учат унгарски - виж и хърватско-унгарска уния.

Споразумените гласи, че от подписването му насетне южнославянските просевтители ще работят в насока изграждането на общ книжовен език, за да не се бъркат диалектите - посредством официална стандартна книжовна норма. Тази норма трябвало да бъде изградена на базата на т.нар. щокавско наречие от йекавски говор, което наречие било общо за всички тази южнославянски народи. Споразумението носи подписите на:

• Иван Кукулевич (хърватин)
• Димитрие Деметер (хърватин)
• Иван Мажуранич (хърватин)
• Вук Караджич (сърбин)
• Винко Пацел (хърватин)
• Франц Миклошич (словенец)
• Стефан Пеякович (хърватин)
• Джуро Даничич (сърбин).

За и при постигането на споразумението е търсен баланс, който е и намерен. Хърватските представители остават доволни заради признанието за официална на езиковата им норма на която е написана тяхната ренесансова Дубровнишка книжовност, като и сърбите са също удовлетворени поради припознаването на езика на епическата им народна поезия от приморските сръбски земи за книжовен - виж и бугарщици.
Въпреки точно уцеления сърбо-хърватски книжовен баланс, и от двете страни имало недоволни, възроптали срещу сключването му. От хърватска страна, споразумението засягало най-вече онези които пишели на кайкавско наречие, включващо и Загреб. От сръбска страна особено остра била реакцията на Сръбската православна църква. В нейна подкрепа се обявили и видни книжовници отВойводина, които били привикнали към славяносръбския, намирайки го за по-адекватен от херцеговинския. Отделно от това сърбите употребявали основно кирилица, което допълнително усложнявало въпроса с формирането на общия сърбохърватски език - виж исръбска кирилица. От хърватска страна споразумението не уважил Людевит Гай, което направило изключително неприятно впечатление на хърватската общественост. Въпреки това, известният хърватски филолог Ватрослав Ягич яростно защитил през 1864 г. сключеното споразумение.