Подобно на големите държави, при големите и значими литератури и писатели също трябва да има излаз на море. Писателите, които не са виждали поне насъне предмостията на голямата вода, изглеждат някак незавършени и причинно тъжни. Сюжетите им текат безпосочно, криволичат насам-натам из хронотопа на недоизмислената си екзистенциалност и не знаят кой път да хванат. Досущ като онези реки, които изчезват в някоя бездънна и мистична пукнатина, недостигнали до Обетованата водна земя, до безбрежния Ханаан на моретата и океаните. А е речено от Еклисиаста, сина Давидов: „Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак“ (Ек. 1:7). А преди него, в книга Първа на Книгата, е написано: „Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Бт. 1:10). Преди да бъде сътворена сушата, преди да се родят растенията, животните и човеците, било е безбрежна вода: „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Бт. 1:2).
Знайно е, че в голяма вода плува голяма риба. Като онзи библейски кит, подслонил в утробата си Йона, пророкът-себепожертвовател, вопиющ от преизподнята любов към Твореца на небесата, сушата и морето. Нашето нетолкова голямо Черно море ражда умерено големи риби. Може пък и да има право пропорционална зависимост между държавните води и ръста на литературата, защото, сочи световният исторически опит, големите колониални държави като Англия, Франция и Испания са си отгледали големите литератури през годините на имперските си владичества. Същото важи и за матушка Рус. Защо не и за нас българите. Днес можем само да гадаем дали излазът на три морета не е отключил хоризонта на старобългарската литература, благодарение на която днес се чувстваме безусловни членове на световното литературно семейство. По-иначе стоят нещата с новата и най-новата ни словесност. Навярно по тази и по други някакви си причини писателите (след тях и вездесъщите им оръженосци, критиците) се отдават все по-страстно на въдичарството.
Въдичарството, като всяка ловна страст, е инкубатор на наративи. Изглежда, че в българската литература има повече въдичари, отколкото ловци, но така или иначе вторите са по-популярни от първите. (Един от най-настойчиво поръчителстващите за себе си въдичари, писателят Любен Дилов, пише за тази странна порода: „Не знам сега сред по-новите поколения колко са, но писателите въдичари, които са вече покойници, бяха много, та рибата вероятно си е поотдъхнала“ – есето „Сезоните на плача“, част от книгата „За мъртвите или добро, или смешно“; ЛФ, С., 1997.) Пък и как да направиш голяма литература от някаква си риба след „Старецът и морето“ на Хемингуей. Защото и тук важи правилото, че голяма литература се прави от голяма риба. Представяте ли си повест или серия от разкази (не дай Боже роман) за „скубането“ на уклей или каракуда. (Каракудата, този изключително витален воден катър, според запаления въдичар и вдовец Крум Пенев, действал благотворно върху мъжката потентност. В анекдотичния си спомен за писателя Любен Дилов разказва, че след няколко ударни похапвания на хайверени кюфтета от каракуда Крум Пенев изненадващо се оженил, при това за доста млада жена.) Шаранът пък е толкова пейоративно разкрасен, че те хвърля в епическа безизходност. Известно е, че забележителни ловци като Ем. Станев и Радичков сътворяват от авджилъка класически сюжети. Не зная дали Чехов е бил въдичар, но навярно и той си е давал сметка, че големите литературни нации имат много общо с водата, защото ни е оставил онзи забележителен образ на грозновата мома-англичанка Уилка Чарлзовна Тфайс от разказа „Щерка на Албион“, която невъзмутимо клечи с въдица на брега на реката и, прозявайки се, сменя червейчето на кукичката си. За разлика от нея волната славянска душа тършува из подмолите с ръце за налим и се хока, докато се опитва да го извади (разказа „Налим“). Ръцете, както е известно, остават празни.
Българският писател е далеч по-предпазлив. С малки изключения той не разточителства с риболовни сюжети. Дори такъв класик и въдичар като Елин Пелин пипа предпазливо, когато става дума за риба и вода. (Както е известно, дъждът в разказите му в повечето случаи вали дисциплинирано тихо и напоително.) В цикъла „Под манастирската лоза“ се натъкваме на едно деликатно вмъкнато епизодче за въдичарската страст на покойния отец Никодим, който прекарвал хубавите пролетни дни край реката. Според отец Сисой няма по-голям ловец на пъстърва от него. Скитал из сенчестия дол, провирал се из гъсталака или се катерел по зеленясалите обли камъни без умора. Навярно тъкмо тези усилия, а не майсторските умения при замятането в цел или теглото на уловената риба са основателната причина въдичарството да се нарича спорт. Иначе край голямата вода на могъщите реки, морета и океани рибарството си е най-обикновено (в нашите очи може би най-романтично) препитание.
Така или иначе, между речните рибозаловители, наричани често „пръчкари“, и морските въдичари винаги е съществувало и съществува гласно и негласно съперничество. Знайно е обаче, че както страстта към литературата, така и тази към риболова може да породи ренегатски изкушения. За забежките в първата зорко следят критиците. Втората пише страници в жанра на литературния мемоар и занимава читателите си повече с комичните, отколкото с драматичните (не се знае, обаче!) последици на своята консумираност. Такъв е примерът с двойния ренегат, поета Никола Фурнаджиев, заменил здравия пролетарски климат в Бакаловото списание „Нов път“ с виросоносителната атмосферата на буржоазния естетизъм в сп. „Златорог“. Съдено било поетът много години по-късно да изтърпи още една, не по-малко опасна метаморфоза. Случаят е описан от Ивайло Петров в „Спомен за Фурнаджиев“ („Объркани записки, БП, С., 1989, книга втора). Ренегатската простъпка на поета доказва, че и за най-снизходително отнасящият се към уж еднообразният и скучен морски риболов речен „пръчкар“ не е късно да преживее мъжеството на морския риболов. Плажуващият Фурнаджиев окончателно изоставя привидното си равнодушие и цял се предава на треската, след като успява да налови от крайбрежните скали кило сафрид с резервната пръчка на Ив. Петров. „Стръвта“ е заложена и един от „най-жалките континенталци“, но и „един от най-маститите поети и редактори“ скоро се оказва в една лодка с автора на мемоара. „Макловия“ е свидно чедо на провинциалния поет Славчо Чернишев. Последният – дипломиран „капитан на корито с половин бруторегистър тон“ – я преотстъпва със свито сърце на голямата литература и застива в тревожно очакване дали тя, литературата, ще се добере, заедно с любимата му лодка, читава на брега. Защото, освен всичко друго, картината на щастливото завръщане (по Ботев) би могла да постави началото и на едно друго, на по-малко важно право – това на капитанското му право в литературата. Пък било то и в скромния бруторегистър от половин тон литературна изместимост... „Чернишев предпочете да рискува коритото си, отколкото съдбата на бъдещото си списание“ – заключава Ив. Петров и хваща здраво греблата. Тук е мястото да поясним, че авторът на „Нонкината любов“ се е изпекъл в гребането и калафатенето, закупувайки лодката на живеещия по онова време във Варна Върбан Стаматов, която течала от всички страни като кошница. В този смисъл не става съвсем ясно кое гребане е усвоил самият Ив. Петров – онова с лопатите на скармуса, или другото с консервената кутия, изхвърляща водата. Обаче това последното си е най-банална подробност...
Петнадесет дни старият поет и по-младият му колега-белетрист вадят по кофа сафрид на ден, спестявайки си връщанията на брега за обяд. Домакинката на писателската станция леля Станка им предоставя за улова каче, така че хем да не се зяносва улова, хем и рибата, и рибарската лакърдия да се реди по най-строгите правила на жанра: „ред сол – ред риба“. Да не забравяме напълно необходимото уточнение, че по онова време се лови на „чеконта“ (две-три въдички с оловна тежест) и на стръв (скарида), а не както днес на чепаре, защото чепарето все още не е познато на професионалистите и любителите по черноморското крайбрежие... На шестнайсетия ден по гладката повърхност се появяват ситни бръчици, вещаещи бърза промяна. В такова време рибата кълве като бясна, ето защо омагьосаният Фурнаджиев не дава и дума да се издума за връщане. Само че както често се случва в литературата, и в тази уж най-банална житейска ситуация белетристиката проява здрав разум, опитвайки се да придума поезията да смири емоциите, да потуши ненаситната си страст и да поеме спасителен курс към брега. Както трябва да се предположи, последната мълчи разгърдена до пояс, изпечена като пират, захапала цигара „с дебелите си мавритански устни“, и продължава да замята въдицата. Иначе казано, инатливо пуши и мълчи. Едва когато един силен повей на вятъра сваля шапчето й във водата, тя най-сетне се убеждава, че ситуацията няма нищо общо с промяната в литературния пейзаж. И с пейзажните настроения на реката даже няма нищо общо тази открито-морска предбурна ситуация... Изправена с цялата си отговорност пред съдбата, белетристиката здраво набляга на греблата, докато поезията се опитва да изглежда спокойна, прикривайки тревогата си, понеже, освен всичко друго, не може и да плува. Казвам поезията въобще, защото не само Никола Фурнаджиев, но който и да било друг на местото на автора на „Пролетен вятър“ писател или що-годе просветен читател в онзи момент би се заклел, че няма по-истински и по-полезен стих от „Върти лопатите, върти!“ на Кирил Христов – човек опитен във всяко отношение, в това число в морските, житейските и литературните приключения. По-важното в случая е, че развръзката е щастлива, че след едночасово гребане срещу вятъра прозата довежда себе си и поуплашената лирика до спасителния бряг.
Това обаче не е същинският край на историята. На другия ден ръми елинпелиновски дъждец, нямащ нищо общо с езическата вакханалия на онзи тъмен фурнаджиевски дъжд-жребец от „Пролетен вятър“, но достатъчно мокър, за да угаси ловната страст на новоизпечените моряци. На по-следващия ден времето не се променя, затова вместо в лодката на Славчо Чернишев двамата попадат в дървената барака, пристроена към крайбрежното заведение „Бамбука“ (нещо като „филиал“ на прословутото софийско кафене по онова време). Преживели внезапната буря в Созополския залив с „Макловия“, Поетът и Писателят засядат задълго на сушата. Случайно или не, авторът на мемоара е отиграл старозаветните легенди и то в обратен ред – легендата за корабокрушенеца-пророк Йона и за патриарха Ной. Подобно на архетипа, в созополския ковчег има всички примитивни удобства за едно дълго литературно пътешествие: бирени каси за столове и маси, огромно дървено корито с чешка бира сред късове лед, и три пръта с подкови-суджук. Сюжетът окончателно се хидрофилизира. Напоителният елинпелиновски дъждец акомпанира на дуета, подхванал тутакси темата за риболова, сетне и за литературата. Скоро басовото боботене на Фурнаджиев заглушава всичко. Има нещо символично в този неритиуален, интериорно профанизиран двайсетчасов бирен маратон. „Приличахме на герои от пиеса с две действащи лица, с единство на действие, място и време – пише Ив. Петров. – Всъщност това беше монопиеса, защото говореше само той, а аз имах чувството, че съм излишен в пиесата и че кощунствам с присъствието си в бараката, където един голям поет „обръщаше“ душата си пред мен с такова жестоко откровение, от което по-късно можеше да се смущава и дори да ме възненавиди.“ Какво е онова „бесовско, но не пиянско“ нещо, завладяло душата на мастития поет, и защо тя изригва като морските приливи, пита се авторът. Каква е тази екзалтация, носена и прикривана може би цял живот зад маската на привидното спокойствие? Въпросите остават отворени. Почти...
Пиесата приключва след полунощ. В нея има твърде много вода: море, лед, чешка бира, тих дъждец; навярно и спомени за риболов по реки и язовири. Но не и утеха. Поетът щедро са разплаща с търпеливия собственик. Актьорът, нежели повече зрител Ивайло Петров, записва: „Но какво бе това нещо, което го терзаеше така зловещо? Той намекваше за него и дори ясно го казваше: трагичната невъзможност на таланта му да превъзмогне заблудите и малодушието, за да продължи и надхвърли младежкото си творчество. Така го разбирах, защото говореше, че пътят му от младостта досега лежи пред него празен и обрасъл и той не е минал по него, по собствения си път, а по някакви странични пътеки, като човек, обсебил чужда съдба“.
Следкорабокрушенското карнавалното празненство на сушата и равносметката, че това не е онзи същият, спасителният бряг, от който си тръгнал, са тъжен, но мъдър финал за един маринистки спомен. Не е бил същият и брегът на родната Итака след дългото Одисеево пътуване, защото там някой се е погрижил да те забравят и трябва да се водят битки, за си върнеш своето. „По-късно, когато се опитвах да осмисля изстъплените му изповеди, не го сравнявах вече с разярен лъв или помъдрял Бакхус – признава пред себе си Ивайло Петров за Фурнаджиев, – а с неугаснал вулкан. Да, той беше неугаснал вулкан и все още изригваше лава, но тя не преливаше през кратера...“
Не, не е преливала. Дори – съвсем в духа на времето и поради ужасните, издайнически петна на автоцензурата пред огледалото на литературата – през 50-те години Фурнаджиев ще се саморедактира, при това саморазрушително... Не се вслушва поетът в гласовете на някои от най-близките си приятели да не разваля чудесните стихове от младостта си. Да не слага юзда на неукротимия „Пролетен вятър“. Кой ли ти хае! Не стига това, ами подвежда мнозина талантливи критици да пишат и цитират по дисциплинираните късни редакции. Един от тях е незабравимия Тончо Жечев. Та се налага неговият приятел Цветан Стоянов, член на втората знаменита „четворка“ (заедно със Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев) да троши време и сили в „Невидимият салон“ (1960), оспорвайки стореното от самия Фурнаджиев... Но това е друга тема. По нея чети повече у приятеля Владимир Янев в книгата му „Въвеждане на безпределното“ (2009). И на други разни места.
Ние обаче я започнахме откъм водата (реката, морето) и е редно пак при нея да се върнем. Колкото по-назад във времето, толкова по-добре. Имаме си мемоарна и пътеписна литература още от епохата на Възраждането, в която морето се мярка неведнъж и дваж, но и не е чак толкова често срещана тема камо ли обект на естетическо съзерцание. С тази литература ние сега и тук няма да се захващаме, а ще припомним нещо на пръв поглед периферно, заедно с това възхитително. Става дума за споменен разказ на Киро Тулешков – „Добруджа 1865–1866“ в книгата му „Моето чиракуване“ (В. Търново 1997), – който ни пренася на устието на Дунава. По това време авторът, след много митарства и перипетии, е съдружник на млад и богат момък по име Иванчо Чирпанлията. Та този Иванчо имал кръчма и бакалница в с. Катанасуф, но ходел и по селата да събира вълна, да купува добитък и да търгува. Докато го нямало, Тулешков вардел дюкяна. Една вечер през пролетта на 1866 г., след като затворил кръчмата и се готвел да вечеря, на вратата се потропало. Отворил, а насреща му човек черноок на средна възраст. Влязъл мъжът без покана и се разположил свойски до една маса. Първо попитал „Как си, бе, момче?“, после дали има нещо за ядене. Киро Тулешков отвърнал, че и той се чуди какво да вечеря, защото няма нищо готвено. „Какво има тук за чудене – рекъл гостът, – ти имаш сирене, пастърма, риба и хайвер – дай тука и ето ти една добра вечеря“. Но я е по-добре да дадем думата на самия Тулешков – любителите на деликатесната гастрономия ще разберат защо:
Наистина освен щучен хайвер имаше около стотина оки чер хайвер. Не трябва да се чудят някои как в една селска кръчма да има толкова чер хайвер. Това се обяснява така. При село Каранасуф има едно голямо езеро, което се пълни от разлива на Черно Море. Познато е, че близо дори до Кюстенджа, в тихо море край брега водата е сладка, защото Дунав като се влива в това море, той продължава до брега. В това езеро със сладководна вода дохождат и риби от Дунава в него. Езерото се дава под наем от правителството на експлоатация. Работниците рибари като получат една малка плата от наемателя – крадат. Когато угадят, че на спуснатата във водата кука се е уловила голяма моруна, някой от работниците като се спусне във водата и види, че тя има хайвер, остава цял ден да стои там. Вечерта, когато господарят им си отиде, те изваждат рибата, убиват я с чукове и я донасят в кръчмата. Разпорят я, очистят я, посолят я и посолят хайвера. За рибата и хайвера получаваха различно възнаграждение според хайвера и рибата. Кога две оки ракия, кога пет. Но колкото и да е голяма рибата, от десет оки ракия повече не им давах. Ето защо имаме много чер хайвер.
Дорде аз насипвах прясно соления чер хайвер, който беше като маниста на зърна, гостенинът ми вече печеше на камината пастърмата и сложил на масата сирене и суджуци. Като сложих хайвера и се изправих да го гледам като пече пастърмата, той погледна на масата и ме попита защо не съм извадил вино. Аз като не пия ни вино, ни ракия, то и не ми идеше наум, че неканеният ми нощен гост ще иска и вино, който се бе заел като стопанин да върши всичко. Аз напълних половин ока вина. „Ами защо не донесеш и малко моруна, бе, хлапе?“ и ми се подсмива под мустак. С казването той грабна един нож, взема свещта, влезна в мазата и след малко се върна като носеше в ръка едно парче моруна. Когато си пиехме кафето, той усмихнато ми каза: „Ами ти, бе, момченце, защо не попита от де съм и кой съм и без да ме познаваш, пусна ме в кръчмата и вечеря с мене? Или ме познаваш кой съм?“ – „Аз не те познавам, нито те зная, но не зная защо, когато ти още влезе, аз се почувствах като че брата си съм приел. Ако не беше така, аз отдавна щях да ти кажа да си отидеш.“ – „Когато си ме обикнал още с първия път, както и аз тебе, то ще ти кажа кой съм. Слушал ли си за тулчанлията Кючук Стефан – пазавантина? Още ми казват и Караджата.“
Както се вика по сегашному – без коментар.
Ето такива неща са ставали у нас в турско. Като се почне от отдаването на езерото под наем (аренда, концесия, или каквото там днес му се вика), докато се стигне до вездесъщите кражби, при които работниците гепват от чорбаджиите или държавата си. Или от двете. Както дойде. Колкото по-бедни са работниците-крадци, толкова по-зянлив им е алъш-веришът, понеже почти винаги след това продават кон за кокошка... Оставям на вас да изчислите днешната цена на вечерята, гостила двамата забележителни мъже. Колко пари правят сега стоте оки чер хайвер, ако се знае, че килограм от моруна се търгува между 500 долара и 700-800 евро, а за да си купите 30 грама чер хайвер от есетра, ще трябва да се изръсите между 50 и 70 лв... И тогава във Виената плащали добре за същата стока. Стигала тя и до други европейски градове. Но ако на Запад брояли зърната, у нас лапали с лъжицата и сипвали с черпака. Е, от това не ни е ставало нито по-сито, нито по-охолно и до сега, ама... Искате ли да знаете с какво можем да се похвалим? С прахосничество, разбира се. Икономическо, литературно... Такива сюжети сме пропилели, толкова герои сме погребали под завивката на забвението, че умът ми не го побира! Къде ни е големият роман за войните? Големият епос за Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война? Ами за начинателствата в Следосвобожденска България? Не може само с едната книга на Симеон Радев. А и тя не е роман, ако и да се чете по-хубаво от роман...
Но, да не се отдалечаваме много от водата. И от рибата, да я благослови Господ, защото е вкусна всякак. Мъжете я обожават на чорба. Което ме подсеща, че в класическата ни литература рядко се срещат рецепти за рибена чорба. Възможно е да съм пропуснал нещо през последните години, обаче класиката ни не се вълнува много-много от това чудо. А когато го прави – то е блажено изключение.
На всичко отгоре същата тази наша мила и премила литература дръзва да експлоатира рибето за подгавряния и въобще за обидни неща. Като едното нищо се глуми и не ще да знае символните й перипетии, сакралните й знаци и именувания, свързващи я самия Божи Син! Не вярвате ли? Спомнете си Вазов. По-точно „Чичовци“. Още по-точно – Варлаам Копринарката, по прякор Тарилйомът. Той, Тарилйомът, е човек в навечерието на петдесетте (на „четирийсет и девет години и два месеца“, ако това наистина има някакво значение), „никак развратен“, с дълго и мършаво (постническо) лице. А дръзва и извършва рибническо похищение. Забележете, че и той не се съприкосновява умствено с идеята шаранът му да бъде направен на чорба. Вместо това, когато трябва да манифестира вишегласно „страстно-чувственото“ си отношение към булка Варлаамица, разказва как благоверната му сварила фасулева чорбица, но прекалила с „оцеда“, поради което последната киселеела като усмивката на Фачка Зобидренката... Същий бива наваден, при това лъжовно, от Иван Селямсъзът на буля Селямсъзовица, че влязъл в черквата с въпросния шаран и това предизвикало подигравките на почтеното население. Ето един случай, в който лъжата изпълнява отмъстителна роля. Е, видно е, че самият Селямсъз малко-нещо докарва с фамилията и табиетите си на чорбаджи Йордан и челядта му от „Под игото“, но Вазов се е погрижил това да стане комедиално. Да е не същий образ, а подобие. По причина на типични неговите си, Вазови сговаряния между книгите. Тогава читателят започва да върти очи и да се пита дали прочетеното или преживяното не част от друга една книга на автора, или е се е оказал в онова странно състояние, при което е готов да се закълне, че всичко това някога някъде вече се е случвало... Излиза, че, освен всичко друго, народният писател е бил и гениален психолог, интуитивен довереник на психоаналитичния метод в литературата, подготвяйки народа си за оптимистичната теория на астралните пътешествия-прераждания. На човекочитателските премеждия отвъд границите на физичното и историческото!
Как точно е бил сготвен шарана на Копринарката ние не знаем. Научаваме единствено, че оглозганият му гръбнак е бил обесен на Селямсъзовата порта за посмешище на дечурлигата. По този начин наваждането (клюката)–отмъщение и шаранът–отмъщение се оказват конгениално обвързани. Даже символно репрезентативни. Но и семантично репродуктивни, защото благодарение на тях биват реализирани универсални послания с частно-предприемаческа цел! И, не на последно място, изиграват неповторимата роля на интенциален модулатор, гарантиращ на сюжета вопиющо необходимият композиционен баланс, онова фабулно и структурно равновесие, пред които и най-вещият текстолог (разбирай Мишо-Неделчевски тип) немее, а литературният историк (разбирай Светозар-Иговско представителство) смирено скланя глава и свенливо избърсва от крайчеца на окото си издайническата капка влага...
Ала това, както се казва, са сухоземни приключения. С речни екземпляри – и нищо повече. Разбирам го аз Вазов. Макар милият да има специално посветен текст, при това на нашето страшно и по име, и по дела море („По вълните на Черно море“), и той е част от тази наша преимуществено сухоземна, крайбрежно-върбова (класическата) литература. (Страшно е като се навъси Черно море, но от опитни моряци и от личен опит знам, че при него вълната клати кораба не само по оста на носа и кърмата, а и странично, по някакъв странен начин, който не се среща в океаните. Ето защо стари презокеански вълци сдавали багажа, попадайки във водите му.)
Изобщо словесното ни изкуство рядко си мокри крачолите със солена вода. Или морето му се вижда до колене, или откровено не го вълнува. (Е, не можем да отминем някой друг текст на Петка Славейков, „На риболов в Черно море“ на Владимир Полянов, писания на Дора Габе, Анна Каменова, Кирил Христов, самият Вапцаров, Яна Язова и др.), но това са май повече случайни съприкосновения, видени с очите на пътеписеца и очеркиста.) Няма сериозно отношение – и това е! То май и към световните океани много-много не се занича. Спомнете си единия Алеко. От „До Чикаго и назад“. Пътуването към Америка („от Хавър за Ню Йорк“). И там океанът се промъква на страниците на пътеписа сякаш между другото – едва след като авторът се наема да ни представи как минава един обичаен ден от седмичното пътуване до Новия свят. Фокусът тук е предимно върху пасажерите – как те се клатушкат, как се осрамват заради морската болест, какво ядат, в колко часа, и дори как се препират. Ще кажете – при толкова вестибуларни и стомашни приключения откъде мерак да се любуваш и наблюдаваш. Вярно е. Но нашият разказвач и неговият приятел изтърпели мъжки изпитанието. Поради което са имали сили и време да забележат атлантическото могъщество. Има ли са, но когато са гледали, на първо място са сложили парахода, покрай него и приключенията му със стихията:
Със завалянето наляво и надясно излизаш навън, закрепиш се при някой стълб и гледаш... гледаш параходът как пъшка и се мята сред побеснелите озъбени вълни, като че виждаш някой жив гигант в предсмъртна борба. Голям е параходът в пристанището, посред другите параходи – но каква нещастна ладийка е той тука, в безбрежния океан, между тези живи, цъфнали водни хълмове.
Ето това е!
Вари го, печи го, нашенецът без суша и сухоежбинка не може. Въртял-сукал Алеко, докарал го да сравнява гигантските вълни с цъфнали хълмове. Водни-водни, ама хълмове... В промеждутъците параходът въртял стремглаво винта, сякаш искал да отлети. Защо, айол? Как да отлети! Закъде! Нали затуй е параход, да си гледа там работата, инак... Абе, запуши я. Изобщо, корабни лакърдии. Подир тях и пасажерски по вина на опасната океанска вода. Пенят се вълните, лайнерът се накланя, а една англичанката без малко да пукне отглади, понеже е заета да си събира децата, а те падат поред (вдигне едното, катурне се другото, и все така по време на цялото пътуване). Какво ви разправям – апокалиптична, смешно-тъжна картина на презокеанските човешки страдания към мечтаната земя. Тъй е то, до новото не се стига лесно! Не само това, ами идва ред и на най-откровеното между всичките сухоземни признания:
Ние в дворец плаваме, но как ни омръзна този дворец! Един пуст, леден бряг би бил много по-привлекателен. И ние видяхме такъв бряг.
Видели сте, на дъртия боцман... иска да изкрещи най-нетърпеливия морски вълк, четейки тези инак толкова живописни Алекови редове. Видели сте айсберг, а не някаква си там ледена гора. Може да ви изглежда приказна, красива, да ахкате и охкате, ама то е защото не знаете нищо за „Титаник“. Защото още не е се е случило каквото има да се случва с него и прескъпоценния му товар. За Леонардо ди Каприо говорим! За книгите и филмите, написани и направени преди това – също. Разбира се, има някоя и друга годинка до тогава. Инак да ви питам как щяхте ли да се любувате! Тогава от забележителното описание на Алеко – от играта на цветовете, отблясъците на леда и причудливите форми, нямаше да остане нищо! Снежната кралица на смъртта щеше да ви накара на занемеете от страх и ужас... Слава Богу, рано е било. Пощадила ви е великата вода! Погледнала е снизходително на свещената ви простота и е завлякла другаде ледения исполин!
Да, така би възнегодувал онзи стар и начетен морски вълк. Дори ако срещу него седеше някое литературно докторантче, дори ако го гледаха любопитните очи на мастит писател с бележник в едната ръка и дращещ инструмент в другата. Колкото и невероятно да ви се струва, при такъв един спор между старото морско куче и човекът на книгата последният щеше да излезе победител. Не вярвате ли? Не сте прави. Защото още по Алеково време човекът на книгата (а не на кавала, на Рибния буквар буквар или на балкана) е бил героят на настоящето. Доказателство: на въпросния параход има книжарница, от която можеш да си купиш „преимуществено белетристика: французки, испански и английски“ книги. Представяте ли си тази плуваща, презокеанска книжарница! Този огромен, фалоцентричен Логос, провиращ се през океанската пяна. Протягащ се от дебрите на хилядолетната си европокласическа окосменост към девството на новите земи. Една силна, набъбнала и разклонена вена, прицелена право в сърцето на щедро разтворения палимпсест (ах, простете, какво общо има на това място сърцето). На заличените с помощта на барута и всевъзможните болести знаци местни племена от книгата на живота. На цяла една автохтонната култура. (В книгата си „Злавадяването на Америка. Въпросът за другия“ Цветан Тодоров обръща внимание на прелюбопитен и ужасяващ факт. През 1500 г. населението на земята вероятно е около 400 милиона, от които 80 населяват Америка. В средата на шестнайсети век от американските 80 милиона оцеляват само десет. Конкретно за Мексико: в навечерието на завладяването населението е около 25 милиона, а през 1600 г. – един милион. Абсолютен рекорд за геноцид – унищожени повече от 90%, а и абсолютен рекорд с повече от 70% намаляло население. Дори ужасният ХХ в. с всичките си войни не може да се сравнява с тези цифри!)
И още, но вече за белетристиката – тази тежка артилерия, тези дълги и многобройни редици от изречения, думи; всевъзможни истории за любов, изневери, отечествени подвизи, пътешествия, ужасни престъпления. Както си трябва за едно дълго презокеанско пътуване. Иначе представяте ли си колко планини от стихосбирки се налага да бъдат натоварени на горкия кораб! По колко на ден трябва да задоволяват поетическия глад на пасажерите, заети с такива непоетични неща като това да сложат нещо в устата си без да изгубят част от достойнството си върху нестабилния и в пози смисъл неособено гостоприемен корабен под... При това, забележете, върлува колониалната литература – френска, испанска, английска. Видно е, че липсва португалската, но по причина на други, абсолютно неколониални причини.
Та, исках да кажа, лесно се разсейва, отклонява се любопитният и всепроникващ поглед на Алеко от водната шир, за да попадне на други, изглежда по-интересни нему обекти. И все пак, и все пак... Да видим какво случва в пристанището на Ню Йорк.
Къде да гледаш по-напред? Ако хвърлиш поглед към движущите се кораби, там ти остават очите /.../. Морските кораби за далеко плаване толкова не се забелязват и не са те, които обръщат вниманието ви – оригинални са местните кораби. Погледнеш и едновременно виждаш стотини параходи от всевъзможна величина и конструкция порят наляво и надясно водите на триеднинния град и с най-отчаяни писъци и тревожни сигнали едва успяват да избегнат сблъскването. Тук виждаш триетажен разкошен речен параход, осеян с пъргави американци, които поздравяват европейския си гост, като махат сламените си шапки, заминува под звуковете на своя оркестър; там виждаш, че се движи параход, не параход, село, не село – цяла една улица се е изсипала в този кораб, цяла една улица, както я виждаш – с всевъзможни кола, файтони, сергии, търговци, търговки, ваксаджийчета, вестникарчета; откъсне се от джерсейския бряг, запори напреки Худзоновата река и се залепи за нюйоркския бряг; от там нахлуе цяло село и хайде към Джерсей.
Е, какво ви разправям аз толкова време! (По-право – толкова листи!)
Не ще го българинът морето, разбирай океана, солената вода, и това си е. Върти я, сучи я и Алеко – към речните корита го тегли. Все едно дали веднъж ги именува параходи, друг път кораби, по онова време не се придиря много какво е двигателното захранване. По-екзотични и симпатични са му речните корабчета. Плацикат се край сушата, навлизат навътре в нея, натоварени с цели села, даже улици, но печелят симпатията на автора. Тук, признавам, погледът ми също се закачи. Според Алековата градация улицата e след селото, сиреч по-голяма е и е по-важна. Може и да е прав. Може по онова време селата ни да дребнеят на фона на градските улици, на все по-големеещите се и пъстреещи градове. Въобще, каквото и да си говорим, стига ни да преброим колко пъти се явява думата село във въпросния нюйоркски морски пейзаж, за да си дадем сметка за сушевата ни семка и за континентално закотвените ни плавателни мераци. Язък за излаза ни на море, при това Черно и сладкосолено, с невероятно вкусна и за съжаление прогресивно намаляваща риба! Да не говорим за удоволствието да плуваш в него... Казват, че някога било езеро – огромно, с кристално чиста сладка вода. Че след гигантски катаклизъм се е свързало със Средиземно море. Незнайно колко на брой огромни вълни цунами са се издигнали и залели сушата, след което се е появил Босфора. Защото по средата на Средиземно море, между Африка и Европа, минава линията на две големи тектонични плочи, на които, като им омръзне да кротуват, бият чела и произвеждат земетресения. Ето едно обяснение за по-слабата соленост на Черно море. Да не забравяме, прочее, и синият бял Дунав – днес велика река с канални функции, влачеща отпадъчен битов материал, изхвърлян от цивилизована Европа и от недотам цивилизованите Балкани... Говорят още, че тук трябва да се търсят корените на мита за Ной, самият негов ковчег, че и началата на голямата златна култура в Египет и земите около него. Как иначе да си обясним липсата на други следи от онези, които 5 000 години преди Христа са изработили халколитното златното съкровище, днес виден експонат във Варненския археологически музей? Как да си отговорим на въпроса защо, разхождайки се между експонатите, свидетелстващи за тази невероятно висока в технологично и естетическо отношение култура, изведнъж стигаме до третото хилядолетие и времето спира. Не – развива се назад!... Любуваме се пак на керамика, примитивни сечива, каменни изделия. А онези, осенените? Изпарили ли са се? Дошли са по тези земи за кратко, колкото да умрат? Да изчезнат завинаги, загърбвайки прекрасните условия за живот край сладководното море и гостоприемния му бряг; пренебрегвайки умерения климат, богата растителност, карстовите извори, изобилието на кварц, варовик и какво ли още не? Не ми се вярва... От нашето Черно море тръгва голяма цивилизация. То и днес ни прави световна нация. Да, край голямата вода наистина се случват големи неща. Прави се търговия, трупат се пари. Пътува се във всички посоки. Мамят се богати туристи и красиви, авантюрно настроени туристки. Е, прави се и голяма литература, но...
Мога да кажа, че „но“-то вече, слава Богу, не е толкова актуално – след книгите на редица писатели от по-новото време, най-паче след онзи невероятен роман „Циклопът“ на незабравимия Генчо Стоев. Вижте заглавието!.. Зная, друга са причините, продиктували избора му, но защо понякога ми се струва, че е искал да подшушне нещо и за едноокото ни отношение към голямата вода. За полузрящия ни акъл, поради който стоим здраво вързани за наколното си битие и се страхуваме да прехвърлим границите на селската мера – камо ли да излезем отвъд бреговите води и да се втурнем към хоризонта. Не, светът не ни е до колене. Не ни е и до кръста. Така сме затънали в чернозема на собствената си уседналост, че усещаме световната вода около шията си. Говоря най-вече за литературата, понеже през последните години българинът започна да пътува по целия свят. В повечето случаи без обратен билет... За някои от най-разпалените пътешественици, кръстосващи не само моретата и океаните, но и политиката на глобализма, мащабите са различни. По този повод преди време перифразирах провокативно, инак вярно (в духа на формалната логика) изказване на роден под щастлива звезда ветроходец. Момчето свойски обясняваше как ако минем Босфора и излезем от Средиземно море, трябва само да се спуснем покрай Африка и да кривнем в ляво, за да се озовем в Австралия. Нищо работа! Да ти стане драго, че комшулуваш с аборигени и торбести.... (Абе, ние от Балчик до Приморско не можем да стигнем без да се прехвърлим поне на три корита и още толкова пристанища, този ще ми ломоти за Австралийското нанадолнище!)
Ето че стана сериозно. Уж започнахме на шега, за големите и малките води, за големите и малките литератури край тях. И по причина на тях. Сигурно защото с водата, както и с огъня, шега на бива. Иначе става играчка-плачка. Дали не е тази причината морските хора да си падат малко-нещо фаталисти? Не сменят имената на плавателните съдове (поради което у нас и в Русия още шетат кораби с партизански и други имена, а у въпросния братски народ същото важи и за вестниците, поради което актуални новини за демократичните промени и новите капиталистически отношения текат под „шапката“ на „Комсомолская правда“). Вярват в поличби, правят заклинания, носят муски, не свирят на плаващ съд и рядко допускат (едно време – въобще!) жени в екипажа. Защо жена, покачена на кораб, носи нещастие, аз само се досещам. Това обаче е друга, опасна тема. Подобно на Ниагара. Самата жена е една Ниагара в света на мъжете и на литературата! Кара те да останеш без дъх. Без думи... Ако е богоравна, ще я познаеш преди да я видиш. Даже в библейския смисъл. Ще я познаеш отвсякъде и навсякъде, преди да си я докоснал. Ако ти е била предопределена. Родена, за да дойде. Като сбъднато, отдавна забравено очакване. Защото тя Е... Ние не знаем колко са предопределените ни жени. Помним само онези, които сами са ни намерили. Представяме си как са вървели към нас, как са ни викали в тишината на собственото си очакване. Как на свой ред са ни предчувствали, преди да ни открият. Понякога пред тях вървят аеди, възвестяващи приближаването. Славата, обаянието, фаталните драскотини на красотата върху зениците и по стволовете на сърцето, стоновете на умиращите върху полето на миналото мъже предизвестяват появата им. Но се случва и тишина... Такава, при която прокървяват желанията... То е като боботенето на ниагарната грамада, при която водата пропада от шеметна височина и се пречупва в неописуеми цветове. Може би защото жената съвсем естествено, природодарно, се свързва с водата – с извора, реката, морето, океана. Тя е нимфа, русалка, митично същество, създадено, за да примамва, да разговаря от крайбрежната вода със звездите и с наивно романтичните мъже. Сигурно някъде там, в дълбините на царството й, има подводни хотели, подводни болници, дори подводни публични домове. Един ден човечеството ще пренасели и това пространство. Минава му наум на Генчо Стоев в „Циклопът“, че един ден и това ще се случи. Че вече се е случило. Онези от подводните кораби на смъртта го знаят. През дългите месеци, прекарани близо до дъното, подслушвайки тишината и ударите на сърцата си, мъжете виждат какво ли не. Включително и подводни хотели, болници, публични домове. Разбира се и жени, между които медицински сестри, възпаляващи без друго възпаленото мъжко въображение. Най-желаните и най-опасните жени – сестри на любовта и на смъртта. Призрачни и едновременно гибелни в прозрачната си белота. Престилката – издайническо покривало на голотата – също може да полилавее: като снега, ледниците, белите мечки, дори северното сияние. Случва се, ако изтекат, ако се просмучат големи количества калиев перманганат, презапасени на сушата. Необходими пак поради нея, понеже тя, сушата, е свърталище на моряшката (въобще на мъжката) недоситеност. След дългата суша на големите водни желания... Дали пък няма да е по-евтино в тези подводни градове и хотели? Щом като в Чикаго по времето на незабравимия Алеко е можело да се наеме стая за осем дена и да се платят само девет долара и половина („По евтино от Кутловица!“), защо един ден това да не се случи в някой чудесен подводен град, в някое екзотично море, на кой знае кои географски ширини. А кога тук, кога тук?! Кога и в прескъпата ни балканска държава?! Поне ще ни е безтегловно. Ще плуваме, ще плаваме... В зона на родното гравитационно привличане. Там, където и живеенето, и плувоплаването стават с главата надолу. Раждането – със седалището напред. А ръцете са натикани дълбоко в джобовете – за е по-ефикасно (ефектно!) падане след поредното препъване.
Носовете,
носовете ни яки
ще картографират
среднощните полети
към коравия гръб на земята.
А подовете на онези
въображаеми кораби,
с които мечтахме
круизно по целия свят,
ще запечатат релефа
на нашите стари стомаси.
С всичките там
незадравословни забрани
на геронтологичния Запад:
най-паче шкембето,
домашни ферменти – вина и ракии,
омразни на всички ахейци.
Но Троя ще падне!
Ама европейци сме ний! Отбираме вече от здравословно хранене и пиене. Да сте чували скоро „Ти ми дай на мене печено прасенце и червено вино, па ме чакай да умра!“. Може, но като израз на консервативно мислене, човешки казано на простащина. Вместо това цивилизовано се одумваме: „Ти ми дай чер хайвер и финландска (двойно – може тройно – дестилирана) водка, па ме гледай европеец!“... Помните ли – като Караджата? Онзи, пазвантина – Кючук Стефан. Българският Давид, дръзнал да замери османската империя с прашката на храбростта си? Без него и себеподобните му Европата се отдалечаваше още неясен брой робски години... Караджата не дочака свободата. Е, тя можеше и да го накара да се скита немил-недраг по жълтите павета на новоосвободеното си отечество. Или да премита униформено пода на нечие важно учреждение. Като Македонски. Обаче Караджата се изхитри и стана дух в онази невероятна Ботева балада за брата си Хаджи Димитър. Та на този кючук Стефан, дето се самогостил в кръчмата на Иванчо Чирпанлията край Кюстенджа, на хвърлей място Кючук Париж, дето разбирал от чер хайвер и свинец, минавало ли му е през ум кое от двете един ден ще ни направи по-европейци? Защо не. За това не ме интересува как изглежда България откъм Европа! Колко голямо й се вижда морето ни! Колкото сладко, колко солено... Дали и литературата ни изглежда такава – полусладка, полусолена; малко битова, малко модерна. Негово Величество Издателят да й бере кахърите... Отиват си, отиват си онези невероятни дни, когато да лежиш с книга край морето, да пътешестваш под жежкия поглед на слънцето и нежните докосвания на морския бриз (на една ръка разстояние от тялото на красиво момиче, плаващо на своя кораб-книга), е като да си отишъл на среща с любовта...
Но – да не драматизираме излишно! Да подкрепим романтично катастрофиралите души с припева на една натурално нашенска, откровено сладка, жаждана от пресолените български души песенчица, според която спасението на давещите се не е в собствените им ръцете, а в тези на морето:
Ах, морето, ах, морето,
ме спасява...
Ето че пак стана тъжно! Дори глупаво... Като е тъй, „Само Черно море“ Варна! (Ало, Локото?!)
