Да се видят какви са добрите и лошите страни на основния закон на Българската държава – Конституцията, е целта на статията на д-р Киров. – Да се види доколко нейния текст отговаря на изискванията на всеки закон, а още повече на един основен закон.
Авторът тръгва от дълбокото убеждение, че „Българската конституция е една от най-либералните и най-демократичните” и добрите й страни са общоизвестни, затова в полезрението на неговия критичен анализ ще са предимно техническите недостатъци и несъвършенства, „които са твърде много”.
Един от основните й недостатъци на първо място е, че не е достатъчно развито и релефно изтъкнато самоуправлението на отделните съставни части на държавата. Според автора не е достатъчно инцидентно предвиденото, във вмъкнатия от учредителното събрание чл.3: „самоуправление на общините”, за да бъде нашето управление децентрализирано. Наистина, никъде нашата първа Конституция не предвижда строго централизирано управление, но според автора това, че тя е поверила общодържавните работи на централните органи, без да изтъкне достатъчно и самоуправлението на отделните местни общности, „излиза като че централното управление е всичко, а местното – нищо.” Д-р Киров припомня, че не това е била волята на създателите на Конституцията като княз Черкаски, който смята, че единственото нещо, върху което може да стъпи една солидна нова Конституция, е общинското самоуправление. Такова било мнението и на всички „вдъхновители” на бъдещата Конституция. За децентрализация и широко самоуправление говори и проф. Дринов в известната си записка, четена в Учредителното Събрание на 14 март 1879 година. Изтъква го и рапортът на 15-членната комисия,натоварена да прегледа внесения от привременното правителство Проект на органически устав за държавното устройство на Българското княжество.
Голям недостатък на Конституцията е „липсата на всякакво ръководящо начало, което да легне в основата на съдебната ни организация”. С изключение на членовете, които говорят за Княжеското право за помилване и за амнистията, в цялата Конституция съществува само един чл. 13, който казва, че „Съдебната власт в цялата нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на Княза. Отношенията на Княза към тия места и лица се определят чрез особени наредби.” Авторът поставя въпроса за липсата на разграничение между термините „наредба” и „закон” и отбелязва, че именно административните правилници Конституцията нарича наредби /постановления/. В основния закон не е предписано нищо за ръководство или ограничение на самия законодател. В него не се срещат важните начала на публичността, на несменяемостта, на народния съд, което според д-р Киров е причината „и след десетки години нашето правосъдие да не може да застане на краката си”.
Но докато в Конституцията липсват постановления, които да дадат трайна основа на бъдещата организация на самоуправлението и на съдебната власт, по отношение на изпълнителната власт тя е прещедра. Причината е дълбоката вяра на нашите учредители, че подреденото от тях „правителство народно”, отговорно пред Народното събрание, не може да злоупотребява с властта си, колкото и тя да е широка. В наивната си вяра те са дали изключителни права на изпълнителната власт в чл. 47 и 76, според които „правителството в екстрени случаи има право да встъпва във функциите на законодателна власт”.
Изтъкнатите 3 важни недостатъка на Конституцията се отнасят до нейния текст като цяло. Това според автора са недостатъци от основен характер.
По-нататък д-р Киров пристъпва към подборна техническа преценка на текста на Конституцията. Основният въпрос, на който си поставя за цел да отговори, е: „Отговоря ли нашата Конституция на общите условия, наложителни за един основен закон: да бъде по съдържание и форма прост, ясен, точен и недвусмислен, дотам, щото да може всеки гражданин лесно да го разбира?” – Най-краткият отговор е: „Не!” Тя е разбъркана още в плана си, в който няма никаква система и симетрия. После, по съдържание тя показва, от една страна твърде важни непълноти, а от друга – много излишни повторения. И накрая, по отношение на израза, в нея има „голям брой тъмни места, неточни и двусмислени изрази, които на места са твърде опасни”.
Търсейки причините, поради които „нашата Конституция е излязла такова чудновато произведение – една рожба красива до идеалност в духът и вътрешното си достоинство, а облечена във форма почти карикатурна”, авторът откроява две основни: първата – че тя е работена прекалено бързо и втората – че е скърпена от разни и противоречиви източници, руски и европейски. Д-р Киров припомня извънредната бързина, с която проектоуставът е изработен в София от Императорското комисарство, под ръководството на управляващия Съдебния отдел С.И.Лукьянов. Берлинският договор, казва авторът, „остави на русите твърде късо време, в което късо време трябваше, една държава буквално в хаотично състояние, да се издигне от нищото и да се постави на свои нозе.” В Петербург са направени изменения на проектоустава, за които проф.Дринов съобщава, че са били в либерален смисъл. Главните източници на съставителя на проекта са били руските основни закони и Сръбският устав от 1869 година. Разделите, които се отнасят до Народното представителство, личните права и Държавния съвет, също и съдържанието в много от главите, озаглавени по руския текст, вървят според него по подобие на сръбския, отчасти на румънския и гръцкия.
„Като се има предвид, че Събранието е брояло твърде малко юристи, че от Конституции почти никой друг не отбирал, не е за чудо, че и онова, което по предложение на депутатите се е вмъквало в конституцията, объркало е още повече и без туй доста забъркания текст.” – пише д-р Киров
Техническите недостатъци авторът разпределя в 3 категории. Първата от тях е:
1. Текст – разбъркан, безсистемен, несиметричен
Авторът привежда за пример Белгийската конституция, която е послужила за образец на румънската, гръцката, пруската и др. конституции и която е разпределена просто и ясно: Територия…Права на белг.граждани…Власти: I Камари /1.камара на представителите, 2.сенат/ …II. Крал и министри /1.Крал. 2.Министри/…III. Законодателна власт…IV.Окръжни и общински учреждения…Финанси…Въоръжена сила…Общи разпореждания…Ревизия на Конституцията…Преходни разпоредби.
Такова просто и симетрично според автора е разпределението и на всички по-нови Конституции. Различават се от тях само най-старите, като унгарската и шведската. А Българската е най-новата и би трябвало да е най-модерната… В тези нови конституции всичко е казано на мястото си и веднага ще го намериш по заглавието. За жалост, в нашата Конституция не е така: ”в нея простотата е привидна, а заглавието винаги лъже”. Ако потърсиш нещо в това съдържание, самоуправлението например ще намериш в „Територия”, за съдебната власт се говори в главата „Княз”, а за изпълнителната власт – в „Управителни уредби” и в „Княз”, който разбира се е начело на изпълнителната власт. За Княза, макар да се говори за него в глава II, се говори още и в глави III, V, VI, VII и VIII. Следват посочени от автора редица примери за поднесен разбъркано и безсистемно конституционен текст.
Втората важна категория технически недостатъци според автора са:
2. Важни непълноти
Първата от непълнотите е вече посочената липса на подробности по самоуправлението и по съдебната власт. Следваща по значимост е „липсата на каквото и да било постановление, което да наумява на приложителите на Конституцията защитата на политическите права. Според автора освен това е недостатъчно само да се посочи отговорността на длъжностните лица в чл.165, без да се даде и някаква гаранция за това. И така нашите съдилища, пише авторът, освен в редките случаи, когато специален закон ги задължава за това, съдят само за частни и частноправни дела. За незачитане на законите гражданите попадат под Наказателния закон; за незачитане правата на гражданите от страна на властта, освен в редки изключения, никой не съди….Такъв член у нас няма.
На третата категория технически недостатъци е отделен обширен анализ. Той е за:
3. Излишните неща. Излишни повторения
Случите на излишни повторения са много. Авторът започва с напълно излишната цяла глава X, с едно-две малки изключения. Тя съдържа, заявява авторът, неща теоретически, които нямат място в една Конституция или пък неща, които се подразбират от самосебе си, без да е нужно да се казват.
Авторът изброява десетки примери на необясними повторения.
Обобщението е, че съставителите-преводачи на Конституцията показват особена наклонност към побългаряване на известни термини, но това побългаряване не винаги е сполучливо, напротив – точно не него се дължи неяснотата на някои от членовете на Конституцията. За пример д-р Киров посочва думите „наредба” и „уредба”, които преди всичко са толкова сходни, щото хората, непривикнали да си служат с технически термини, постоянно ги бъркат.
Думата „сесия” пък е пославянчена в „заседания”,обикновено в мн.число.
Конституцията употребява размесено термините „гражданин” и „поданик” като еднозначни. На места тя погрешно приравнява „жител” с „гражданин”. Така, според чл.82, правото за събиране, което обикновено бива признато само на гражданите, стои у нас като признато на всички „жители на Българското Княжество”.
В някои случаи е несполучлив преводът на чуждите текстове. Мисълта на предложителя е една, а предложеното от него излиза друго. Добър пример за това е чл.84. Оригиналът – белгийският чл.21, говори, че всеки може да подава просби, подписани от едно лице или от много лица. А само учреждения имат право да подават просби “en nom collectif”. Тия последните са колективни. Нашият преводач е притурил, след „много лица”, пояснението „колективно”. Но просби, подписани дори от много лица, може да не са колективни просби, разсъждава авторът.
Д-р Киров дава пример и за опасна грешка на превода в чл.79. Буквалният превод от белгийския чл.18 е: „Когато писателят е познат и живее в /Княжеството/, издателят, печатарят или раздавачът няма да се преследва.” Вместо това, в нашия текст е преведено, в съединителна форма и в мн.число: „издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват”. От което следва, че ако писателят не е познат или не живее в Княжеството, тогава всички останали: издателят, печатарят и раздавачът, могат да се преследват.
Разкритикувано е и голямото невнимание в работата на Учредителното събрание. Без да отрича вещината на преводачите, авторът посочва места, при които руският оригинал не е бил добре разбран. Това е дало повод на Събранието да приеме някои членове по руския текст, а това от своя страна е насърчило съставителите на окончателния текст на Конституцията, според приетите от Събранието изменения, да си позволят да се връщат на руския текст по свое усмотрение. При такава процедура не е ясно кое е било изрично желано от Събранието и кое е минало случайно. Така напр. в чл.81 Събранието е гласувало „учреждения”, а останало „установления”, събранието е гласувало за подпредседател/един/, а в текста стои „подпредседатели”. В някои членове има безразборно вмъкване на някои неща там, където не им е мястото.
Авторът завършва критическия си анализ с голямата непълнота, която се чувства от неизработването на важните предвидени в Конституцията органически закони, за голямата аномалия в случаите, в които тия органически закони са издадени в отклонение от конституционните начала и накрая – неспазването на някои от решенията на Учредителното събрание, за които се е приело да се впишат само в протоколите с изричната уговорка, че представляват неотменна чест от Конституцията. По-добре би било според автора те да се впишат в Конституцията на подходящо място или поне като преходни разпоредби. Такова е решението за столицата на Княжеството, но още по-важно е решението, с което се забранява завинаги десятъка в натура. „На тази чудновата маниера на нашите учредители се дължат редица неконституционни закони, и техните кървави последици”, заключава д-р Киров. На това се дължи според него и неуреждането цели 25 години на административното правосъдие.
От критическия анализ на д-р С.Киров става ясно, че за него Българската конституция не е модел на съвършенство в техническо отношение. Но той припомня, че въпреки нейните несъвършенства, тя прокарва начала, за които народите в други конституционни монархии още дълги години ще се борят. Такива крайно демократични начала са: всенародното и пряко гласуване; Конституцията, поставена като ограничение на всички власти; управлението само по закони. Личните права у нас са гарантирани не по-малко абсолютно, отколкото в Белгия. А еднокамарната система, колкото и отрицателни резултати да дава, свидетелства сама по себе си за един по-напреднал демократизъм.
Според автора, демократичният дух на Конституцията не се изразява ясно на много места в текста й. Затова често пъти се чуват граждани да заявяват, че не разбират Конституцията. Това не е чудно. Чудно е, обаче, че дори юристи спорят върху най-елементарните и основни неща в Конституцията, като застават на различни становища, изхождайки от различни противоположни текстове. В тези случаи несполучливото формулиране допринася за погрешното разбиране и прилагане на Конституцията.
Накрая, авторът изразява съжаление, че при първият добър за българска държава случай и при пълната свобода и щастливо настроение, при които са гласували нашите учредители, те не са били в състояние, по други причини, да създадат нещо по-съвършено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар