- В стихотворението „Начин” заявявате: От вестниците вече чета само заглавията,/ докато си купувам билет./ Със спестената сума си купувам от евтината сергия/ не една творба, бестселър преди година. Бих искал да ви помоля да продължите: закъде е този билет? Закъде е билетът на един поет в света, който описвате?
- В случая билетът е просто за трамвая. Но всичките си пътешествия дължа единствено на поезията, защото по света все още има места, където се интересуват от поетите. Ако не бях поет, нямаше да долетя до Токио на поетически фестивал. В София идвам от Киев. Както пишеше Збигнев Херберт, пътуването трябва да бъде дълго. Но, за съжаление, тъкмо за такова пътуване вече не ми остана време. Цитираното от вас стихотворение представя синтетично ситуацията на съвременния писател и, по-точно, на неговото произведение. Излизат много книги, но само някои стават бестселъри. В Полша новоиздадената книга живее една година. Това е донякъде по вина на данъчната система – книгата живее само година, а после дори и бестселърите попадат в книжарниците за по-евтини книги. Сергиите бяха веднага след 89-а година – навсякъде имаше такива сергии. Сега книгите влязоха в книжарниците, където им е мястото.
- Много често, когато говорим за литература, говорим за прозата. Колко, обаче, живее една редова поетическа книга в Полша?
- Едната година важи и за поезията. Проблемът е в това, че издателят трябва да плаща данък както за продадените книги през въпросната година, така и данък за непродадените книги, които пази на склад. Затова издателите се освобождават от книгите, предлагайки ги на по-евтини книжарници, които са един вид като някогашните евтини лавки за месни обрезки. Трудно е да намериш книга, издадена преди повече от година. Аз като издател, обаче, не си давам книгите там и плащам данък склад. Това е разликата ни с Германия, където можеш във всяка книжарница да си поръчаш книга, излязла преди години, стига да не е изчерпан тиражът, разбира се.
- Превеждали сте Паул Целан, Нели Закс, Ханс Магнус Енценсбергер – бих казал, че непреводимостта е най-малкото общо кратно на превежданите от вас поети. Така ли е? Пренасяте ли опита от превода в собствените си стихове?
- По-скоро обратното. Върху преводите на техните стихове неминуемо се наслагва Ришард Криницки. Нели Закс и Паул Целан са ми много близки като поети, макар да са много различни. У Нели Закс доминира метафората, у Целан – образът. Енсценсбергер, от своя страна, е здраво свързан с актуалните теми на съвременността. Те се различават помежду си, но са ми близки. Превеждал съм и други немски поети с по няколко стихотворения. Когато бях млад, започнах преводаческото си дело с Бертолт Брехт. В него разпознах много от действителността, когато живеехме под комунизма. Цензурата, обаче, отстраняваше някои от преводите ми на Брехт. Затова през 1980 г. издадох негови избрани стихове в подземните издателства. Превеждал съм Райнер Кунце, забравения австрийски сюрреалист Макс Хьолцер, Юрген Фукс... Но най-близки са ми тъкмо изброените от вас.
- Все по-лаконичните ви стихотворения оставят впечатлението за извънредна сдържаност и хигиена на писането. За остро усещане за миг. Уместно ли е да виждам зад тази сглобка между словесен минимализъм и нравствен максимализъм форма на съпротива? И ако е така, съпротива срещу какво точно е тя?
- Съпротива? Не, това е моята защита в свят, който ни атакува с изобилна маса различни думи. При комунизма това беше пропагандата. Изливащият се новоговор постоянно изискваше нещо от нас, сееше непрестанно лъжата, извращавайки действителността. Тогава търсех начини да описвам тази действителност правдиво. От друга страна, човек винаги може да пише по-прецизно - и кратко. А и аз съм аскетична натура. Много близка ми е гномическата поезия – от двустишията до изреченията на Адам Мицкевич. В тези свои творения Мицкевич се приближава до Ангелус Силезиус. Хайку не е европейска като дух поезия, но този вид писане също ми е много близко.
- И далекоизточният Исса, който се появява при вас в стихотворенията ви.
- Той е любимият ми поет.
- Гномичната поезия не ви ли приближава до философията?
- Изворите й ще намерим при изворите на философията. Тогава те още не са били отделени. Традицията на хайку е различна, но ако я сравним с гномичната поезия, това са различни начини за изразяване на едно и също: на мигновеното озарение. На отмирането.
- В „Камък, скреж” се срещат много имена на поети. Как предпочитате да общувате с поетите – наяве или четейки?
- И едното, и другото. В моите стихове се появяват не само имена на поети, на които съм длъжник и като на личности, и като на поети. С някои, като Херберт, бях много близък приятел. Поезията на Шимборска ми е страшно близка, а и имам щастието да я печатам в своето издателство. Юлиан Пшибош също се появява в „Камък, скреж”. Авангардистът Тадеуш Пайпер, чието разбиране за поезията оформи самия мен като поет – също. Понякога дори се старая да призова имената им в стих. Защото постоянно забравяме хората. Аз не мога да припомня всички имена на отишли си хора, но поне да припомня имената на поетите. А в стиховете ми има и много скрити цитати – от Шекспир до кого ли не.
- Какво изоставяхте в пътя си на поет? Нека в памет на Малина Томова, вашата българска издателка, да поставя още веднъж нейния въпрос към вас отпреди години: как се преплетоха у вас поезия и биография?
- Не крия, че моята поезия е много близко свързана с моя живот, но не за всяко стихотворение важи това – има и такива, плод единствено на въображението. Стиховете ми са свързани с моя опит, но има известна граница на изповедта. Съществува онази сдържаност на поета, за която говореше Тадеуш Пайпер. По нея съвременният поет се различава от сантименталисткия поет, от поетите на романтизма. У някои поети тази граница на изповедта, отвъд която не бива да се преминава, е отчетливо видима – примерно у Херберт. Но, разбира се, съществува и опитът, който не можем да изразим. Това са двете ми ограничения – от една страна, много личните неща, от друга - това, което нямаш силите да изразиш. А имам и обсесията, че някой мой стих може да нарани някого. Писал съм:
Искаш да живееш, крехък стих?
Ако ще будиш отчаяние и причиняваш болка –
умри, махни се.
- Какво е мястото на религията във вашите стихове? Религиозното светоусещане може ли да сковава – или пък да освобождава – лирическото светоусещане? Питам ви като човек, израсъл във вулгарно атеистична страна.
- Не знам дали съм в състояние да ви отговоря, защото аз не се чувствам религиозен поет. Милош имаше съзнание за религиозен, католически поет. Поетът, иска или не иска, обаче, трябва да се докосне до религията – след Холокоста това просто е неизбежно. Поетът търси свой отговор за смисъла на съществуванието. Всъщност, търси как по-прецизно да постави своя собствен въпрос. Поетът, който се опитва да постави този въпрос, през цялото време е на границата на ереста.
- Фактът, че сте роден в концлагер, доколко предопредели пътя на поезията ви?
- Аз съм роден през юни 1943 г. и не помня нищо от концлагера. Но това е една от темите, които не докосвам, защото е свързана със съдбата на моите родители. Има граница, която не мога да прекрача. Мога да кажа само, че обикновено човек има родно място, към което е някак си привързан. Но аз не мога да се отъждествя с точно такова място. А и него го няма. Преди три години ме поканиха в Санкт Валентин. При моето раждане това е било необикновено градче с третата по големина фабрика за танкове в Германия. Освен лагера Виндберг, е имало още един лагер. Недалеч пък е лагерът Маутхаузен.
- Как се почувствахте при това посещение?
- Това е проблемът – не мога да се почувствам като в родно място. Моите домакини се опитваха да намерим мястото на лагера – сега там по гористия склон има хубави еднофамилни къщи. Няма никаква следа от миналото. Дори символичният знак за концлагера е поставен на друго място, та местните хора да не изпитват дискомфорт.
- Роден в „никъде”, тогава сте гражданин на света?
- Да. Така излиза.
- Последно. “Езикът, това диво месо…”, казвате веднъж – трябва ли да се грижим езикът да стане питомно месо?
- Езикът не може да се опитоми. Това диво месо всъщност е рана. Тя никога не зараства.
Искам да ви благодаря за въпросите. Много рядко един поет чете внимателно друг поет.
Разговора води Марин Бодаков
Превод от полски Вера Деянова
29 септември София
Ришард Криницки е смятан за един от най-големите съвременни европейски поети. Ключова фигура в “Новата вълна” полска поезия, редом с Адам Загаевски, Юлиан Корнхаузер, Станислав Баранчак, Ева Липска. Именно на Криницки Збигнев Херберт посвещава легендарното си стихотворение „Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко/ от поезията на този безумен век (...)”.
Роден е през 1943 г. в Санкт Валентин, Австрия. По-късно семейството му се преселва в Полша. Изучава полска филология в университета “Адам Мицкевич” в Познан. В началото на 70-те години на ХХ век списва активно в литературното издание “Студент”. През 1975 г. подписва хартата “Мемориал ‘59” срещу промяна в конституцията – факт, довел до дългогодишна забрана да публикува каквото и да било. По време на военното положение в Полската народна република дейно участва в нелегалната дейност на “Солидарност”.
През 1988 г. Ришард Криницки основава заедно със съпругата си Кристина Криницка „Издателство а5”. Издател и коментатор на поетичното наследство на Збигнев Херберт. От 1991 г. е редактор на единствената в Полша поетическа поредица на издателство “а5”, в която досега са излезли 68 книги. Сред авторите са Вислава Шимборска, Збигнев Херберт, Адам Загаевски, Станислав Баранчак...
Криницки е удостоен с наградата „Кошчелски”, наградата на Полския ПЕН-клуб, сребърен медал „Глория Артис”...
Българският превод на “Камък, скреж” от 2005 г., по повод чиято премиера у нас гостува Ришард Криницки, е допълнен с отдавна изчерпания сборник “Магнетична точка” на издателство „Стигмати” (1997), отново в завладяващия с изисканата си строгост превод на Вера Деянова, на която съм задължен за този разговор. “Камък, скреж” е последната книга под редакцията на Малина Томова, която наложи пред българската публика името на Криницки и обичаше да казва, че неговата поезия е спасявала живота й.
На представянето на книгата в Полския институт споделеното от д-р Войчех Галонзка потвърди представата за Криницки като за загадъчен, трудностъпен и въпреки това много приветлив човек, чиято синтетична мисъл съвсем естествено го поддържа на известна дистанция от читателя. Галонзка коментира беззаглавното стихотворение “Сляпо? Глухо? Нямо?/ Неизповедимо:// Има го.” на Криницки, което днес е гравирано с големи букви на стената на един лицей в Люблин. Литературоведът се фокусира върху отказа на Криницки от последния ред на този текст - “Боли.”, за да покаже не само стремежа на поета към лаконизъм, усложняващ съдържанието... Според него в мисленето на Криницки Човекът се равнява на нищото и именно това Нищо пътува в контекста на Бога. Криницки се отказва от думата “боли”, защото това, което го има, винаги боли. С този текст поетът назовава Бог, внуши Галонзка – Бог понякога е сляп за човека, понякога е глух за него или ням, но той винаги съществува. И Човек винаги съществува, като и ако осъзнава съществуването си в Бога.
По време на посещението си в София взе впечатляващо участие и във вечерта, посветена на преводите и преводачите на Чеслав Милош у нас, организирана от Съюза на преводачите в България, Полския институт и Националната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” по повод 100-годишнината от рождението на полския нобелист (30 септември 2011).
М.Б.
Няма коментари:
Публикуване на коментар