* *
*
Кого ли не погълна
тази бездна,
разтворена пред нас!
Ще дойде ден, когато
ще изчезна
завинаги и аз.
Ще стихне всичко
пеещо, желало
в мен да се извиси:
очите светли, нежното
ми тяло
и златните коси.
Ще си тече животът –
с хляб насъщен,
с утехи – ден за ден.
Земята ни въртенето
могъщо
ще продължи без мен.
Мен, влюбената с обич
несравнима
в промяната, в
страстта,
в часа, когато в
старата камина
изтлява пепелта,
в камбаната и тия
кавалкади
в крайселската гора –
ще ме прежалят,
истинска и млада,
когато аз умра.
Вас, близки и далечни
– бях без мяра,
не търсех благослов,
–
заклинам днес да ми
дадете вяра
и моля за любов.
За да и не,
за скритите причини
на всякоя лъжа,
за туй, че съм на
двадесет години
и често аз тъжа;
че ми е съдено със
неизбежност
на всички да простя,
за цялата ми
безразсъдна нежност
под маска –
гордостта,
за шемета на утрини и
нощи,
за мъка и игра…
О, чуйте ме! –
Обичайте ме още
за туй, че ще умра!
1913
Прев. Н. Попова
* * *
Да бъда нежна, страстна, шумна
и с жаден взор!
Очарователна и умна,
с вид дързък, горд.
Най-прелестна и най-забавна
от всички тук...
- О, ужас - в гроба ще съм равна
на всеки друг!
Да стана като лед студена!
И да не знам
как дни и нощи ще се сменят
в света голям.
И да забравя на сърцето
туптежа див,
словата си, косите светли,
гласа звънлив.
И тюркоазената гривна -
като дъга
върху ръката тясна, дивна…
Каква тъга!
И как, забързано вървяща,
с вид замечтан
седефената дръжка хващах
със свойта длан,
как скачах през огради стари
в среднощен час,
със сянката си в надпревара
как тичах аз.
И да забравя за лазура -
спокоен, тих...
- Игрите, вечните си бури
и всеки стих!
Тъй странно всички ще ме гледат,
ще се дивят:
аз, румената, ще съм бледа -
за първи път.
И няма да се вдигнат вече -
каква печал -
към залеза, към поглед нечий,
към плод узрял -
очите ми - угаснал огън.
- Към свода син! -
Земя любима моя - сбогом!
Да се простим!
Все тъй луните ще се нижат,
сняг ще вали,
когато този млад, безгрижен
век - отлети.
1913
Прев. М. Шопова
* *
*
С необяснима нежност
– преди
да ме надвие смъртта,
–
мисля си: кой ли ще
наследи
свидните мои неща:
вълчата шубка, мекия
шал,
който от студ ме
укри,
гривната сребърна – с
оня изгрял
рой от сапфирни
искри…
Цветя и бележки,
които почти
опазих от поглед лош…
Последната моя рима –
и ти,
моя последна нощ!
1915
Прев. Ив. Николов
* *
*
В църкви не влизах,
не бях на реда им подвластна.
Явно, дорде понесат
ме с краката напред,
все ще греша аз, тъй
както грешила съм – страстно!
Със сетивата, дарени
от Бог – с всичките пет!
Вий, съучастници! Мои
учители нежни!
Сродници мои по грях!
– Няма да бъда сама!
Юноши, деви, дървета,
звезди, бури снежни –
всички пред Страшния
съд ще се изправим, Земя!
26 септември 1915
Прев. М. Шопова
* *
*
Един мой прадядо бил – цигулар,
ездач и крадец отчаян.
И своя нрав ми оставил в дар –
скитнически и потаен.
Май че той – смугъл, краде сега
със мойта ръка кайсии,
виновник за страстната ми съдба –
тъй гърбонос, без кесия?
Орача гледал, въртял глава
и дъвчел треви отровни.
Лош приятел той бил –
затова бил е ласкав любовник!
Лула обичал, луна – по мрак
обичал съседки млади…
Май че страхливец – и още как! –
бил моят любим прадядо.
Май че – душата продал за грош –
край гробище не минавал.
Мисля си още – сигурно нож
от пазвата му се подавал
и в драскотини целия, в прах –
ден и нощ – не стоял мирен…
И изведнъж – просто тъй, разбрах,
че той – не можел да свири!
И пет пари за живота мил
не давал – и било лесно!
Такъв цигулар моят прадядо бил.
Аз пък – такъв поет съм.
1915
Прев. В. Радинска
* *
*
Един е от камък, а
друг е – от глина,
а аз пък искря и се
пеня!
Със орис – измяна, по
име – Марина,
аз пяна съм – морска
и тленна.
За тези, които от
плът и от пръст са –
за тях са надгробните
плочи…
– Покръстена в купела
морски – на пръски
разбивам се все и
клокоча!
През всякакви мрежи,
през всички капани
промушва се моята
волност.
И искаш къдриците мои
да станат
на земна безчувствена
сол ли?
Разбива ме всяко
гранитно коляно,
но пак над вълните
изскоквам!
Възкръсвам със всяка!
– игривата пяна,
аз – морската пяна
висока!
1920
Прев. М. Лилова
ДВЕ ПЕСНИ
1
Какво ще му е – щом
за него
раздялата е занаят!
Случаен вятър го
довее,
а друг – отвее го
назад.
Нима ще запълзя без
ропот
след милия си в този
час,
когато идвам от
утроба
не майчина, а морска
аз!
Хапи, приятелче
превзето,
земята – като плод
зелен!
Щом разговаряш със
морето,
ти все пак разговаряш
с мен!
Като девица
земнородна
не ще застина тук без
глас –
че съм износена в
утроба
не майчина, а морска
аз!
При нас девойките не плачат,
не пишат и не чакат
вест!
За мене нищичко не
значат
опънатите мрежи днес!
В речта ми –
сладостна отрова, –
сама не зная свойта
власт –
че съм износена в
утроба
не майчина, а
морска аз!
И някога, когато
тичат
след кораба вълни със
смях,
ще кажеш: „Морска аз
обичах!
В моретата потъна
тя!”
В корала, на дърво
подобен,
с опашка сребърна
блестиш –
износената във утроба
не майчина, а морска
– ти!
2
Уж вчера – влюбен до
уши,
а днес – сърдит, не е
за вярване!
Уж вчера – птиците
дошли,
днес – чучулигите са
гарвани!
Аз – глупава съм, ти
– умник,
общителен, а аз –
затворена.
О, вековечен женски
вик:
„Какво, мой мили, съм
ти сторила?”
Вода – сълзите и
кръвта
за нея са; с вода е в
жилите –
че мащеха е Любовта:
не чакайте от нея
милости.
Пред милите ни – път
трепти,
морета – сушата
преборили…
И над земята стон
ехти:
„Какво, мой мили, съм
ти сторила?”
До вчера – лазеше в
праха!
Дори с Китай бях
коронясана!
Днес всичко даде на
страха –
срещу монета
плесенясала!
Детеубийца – пред
съда
стоя, вината си
повторила.
През плач и в ада ще
редя:
„Какво, мой мили, съм
ти сторила?”
Подред ще питам всяка
вещ:
„Защо, защо е туй
нещастие?”
„Насити се – и тръгна
днес
при друга някоя” – ще
кажат те.
В степ ледена ме
прикова,
а все за огън ми
говореше!
Ти,
мили, стори ми това!
А аз на теб какво съм сторила?
Не възразявай –
всичко знам!
Прогледнах пак – не
съм любовница.
Отстъпва любовта и
там,
след нея, идва Смърт
– садовница.
Навреме – клона не
клати! –
ще падне зрял плодът
отгоре ни…
– За всичко, всичко
ми прости,
каквото, мили, съм ти
сторила!
1920
Прев. В. Радинска
* *
*
С просяци съм се
целувала, с крадци,
с цялата каторга съм
била почти!
Устните ми алени не
знаят срам –
и прокажен да си, пак
ела насам!
Младостта, хубостта –
не стоят сами в
нощта!
Досега на никой –
не!
Само – да!
И какво, че бил си
дрипав, бос, проклет?
Като Смърт с косата
си – кося наред!
Чувам, циганин си
бил, джамбаз,
ах, и други работи
дочувам аз…
С копита, с рога –
не подбирах досега!
Досега на никой – не!
Само – да!
Цялата земя е жива
рана, плач.
Няма да целуна никога
палач!
Ноември 1920
Прев. М. Шопова
ВЛАК
Като щик – и зъб:
всеки час-вагон –
в Безсмъртието
пътува!
Дойдох и знаех едно:
перон,
да се разхвърлям – не
струва.
Със всичко тук – в
равнодушен спор,
над всичко духът
витае…
О, трета класа –
какъв простор
след душните дамски
стаи!
От гозби топли, от
гръд без сок
изстинала… Я не се
каляй,
душа! По-добре – във
водоскок
се скрий – от фалша
фатален:
Пелени, панталони,
маши, мигрени,
коси горени,
шапки, найлони,
о – де – ко – лони
семейни, ценни
връзки (kleinwenig!).
Джезвето взе ли?..
Сладки, салатки,
салони,
бани, матрони.
Не искам във този
сандък с женска плът
да плесенясвам!
Нека пием и пеем през
целия път:
смъртта – няма класа!
В геройство, в
безумие, в труд, в суета!
– Тези безбожници –
лепнат! –
Някой странник да
почне: „На оня свят…”,
ще го прекъсна:
чудесно!
Площадка. – Траверси.
– Последен храст
в ръката ми. –
Пускам. – Късно
е вече. – Траверси. –
От всички вас
съм уморена –
всъщност.
И през дъгата, която
чертай
планета изчезваща –
чувам,
гледам и виждам –
това е: край.
Да се разкайвам – не
струва.
1923
Прев. В. Радинска
ОПИТ ЗА РЕВНОСТ
Как, по-лесно ли
живеете
с друга? Удар на
весло!
Сви ли бързо
бреговете си
паметта – загърби зло
мене – островчето
плаващо
(по небе – не по
вода!).
Ех, души! – сестри
прощаващи,
не любовници – за
вас!
Как с жена обикновена
свикнахте? Без
божества?
След царицата свалена
от престола (сам без
власт),
как живеете? –
Тревожно ли? –
Правите ли нещо? Как?
С дребните безсмъртни
пошлости
как се справяте, бедняк?
„Стига страсти, стига
мятане!
Дом ми трябва и
покой!”
Как живеете с коя да
е,
щом сте бил избраник
мой!
Е, смилаемо е вашето
ядене! Дъвчи и трай!
Как живеете със фалша
й
вие – покорил Синай!
Как живеете –
прищявка ли
е случайната – в
дома?
Зевсов бич – не
изплющява ли
по челото ви срама?
Как я карате – как
искате –
пеете ли още – как?
Язвата от съвест в
мислите
как лекувате, бедняк?
Как сте – стока от
пазара
купил? На каква цена?
И след мрамор от
Карара
как живеете с жена
гипсова (преди
отливан
Бог – на късчета
разбит!)
Свиквате ли със
стохилядна,
вие, любили Лилит!
Сит ли сте сега – с
разменни
ласки? Без вълшебства
днес
как живеете със
земна,
делнична жена, без
шест
чувства?
Е, щастлив ли сте, не
сте ли?
Не? Пропаднал в
плитко тук –
как сте, мой любими,
зле ли –
тъй ли, както аз със
друг?
1924
Прев. Ася Григорова
* *
*
На Б. Пастернак
Раз-стояние: мили,
версти…
Взе животът, че ни
размести –
като палавниците в
клас –
всеки кротък да е от
нас.
Раз-стояние: версти,
гари…
Не ни скара той, а
раз-кара,
раз-крои ни, разби –
на две,
но от мишци и стихове
ни е съдено сплав да
бъдем…
Не разсърди
ни, а раз-пъди,
а разпъна ни…
Разпили,
раздели ни – като
орли –
съзаклятници: версти,
мили…
Разпиля ни светът
насила,
раз-пои ни, раз-едини
из различните си
страни.
С теб разпръсват ни –
март след март –
сякаш топки сме за
билярд!
1925
Прев. М. Лилова
НА ЖИВОТА
1
Няма как кръвта ми да
вземеш –
виж: горя, руменея
пак!
Не, напразно се целиш
в мене –
ти ловец си, но аз
съм бяг.
Няма как душата ми
жива
да получиш! Тъй,
запъхтян
от гонитбата – свойта
жила,
както тича, прегризва
сам
арабският кон.
25 декември 1924
2
Няма как душата ми
жива
да получиш, живот
стремглав!
Вярна рима – живо:
лъжливо –
на поета слухът е
прав.
В тоя свят аз не ще
векувам –
бряг жадуван пред мен
лежи.
Ти, живот, със скот
се римуваш:
сган преживяща! –
Дръж! Режи!
Жив: ръждив.
Неподвижни кости
и ръжда – във гръдния
кош!
Не живот – по ножове
остри
танц жесток.
–
Закопнях за нож!
28 декември 1924
Прев. М. Шопова
* *
*
Затисната, смазана от
лавината
на битието, жива
погребана под
минутите, дните,
годините –
като каторга влача аз
своя живот.
О, чудовищна,
гробищна моя яма!
Върху устните оня
скреж – смъртта!
Друго здраве за себе
си вече няма
да поискам от Бога и
пролетта.
11 януари 1925
Прев. М. Шопова
* *
*
Носталгия ли?! Та
нима
не е напълно без
значение
къде
напълно съм сама!
И все едно е –
отегчено
със чанта по каква
земя
ще се завръщам от
пазара
в дом, който не е „у
дома” –
като в приют или
казарма.
В плен – безразлично
сред какъв
кръг хорски, сред
какви – край мене –
лица, като настръхнал
лъв –
ще ме натикат –
непременно –
обратно в себе си,
назад
към чувствата ми
еднолични.
Къде съм
чужда в този свят,
къде
– ненужна – безразлично.
Езикът – тази пъпна
връв –
не ме привлича и
езика.
Без разлика е на
какъв
език не ме разбира
никой!
(Читател, сплетник,
във лъжи
от вестникарите
оплетен…)
На тях векът
принадлежи,
на мен пък – всичките
столетия!
На мен като на ствол,
ведно
със корените му
отсечен,
отдавна всичко все
едно
ми е и може би
най-вече –
най-родното – следи,
клейма
по мен, печати и
години –
потъна – сякаш вдън
земя:
душа без корен и –
родина.
Не ме опази моят край
тъй, че
следотърсачът диря
в душата ми – от край
до край! –
от него – няма да
издири!
За мене пуст е всеки
храм
и всеки дом ми е
чужбина,
ала ако край пътя
храст
расте, особено –
рябина…
1934
Прев. Милена Лилова
