23 август е Европейският ден на жертвите на Сталинизма и Нацизма, който беше приет от европарламента преди около 2-3 години. Всъщност този ден е част от един много по-стар консервативен проект за изравняване на комунизма и фашизма, коренящ се в началото на студената война в пропагандните антикомунистически лозунги.
Казвам консервативен, защото към него се стреми общо взето целият спектър от всевъзможни десни, реакционни иконсервативни партии (включително и партии, споделящи идеологията на масовия убиец Брейвик, за която вече писах).
Когато студената война бе спечелена от капиталистическия блок, той се опита да си наложи своята визия за историята. ”Историята на победителите” обаче не е точно истинската история, а история в която все повече и повече се объркват основни неща от историческите факти и едва ли не, скоро ще почне да се учи, че втората световна война е била на САЩ и ЕУ срещу немско-руско-ислямистки съюз. Нещо като пародията Idiocracy, която за съжаление започва да изглежда реалистично:
Това че въпросното изравняване се подкрепя от крайно десните не е никак случайно, те много добре знаят, че истинското значение на този процес всъщност е криминализацията именно на комунизма. И не става дума за най-отвратителната му реализация като сталинизма, а за самата идея, а именно стремежа към отхвърляне на класовото общество в името на универсалното равенство.
Точно и това е причината в България (където вече на всякакви нива се отрича, че е имало тук някога фашизъм, избитите евреи от окупираните теоритории почти не се споменават и т.н.) този ден да се чества пред паметника на “жертвите на комунизма”.
Сега, когато повече от 20 години реставрация на капитализма, класовите неравенства стават все по-болезнени за хората все още пазещи спомена за някаква (макар и лоша, но все пак някаква) социална държава и относителни (спрямо настоящето) справедливост и равенство, управляващата класа има все по-голяма нужда да криминализира възможните алтернативни утопии.
Така вулгарната хегелианка Цецка Цачева заяви: “Историята е неумолима и има своята логика. Събитията от последните няколко дни показват, че в съвременния, днешния 21 век, както и в отминалия го 20 век, няма място за тоталитарни режими.”
Елементарни исторически познания са нужни да се види, че логиките на най-големите извращения на нацизма са изобретени век по-рано от либералните режими, а именно: евгениката и расовата хигиена, концлагерите, расизма, национализма, робството, империалистическите войни, включително и геноцида.
Но Цачева продължава, казвайки, че “падналите от тоталитарните режими” са “хора, които са градили за България, станали жертва на политическо противопоставяне на несъвместимост на идеи… Днес имаме нужда да градим, за нас е пагубно противопоставянето.”
(Естествено, тук трябва да се запитаме какво точно се гради в последните 20 години, освен комплексите от затворен тип и моловете? Не ми се пише по този въпрос точно сега, само ще отбележа, че на сайтът “Изгубената България” всички снимки след 1990 са на разпадащи се сгради и заводи, а огромна част от снимките от социализма са на аспектите от модернизацията и индустриализацията на страната. Когато са разчитали не на въздух под налягане от ипотечни балончета, а са градили истински заводи, като Нефтохим, продаден на руската (!) Лукойл от бореца против “руското влияние” Костов –за пари в брой! А Лукойл сега дори не плаща данъци.)
Но да се върнем на абсурдите по изравняването на фашизма със спасилите Европа от него и подмяната на историческите факти с блудкави лозунги.
Тук публикувам превод на кратка статия на Жижек, в която той коментира смисъла на политическия процес за изравняване на комунизма и фашизма. Статията е от преди повече от 6 години и е много по-актуална днес, когато наблюдаваме нови вълни на истеричен антикомунизъм в цяла Европа, забрана на комунистически символи, даване на почетни пенсии на борци срещу комунизма, декларации-мекларации и т.н. (Ако ви се четат малко фашизирани антикомунистически патетизми горещо препоръчвам страницата за изповеди на Фалун Гонг за дестилиран антикомунизъм. Много може да се научи какво е в главите на антикомунистите и колко интуитивно близко са до идеалите на фашизма.)
***
Славой Жижек
17 май 2005 г.
Източник: http://www.lrb.co.uk/v27/n06/zize01_.html
На трети февруари по вестниците, разбира се не по първите страници, се появи кратка бележка. В отговор на призива за забрана на обществените употреби на свастиката и друга нацистка символика, група консервативни членове на Европейския парламент, основно от бивши комунистически страни, изиска същото да се приложи и към комунистическата: не само сърп и чук, но дори и към червената звезда. Това предложение не трябва да се подминава с лека ръка: то бележи дълбока промяна в идеологическата идентичност на Европа.
До сега, да го кажем директно, Сталинизът не е отхвърлен в същата степен, както и Нацизма. Напълно запознати сме с чудовищните аспекти, но все още продължаваме да намираме Ostalgie [oт немски – носталгия по бившия социалистически блок. Бел прев.] приемлива: може да направиш Gоodbye Lenin!, но Goodbye Hitler! е абсолютно немислимо. Защо? Да вземем още един пример: в Германия има множество компакт дискове със стара източногерманска революционна и партийна музика, лесно могат да се открият песни от ‘Stalin, Freund, Genosse’ до ‘Die Partei hat immer Recht’. Обаче трябва доста да се потрудиш да намериш сборен диск с нацистки песни. Дори и на едно шеговито ниво, разликата между Нацистката и Сталинистката вселена е очевидна, точно както е и когато си припомним, че по време на сталинистките нагласени съдебни процеси, обвиненият е бил принуждаван да признае публично престъпленията си и да даде обяснения относно това как е стигнал до извършването им. Докато нацистите никога не са карали евреина да признае, че е бил замесен в еврейски заговор срещу немската нация. Причината е ясна. Сталинизмът се самовъзприема като част от традицията на европейското Просвещение, според което истината е достъпна за рационалния човек, независимо от това колко е покварен, всеки трябва да се счита за отговорен за действията си. Но за нацистите вината на евреите е произтичала от факта на тяхното биологическо устройство: няма нужда да докаваш, че са виновни, след като те са виновни само поради факта, че са евреи. В сталинисткото идеологическо въображение, универсалният разум е обективизиран под маската на неумолимите закони на историческия прогрес, а всички ние сме техните слуги, включително и лидерите. След даването на реч от страна на нацисткия лидер, той остава безмълвен, приемайки аплодисметите. От друга страна, при сталинизма, когато задължителните аплодисменти избухват накрая на речта на лидера, той сам се изправя и се включва в аплодирането. В To Be or Not to Be на Ernst Lubitsch Хитлер отговаря на нацисткия поздрав като вдига ръката си и казва: Хайл на мен! (Heil myself). Това е просто шега, защото в реалността не би могло да се случи, докато Сталин действително си прави ‘хайл на мен’, когато се включва в аплодирането. Вземете например това, че за рождения ден на Сталин, затворниците са му пращали поздравителни картички от най-мрачните краища на ГУЛАГ: не е възможно да си представим евреин в Аушвиц да прати подобна телеграма на Хитлер. Това е едно безвкусно разграничение, но подкрепя твърдението, че по време на Сталин управляващата идеология допуска съществуването на пространство, в което лидера и неговите подчинени могат да се срещнат като слуги на Историческия Разум. Под управлението на Сталин, всички хора са били, теоретично, равни. При Нацизма не намираме никакъв еквивалент на дисидентите комунисти, които са рискували живота си, борейки се против това, което са възприемали като ‘бюрократична деформация’ на социализма в СССР и империята му: няма никой в нацистка Германия, който да защитава ‘Нацизъм с човешко лице’.
В това е недостатъка (и пристрастието) на всички опити, като този на консервативния историк Ернст Нолте, да възприемем една неутрална позиция – тоест да запитаме защо не се прилагат едни и същи стандарти към комунистите, както и към нацистите. Ако Хайдигер не може да бъде извинен за флиртуването си с Нацизма, защо могат Лукач и Брехт, а и други да бъдат извинени за много по-дълготрайната им връзка със Сталинизма. Тази позиция принизява Нацизма до реакция срещу и повторение на практики, които вече са съществували в Болшевизма – терор, концентрационни лагери, борба до смърт срещу политическите врагове – следователно ‘първородния грях’ е този на Комунизма.
В края на 1980-те години, Нолте беше основния опонент на Хабермас в така наречения Revisionismusstreit, твърдейки, че Нацизмът не бива да бъде смятан за несравнимото зло на 20-ти век. Нацизмът, колкото и осъждан да трябва да е, се появява след Комунизма: той е една прекомерна реакция срещу Комунистическата заплаха и всичките му жестокости са просто копия на вече извършениете по време на Съветския комунизъм. Идеята на Нолте е, че Комунизмът и Нацизмът споделят същата тоталитарна форма, а единствената им разлика е в емпиричните дейци, които запълват отредените им структурни роли (евреите и ‘класовия враг’). Обичайната либерална реакция срещу Нолте е, че релативизира Нацизма, редуцирайки го до вторично ехо на комунистическото зло. Обаче, дори и да оставим настрана безполезното сравнение между Комунизма – пропаднал опит за освобождение – а от другата страна радикалното зло на Нацизма, все пак трябва да признаем централния мотив на Нолте. Нацизмът действително е реакция срещу комунистическата заплаха; действително заменя класовата борба с борбата между арийци и евреи. Това което имаме тук е едно изместване във фройдисткия смисъл на думата (Verschiebung): Нацизмът подменя класовата борба с расовата борба и по този начин прикрива истинската й природа. Това което се изменя при прехода от Комунизъм към Нацизъм е въпрос на форма, а в тази промяна лежи и нацистката идеологическа мистификация: политическата борба бива натурализирана в расов конфликт, класовият анагонизъм, присъщ на социалните структури, бива редуциран до нашествието на чуждо (еврейско) тяло, което нарушава хармонията в арийската общност. Не е вярно, както твърди Нолте, че и в двата случая има една и съща антагонистична структура. Истината е, че мястото на врага се запълва от различни елементи (класа, раса). Класовият антагонизъм, за разлика от расовата разлика и конфликт, наистина е присъщ на и съставляващ социалното поле; Фашизмът подменя този съществен антагонизъм [с несъществуващ].
Следователно е необходимо да разпознаем трагедията на Октромврийската революция: уникалният й еманципаторен потенциал и историческата необходимост от сталинисткия резултат. Трябва да имаме честността да отчетем, че сталинисткият терор, в някакъв смисъл, е бил по-’ирационален’ от фашисткото насилие. Жестокостта му несъмнено е знак, че за разлика от Фашизма, Сталинизмът е случай на изопачаването на една автентична революция. При Фашизма, дори и в нацистка Германия, е било възможно да оцелееш, да водиш външно ‘нормално’ ежедневие, ако не се занимаваш с някаква форма на опозиционна политическа дейност (и разбира се ако не си евреин). При Сталинизма от 1930-те години, от друга страна, никой не е бил в безопасност: всеки е можел неочаквано да бъде изобличен, арестуван и разтрелян като предател.
Ирационалността на Нацизма е била ‘кондензирана’ в анти-семитизма – във вярята му в еврейския заговор – докато ирационалността на Сталинизма пропива цялото социално тяло. По тази причина, нацистките полицейски следователи са търсели доказателства за следи на активна опозиция срещу режима, докато сталиновите следователи не са имали проблем да фалшифицират доказателства, да съчиняват заговори и т.н.
Също така трябва да признаем и това, че все още нямаме задоволителна теория на Сталинизма. В този смисъл е направо скандално, че Франкфуртската школа не успя да произведе един систематичен и изчерпателен анализ на феномена. Изключенията са показателни: Behemoth (1942) на Франц Нюманн, който предложи, че трите големи световни-системи – New Deal капитализма, Фашизма и Сталинизма – клонят към подобно, бюрократично, глобално организирано, ‘администрирано’ общество; Soviet Marxism (1958) на Хърбърт Маркузе, неговата най-малко разпалена книга, е странно неутрален анализ на съветската идеология без ясни ангажименти; и накрая, през 1980-те, опитът на някои хабермасианци, които, рефлектирайки на появата на дисидентския феномен, се опитаха да развият понятието за гражданско общество като пространство за съпротива срещу комунистическия режим – интересна, но не и глобална теория за специфичностите на Сталинисткия тоталитаризъм.
Как може една марксистка мисловна школа да твърди, че се фокусира върху условията за провала на еманципаторния проект, да се въздържи от анализ на кошмара на ‘истински съществуващия социализъм’? Нима фокусът върху фашизма не е мълчаливо признание за провала да се изправи пред реалната травма?
Тук трябва да се вземе решение. ‘Чистият’ либерален подход към левичарския и десничарския ‘тоталитаризъм’ – и двете са лоши заради тяхната нетолерантност към политически и други различия; отхвърляне на демократичните и хуманистични ценности и т.н. – е a priori погрешен. Важно е да заемем позиция и да обявим фашизма за фундаментално по-лош от комунизма. Алтернативата, идеята, че дори е възможно да се сравняват рационално двата тоталитаризма, клони към заключението – явно или косвено – че фашизма е по-малкото зло, разбираем отговор срещу комунистическата заплаха. Когато през септември 2003 г., Силвио Берлускони провокира гневни протести с наблюдението си, че Мусолини, за разлика от Хитлер, Сталин или Садам Хюсеин, никога не е убивал никой, истинския скандал беше в това, че, отделно от специфичността на Берлускони, това изявление беше част от един продължаващ проект за подмяна на условията на поствоенната европейска идентичност, досега базирана на анти-фашисткото единство. Това е точния контекст, в който трябва да бъдат разглеждани европейските консерватори, призоваващи за забрана на комунистическата символика.
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар