ФРЕНСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНТИЗМА

ФРЕНСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ЕПОХАТА НА РОМАНТИЗМА


Епохата на романтизма във Франция: Може да се каже, че романтизмът се налага в литературата на Франция в т р у д е н социално политически контекст, тъй като по време на Великата революция и войните на Наполеон творческата интелигенция в тази страна се озовава пряко въвлечена в текущите събития. Едва ли е било възможно във време, когато всички слоеве в страната, според съсловните си и класови убеждения, са били включени в битката между роялистката опозиция, поддържаща Стария режим, и републиканските демократически партии, отстояващи идеалите на либералното гражданско общество, да се създава стойностна литература само от творци, останали в неангажираната интелектуална позиция “над схватката”. През този съдбовен за френското общество преходен период много талантливи линтературни творци са били обречени, заради убежденията си, на принудително изгнание извън страната. Други са предпочитали публицистичните изяви в тогавашния печат или пък са се посвещавали на борбата за отстояване на гражданските си пристрастия в тогавашния оживен политически живот.
За да отвоюват позиции в културния живот на Франция през първата половина на ХІХ век романтиците е трябвало да разчитат само на личния си писателски талант или на някоя единна литературна група, която си изгражда престиж чрез собствен вестник, кръг от съпричастни ценители и критици, които споделят общи вкусове и пристрастия в литературата. В продължение на дълъг период от време, след Великата революция, романтизмът като новва художествена тенденция в литературата не успява да приобщи към новаторските си предизвикателства нито ревностни ценители, нито авторитетни в Париж критици. Едва с появата на Мадам дьо Стал в литературния живот на столицата, в самото начало на ХІХ век, а две десетилетия по-късно и на Виктор Юго, Стендал и Сен Бьов романтизмът успява да се впише като относително единна литературна школа в културния живот на Франция.
Неуместно е да се твърди, че като народ французите се отличават от другите западноевропейски национални общности със своята забележителна рационалност и страстната си привързаност към теоретичните постановки на убедения класицист Никола Боало, чийто авторитет се цени високо от литературните среди в тази страна през ХVІІІ и дори през първите десетилетия на ХІХ век. Много по-обосновано обаче би било твърдението, че в сравнение с другите страни в Западна Европа във Франция, литературата си издейства отрано статута на солидна социална институция, чийто авторитет се поддържа ревностно както от Академията, така и от парижките литературни салони, от образователните заведения и специализираната преса. В този особен социокултурен контекст за писателите новатори е много по-трудно да си извоюват престиж, доколкото традиционалистите тук са усърдно поддържани от общественото мнение. Респектът към установените художествени норми и вкусове и почитта към утвърдените литературни творци се утвърждават с методична упоритост в тази страна от многобройните й културно просветни институции.
Тъй като се налага в труден преходен за обществото период френският литературен романтизъм е много по-радикален в обновителната си идейна програма, много по-необуздан в публицистичните си и светски изяви, много по-напорист в отвоюването на позиции в интелектуалния живот на Париж, отколкото националните романтични движения в другите западноевропейски страни. В културата на Франция романтическият обновителен подем обхваща философията, политическата и социална мисъл, поезията и драмата, романа и историята. Патосът на обновлението в тази страна през епохата на романтизма обхваща бързо и другите изкуства - живопистта /Жерико и Дьолакроа/, скулптурата /Рюд/, музиката /Берлиоз/ и гравюрата /Оноре Домие/.
Етапи в развитието на литературния романтизъм във Франция: Известният в Европа френски изследвач на романтизма Пол ван Тийген съветва в авторитетния си труд “Романтизмът в европейската литература” да не се злоупотребява с термини като “доктрина” и “школа”, когато се характеризира литературния романтизъм във Франция: “ Във Франция никога не е съществувала, дори през най-трескавия исторически период на “Битката за романтизма”/1827 - 1830/, единна и прецизна доктрина, доминираща в литературната естетика, нито единна школа с признати от всички водачи. Все пак като романтична школа може да се определи групата, която през периода 1827 - 1830 година признава Виктор Юго за свой предводител.”/стр.166/.
Изследвачите на историята на френската литература обособяват три етапа в развитието на романтизма като доминираща художествена тенденция в творчеството на писателите, станала възможна благодарение на новата духовна атмосфера характеризираща културата на тази страна след Великата революция/1789 - 1793/.
През първия етап, който обхваща първите две десетилетия на ХІХ век, се изявява първото поколение романтици, съвременници на Революцията, на Консулството/1799 - 1804/ и Империята на Наполеон І /1804 - 1814/. В него литературните историци на Франция включват Рьоне дьо Шатобриан, Мадам дьо Стал и поетите Бенжамен Констан и Алфонс дьо Ламартин. Някои от тях включват в този кръг писатели и романиста Стендал.
Вторият етап в развитието на литературния романтизъм съвпада с Реставрацията на Бурбоните/ Луи ХVІІІ и Шарл Х/1815 - юли 1830/, когато в литературните салони и на театралните сцени в Париж се изявява поколението на провокиращите, пламенни млади романтици като Виктор Юго, Алфред дьо Вини, Алфред дьо Мюсе, Теофил Готие и първия авторитетен критик на романтизма в тази страна Сен Бьоф. Около модния тогава автор на предимно “готически” романи Шарл Нодие се формира първия кръжок от млади романтици, известен в историята на френската литература като Първият сенакъл/1824 -1825/. С названието Вторият сенакъл /1826 - 1827/ става популярен сред литературните среди в Париж кръгът от млади поети романтици, който се формира около Виктор Юго, станал популярен сред тях с теоретичния Предговор на “Кромвел” - неговата юношеска историческа драма.

През 30-те и 40-те години на ХІХ век, когато на власт във Франция възхожда кралят-гражданин Луи Филип /Юлската монархия/1830 -1848/ в литературата й се изявява третото поколение романтици - поетът, драматургът и романистът Юго, модната сред читателките романистка Жорж Санд и поета-експериментатор Жерар дьо Нервал.