Метаморфорзата на хазяйките
Има Черноморски акули. Достигат до 2 метра. Нашите хазайки по морето са същите малки акули. Комерсиализацията превърна едновремешните гостоприемни бабички в алчни лелички, без нищо човешко.
Отсядахме в Созопол при баба Мария. Тя ни приемаше в малката си къщурка. Миришеше на старо, таваните бяха ниски и криви, на стената висеше портрет от сватбата и се разхождаха скокливци, но беше автентично. В двора имаше цвета, тя поливаше градината и понякога ни даваше домати, краставици, боб. Привечер отваряше кокошарника, провикваше се: "Свобода, свобода!" и гонеше кокошките на улицата. Те отиваха отсреща в стърнищата и чоплеха земята. Имаше и едно вързано сиво магаре отсреща. Привечер баба Мария сядаше под дървото на скованата пейка. Почти винаги някоя съседка идваше да си приказват или просто да гледат улицата, по която рядко минаваха и хора, и коли. Понякога чукаха нахут. Това беше улица Одеса 29, улицата покрай морето.
Тогава бяхме малки с брат ми и ходехме заедно с наш'те на море. Сутрин ставахме и си правехме закуска в двора, ходехме на плаж и следобед лягахме да почиваме. От двора се виждаше тъмно-синьото хладно море, контрастиращо с жегата, напечения асфалт и сухото поле с тръни отсреща, в което пищяха скакалци. Виждаха се малките бели зайчета, които се разпенваха и се скриваха, виждаше се плажът, на който рано сутрин нямаше никой. В следобедните жеги и привечер чайките висяха във въздуха, на едно място, върху горещия вятър. Понякога се появяваше костенурка. Привечер излизахме да се разхождаме из града и в центъра дърветата бяха претъпкани с птици, които се прескачаха и огласяха наоколо с едновременното си чуруликане. Градинката с фонтана в центъра, пощата с чешмичката, после Стария град. Времето течеше бавно, a на края на града, при скалите и откъдето се вижда острова, духаше силен вятър и донасяше отнякъде някаква необяснима тъга. Ресторантите, пристанището, лодките, сергиите със скъпоценности, стативите на художниците портретисти, хората допълваха атмосферата и правеха маршрута вълнуващ .
По-късно, когато пораснахме и ходехме с приятели при баба Мария, една ден тя ни каза, че ако ни трябват пари, имало там, в стаята, до леглото. Не само, че не ни искаше, да, ние си плащахме за квартира, но по друг начин; не само, че не се страхуваше да не я ограбим или измамим, ами искаше да ни даде, а не да ни вземе парите. Тя ни даваше дом, не стая.
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=257676
Няма коментари:
Публикуване на коментар