СЪДБА И КОМЕНТАРИ
Радослав Петкович (р. 1953, Белград) е сред най-изтъкнатите и обичани съвременни сръбски прозаици, чиито произведения с универсалната си философска проблематика, със своята дълбочина, ерудиция и разказваческа зрелост са спечелили почти всички престижни литературни награди, както и многобройни почитатели. Сред най-известните му творби са романите “Пътуване в Двиград” (1979, награда “Милош Църнянски”), настоящият “Съдба и коментари” (1993, награда “Меша Селимович”, награда на в. “Борба” и на Радио Б92 за най-добра книга на годината, НИН-ова награда за най-добър роман на годината), “Съвършен спомен за смъртта” (2008, награда “Борисав Станкович”), сборниците с разкази “Известие за чумата” (1989, награда “Иво Андрич”), “Човекът, който живееше в сънищата” (1998, Виталова награда) и есеистичната книга „Византийски интернет” (2007, награда Ramonda Serbica за цялостно творчество). Прозата на Петкович е представена на редица европейски езици. Преводач е на Честъртън, Толкин, Дефо и Стивинсън.
ГЛАВА ХХ
В която се разказва за бурята, връхлетяла нашите герои.
Надвечер Волков стоеше на палубата, размишлявайки, че въпреки географските ширини, в които се намираха, все пак бе твърде топло за сезона. Топлината му тежеше и поради това, че прекарваше доста време в каютата – много повече, отколкото му се искаше, – защото покажеше ли се на палубата, там го посрещаше Трипкович и започваше да каканиже безспир на онази смесица от сервилност и заядливост.
„Свети Никола” наистина беше бързоходен кораб; ако първия ден едва-едва се бяха отделили от Корфу, то на другия ден с благоприятния вятър в платната вече бяха наваксали пропуснатото и дори нещо повече; Волков знаеше, че още не са стигнали дори до географската височина на Дубровник – по брега все така нямаше острови, – но и без изчисления предполагаше, че се намират някъде на равнището на Бока Которска. При предишното си плаване с „Венус” се движеха много по-близо до брега и мястото за влизане в Бока, както и самият залив, се виждаха ясно; сега повече се придържаха в открито море, за да избягват френските кораби или срещите с пирати. Преди да отплуват от Корфу, той беше предупреден, че из Южна Адриатика патрулира флотилия от берберски пирати; и макар че „Свети Никола” бе доста добре оборудван за бой – като се вземеше предвид, че се представяше за търговски кораб, пиратите ги очакваше твърде неприятна изненада, – все пак една подобна среща щеше сериозно да забави пътуването им. Пък и нито Трипкович, нито екипажът му бяха особено настроени за битка, в която имаше много риск и малко изгода.
Обичайната атмосфера на „Свети Никола” беше другата причина първите два дни Волков да прекарва в каютата си толкова, колкото можеше да издържи. Неговата представа за ред на борда отговаряше на предписанията за офицерите от военния флот – на тези кораби моряците, останали без работа, при всички случаи избягваха да се мотаят по палубата, защото някой подофицер тутакси щеше да им намери нова. На палубата на „Свети Никола” в момента работа, при това истинска, имаше само кормчията; морето беше достатъчно бурно и му костваше голямо усилие да държи курса. При такова вълнение не беше особено приятно и на наблюдателите по реите. Ала тълпата бездействащи моряци, шляещи се по палубата, не се трогваше ни най-малко, че ги пръскаха вълните. Освен това на палубата на боен кораб беше невъзможно да няма офицер, а в момента на „Свети Никола” не се виждаше нито един: нито Трипкович, нито неговият първи помощник, мълчалив дубровчанин, който не поглеждаше никого в очите, нито дори огромният турчин без половин нос, съсечен със сабя или окапал от сифилис, Волков не знаеше, но беше наясно, че всички се боят от него и че на практика той командва екипажа без всякакви нареждания; по силата на страха. Дисциплината и редът на бойния кораб несъмнено също се поддържаха от страха, но тази дума, поне в известна степен – а Волков предпочиташе да постъпва точно така, – можеше да бъде заменена от думата „авторитет”. Чиновете бяха на особена почит, защото зад тях стоеше държавата с всичките си бойни кораби, сурови съдилища, бичове и бесилки. Докато зад капитана на корсарския кораб не стоеше почти никой; затова Трипкович още от първия ден, при първото забавяне на един моряк да изпълни заповедта му – мудност, която Волков, иначе строг офицер, може би дори не би забелязал, – веднага грабна лоста и сега нещастникът лежеше с пукнат череп в хамака си с всички изгледи да го метнат скоро заедно с него и с някое гюле в морето.
Така нужната дисциплина бе наложена от самото начало; но пък изпълнението на всяка заповед на капитана бе съпроводено от порой клетви и псувни, каквито никой офицер от царския флот не би търпял, а които Трипкович дори не забелязваше – или се правеше, че не забелязва. Накратко Волков би описал положението на „Свети Никола” като хаос; но от друга страна бе длъжен да признае, че този хаос все пак функционира. Въпреки това се държеше различно от начина, по който беше свикнал по време на плаване; не се разделяше с пистолета и кинжала си, затъкнати демонстративно на кръста му. В тази игра важаха други правила.
Най-сетне Трипкович се появи на отвора за палубата с лице, подпухнало от следобедния сън и вино; на обяда щедро наливаше и в чуждите чаши, и в своята: „Пийте, Ваше Благородие, пък после се наспете; нощес ни чака тежък труд – да не се казвам Трипкович”, а когато обядът приключи, се оттегли в каютата си с неначената бутилка. Сега се поклащаше в отвора, до който корабният юнга си подсвиркваше някаква ориенталска мелодия, но момчето тутакси изчезна, щом го видя да се показа в цял ръст на палубата, защото капитанът със заучен ритник веднага го изстреля в трюма. Трипкович приближи Волков със смръщено лице: „Добър вятър, Ваше Благородие”.
Навираше му въпросната титла в почти всяко изречение и Волков се питаше дали това бе признак на искрена почит или на присмех – или и на двете. Хората от крайбрежието, откъдето бе родом и Трипкович – отнасяше се и за католиците; Трипкович също охотно споменаваше адмирал Змаевич, който като него бил от Пераст, – почитаха руснаците, но Волков беше забелязал, че едновременно с това бяха склонни да се надсмиват над всичко, което уважават. Може би защото не почитаха нищо, от което поне малко да не се бояха – светците покровители, в които се кълняха, бяха в легендите им своенравни и отмъстителни, – а присмехът е своеобразна защита срещу страха.
Но в този поздрав на Трипкович несъмнено имаше и опит да се преценят моряшките умения на руския офицер, желание да се провери какъв мореплавател е всъщност този петербургски господин. „Добър вятър, капитане – отвърна Волков, – прекалено добър; на моя кораб всички люкове отдавна щяха да са затворени.” Трипкович кимна с глава, но се беше замислил за нещо друго.
— Ваше благородие, всеки, когото доведете на моя кораб, за мен е светиня – както и вие; ама трябва да помните – а аз не се съмнявам, че вие вече сте го разбрали и сам, щото сте моряк с опит, – че туй не ви е боен кораб; туй тука е паплач, дето всяка уважаваща себе си флота отдавна да е обесила. – Волков бе принуден да се съгласи с това, само че в списъка с кандидатите за бесилка би включил и самия капитан. Но Трипкович продължи: – Вече ви казах, че оня поп, или какъвто е там, плаши хората ми; не си мислете, че имам нещо против него зарад вярата му, всяка вяра е добра, пък и аз имам на борда всякакви; ама днес разправяше на хората за огромни змии в дълбините, дето поглъщали грешниците – хранят се с грешници, тъй каза. А тоя кораб е пълен с храна за такива змии и туй добре го знае всеки тук; таквиз приказки може да са глупост за хора като вас и мен, ама за тях не са. Надумал им какво ли не и доста ги наплашил; не че толкоз ги е страх от разните му там истории – няма таквиз създания в морските дълбини и туй е ясно на всички, – обаче се плашат от хората, дето им разправят тия работи. А той умее добре да разказва, и дето се вика, убедителен е. Ако още малко ги поубеждава, ще го метнат от палубата да провери какво наистина има в дълбините, и тогаз няма да можем да ги спрем нито вие, нито аз. Турчинът вече ме попита какво ще кажа за туй и аз му забраних, ама следващия път няма хич да ме пита.
През последните два дни Волков дори не беше виждал Спиридон както трябва; беше го мярнал няколко пъти да се мотае по палубата, но тогава не говореше нищо, защото с всички сили се мъчеше, изплашен от клатушкането на кораба, да се задържи на крака. Все пак веднъж и той забеляза Волков: „Господин офицер, господин руски офицер” – захвана да вика въодушевено; Волков се връцна назад и се скри в каютата си. Избягваше Спиридон, както човек избягва спомена за някой свой срам. Докато слушаше Трипкович, осъзна, че това бе един вид предупреждение и дори предложение; капитанът някак си бе забелязал или усетил, че Спиридон бе пречка и за Волков. Но Волков не беше човек, склонен да позволи друг да плаща глупостите му – особено ако цената, която трябваше сам да плати за тях, не бе твърде висока, – все пак със смущение осъзна, че това решение на проблема – през палубата, за да изследва морските дълбини – в известен смисъл го привлича. Същевременно се ядоса; защото в същото време го накара да си даде сметка, че Спиридон го смущаваше по някакъв необикновен и трудно определим начин. „Работата става сериозна, работата става сериозна” – повтаряше си машинално той; и с тази си мисъл печелеше време, но и самата тя бе доста загадъчна – не му беше съвсем ясно за какво всъщност се отнасяше. За да спечели време, започна да оглежда морската повърхност. И тогава пръв на „Свети Никола” забеляза черната линия на хоризонта, преди да я зърнат и наблюдателите от реите.
— Вържете горните платна – викна Волков, напълно забравил, че на този кораб е само пътник; но екипажът изпълни заповедта му бързо и без обичайните ругатни. За голяма негова изненада Трипкович остана няколко минути като вкаменен; после се развика на екипажа – предимно поток от ругатни, които трудно можеха да се нарекат заповеди, от рода на „по-живо, по-живо, мързеливи задници такива”, – като не беше много ясно какво всъщност трябваше да правят моряците.
С двойно вързани горни платна – уточнението към първоначалната заповед бе отново на Волков; но той го подсказа на капитана, та в потока от ругатни да успее да вплете и нещо смислено – „Свети Никола” забави скоростта си; а черните облаци приближаваха. „Всички на палубата” – ревеше той; заповед, според Волков, напълно излишна и дори опасна, когато се очакваше първият удар на бурята; десетина души щяха да са съвсем достатъчни, а беше безсмислено който и да е от моряците да се излага на опасността да бъде отнесен от вълните. Но очевидно Трипкович бе от хората, които в мигове на опасност се чувстват толкова по-добре, колкото повече хора имат край себе си; може би дори налудничавото бръщолевене, с което досаждаше на Волков, както и ударите, с които гощаваше на поразия по-слабите членове на екипажа, спадаха към неговия начин да се увери в присъствието им. И внезапно Волков си помисли, че идеята попът да бъде метнат през борда изобщо не бе на турчина – тя му беше просто приписана, защото на него можеше да се припише всяко зло, – а на самия Трипкович; ако Спиридон притесняваше Волков, вероятно много повече тревожеше капитана, а тревожен той ставаше кръвожаден.
Тънкият процеп светлина, все още запазил се между небето и морето, отведнъж се затвори и светлината изчезна. На черния фон – като демони на бурята – се очертаха сивкаво проблясващи облаци, които приближаваха с невероятна скорост. Морето се оцвети в тъмнозелено, а след това се посипа с тежко сребро. „Свийте главните платна” – най-после се сети Трипкович; а Волков погледна със страх към руля на кърмата и видя, че там имаше само един човек. Поиска да предупреди капитана, но вече беше късно.
Със скриптене, което в следващия миг бе заглушено от воя на вятъра, корабът потрепери, залюля се напред-назад, като че ли щеше да се разпадне на парчета; рулят се изтръгна от ръцете на кормчията и го метна няколко метра встрани; вълната прелетя парапета и заля палубата с такава сила, че руският офицер почувства как стъпалата му се отлепиха от дъсчения под; успя да сграбчи някакъв лост и отчаяно го стискаше през следващите няколко секунди, докато водата не се отдръпна и той не стъпи пак на палубата.
Сега бригантината беше без каквото и да е управление, оставена на водните талази; и което бе по-лошо, беше и без капитан, защото Трипкович крещеше не само напълно несвързано, но и съвсем неразбираемо, от време на време споменаваше Христос и Божията майка, като на никого не му беше ясно дали се моли или проклина. За щастие „Свети Никола” бе добър кораб и в момента успешно се бореше и сам – отърси се от водата, която го беше заляла, и се издигна над вълните; но Волков прекрасно знаеше, че оставена сама на себе си, бригантината можеше да издържи още само някоя и друга минута. „Всички на руля“ – ревна сега и той, надвиквайки и морето, и вятъра, и молитвата на Трипкович, която приличаше на проклятие, и се спусна пръв, следван от неколцина моряци; добра се до руля, който се въртеше лудешки, и внезапно безсилно спря. Но тук му се притече на помощ един от офицерите на борда – някакъв малтиец, когото преди това бе мярнал само пътьом – и двамата се спуснаха заедно върху руля; успяха да го уловят и забавят, а тримата, които дотичаха след тях, им помогнаха да го задържат.
— Господи, благодаря ти – рече Волков, – благодаря и на онзи, направил този кораб – за каквото и да го е правил. – Не съзнаваше, че изрича гласно молитвите си; малтиецът го чу и се усмихна. Моряците на палубата – онези, които бяха останали, защото Волков беше сигурен, че вълните отнесоха поне петима – дойдоха на себе си и се втурнаха към въжетата. И тогава ги заля дъждът и блесна първата светкавица.
Капитанът бе замлъкнал от дълго време, очевидно прегракнал, а когато Волков го приближи, нямаше я дилемата дали се моли или кълне: „Боже милостиви” – повтаряше с тих, дрезгав глас. Дългата му, обикновено прилежно сресана коса, сега падаше на кичури по раменете му; напомняше на истински корсар от представление на булеварден театър – но на злочест, безпомощен корсар. Отново блесна светкавица; единствената светлина в момента, и освети хаоса на палубата, тъмната водна маса със сребърни гребени. Между две проблясвания Волков зърна нещо, което го ужаси повече от бурята; електричество, което в блестящи кръгове се събираше около кръста на предната мачта, призрачен кръст в тъмнината.
И точно тогава Трипкович прекъсна молитвата си и закрещя така, сякаш окончателно бе изгубил разсъдъка си: „Хвърлете го, през борда” – той не видя блестящия кръст, но зърна един друг; Спиридон бе застанал до отвора на палубата, през който незнайно как бе успял да изпълзи; блясъкът на мълнията го очерта ясно; стоеше в някакво разкъсано калугерско расо и издигаше високо към небето огромен, сребърен кръст; стоеше като по чудо на тази палуба, по която опитните моряци едва припълзяваха, придържащи се конвулсивно за въжетата, и викаше нещо, само че Волков не успяваше да долови какво – вятърът разпиляваше думите и те достигаха до него като неразбираеми стонове. „Свършено е с него, сега вече е свършено” – помисли си руснакът; всичко на тази палуба миришеше на смърт, но внезапно Волков реши – ако все пак можеше да направи нещо, – че няма да позволи убийство; и почувства дива омраза към капитана, който насред бурята можеше само да заповядва да убият някого, чийто единствен грях бе, че е различен от него.
Волков пусна онова, за което се държеше – никога нямаше да разбере какво бе то, – и се затътри към Спиридон; люшкането на кораба само го запрати към него и той едва се задържа, вкопчвайки се в парапета, който опасваше отвора на палубата.
— Господи, помилуй – викаше попът, – на теб се уповаваме, да бъде Твоята воля; ала недей заради греховете мои да погубваш заедно с мен и другите. – Волков се смая за пореден път: на кораба, където хората все още откликваха само с викове, молитва с такива дълги, смислени изречения вече сама по себе си беше чудо; но към чудото се приближаваше гибелният му край, защото неколцина моряци вече почти се бяха добрали до Спиридон; монахът ги видя и завърши молитвата си с вик на ужас; Волков се изправи и със свободната си ръка натисна спусъка на пистолета; и тогава дойде отговорът на молитвата на Спиридон, макар донякъде неочакван; всички бяха заслепени и зашеметени от страховит блясък и гръм.
Когато дойде на себе си, Волков успя да схване естеството на този отговор – гръм бе ударил предната мачта на бригантината, бе я разцепил по средата и двете греди, обхванати от огъня, горяха с ослепителен пламък въпреки дъжда, който се лееше на потоци; внезапно корабът бясно се завъртя и се втурна срещу вятъра, а руснакът изтърва пистолета и отново успя в последната минута да се улови за нещо, може би остатък от парапета, който в същия миг бе разбит от морето; на другия ден, като обхождаше палубата, не намери на това място никаква подходяща опора, нищо, и какво в този миг бе спасило живота му, щеше да си остане една от загадките на тази нощ; на две крачки от него, влачен от вълните, изненадващо бавно, но неумолимо премина първият офицер, дубровчанинът, и Волков видя в блясъка ужасеното му лице и устните, които, както му се стори, се отваряха безгласно. Навсякъде владееше гъст мрак, освен в кръга от светлина около пламтящата предна мачта; сякаш бе главня, с които си играеха демоните на бурята. На палубата царуваше пълен хаос; и за разлика от обичайния за „Свети Никола”, този нямаше друга цел освен онази, която е присъща на хаоса: гибелта отново бе на една крачка. Волков вече не мислеше за Спиридон; успя да събере край себе си неколцина моряци – малтиецът отново беше тук, – и се спуснаха с брадви надолу към носа на кораба; след няколко минути мачтата падна на палубата; разлетяха се огнени искри, но за щастие нищо не засегна задната мачта; бригантината се разлюля и пламтящата греда се търкулна в морето, проблясвайки за последно в тъмата.
Малтиецът пое командването на кораба и го управляваше по възможно най-добрия начин; окото на бурята беше отминало и сега мълниите проблясваха далеч от борда; дъждът продължаваше да се лее, бригантината забиваше нос в ямите между вълните, сякаш ще се гмурне – това беше най-лошото, – бяха останали без предна мачта, но корабът се крепеше стабилно. „Ако не ни сполети още някоя изненада, ще издържи” – заключи Волков. Малтиецът се съгласи с него: „Аз ще остана на палубата, достатъчна ще е вахта от още трима души, а вероятно ще остане и той” – добави, смеейки се през зъби.
Тогава Волков осъзна две неща: че малтиецът през цялото време – или по-точно казано, въпреки всичко – стискаше в зъбите си мундщук, в който все пак нямаше цигара; и че Трипкович стоеше на своя капитански мостик и че отново бе събрал сили да вика, напълно неразбираемо, не можеше да се разбере и дума, просто крясъци. „Молитва към този Бог, на който единствено може да се моли” – помисли си той и тръгна надолу, към каютата си.
А там, разбира се, беше пълна бъркотия. Очевидно люковете бяха спуснати твърде късно и водата се процеждаше отвсякъде; в каютата на Волков вещите буквално плуваха и в крака му се удари шише мастика; беше добре запушено и водата не беше проникнала вътре, или поне не толкова, че да я усети.
/Изданието е осъществено с подкрепата на ТРАДУКИ, европейска мрежа за литература/
Преведе от сръбски: Русанка Ляпова
„Съдба и коментари” (1993 г.) е най-награждаваният роман в историята на сръбската литература и несъмнено един от най-важните на ХХ век, белязал своето време. Това е поетичен и философски разказ за човешката съдба и за нейната (не)подвластност на историческите събития, в който участват трима герои – руският офицер от сръбски произход Павел Волков, изпратен в началото на ХІХ век на мисия в Триест, сръбският историк Павле Вукович, свидетел на събитията в Унгария от 1956 година, и историческата личност граф Джордже Бранкович ІІ (1645-1711). Именно образът на мнимия сръбски деспот като прототип на човек, съумял да се противопостави на отредената му съдба, свързва другите двама герои. Всеки от тях търси изход от невъзможната си любов и от неблагоприятните житейски и исторически обстоятелства посредством мита за райската градина като вход към едно друго време или измерение. В постмодерната структура на романа са преплетени фикционални образи, лирични описания, реални исторически свидетелства, цитати от различни художествени произведения и лични истории. Умението на Петкович като разказвач е това, което ги обединява в потока на историята, който обгръща героите както въздуха, пробужда сетивата за незримото и недоизказаното, за надхвърлящото реалните рамки и събития.
Няма коментари:
Публикуване на коментар