Славяносръбски език

Славяносръбският език (славяносербскій, словенскій) (и на сръбски: Славеносрпски језик) е предходна и преходна форма към днешния книжовен сръбски език. Благодарение на делата на Вук Караджич е изтласкан от употреба посредством неговата езикова и книжовна реформа, която е окончателно въведена за официална в Княжество Сърбия през 1868 г. по времето на разтурянето на Втората българска легия с крайното изгонване на турците от Белградската крепост, последвано от убийството на княз Михаил Обренович в края на тази 1868 г.
С голямото преселение по Военната граница на Австрийската империя в края на 17, и началото на 18 век, пречанските сърби в рамките на Хабсбургската монархия развиват и създават свой книжовен език. Като писменост за своя говорим език, населението на Войводина по това време ползва руската кирилица на Петър Велики, базирана на московския говор. Славяносръбският е смесица между руския църковнославянски, наследил респективно старобългарския и среднобългарския, и народните сръбски говори, респективно българските такива. На практика този говорим език е смесица от западнобългарски със сръбски говори от Херцеговина на ерците и представлява един миксиран българо-сръбски говор - виж и шумадийско-войводински говор. Коректното наименование на този език е словенски (което ще рече славянски), но то не се използва, за да не се бърка със съвременния словенски език.
Този книжовен език, наречен славяносръбски (или граждански), се използва от средата на 18-и, до 70-те години на 19 век, когато употребата му е окончателно изтласкана посредством сръбската езикова политика по Вуковата реформа, наложила и по политически причини в Княжество Сърбия за сръбски книжовен и официален език простонародния източнохерцеговински говор.
Формирането на този "словенски език", наречен постфактум славяносръбски се отнася към средата на 18 век, когато в района на военната граница в днешна Войводина се струпва християнско население емигрирало от юг, т.е. от османските предели. Австро-турската война от 1737/39 г., обявена в подкрепа на Русия свършва зле за Австрийските Хабсбурги и те са принудени да сключат сепаративен мир с османците посредством Белградския мирен договор от 1739 г., по силата на който е прекратено първото хабсбургско управление на Смедеревския санджак. Събитията в и с края на австро-турските войни в края на 17-и и първата половина на 18 век водят до струпването на християнско население от сръбските и западните български земи в днешна Войводина. Това население носи със себе си своя народен говорим език, като същевременно за църковна употреба се използва църковнославянски. По този начин, и под влиянието на руския, с въздействието на просветителските идеи проникнали в Австрия (на чиято територия е била днешна Войводина), се формира този "словенски език".
Най-ярките представители и просветители на този език са Захарий Орфелин и Милован Видакович. Според сръбските и югославски езиковеди и защитници на Вуковата книжовна реформа, този език е бил с ограничена и книжовна употреба в рамките на една по-образована градска среда сред това и до днес смесено население във Войводина.

В своето списание «Славеносербски магазин» Захарий Орфелин пише:

„

Весьма бы мені пріскорбно было, ако бі я кадгод чуо, что ты, мой сыне, упао у пянство, роскошь, безчініе, і непотребное жітіе.

“

, което на сръбски език е:

„

Веома би мени тужно било, ако би ја кадгод чуо, да си ти, сине мој, упао у пијанство, раскош, безкористност и непотребни живот.

“

В "словенския език" за сегашно време в 3-то лице, множествено число, се използвало окончанието -т, примерно «они могутъ» вместо «они могу» на сръбски - виж членуване и Балкански езиков съюз.