Оня ден влязох в интересна дискусия с моя колежка професорка - широко образована американка с улегнали възгледи. Ни в клин, ни в ръкав ми каза, че историята на някакъв норвежки младеж, който успял с плуване да се измъкне от обстрела на християнския терорист Андерш Брайвик, й се видяла много"вдъхновяваща".
Моля? Питах я как е успяла да извади нещо положително от незапомненото насилие в тази мирна скандинавска държава. Тя ми отговори, че била научена от родителите си да търси нещо хубаво дори в най-ужасяващата ситуация. Ясно, благодаря, отговорих. Аз не съм с чак толкова жизнеутвърждаващи възгледи, макар и да не се смятам за песимист.
Още Алексис дьо Токвил е отбелязал, че американците страдат от (или се радват на...) доста повече оптимизъм в сравнение с европейците. Често съм си мислел дали този оптимизъм е вреден, или полезен. Сетих се за това и докато слушах речта на Барак Обама в понеделник.
Ще питате защо, след като американският президент направи едно от най-острите си изказвания досега? Не се случва често "лидерът на свободния свят" да излезе пред нацията не защото някой външен враг заплашва САЩ, а заради възможен икономически катаклизъм, навлечен от вътрешни политически борби. На 2 август изтича последният срок да бъде гласувано вдигането на сумата, която САЩ могат да вземат като външен дълг. Ако това не стане, федералното правителство ще трябва да свие разходите си почти наполовина, защото обслужването на дълга има приоритет. Твърде вероятно ще последва сваляне на кредитния рейтинг на САЩ, катастрофална верижна реакция на световните пазари, спирания на всевъзможни текущи плащания и т.н. Всъщност никой не знае какво точно ще стане, защото това никога не се е случвало преди. Таванът на дълга е вдиган 91 пъти от 1960 г. насам като съвсем рутинна процедура. Сега съчетанието от страховит бюджетен дефицит и незапомнени партийни страсти докараха нещата до истинска война във Вашингтон между демократите и републиканците. Преговорите пропаднаха през уикенда и в понеделник
Обама ядно удари по масата с юмрук. Републиканците се опъват, защото президентът ги бил подвел и само искал нови данъци. Той ги обвини в демагогия и опасни игри под свирката на десните хардлайнери. От разправията може да са заключи, че политиците живеят в някакви паралелни вселени, където реториката заменя истината (защото не може двете страни да твърдят диаметрално противоположни неща и да са едновременно прави).
Проучванията показват, че американците приписват по-голямата част от вината за провалените преговори на твърдоглавието на републиканците, не на президента. Но ето къде националният оптимизъм може би вреди: когато Обама искаше миналата есен да закърпи бюджета с увеличение на данъците (всъщност отмяна на облекчения от времето на Буш) върху онези, които правят повече от 250 000 долара годишно, същите тези американци масово му скръцнаха със зъби. Президентът тогава бе принуден да отстъпи, което косвено доведе до сегашната задънена улица, понеже за повече икономии вече трябва да се реже живо месо.
Пропорционално значително по-високите данъци върху богатите, които са норма в Европа, не са хич популярни в САЩ, защото изглежда, че твърде много американци се надяват един ден да станат милионери. Дори да ви звучи опростенчески, има доста проучвания как хората гласуват срещу сегашните си икономически интереси в очакване рано или късно да минат в някоя от по-високите доходни категории. Обама определено рискува, когато се опитва да разпредели фискалното бреме нагоре, както направи отново в речта си в понеделник. В САЩ пътят от призивите за социална справедливост до лепването на клеймото "социалист" е твърде кратък. Няма президент, който ще полее вярващите в индивидуалната американска мечта със студения душ на колективизма.
Същата тази оптимистична американка не можеше да разбере как е възможно най-тежкото възможно наказание за масовия убиец Брайвик да е 21 години затвор. Казах й, че това е, защото норвежците вярват в рехабилитирането на всички престъпници. Добавих - малко по-убедително - че все нещо трябва да работи в подхода им, след като имат пет пъти по-малко убийства на глава от населението, отколкото в САЩ.
Тя ме изгледа неразбиращо. Оптимизмът си има граници.
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu
Няма коментари:
Публикуване на коментар