Договорът от Нови Сад или още и Новосадският договор е споразумение подписано на 10 декември 1954 г. в Нови Сад между тогавашните основни хърватски, сръбски, босненски и черногорски лингвисти с цел регулация посредством стандартизация на общсърбохърватски език.
Виенският книжовен договор от 1850 г. полага началото на процеса на обединение на хърватския и сръбския езици в един общ сърбо-хърватски език. Като основа за общия стандартизиран език е взет народния говор на Босна и Херцеговина, характеризиращ се като т.нар. щокавски диалект от йекавското произношение.[1] Под влияние на тези идеи, както и на господстващата по него време в Югославия марксистко-ленинска идеология, тогавашните югославски езикови идеолози решават да реформират отново сръбския и хърватския езици в посока на ново сближение. Вследствие от езиковата реформа международната лингвистика през следващите десетилетия възприема сърбохърватския, като един език на сърби и хървати, а и на бошняци и черногорци.[2]
Предходно, по времето на Кралство Югославия, езиковото обединение също е било наложено от властите в Белград. След разпадането на Кралство Югославия започва самостойно развитие на езиците на сръбски и хърватски, още повече, че усташите след като идват на власт в Хърватия отново потвърждават самостоятелността на хърватския език.[3]
Това положение остава в сила дори след края на Втората световна война. Непосредствено след войната, първата югославска конституция признава самостоятелността и на хърватския, и на сръбския език.
Първият опит за ново сбижаване на двата езика е на "Матица Сръбска". Въпросът за сърбохърватския език е подигнат през септември 1954 г. В летописа на "Матица Сръбска" са публикувани мненията на четиридесет съучастници. След излизането на резултатите от своеобразното допитване посредством анкета, е проведена тридневна сбирка (на 8, 9 и 10 декември 1954 г. в Нови Сад), на последния ден от която се решава отново да се изгради и въведе в официална употреба общ сърбохърватски език. Естествено това решение е продиктувано от официалната политика на югославските комунисти, властващи в СФРЮ по това време.
Новосадският събор или езиковата сбирка излиза с 10 решения:
Народният език на сърби, хървати и словенци е сърбохърватски, който се развива около две главни средища - Белград и Загреб, и който има две основни произношения - екавско и йекавско.
Наименованието на този официален език винаги включва и двете му съставни части - сърбохърватски или хърватскосръбски.
За азбука на този език се приемат равноправно и кирилицата и латиницата, като и сърбите и хърватите ще се учат в училище и на двете азбуки.
По принципа на азбуките, съответно и екавския и йекавския говор са своеобразному равноправни.
За съхраняване богатството на сърбохърватския език е необходимо издаването на общ речник и затова участниците в събранието приветстват инициативата на "Матица Сръбска" и "Матица Хърватска" за неговото издаване.
Въпросът за общия речников фонд е най-неотложния и изисква незабавното му решаване. Необходимо е да се изработи такъв за задоволяване потребностите във всички области на икономическия, научен и културен живот като цяло.
Общият език трябва да има и общ правопис. Разработването на такъв за момента е най-важна културна и социална потребност. За общия правопис ще се изготви проект на базата на споразумение между сръбска и хърватска комисия от експерти. Преди окончателното му приемане, проектът ще бъде представен на вниманието за обсъждането му от професионалните сдружения на писателите, журналистите, учителите и другите държавни служители.
Трябва решително да се сложи края на създаваните изкуствено пречки пред естественото и нормално развитие на сърбохърватския език. Трябва да бъде предотвратено и повреждането на неговата поява от произволни "преводи" на текстове и писането на "оригинални" такива от писателите.
Комисията за извършването на правописната реформа и изготвянето на общата терминология определя трите университета в Белград, Загреб и Сараево, както и двете академии в Загреб и Белград и двете "матици" в Нови Сад и Загреб, като отговорни държавни институции за развитието на терминологията, което е необходимо да се осъществява в сътрудничество с федералните институции, и съобразно законодателството и стандартите, както и в диалог с професионалните сдружения на обществениците.
Решенията на събранието да се сведат до знанието чрез предоставянето им на федералното ръководство на страната и на изпалнителната власт на Народна република Сърбия, Народна република Хърватия, Република Босна и Херцеговина, Република Черна гора, както и на ръководствата на университетите в Белград, Загреб и Сараево, Академиите в Загреб и Белград и "Матица Хърватска" в Загреб, като бъдат ѝ публикувани във вестниците и списанията.
Решенията са подписани от 25 писатели и езиковеди (7 от Хърватия, 15 от Сърбия и 3-ма от Босна), най-видните сред които от двете страни са Иво Андрич и Александър Белич.
Въз основа на тези съборни решения през 1960 г. е въведен общ правопис, а "матиците" излизат съответно с правописни речници на латиница за йекавското произношение, и на кирилицата за екавското произношение.
Новосадските книжовни съборни решения срещат още на времето си неодобрение и на запад и на изток.[4][5] През 1967 г. 19 хърватски културни учреждения излизат с декларация, че решенията в същност обслужват сръбската експанзионистична политика за асимилация посредством езика.[6] Хърватските културтрегери искат равноправие между сръбския, хърватския, словенския и македонския езици в Югославия.[7] Те веднага се обвинени от съюза на югославските комунисти в "хърватски национализъм", което нагнетява напрежение сред хърватското общество и скоро се стига до събитията известни като "хърватска пролет".
Някои босненски писатели като Алия Исакович също критикуват новия книжовен договор, който е в същност втория политически книжовен проект в рамките на два века. Бошняците критикуват книжовната реформа от позицията, че тях никой не ги е питал за мнението им по въпроса за единния сръбскохърватски книжовен език, и че Босна и Херцеговина не е взела участие в решаването на този въпрос, както и че е трябвало да бъде уважавано и тяхното становище.[8]
________________________
↑ Миодраг Поповић, Вук Стеф. Караџић (стр. 320), НОЛИТ, Београд, 1987.
↑ Хрватски и српски један језик?
↑ Хрватски и српски један језик?
↑ Звати се Вук Карађић
↑ КАКО ЈЕ СИСТЕМАТСКИ УНИШТАВАНО СРПСКО ПИСМО
↑ Нови језици: Говорите ли нашили
↑ Прицај српскохрватски да те цео свет разуме
↑ Варијанте на поправном испиту
Няма коментари:
Публикуване на коментар