Видях трохи,
разпръснати в праха,
до парещите стъпки
на познат самотник.
Усетих как проплака
Нещо в мен –
Човекът гладен,
хляб изхвърлен бе прегърнал...
О, Господи! – простенах аз –
през сълзи истината
можех да прогледна.
Но моят Бог
не ми отвърна с глас,
а някак ме накара да прогледна...
И аз видях.
Видях трохи,
посипани с любов в пръстта,
сред чаканите стъпки
на познат добряк.
Видях безброй забързани лица
на мравки,
борещи се със праха
и носещи храна...
Тогава чак разбрах,
че скитникът самотен,
прегърнал уличния къшей хляб,
ги бе нахранил...,
днес
Той беше
като Бог за тях.
(из стихосбирката „В едно небе, олекнало от бели облаци” на Евгения Иванова)
Няма коментари:
Публикуване на коментар