Древнойонийската литературна елегия

Елегията и ямбът са най-важните лирични жанрове, създадени в Йония. И единият, и другият жанр са свързани с фолклорни обредни песни, обаче новото съдържание, родено от социалната революция на VІІ - VІ в., не само обогатява тематично фолклорните жанрове, но и ги издига на по-високо стъпало: народната песен се превръща в индивидуална лирика, в която намират израз противоречията на епохата, нейната политическа борба и проблемите на мирогледа. Така например елегия се наричал в Мала Азия плачът, нареждането, отговарящо на гръцкия threnos ; тя се изпълнявала със съпровод на малоазийски инструмент – фригийската флейта. Древнойонийската литературна елегия обаче няма задължително тъжен характер: тя е лирично стихотворение с поучително съдържание, което включва подканвания и апели към важно и сериозно действие, размишления, афоризми и т.п.1 Елегиите се пеели на пиршествата и народните сборове. Външен белег на елегията, който я отличавал от всички други жанрове, е особеният стихов строй, правилното редуване на хекзаметъра със стих с малко по-друга структура, пентаметър, като образува строфа от два стиха, елегичния дистих (он) (елегично двустишие). Този мелодичен строй навярно бил вече присъщ на старинното оплакване и литературната елегия го е възприела заедно със съпровода на флейта. Следи от някогашния траурен характер на елегията се запазили и в използването на елегичния размер за стихотворните надписи върху надгробните плочи (“епиграма”, т.е. “надпис”), но по съдържание литературната елегия излязла далеч вън от рамките на оплакването. Стихотворната форма на елегията (хекзаметърът и родственият нему пентаметър) я сближавала с епоса и тематиката й често пъти съвпадала, особено в началото на VІІ в., с ония размишления, които епическите поети влагали в устата на своите герои; ето защо езикът на елегията бил близък към епическия и елегията лесно се разпространявала из всички области на Гърция, без да променя особеностите на своя диалект.