Минало и съвременност в "История славянобългарска"

Паисий Хилендарски е първият изразител на формиращото се българско национално самосъзнание, което търси своите идейни и художествено - емоционални основания. През епохата на Възраждането е особено наложително младата българска нация да намери в своята литература, будещи възхищение примери на отстояване на националната чест и достойнство дори пред заплахата от насилие и да получи модели на родолюбие, смелост и висока нравственост. Паисий Хилендарски е създателят на българската национална идеология.Той написва книга за миналото,но обърната с лице към настоящето и бъдещето.За разлика от всички други автори,той успява най-добре да долови потребностите и нуждите на българското историческо развитие и да набележи задачите,които стоят пред българския народ. “История славянобългарская” е замислена и написана, за да възкреси миналото и да го покаже като една достойно историческо минало и по този начин да даде възможност на българския народ да го съпостави с окаяното си настояще през вековете на чуждото владичество. Стремежът на Паисий е да бъде полезен на своя народ като му даде възможност да опознае себе си в един преломен и критичен за по-нататъшното му съществуване момент, когато на българите им предстои да се изявят пред света като нация и да извоюват политическата си независимост. Именно затова Паисий е толкова язвителен и безпощаден към родоотстъпниците, които се отричат от своето и са неспособни да оценят достойнствата си, унижават българското у себе си и изменят на своята родина. Паисий Хилендарски не претендира за авторово присъствие в книжовния небосклон на осемнадесетото столетие от създаването на България. За липсата на такова самочувствие говорят не само оскъдните лични данни, но и едва забелязващите се между редовете на „История славянобългарска" фрази за родовия му корен. И това не е случайно. Изживял своя живот тихо, със съзнанието на човек, който служи на народа си, творецът никога не си позволява да „засенчи" ореола му. В това няма поза или маниерничене, а истинска и неподправена скромност, подчинила всичко свое на общото. В това се крие и обществения идеал, който затваря като в рамка жизнения път на твореца. За Паисий имa само един дълг - дългът към народа и на него авторът служи всеотдайно и безрезервно. Авторът отправя гневните си упреци към виновниците за бедственото положение на народа. С еднаква сила на сатиричното изобразява отцепилите се от родовата традиция българи, готови услужливо да заменят българската история и култура с фанариотската и асимилаторска политика, която водят гръцките духовници по отношение на родния език, нравственост и морал. Това Паисий не може да възприеме с цялото си родолюбиво сърце. Завръщайки се в миналото, монахът търси корените на настоящето и бъдещето. В миналото авторът намира първообраза на националната ни идентичност, който трябва да роди новата единствена държава. Прозрял законите на времето, просветителят извежда тезата, че истинският творец на историята е народът. В това се крие дълбокият демократизъм на онова ренесансово схващане, което не може да подмине и българските книжовници и общественици от първите години на Българското възраждане. Заявил твърдото си желание за промяна в обществения живот, Паисий отстоява позицията си на последователен хуманист и на човек, който бичува родовата самозабрава и вероотстъпничество. Защото, ако може да прости на простите орачи и копачи превития гръбнак пред вековния поробител, то не може да удържи своя гняв към образованите си сънародници, съзнателно подменили българската традиция за чужда и далечна. За автора това е предателство към рода, достойно за най-тежкото наказание. Изменилите на родовите ценности са изменилите на себе си и на историята. Паисий отива докрай като заклеймява най-страшния порок, връщайки се в миналото.Със своята творба авторът иска да направи последен опит за събуждане на обезверения българин.Това е шансът, който иска още веднъж да даде на сънародниците си в тежкото време на робството.Това е последната му надежда, която е таял за човешкото осъзнаване. Тръгвайки от историята, книжовникът е заложил своята непоколебима вяра в това, че народ с толкова славно минало, трябва да има също толкова истинско настояще и бъдеще. Такъв е урокът на Паисий. Творецът вярва и в още нещо, вярва в това, че само народ, устоял на капризите на времето и на човешките нрави, може да събере всичките си сили и добродетели, за да отвоюва свободата си. Пророчеството на Хилендарсия монах се сбъдва столетие след неговата смърт, когато този народ още помни знаковите думи: „О, неразумний и юроде...!", и слага край на най-тъмната част от националната си история - турското робство. Така болката и страданието от мракобесните дни се заменя с гордостта от могъществото и победите на българските царе, от мащабността на българската култура и традиция. Историографът рисува образи, обективно достоверни, съществували. Подреждайки хронологично царете на българския престол, представяйки техният възход, победи и поражения, авторът не само концентрира художественото пространство, но и възпитава родовата памет. Паисий изследва и поставя обществените отношения в съвременната му България на друга основа. Вътрешното делене на различни обществени групи, е белег за социално, но и за родово разслоение. „Простите", обикновените българи помнят историята си, а „учените" се обръщат срещу нея. Затова и целта на творбата е в посока към народното събуждане, към осъзнаване на обществото. Като народопсихолог, Паисий рисува една общност, носеща характерните народностни черти като свободолюбие, безстрашие, гостоприемство, но също така и невежество, неверие, пиянство, родоотстъпничество. На този български „космос", творецът противопоставя чуждия. И макар гърците, сърбите, турците по-малко да присъстват в текста, те са онази база за сравнение, без която не могат да бъдат изтъкнати добрите страни в българската история. Авторът идеализира миналото на държавата ни, това е факт, но целта му не е да избяга от настоящето, възпитавайки поколението в нещо дълбоко скрито, а да потърси забравилата се родова нишка в живота на всеки българин, защото възрожденецът твърдо смята, че това е начинът за самосъхранение и самоуважение. Разобличавайки чуждото присъствие Паисий заздравява връзките в обществения живот и напомня цената на днешното съществуване на народа ни. Така позицията на автора се превръща в активна, действена, зовяща към обединение и вяра в силите на сънародниците за отвоюване на собственото пространство и завръщане към корените. В страшното време на робството, патриотът усеща и друго. На народа му е нужна идея, която да го изведе на спасителния бряг.

Но тя няма да бъде непознатата, чуждопоклоническата идея, а истинската, свързана с бавното и тежко формиране на българското самосъзнание. Заради това Хилендарският монах е благодарен на историята, която е изворът, от който черпи вдъхновение, за да вярва все по-силно в могъщата енергия и желание на народа сам да определя съдбата си. И ако Паисиевото послание се сбъдва, то е, защото прозрението му почива на обективния ход на историята, но и на онзи оптимизъм, който българинът пази и до днес някъде дълбоко в душата си.