Вицепрезидентът Маргарита Попова даде началото на националната кампания за отбелязването на 250 години от написването на „История славянобългарска”

19.06.2012


        Вицепрезидентът Маргарита Попова присъства днес на тържествена литургия в катедралния храм „Свети Александър Невски” по повод 250-годишнината от написването на „История славянобългарска”. В столицата вицепрезидентът даде началото на мащабната национална програма под патронажа на президента Росен Плевнелиев, с която до края на 2012 годината в цялата страна ще бъдат почетени паметта и делото на Паисий Хилендарски. „Делото на Хилендарския монах е величаво, защото стои в началото на изграждането на новата българска държавност”, каза вицепрезидентът пред паметника на отец Паисий, където от името на президентската институция беше поднесен венец.
          Вицепрезидентът беше почетен гост на тържествена сесия в Българската академия на науките по повод началото на националните чествания. В словото си пред участниците в сесията Маргарита Попова подчерта, че с делото на Паисий започна новият път на българското общество, по който то достига до възстановяването на своята държавност. „Това е голямото начало на новата българска история”, каза вицепрезидентът.
          Домакин на тържествената сесия беше председателят на БАН акад. Стефан Додунеков, а свой доклад, посветен на делото на Паисий, изнесе секретарят на президента по културата, духовността и националната идентичност проф. Кирил Топалов.

Царственник, или история болгарская, которая учит, откуда произошли болгары, как они стали правителями, как они царствовали и как их царство погибло и попало под иго

Описание

• Эта книга является первым опубликованным изданием сочинения Паисия Хилендарского 1762 г. "История славяноболгарская", которое считается основополагающим документом Болгарского национального возрождения. Написанная Паисием "История" помогла болгарскому народу, веками жившему под османским владычеством, обрести национальное самосознание и обратиться к болгарскому языку. Текст был настолько популярен, что его многократно копировали от руки и делали выписки, при этом Паисий не был известен как автор и его имя не связывали с этим сочинением. В этом издании 1844 г., составленном и отредактированном Христаки Павловичем, Паисий также не указан как автор. Кроме того, в нем отсутствуют несколько важнейших разделов, первоначально входивших в сочинение, в частности, предисловие Паисия и его обращение к болгарскому народу. Тем не менее, книга была одной из первых и наиболее популярных книг по истории Болгарии. Паисий был окончательно установлен как автор "Истории славяноболгарской" в 1871 г. выдающимся ученым-филологом Марином Дриновым.

Автор

• Паисий̆, Хилендарский, иеромонах (род. прим. в 1722 г.)

Составитель

• Павлович, Христаки (1804-1848)

Дата создания

• 1844 н.э.

Информация об издании

• Kralevska universitetska, Будапешт

Язык

• Болгарский

Название на языке оригинала

• Царственникъ или исторія болгарская която учи отъ гдѣ са болгаре произишли, како са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили

ВЕЧНАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"

ВЕЧНАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"

Дочо Леков

web

Понякога литературната история си прави странни експерименти и шеги - за авторите на посредствени произведения информацията е богата; за творци, чието дело е влог в художествената и обществената мисъл, се знае малко или почти нищо. Такава е съдбата на автора на „Илиада“. Оскъдни са данните и за живота, характера, обкръжението на Паисий Хилендарски. Когато миналото мълчи или отронва лаконични слова за онова, което ни интересува, се ражда легендата. Понякога тя е дискретна, в други случаи словоохотлива.

Паисий остави само една творба. Но тя се оказа достатъчна, за да направи името му знамение. В зависимост от традицията и нравствените принципи атонският монах каза броени думи за себе си - в заглавието и в после-слова на своя труд. Посочи, че е роден в Самоковска епархия, че се заселва в Света гора Атонска през 1745 г., че завършва „История славяноболгарская“ през 1762 г. Независимо от автобиографичната си дискретност обаче, той намери за необходимо и целесъобразно да отбележи конкретни събития и факти, свързани с творческата история на произведението си - насочи към някои от източниците, които открива в Сремски Карловци, обърна внимание на двете фази в дейността на книжовника историограф („събиране“ и „написване“), на атмосферата в Хилендарския манастир и на Атон. Чрез тази информация, оскъдна, но в замяна на това автентична, той даде възможност на своите изследователи да дообогатят и доизяснят онова, за което загатва.

Какво кара Паисий да създаде своята " История " ?

Мотивите ,които карат Паисий да напише " История славянобългарска ",са посочени в предисловието на книгата.То е озаглавено „Предисловие към ония,които желаят да прочетат и чуят написаното в тази история“ . Във време , в което голяма част от народа е неграмотен,е много важно книгата да се преписва и разпространява,да бъде четена на хората ,за да може знанието,събрано в нея,да достигне до повече българи . Родолюбието е основния мотив,които подтиква Паисий да създаде своята „ История “ . То е изразено в думите „Твърде много обикнах българския народ и отечество“.Понятието „род“ , което авторът използва , е равнозначно на „ народ “.По този начин Паисий подчертава,че във вените на всички българи тече българска кръв.Народът трябва да се чувства като общност от близки хора ,за да отстоява себе си сред другите народи. Знанието в книгата е събрано с много труд-затова е ценно.Тук няма желание за самоизтъкване на автора.Написаното в книгата показва неговата скромност.Той е събрал и обединил “Историята на българския народ“ за „полза и похвала“ на българите.Ползата е в това- да създаде у тях чувство за национална принадлежност ,което ще им помогне да се противопоставят на нападките и обидите,засягащи достойнството им като българи.Похвалата е в смисъла на изтъкване на всичко достойно и велико в българската история. Паисий адресира произведението си към два типа читатели : едните са родолюбиви българи ,които обичат народа и родината си и затова искат да знаят повече за миналото си . Другите са чуждопоклонниците , които се срамуват от рода си и се отричат от него , като четат и говорят на гръцки. Предисловието е изпълнено с разнопосочни чувства . От една страна са родолюбието и гордостта заради славното минало . От друга страна обаче , са гневът и заклеймяването на онези , които са забравили националната си принадлежност. Тези чувства намират израз в преобладаващата употреба на реторични средства - обръщения,въпроси и възклицания .Реторичното обръщение „О,неразумни и юроде!“ е заредено с гнева на автора,насочен към родоотстъпниците .За патриот като Паисий такива хора са лишени от разум.Признак за слабоумие е да се отричаш от народа си и от всичко негово – име ,език,духовност и минало. За да докаже на родоотстъпниците ,че нямат основание да се срамуват от това ,че са българи,привежда примери от историята.По този начин урокът и отрицанието неусетно преливат в противоположните чувства на гордост и утвърждаване .Те са породени от славното българско минало.Римляните и гърците много пъти са плащали данък на българите . За да има мир,чуждите владетели са давали дъщерите си за съпруги на български царе. От всички славяни първо ние сме имали царе,патриарх и християнски светци.Тези исторически факти трябва да са повод за гордост и самочувствие на българите.

<

Минало и съвременност в "История славянобългарска"

Паисий Хилендарски е първият изразител на формиращото се българско национално самосъзнание, което търси своите идейни и художествено - емоционални основания. През епохата на Възраждането е особено наложително младата българска нация да намери в своята литература, будещи възхищение примери на отстояване на националната чест и достойнство дори пред заплахата от насилие и да получи модели на родолюбие, смелост и висока нравственост. Паисий Хилендарски е създателят на българската национална идеология.Той написва книга за миналото,но обърната с лице към настоящето и бъдещето.За разлика от всички други автори,той успява най-добре да долови потребностите и нуждите на българското историческо развитие и да набележи задачите,които стоят пред българския народ. “История славянобългарская” е замислена и написана, за да възкреси миналото и да го покаже като една достойно историческо минало и по този начин да даде възможност на българския народ да го съпостави с окаяното си настояще през вековете на чуждото владичество. Стремежът на Паисий е да бъде полезен на своя народ като му даде възможност да опознае себе си в един преломен и критичен за по-нататъшното му съществуване момент, когато на българите им предстои да се изявят пред света като нация и да извоюват политическата си независимост. Именно затова Паисий е толкова язвителен и безпощаден към родоотстъпниците, които се отричат от своето и са неспособни да оценят достойнствата си, унижават българското у себе си и изменят на своята родина. Паисий Хилендарски не претендира за авторово присъствие в книжовния небосклон на осемнадесетото столетие от създаването на България. За липсата на такова самочувствие говорят не само оскъдните лични данни, но и едва забелязващите се между редовете на „История славянобългарска" фрази за родовия му корен. И това не е случайно. Изживял своя живот тихо, със съзнанието на човек, който служи на народа си, творецът никога не си позволява да „засенчи" ореола му. В това няма поза или маниерничене, а истинска и неподправена скромност, подчинила всичко свое на общото. В това се крие и обществения идеал, който затваря като в рамка жизнения път на твореца. За Паисий имa само един дълг - дългът към народа и на него авторът служи всеотдайно и безрезервно. Авторът отправя гневните си упреци към виновниците за бедственото положение на народа. С еднаква сила на сатиричното изобразява отцепилите се от родовата традиция българи, готови услужливо да заменят българската история и култура с фанариотската и асимилаторска политика, която водят гръцките духовници по отношение на родния език, нравственост и морал. Това Паисий не може да възприеме с цялото си родолюбиво сърце. Завръщайки се в миналото, монахът търси корените на настоящето и бъдещето. В миналото авторът намира първообраза на националната ни идентичност, който трябва да роди новата единствена държава. Прозрял законите на времето, просветителят извежда тезата, че истинският творец на историята е народът. В това се крие дълбокият демократизъм на онова ренесансово схващане, което не може да подмине и българските книжовници и общественици от първите години на Българското възраждане. Заявил твърдото си желание за промяна в обществения живот, Паисий отстоява позицията си на последователен хуманист и на човек, който бичува родовата самозабрава и вероотстъпничество. Защото, ако може да прости на простите орачи и копачи превития гръбнак пред вековния поробител, то не може да удържи своя гняв към образованите си сънародници, съзнателно подменили българската традиция за чужда и далечна. За автора това е предателство към рода, достойно за най-тежкото наказание. Изменилите на родовите ценности са изменилите на себе си и на историята. Паисий отива докрай като заклеймява най-страшния порок, връщайки се в миналото.Със своята творба авторът иска да направи последен опит за събуждане на обезверения българин.Това е шансът, който иска още веднъж да даде на сънародниците си в тежкото време на робството.Това е последната му надежда, която е таял за човешкото осъзнаване. Тръгвайки от историята, книжовникът е заложил своята непоколебима вяра в това, че народ с толкова славно минало, трябва да има също толкова истинско настояще и бъдеще. Такъв е урокът на Паисий. Творецът вярва и в още нещо, вярва в това, че само народ, устоял на капризите на времето и на човешките нрави, може да събере всичките си сили и добродетели, за да отвоюва свободата си. Пророчеството на Хилендарсия монах се сбъдва столетие след неговата смърт, когато този народ още помни знаковите думи: „О, неразумний и юроде...!", и слага край на най-тъмната част от националната си история - турското робство. Така болката и страданието от мракобесните дни се заменя с гордостта от могъществото и победите на българските царе, от мащабността на българската култура и традиция. Историографът рисува образи, обективно достоверни, съществували. Подреждайки хронологично царете на българския престол, представяйки техният възход, победи и поражения, авторът не само концентрира художественото пространство, но и възпитава родовата памет. Паисий изследва и поставя обществените отношения в съвременната му България на друга основа. Вътрешното делене на различни обществени групи, е белег за социално, но и за родово разслоение. „Простите", обикновените българи помнят историята си, а „учените" се обръщат срещу нея. Затова и целта на творбата е в посока към народното събуждане, към осъзнаване на обществото. Като народопсихолог, Паисий рисува една общност, носеща характерните народностни черти като свободолюбие, безстрашие, гостоприемство, но също така и невежество, неверие, пиянство, родоотстъпничество. На този български „космос", творецът противопоставя чуждия. И макар гърците, сърбите, турците по-малко да присъстват в текста, те са онази база за сравнение, без която не могат да бъдат изтъкнати добрите страни в българската история. Авторът идеализира миналото на държавата ни, това е факт, но целта му не е да избяга от настоящето, възпитавайки поколението в нещо дълбоко скрито, а да потърси забравилата се родова нишка в живота на всеки българин, защото възрожденецът твърдо смята, че това е начинът за самосъхранение и самоуважение. Разобличавайки чуждото присъствие Паисий заздравява връзките в обществения живот и напомня цената на днешното съществуване на народа ни. Така позицията на автора се превръща в активна, действена, зовяща към обединение и вяра в силите на сънародниците за отвоюване на собственото пространство и завръщане към корените. В страшното време на робството, патриотът усеща и друго. На народа му е нужна идея, която да го изведе на спасителния бряг.

Но тя няма да бъде непознатата, чуждопоклоническата идея, а истинската, свързана с бавното и тежко формиране на българското самосъзнание. Заради това Хилендарският монах е благодарен на историята, която е изворът, от който черпи вдъхновение, за да вярва все по-силно в могъщата енергия и желание на народа сам да определя съдбата си. И ако Паисиевото послание се сбъдва, то е, защото прозрението му почива на обективния ход на историята, но и на онзи оптимизъм, който българинът пази и до днес някъде дълбоко в душата си.

ПАТРИЦЕНТРИЧНАТА ПОЛИТИЧЕСКА ФАМИЛИЯ В "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" НА ОТЕЦ ПАИСИЙ

Първи тезис В средата на осемнадесетото столетие "един монах тъмен, непознат и бледен" поставя заключителната точица в ръкопис, който днес помним и тачим като "История славянобългарска". Монахът се именувал Паисий Хилендарски, а сюжетът на неговата историйца, пресъздаден "вкратце" с метафориката на възрожденската историография, би могъл да прозвучи така: Годината е 1762. България е отколе робско отечество, което ще рече, че в духовно-политическия й живот бащата и неговите предци, а сетне и синът, а и неговите следовници все са пребивавали и все ще пребивават като роби. И ще бъде така чак докъм края на деветнадесетото столетие, когато "поне на книга" възрожденците ни ще постигнат свободата си. Все тогава в разломеното Българско онзи "тъмен монах", чието същинско мирско име Възраждането сякаш е забравило и е пропуснало да ни го предаде, пръв сред съплеменниците си осъзнава, че когато отечеството е затлачено в хаоса, е особено важно да се заговори за нещастната всебългарска фамилия и допустимите (зло)употреби с историческата й памет и забрава. Така монахът от Хилендар, когото днес почитаме като отец Паисий, "разяждан от ревност и жалост" по своя български род и пробуден от утилитарните възрожденски потреби да служи на обичания си народ, разпознава, че националната история трябва да се преразкаже и пренапише с онази възрожденска мисловност, която единствено е могла да посрещне надеждите на обсебените от игото и да положи градежа на бъдната свобода на Отечеството. И сътворява Светогорският отшелник малката си книжица и в нея благовестява, че в пределите на възрожденското време има любомъдри българи, които обичат да имат присърце "своя род и своето българско отечество" и да му служат всеотдайно, но има и други - юродивите единородни, дето пък "не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи?!". Точно това (не)служене за и против (на)рода образува сложно и мощно цяло, което най-рано е дало на новобългарската политология термина ПОЛИТИЧЕСКА ФАМИЛИЯ В оповестения анализационен периметър формулирам и първата от творческо-изследователските си задачи, насочена към проследяването на теоретичните значения на термина политическа фамилия и описването на народопсихологическия и социокултурния контекст, предизвикал появата на "История славянобългарска" и кодифицираното в нея: родословно-политическо благовестие: "Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както това знаят всички други племана и народи за своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език" и родословно-политическо проклятие: "О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?"; "Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?"; "Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи по своя език!". Втори тезис Ако ти, любомъдри ми читателю, пожелаеш да узнаеш какви са размислите ми за отразеното в "История славянобългарска" за: • (не)легитимността във властта и каноните на нейното йерархизиране, поверяване, опазване и отнемане от (не)изключителните държавно-политически и духовни водители; • манипулативното пренаписване на съдбовните големи разкази за нещастната патрицентрична политическа фамилия, задействани от механизмите на бащината обич - омраза - съвест и патрицентричния комплекс; • авторитарното бащинство, (не)покорната синовност, "попътно" описваната женска династичност, подробно преразказваното деструктивно женско съпружество и измълчаното (изсънуваното) материнство, чети написаното нататък! Ако ти, любомъдри ми читателю, пожелаеш да почетеш и нататък, ще узнаеш още и как, а и защо отшелникът Паисий, притиснат от бремето на своето време, ритуализира психологическите и културните измерения на фамилността. Но преди това ще узнаеш Що е то политическа патрицентрична фамилия? Под политическа патрицентрична фамилия, пренаписана с риторичните стратегии на "История славянобългарска" и каноните на Паисиевото време, се разбира целокупността и единството на йерархично уредената и нормативно кодифицираната династична институция на Първото и Второто българско царство (чиито корени, в историографската версия на Паисий, водят началото си още от Ноевото време). Това е онази България, която близо едно хилядолетие, настоява "История славянобългарска", е била свободна и е имала престижна политическа, православна и културно-институционализирана уредба, чиято институционализация се възстановява с горещата памет на Хилендарския монах. Все тогава и все според Паисиевите тълкувания българските политически и духовни водители "са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе". "От целия славянски род най-славни са били българите" - не престава да славореди Паисий за бившата високоуредена политичност на българите и настоява, че "първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език". Като духовен пастир, който осъзнава свещения си дълг да опази целокупната отколешна памет за българите, Паисий не пропуска да оповести гръмко и подробно и фактите за държавно-политическото устройство на средновековната държавна институция: "Докато българите царували, поставяли патриарх и епископ от своя български род и търновският патриарх поставял архиепископ в Охрид. След патриарха пръв бил охридският, по него преславският, после софийският. В Охрид, Преслав и София българските царе имали царски дворци и седели велики барони, поддържали българската войска и събирали данък от народа. Тук имали архиепископи, първи след патриарха. Така и във Видин имало велик барон и четвърти архиепископ след софийския архиепископ. Така българските царе имали четирима барони, или белгербегове, след царя, които са управлявали българската войска; също така и четирима архиепископи и митрополити, които били след търновския патриарх и които имали под своя власт много епископии из България над българския народ. Такава уредба и управление имали". напомням на читателите си, че родословното дърво на всебългарскатата фамилия и нейната средновековна уредба, описана по-горе със словото на Паисий, всъщност има твърде сложен, но пък единен хронотоп. Генеалогията на тази фамилия пътешества: от божествено Начало, сътворено в митичното "in illo tempore ab origine", през нещастното Паисиево тук-и-сега, към светлоносното виртуално утре, а (не)изключителността й се мери с аршина на колективното възрожденско (не)съзнавано и се възстановява по документални свидетелства и измислени следи, пресътворени с "тъмната" памет на поробените българи от края на 18. век - оттук е и всепоглъщащото нещастие в народния и родословния космос. За дълбинното осъзнаване на границите, психичния и етнокултурния пълнеж на политическата фамилия е важно да се уточни, че терминът фамилия във възрожденската му знаковост има много по-обемни значения и координати от онези, които се съдържат в съвременния термин семейство - възрожденската идея за фамилността обема в себе си както представите за цялата българска нация, така и паметта за всяко отделно родословие, и тъкмо с тази мяра се възстановява в "История славянобългарска" (пред)средновековната ни история. Политическата фамилия, чието единство и цялост са предпоставно премислени от Паисий, има и силни патрицентрични фиксации, белязани от доминиращото мъжкото господство на "бащи, прадеди и царе, патриарси и светии", ориентирано в режима на авторитарното водачество и патрицентричния комплекс. Като добавя и табуирането, манипулирането или снизяването на женскостта, като и на пренебрегнатото материнството в "История славянобългарска" - ще посоча, че тези са теоретичните граници на политическата патрицентрична фамилия, чиито родословно-народностни хабитуси предстои да бъдат детайлизирани. Такава пък е втората от поставените в изследването задачи. Кодификация на фамилните хабитуси За осъзнаването на фамилните хабитуси, такива каквато са описани по страниците на Паисиевото съчинение, е нужна още малко теория, която да представи структурата на Аза и кодифицираните му отношения с Ние. В традиционните култури, които са силно конективни (такава е и българската култура през Възраждането), правилата, гарантиращи опазването на родословността и народността, категорично налагат тоталната асимилация на уникалността на Аза и превръщането му в неразчленим придатък на Ние. Затова при структурирането на границите на фамилията и кодифицирането на нейните политически и народопсихологически доминанти Паисий постулира, че Ние-огласеността и Аз-чуваемостта не бива да бъдат различни, а още по-малко противопоставящи се. Възрожденският Аз, описан със словото на Паисий и мислен с кодификациите на патрицентричното политическо господство във фамилията, непременно налага личностното да е обвързано с идолите на племето (род, език, вяра), защото извън Ние не съществува нищо друго освен Те. При такова пъпно обвързване на интуициите на личностното с гласовете на племето всяка победа на Аза носи и победа на Ние, но със същата смазваща сила действа и обратната перспектива: ако един от рода е провален, то непременно се провалят и всички останали. Тази кодификация на междуличностните връзки през Възраждането е наложена от ситуацията на робско насилие, в която поведението, предизвиквано от импровизациите на хабитуса, отстъпва място на поведение, нарочно регулирано от някакъв методично уреден и кодифициран ритуал, в случая кодификацията е съществена, защото осигурява определена, поне минимална, комуникация, в социума "и - ако може да се предвидят практиките (тук - санкцията, свързваща се с дадено нарушение) - то е, защото хабитусът прави така, че агентите, снабдени с него, се държат по определен начин в дадени обстоятелства" (Бурдийо 1993: 81). Патрицентричните и матрицентричните култури (психични еквиваленти) Реконструирането на Паисиевите представи за политическата патрицентрична фамилия, която има доста сложна динамика, налага и тезисното репродуциране на някои от възловите топоси в психоаналитичната теория на Ерих Фром. Качествената психологическа различност на патрицентричните култури и техните еквиваленти Фром описва синхронно с другостта на матрицентричните култури - смятам този подход за достатъчно правомерен и приложим спрямо конкретните ми изследователски цели и се възползвам от него и в моето изследване, защото вярвам, че само така могат да се осъзнаят дълбинните значения на несъзнаваните интуиции и съзнаваната разумност, с които Паисий фиксира фамилното към бащината обич и омраза и към синовната зависимост от патрицентричния комплекс. Основен проблем в теоретичните търсения на Фром, от първите до последните му научни съчинения, е проблемът за фиксациите около фигурите на обекта на обич и привързаност (майката или бащата), мислени като идеални прототипи, а не в конкретността на всеки от двамата биологични родители. Ръководен от водещите фиксации, Е. Фром обособява зоните на бащиното и майчиното право, които са активни съответно в патрицентричните и матрицентричните култури, и описва предимствата и недостатъците на бащината и майчината обич, омраза, съвест. Предадено най-общо, Е. Фром представя развитието в световната история като движение от матрицентричните култури, които са предрационални, в тях доминират законите на равенството и свободата, към обсебващото ги мъжко господство в патрицентричните култури, където пък управляват законите на бащиното право, белязано от неравенството и робството. Матрицентричните култури, където основното господство е в майчината власт, са толерантни и раздаващи светла любов, твърди Фром, защото майчината обич, поравно разпределена към всички и всичко, е пълна с живот, топлина, храна, сигурност, блаженство, спокойствие, щастие, хармония, саможертвеност, алтруизъм, състрадателност към слабите и към различните. В целостта си аналитичната трактовка на Фром за материнството създава усещането за някаква абсолютна майчинска вселюбов и всеопрощение, защото, както твърди психоаналитикът, майката е "домът, в който започваме живота си" (Фром 2006: 37), тя е "еуфоричното усещане на доволство и сигурност" (Фром 2006: 34). Най-неотменимата характеристика на майчината обич всъщност е нейната безусловност: майката обича децата си не заради изключителните им качества, а защото са нейните деца и ги обича всеотдайно и поравно. В тази й любов няма йерархични подредби, няма правила, майката знае, че е орисана да гарантира на всяка цена сигурността на децата си. Колкото до децата, те пък винаги черпят поравно от обичта й, което ги прави равноправни и това е така, докато са фиксирани към майка си. Като всеки психичен феномен, който се отличава със своята амбивалентност, и майчината обич има и положителни, и отрицателни измерения: недоброто в тази обич е, че тя е дадена изначално и не може нито да се заслужи, нито да се спечели, нито да се възпре (Фром 1992(а): 35 и сл.). Силните фиксации на децата към майка им ги правят неспособни да действат самостоятелно и ги карат да се чувстват слаби и несамостоятелни. Това също е един от недостатъците на материнството (Фром 2000: 132 и сл.). Психологически качествено различна е бащината обич. Бащата, който не е природният ни дом, е пряко обвързан не с природното, а с рационалността, с постигнатото от човешката цивилизованост. Нему се пада и отговорността да научи децата си на разумност и компетентност, извеждайки ги на "пътя на света" (Фром 2000: 37). Психичните характеристики на обвързаността на и към бащата са тясно зависими както от икономическото развитие в социума, така и от собственото му икономическо и социално благосъстояние. Като водеща фигура в патрицентричните култури именно бащата, у когото е съсредоточена цялата икономическа и родословна власт, има и правото да я преразпределя, има и силата да реши кой от всичките му синове може да го унаследи финансово и духовно. Това прави бащината обич изцяло условна: от всичките си деца бащата трябва да избере само един син, онзи, който, според хабитуалните практики, може да го унаследи. Избраният син, съгласно с кодификациите на бащиното право, може да е само онзи, който умее да изпитва покорна любов към бащината власт и сила, и е способен да превърне почитането на своя патер фамилиас в най-важната грижа на живота си. Тази зависимост прави сина силно обсебен от патрицентричния комплекс, "една душевна структура, в която връзката на човека с бащата (или неговите еквиваленти) е централна връзка" (Фром 2006: 53). Така светът на бащите става свят на дълга, лишен от толерантност, свят - авторитарен, в който всички възелчета се развързват и завързват от психологическата доминанта: "Обичам те, защото ти ще осъществиш очакванията ми, понеже ти изпълняваш дълга си, понеже си като мен" (Фром 1992(а): 37). Бащината обич също има и позитивни, и негативни страни: доброто в тази привързаност е възможността да се отвоюва, а лошото е във възможността да бъде безвъзвратно загубена. Нататък нещата са простички: сред синовете, центрирани около фигурата на бащата, винаги има (не)любимци и затова в синовния свят равенството отстъпва пред йерархията, хармонията пред съперничеството, а принципите на бащиното право налагат върховното господството на закона, дисциплината, разума и мощната чувствителност за греховност и вини (Фром 1992(а): 18). Редовете, които следват, стъпват на наученото от Фром и дирят отговор на въпроса би ли могла "История славянобългарска" да бъде написана различно. Но преди да отговоря, по-напред ще възстановя йерархичната подредба в царството на абсолютния водител - Бог отец и неговите божествени и земни синове, която Паисий кодифицира. Йерархията в царството на Бог отец Страстите на онова време, разломено от "скръб върху скръб и жалост върху жалост", когато другородните беснеят над земята ни, а единоутробните отцеругаят, провокират Паисий и той открива мощен запас от (не)съзнавани психични защити (Фройд 2000). За да компенсира страха на разпнатото си отечество, той пресътворява средновековната историята на българите, пренаписвайки я патрицентрично - една история, фиксирана в авторитарния свят на ритуалното мъжко господство, в който женското методично е снизявано, а майчината обич е осъзнато укривана. Всъщност най-първата от новите книги, която българският народ трябваше да чуе и да прочете за себе си, идва като могъща психична защита на нараненото Его на нещастната българска фамилия, изгубила рая на своята свобода и държавност. Воден от тази чувствителност, отец Паисий ритуализира погубеното държавно, обсебеното верско и поруганото културноградивно, фиксирайки ги изцяло в политическата овластеност на Патер фамилиас, комуто е отредено да изведе чедата си на пътя на разума, реда и закона, и пренебрегвайки (не)осъзнато правата на Матер фамилиас, защото тя не умее да избира кого да обича условно сред синовете си. Тази (не)съзнавана (зло)употреба с историческата документалистика, в която е имало и важни женски династични присъствия, а те са потулени в дебрите на "дълбоката" памет на "История славянобългарска", е била крайно наложителна, защото в патрицентричната фамилна концепция само бащите са избраните винаги да могат да "разкъсват" непокорните свои синове и омразните другоземни. Майчината обич, която е изначална и не изисква вярност към дълга, нито налага усилия, за да се заслужи, има и други негативни попълнения - тя не разпознава още и врага и затова не бива да има високо място в отчужденото ни отечество - така го е почувствал Паисий, така го е и кодифицирал. Само такъв - патрицентрично обсебен и обсебващ - текст, в който синовете безпощадно попадат под законите на своите отци, за да бъдат помилвани или пък наказвани с волята на бащината обич, с куража на бащината омраза и с дързостта на бащината съвест, е могъл да служи пълноценно на нещастната фамилия. В нещастната политическа патрицентрична фамилия, която Паисий създава в своята история, има строго премерена йерархия. В тази йерархия само Бог отец, който заема абсолютния сакрум, този на ритуалния център, притежава абсолютната власт да подрежда деянията на големите владетели, неговите подопечни, под своя божествен престол, а сетне и да се разпорежда "как могат да държат дадените им от бога поданици в страх божи, в послушание, тишина, правда и благочестие, как да укротяват и изкореняват бунтовниците, как да се опълчват против външните врагове във войните, как да ги победят и сключат мир". Недостижим за прозрението на смъртните, според уредбата на патрицентричната политическа фамилия в "История славянобългарска", е и божественият разум: "Но кой ще постигне ума Господен (...)" - пита Паисий с онзи обикнат риторичен код, повтарящ се по страниците на "История славянобългарска", който вътре в себе си съдържа и единствения от възможните отговори: "Никой няма тази обдареност, защото всичките божии деяния са обозрими само за божия разум и прозрение!". Като абсолютно справедливи, законово целесъобразни и неотменими са остойностени и божиите награди и божиите присъди: "Дивни са присъдите на бога, неизследима е бездната на неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят - раздава ги, променя, пренася и когато иска, погубва и пак възстановява". В християнската историографска платформа на "История славянобългарская" Бог отец е и всезнаещият провидец, господарят на всичката бъдна съдбовност на човечеството, затова само той единствен може да знае идното на всички и всичко, затова човешкият разум и воля трябва да му се подчиняват безпрекословно. Веднъж центрирана около Бог отец, сетне властта се преразпределя между духовните и политическите водители, чиито дела са подредени в два взаимнообвързани и взаимопораждащи се реда. Тази двуредна политическа организация ще наричам космополис. В космополиса под всемогъщия първоотец, изначалният вселенски баща, всяко синовно духовнополитическо водачество се осъществява в една авторитарна етична и политическа система, в която небесният отец е най-висшият идол, пред когото всички (не)земни чеда трябва да се прекланят. В държавата на Бог отец се кодифицират и (не)изключителни, и (не)добри политически и духовни движения, онези, които Паисий е сметнал, че е важно да бъдат манипулативно (пре)разказани, при това на всяка цена. Узаконената в съчинението подредба, премислена от историка на "модерните времена", роден в робско отечество към края на отминаващото Средновековие, е структурирана във: ред първи, реда на библейските протогерои, и в ред втори, реда на земните (не)български царе, патриарси и будители. И първият, и вторият ред са съположени като неотделими в руслото на всебългарската политическа патрицентрична фамилия, чийто главен водител е Бог отец - всевиждащият, всечуващият, всезнаещият, всепроникващият, всеможещият, абсолютният баща на всички (над)земни синове. Това негово пребиваване в космополиса гарантира правомерността на последиците за всички (не)допустими деяния на водителите, защото само Бог, твърди Паисий, знае как да възпира случайните събития в (под)небесния свой свят. И божественият, и човешкият ред в космополиса на "История славянобългарска" помнят и богообичаните, но и богоненавистните царувания, да си ги спомним и ние заедно. Да прелистим отново свещените страници на "История славянобългарска" и да премислим как, а и защо точно така са се случили в нея например богоугодното пътешествие на изключителния Ной през Потопа или пък щастливото заселничество на любимото Ноево чедо Сим, комуто баща му дарява могъщата си обич и парченце от Едем, земята на рая, или пък благовидният път през времената на Афет, богоорисан заради добротворството към своя отец сам да стане баща на възлюбените от Бог българи. Всички те (и Ной, и Сим, и Афет) са обичани от Бог и ще бъдат богопомазани, тази е логиката на Паисиевото съчинение. Нататък в Ноевото родословие правилата на бащината власт също са строго кодифицирани, той - бащата Ной - е всемогъщият законодател и единствен може да заповядва, да разпределя, разделя всичкото си земно богатство. Така звучи оригиналното слово на Паисий за Ноевата всевласт: "Повикал тримата си синове Сим, Хам и Афет и им разделил на три части цялата земя. Когато се умножат на земята техните синове и внуци, да знаят кои племена в коя страна и земя да се заселят. На Сим, първия си син, заповядал да се засели със своето потомство в първата част на земята, Азия. Това е източната земя. В нея се намират раят Едем и Ерусалим, държи докъм Цариград. На втория си син Хам заповядал да се засели в Африка. Това е южната земя. В нея се намират Египет и фараонският народ. На третия син Афет заповядал да се засели в Европа. Това е западната и северната земя. В нея се намират Цариград, Москов, Беч, Рим, Брандибур и целият славянски род. Това заповядал Ной на своите синове и им разделил на три части цялата земя. И оставил им строга заповед да не би синовете му да престъпят това". Тази строга бащина воля и закон почитат боголюбимите Сим и Афет, следователно и Ной, природният им отец, ще ги помаже да оцеляват светлопаметно, защото през всичкия си изключителен водителски път след Потопа двамата Ноеви синове все следвали абсолютната и неотменима бащина воля и не посмели да прекършат всемогъщия му хатър. В Ноевата фамилия обаче го има и Хам, поругалият бащиния закон, когото Ной ще прокълне да бъде неблагослучен чак до деветото му родословно коляно: "Ной проклел това племе. То се било най-много размножило, от него произлезли най-мръсните народи и езици. (...) Ханан бил Хамов син, неговото племе се наричало ханани. То било най-проклетото между всички племена на земята. От него произхождали седем народа, тук били и циганите". Все от същия корен на прокълнатия син Хам ще дойде на земята ни и Неврот, за да стане предпоставно белязаният "богопротивен" син. И ще върши този "пръв тиранин на земята" все "богопротивни дела", а чрез него Бог ще раздели и всичките човешките езици. А и Паисий, понеже е ревнив християнин и обича своя Бог и му служи всеотдайно, посипва Неврот с пепелта на "тъмната" си памет и ни поучава да го забравим и ние. Все същите закони на дълга пред рода и народа управляват и втория, човешкия ред. Четете и узнайте например как цар Самоил: "Повдигнал се от завист срещу своя род и царското семейство и избил цялото семейство". Сетне, оставайки в ритуалното сюжетното пространство на Паисиевото съчинение, българският владетел може само да се проваля и всичките дни, отредени му от Паисий, се превръщат в изпитание и наказание. Разпъван от греховността си, която Паисий трикратно напомня, цар Самоил оставя в съзнанието на читателя "горчивата" памет за политически победения войн, който губи себе си, губи рода си, но губи и всичките българи, а българите пък губят отечеството си и всичко това се случва най-вече "заради проливането на невинна кръв, когато избил своя царски род, прогневил много бога и бог изпратил гнева си върху него и върху цяла България и ги предал на гръцки ръце за много време". И само бегъл щрих за женскостта в патрицентричната "История славянобългарска". Отново се връщам на метасюжета за Ной, такъв, какъвто го е пресъздал Паисий, за да го съпоставя с библейския протосюжет. За Ной библията разказва в Стария си Завет, в "Първа книга Мойсеева (Битие)", където се редят детайл след детайл за: Ной, неговата съпруга, Сим, Хам, Иафет и техните три жени. При това Ноевата спътница, първомайката на оцелялото човечество, има собствено сюжетно пространство, тя дори е именувана ("жената Ноева") и е толкова важна за библейското сътворение, колкото и самият Ной. Библейската концепция отрежда специално място и на всяка от другите три богоизбрани жени, точно те, а не някои си други произволно избрани някои си или някакви си три жени трябва да останат живи, защото Бог ги е посочил: да продължат рода човешки на земята. Дори животинското женско в Библията е поставено в творяща позиция и е неотнемаемо от сюжета й. "История славянобългарска" кодифицира женското различно, според нея и материнството, и съпружеството, и сестринството са безплодни в родитбата на историческото. Тази злоупотреба с историческата и фамилната памет, която може да се осъзнае само при синхронното четене и на другите исторически съчинения за България, съставени в края на 18. век, е повече от наложителна за Паисий. Паисий Хилендарски, който е духовник и който със сигурност е чел Библията, но с още по-голяма сигурност е познавал и робските интуиции на съвременниците си, си избира друга наративна стратегия - той обдарява само Ной с могъщото господаруване в неговия фамилен космос и отнема всецяло възможността на майката и на трите снахи да оставят трайна диря след себе си. Истински и пълноценно в текста, съчинен от отец Паисий, всъщност живее Ной, защото той е първоотецът не само на своите биологични синове, но и на цялостното човешко оцеляване; затова Ной единствен може трайно да осъзнае и да сподели гръмогласно, така го е мислел Паисий, че "от неговото семе и род Бог иска да напълни земята с човешки род, и се зарадвал, че неговата памет ще остане славна и незабравима на земята во веки". Жените в манипулирания Ноев преразказ, измислен от Паисий, са само мъждеещи сенки, някакви си "четири жени", преминаващи анонимни, безлични, безинтересни, абсолютно незначителни — такива, които ще се забравят, без да оставят памет за себе си в историята на българите. Все така маловажно е женското начало и в реда на земните династични фамилии. Четете синхронно историята на Паисий с тази на Мавро Орбини, която иначе служи за извор на "История славянобългарска", или пък с историята на Блазиус Клайнер, или пък с историята на Йован Раич, и ще осъзнаете колко важна за градежа на историческото в чуждите истории за България е женското господство. За сакралното женско водачество и за майчината обич например Мавро Орбини повествува това: "Като видял как вървят работите на Симеон, Константин не се доверил на умението на настойниците си дотам, че да не се довери преди всичко на любовта на майка си Зоя, на нейната добродетел и мъдрост, която тя винаги доказвала" (Орбини 1983). Нататък все същата императрица-майка Зоя, усвоила могъщо властта, ще я преразпределя, управлявайки с женския си ум и душа, без да се допитва до авторитетното мъжко водачество. Примерите са безкрайно много, ще дам само още един - този за Владимир и Косара. Прочетете описаната от Орбини любовна история и ще повярвате колко важна е женската сила за историята му. Или пък разлистете историческото съчинение на католическия духовник Блазиус Клайнер (Клайнер 1977), за да видите как и в него жените съзидават развитието. Блазиус Клайнер, осъзнал, че историята не търпи злоупотреби, превръща в историческа съдбовност дори "царското брачно ложе", а също и родословното царско дърво, сътворено по майчина линия. Дори у многоучения Йован Раич (Раич 1993), чиято история е наистина академична, дори в нея има преважни жени, които творят съдбата на династичните си съпрузи. Такава например е цар-Самуиловата щерка, която "се влюбила в Таронтовия син Асот, в това време пленник на болгарите, и се заклела да се убие, ако не го вземе за мъж. Самуил я дал за съпруга на Асот, когото след сключването на брака с дъщеря му изпратил в Дирахиум, който град и околните предели дал да бъдат управлявани от новия му зет". У Паисий я няма нито дъщерната, нито съпружеската, нито майчината обич, а когато в сюжетния пласт на "История славянобългарска" се появяват жени, те все преминават някак призрачно неразличими, като че ли недостойни да променят издълбоко и трайно политическата биография на братята и съпрузите си. Дори когато изрично е упоменато, че заради мира с българите чужденците им давали своите дъщери за съпруги, дори тогава паметта за тези съпруги оставя следа само в един ред. Жените, за които са венчани българските царе, а също и царските сестри, се появяват в ред-два в иначе доста по-пространно описания сюжет за господаруването на мъжествените им родственици. Така в "житието" на цар Петър, чиято съпруга се вестява само веднъж, когато се венчават, а сетне идва в сюжета и още веднъж - чак в края на житейския си път. Паисий не се интересува как тази цар-Петрова съпруга е стояла редом до своя династичен господар през земните му царствени дни. Сякаш за онзи "монах тъмен, непознат и бледен" женското е проклятие, сякаш то е разруха, сякаш в него няма достоен градеж и затова не бива да се множи в образи. Примерите за женските присъствия в "История славянобългарска", колкото и оскъдни да са, са твърде симптоматични за малоценната роля на жената, която твърде дискретно съпровожда политическите мъжки господства. Йеромонах Паисий има и друга стратегия при кодифицирането на женскостта - когато женскостта се следи поне в 5-6 реда от историческото му съчинение, то тогава плодоносните женски деяния принадлежат на чужденки (княгиня Олга) и не влияят пряко, а по-скоро посредством други мъжки пратеничества (царица Теодора) върху политическото водачество на българските царе и духовници. Ако ли пък за женското начало се разказва в целия сюжет, съпровождащ мъжкостта, то тогава жените непременно са забъркани в деградивни и в студено отблъскващи политически колизии. Такава "студена" е паметта за прокълнатата съпруга гъркиня, убила българския цар Йоан Владимир и предала българското му отечество. В този надълго повтарян сюжет за жената убийца съпругата става важна, но не заради себе си, а защото чрез светотатственото й деяние политическото водачество на цар Йоан Владимир се остойностява като "светомъченическо". И за да се отрази по-вярно и по-пълноценно патрицентричната идея на Паисий, която е изключително последователно застъпена в "История славянобългарска", не бива да се пропуска и още едно симптоматично женско отсъствие и едно сънно хипнотично присъствие - това на Светата Дева. В "Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца" четем: "От Адама даже до Давида праведния Йоаким и [Марииния] обрученик Йосив колко праведни и свети праотци имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога". Името на Божията майка, вписано в престижния мъжки библейски ред, всъщност не е дело на ръката на Паисий, то се появява поставено в скоби след транскрибиране на текста на съвременен български език и е редакторска намеса. Мисля си, че тъкмо това толкова категорично женско отсъствие говори достатъчно красноречиво за трайно отстояваната от Паисий патрицентрична идея. Все пак Паисий Хилендарски дарява "пресветата Богородица", която се идентифицира с Църквата, с правото да заповядва. Но понеже и християнската Дева също е майка, пък макар и безплътна, тя, според патрицентричните кодификации на "История славянобългарска", може да стане водител, но само в сънно видение - онова видение за бъдния път, предсказан от Богородица на Свети Николай, Охридския архиепископ. Майките, дори и онази, дарила син - Спасител на човечеството, не творят сюжета за оцеляването на българите и Паисий измълчава материнството в несънуваното на своята история. Струва ми се, че този Паисиев патрицентричен комплекс, в дълбините на психичното му (не)съзнавано, тепърва предстои да се изследва още по-задълбочено в науката ни. Историята на Паисий за водачествата в политическата патрицентрична нещастна фамилия, която анализирах вкратце, иначе е дълга и не може да се побере в малкото ми страници. Затова спирам тук, но преди да приключа, ще обобщя онова, заради което написах този текст. Годината е 1762. България е отколе отчуждено отечество, а нейните нещастни фамилии, зачевани, раждани и отглеждани в насилие, могат да бъдат опастрени само с коравата бащина обич и безмилостната бащина омраза. Затова "История славянобългарска", която разказва за свещеното мъжко фамилно господство, става ритуален текст, йерархично подреден в патрицентрични редове. През годините, в които изучавам и преподавам културата на Българското възраждане, все по-дълбоко осъзнавах, че фигурата на бащата водител и будител, с цялата й смазваща власт да помазва и да низвергва (не)достойните чеда, е единствената сюжетна опора, която не може да се отнеме от съчинението на Паисий или пък, ако се отнеме, текстът на малката книжица ще потъне в нищото. Все през тези години осъзнавах още, че всеки от достолепните възрожденски книжовници има свой, понякога скромен, понякога твърде могъщ принос за обдаряването на литературата ни с метафори. Метафората, която отец Паисий сътвори заради куража си да служи на българския си род и на българското си отечество, дойде някак твърде дръзко в земята ни и някак твърде могъщо взриви съня на българите. Пред тях, възраждащите се от пепелта на нечовешките си погроми съплеменници, проигумен Паисий благовести: имало е, има и пак ще има Бог, абсолютният премъдър наш първобаща, който господарува в разума, в реда, в закона. Само той може да правораздава и да преразпределя абсолютната си власт и е сигурно, че няма да забрави и любомъдрите българи. Тях Бог ще благослови да познаят как да служат на своя род и своето отечество, за да пребъдва във всичките времена на земята ни. Като пастир на достойното си, но преселено в Хаоса българско, с интуициите си за съдбовност Паисий Хилендарски ще да е разпознал, че когато майките раждат и обичат само роби, майчината обич трябва да бъде трайно потулвана. Игото, обезчестило благочестивото българско, бележи и най-голямото от всичките отсъствия в "История славянобългарска" - тя е по мъжки демонична, неприласкана от женска любов, непомилвана от майчини прошки. Както и да се чете "История славянобългарска", по моему непременно ще се осъзнае, че политическото водачество, сътворено по страниците й, е авторитарна политическа и етична фамилно-бащина институция. В родословните чертози отците са господарите, те са властолюбивите и безкомпромисни диктатори. Само такива те биха могли да опазят своя български род и своето българско отечество и го правят дори когато се налага да затриват чедата си. Така постъпва Паисиевият крал Тривелий, който "жестоко", "без милост" ослепява сина си, задето не опазил заръките на своя отец. Майките не постъпват така, затова и "История славянобългарска", сътворена с мъжкия почерк на отец Паисий, не би могла да се случи инаква - матрицентрично фиксирана; затова и в нея женското е твърде забравящо се. Майките с ирационалната си обич ще благословят съдбовните големи възрожденски разкази чак от Бозвели насетне. Чак тогава любомъдрите български синове ще се научат как да обичат трайно изконното във фамилната си памет. И ще познаят издълбоко, че човек разумен служи на рода си. И ще запомнят завинаги, че човек юродив - поругава народа си. А сетне, към четиридесетте години на 19. век, възрожденските литературни синове ще поискат да изучат и езика на българите, пък езикът винаги е бивал майчина институция. И чак тогава за литературата ни ще са важни майките. И чак тогава те ще се появят в сюжетното й пространство, за да го стоплят с горещата си и безусловна вселюбов. Така България, която у Паисий е отечество, ще се превърне в Мати Болгария у Бозвели, а малко по-сетне у Раковски литературната майка ще закопнее за юнашка любов, ще я има и ще зачене свободата си. И тази майка България от Бозвели, през Раковски, през Каравелов..., чак до Ботев, пак ще ражда робски синове (Каравелов ги нарича "поплювковци"), но пък ще откърми и "нехрани-майка" юнаци. И тогава майка България ще обича поравно децата си: и онези, дето ще дари курбан на свободата си, и другите - дето ще ги крие я от турския ятаган, я пък от гръцка злоба. А те, синовете й: и воеводите, и юродивите - все ще са равни пред своята майка Родина! Темата е сложна и е дълга, а сбитият изказ рискува да пропусне същественото. Но не мога да отмина, без да изговоря поне факта, че когато Бозвели създава принципите на литературното майчино право в нещастната матрицентрична фамилия, България вече е разпознала и е укрепила родословните си корени и вече е поставила на дневен ред политическите каузи на църковната си битка. Тогава материнството ще стане градивно, то ще измести безкомпромисната бащина обич, ще са важни и сватбите, и родитбите на чедата. И възрожденската литература ще започне да разказва и за тях. И чак тогава майките ще поведат безмилостната битка за живота на чедата си и ще ги приласкават всеотдайно, преди да ги погълнат в земната си утроба.

Подобни

• паисий
 
• история
 
• славянобългарска

"История славянобългарска" - анализ

“История Славянобългарска” е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ – език – отечество. В този смисъл творбата на монаха се превръща в превръща в своеобразна програма на Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметството на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”. Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото. “Историята” на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна се е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколенията наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, от къде са дошли, кои са били техните прадеди, далечните им предходници. В западна Европа са отшумели културни епохи като Ренесанса и Класицизма, вече залязва Просвещението, а Романтизма набира скорост. А българските земи сякаш още са в средновековието. Спокойствието обаче е само привидно и родината ни е на прага на Голямата промяна, на прага на своята културна Революция. Настъпил е момента българите да се осъзнаят като колектив консолидиран от общите територия, език, култура, история. Творбата на светогорският монах въздейства преди всичко с вторият увод в който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината човек. Ако в първото встъпление, наречено в последствие “Ползата от историята”, Паисий преповтаря идеите за силата на разума и познанието, за изменчивостта и превратностите на съдбата, то в “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се открояват оригиналните прозрения на твореца които го правят възрожденец. Именно тук Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени и подчертано родолюбиви. Интересно е композиционното хрумване заглавието на произведението да е след първия увод. Очевидно е желанието на твореца да открой своето изстрадано слово от чуждото, което е полезно но не идва от сърцето. Така още в заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само вълнуващата го проблематика, но и простичко и искрено да каже нещо за себе си. Оттук - нататък авторовата личност ще присъства все по – ярко и настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения. Заглавието на вторият увод следва непосредствено след това на книгата и посочва конкретния адресат на авторовото послание. Потенциалната публика, пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели. Към тази аудитория писателят се обръща с любов и разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на неговото слово: “Внимавайте…”, “Четете и знайте…”, ”Преписвайте тая историица и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”. Така още в началото на книгата очертава основното в реторическата и стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклемява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени не към всичките му съотечественици, а само към онези който, като него са открили гордостта от българското си има. Те са жадни да научат още за своя “род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Той е осъзнал, че “диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за делата на своите предходници. Настоящето е безвремее и безпаметство. На тези негативи на робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне към своите събратя гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себеопознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за достойното им място сред, “другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое – чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления. Открил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил необходимото да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употребих да събирам от различни книги истории, докато събрах и обединих историята на българският род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил ценни стари ръкописи и хроники ( от епохата на българското Средновековие ), както и по съвременни исторически трудове. Хилендарскят монах е изпълнил своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд. Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици. Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство съхраняването и отстояването на националната идея. Делото Светогореца не бива да загине. Той е в синхрон с духа и повелите на епохата и трябва да намери своите мисионери, своите всеотдайни продължители: “… и пазете я да не изчезне !”. До тук текстът на Паисиевата “История” е обърнат с любов и доверие към българите родолюбци. От тук нататък започва страстната полемика на светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. Визията за българското се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред “своето” към тях Паисии е безпощаден, гневен, язеителен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юруде !”, “… глупави човече”, “безумни” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира от чувствата и да остави да “говори” само разумът. Обединявайки логическата сила на аргументите и страстната патриотична позиция, Хилендерскя монах се опитва да “отвори” очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. Паисии идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. Той рисува облика на една могъща и величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с политическото си влияние и културен просперитет. В този смисъл Светогорецът активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски жанрове – похвално и полемично слово, за да реализира актуалните задачи на своето време. Той призовава към “възкресяване” на паметта за миналото и поука от неговите достойнства. За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави като с историогравска така и с народопсихологическа аргументация. Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели като основни за християнския морал. Паисий извисява не само историческия, но и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си. Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение. В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на свещени фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и бедния Йосив.” Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневни интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на опонентите си. За него блгарите отцеругатели се нареждат до надменните и горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. В споменатата опозиция “свое – чуждо” предателите на българската кауза категорично са приобщени към “чуждите” образите им са изградени изцяло в негативен план. Освен многобройните експресивно – оценачни изразни средства, творецът трикратно използва една стилистична маркирана дума “влачиш”, за да заяви презрението си към тези жалки люде: “… и се влачиш по чужд език”, “хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай…”. Цитираният глагол се обвързва смислово с представата за недостойно и безгръбначно поведение и се асоциира с някои от символните значения на змията – изкушение, предателство, отрова, мрак, смърт. Активизирайки само негативните смисли на този сложен символен образ, Паисий за пореден път използва възможностите на словото да въздейства както чрез силата на обичта, така и чрез логиката на омерзението и отрицанието. Във финала на вторият увод светогорецът отново се обръща към своите духовни двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно”. В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за Възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ. Ако трябва да обобщим ролята на Паисий като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем че неговата на пръв поглед скромна “книжица” наистина дава тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на българина познания за миналото му, Хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Така книгата на възрожденеца – синтез от историческо повествование и актуално публицистика, се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството.

„История славянобългарска” – страстен зов за национално осъзнаване

С „История славянобългарска” се поставя началото на същинския възрожденски процес. Във връзка със задачите, стоящи пред българската нация от този период: национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура на българския език, като първа новобългарска литературна творба „История славянобългарска” има синкретичен характер. За първи път словото и вярата са извисени и представени като най-здравите и сигурни основи за съществуването на един народ. Чрез тази творба Паисий Хилендарски поставя основния акцент върху проблемния смисъл на понятията „род” и „език”. Той се обръща с пламенен зов към своите съвременници, идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Пробужда човешкото съзнание чрез мисълта за миналото. Затова можем да наречем „История славянобългарска” страстен зов за национално осъзнаване. Композицията на „История славянобългарска” разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното предоставяне на исторически факти. Тя акцентира върху значителното в българската история. Първият предговор, който се нарича „Ползата от историята” разкрива идеите на автора за огромното значение за познаване на историята, както от отделния индивид, така и от целия народ. Тя е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят и планират своето бъдеще. Разсъжденията за изменчивата съдба на „големи царства” внушава идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надежда за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за драматичното ни битие, възрожденецът, макар и понякога далеч от историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовна мощ сам да променя съдбата си: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на „своите”, но и за достойното им място сред „другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. Тонът на автора в първия предговор е все още спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерасне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език и обичаи. Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето” към тях Хилендарският монах е безпощаден и гневен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения : „О, неразумний и юроде !” , „…глупави човече” , „безумний” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира и да остави да „говори” само разумът. Обединявайки силата на аргументите и страстната патриотична позиция, Паисий се опитва да „отвори” очите на „неразумните” за истината, за стойностите на родното. Просветителят идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. От особена важност в „История славянобългарска” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост и за големия брой български светци говорят за неговата пристрастност на патриот и будител за българско национално осъзнаване. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на Паисий да изяви възторга си от родолюбивото им дело : „От целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене.” В края на книгата е поместено „Послесловие”, което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена. Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Тя е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието на българският народ и неговата култура. „История славянобългарска” е оптимистична, възкресяваща самосъзнанието на българския народ чрез спомена за славното му минало. Тя разпалва патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот.

"История славянобългарска"-зов за национално пробуждане

В началото на нашето възраждане стои апостолското дело на Паисий- будителя, хвърлил най-първата звезда в народния свяст. Хилендарският монах създава своята " История славянобългарска", за да пробуди в българите най-святата добродетел-родолюбието, и осъди безпо¬щадно отцеругателството и родоотстъпничеството. Достатъчно е да се вслушаме в словото на книжовника-реформатор,за да усетим неговата тревога за националните ценности: "твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории,докато събрах и обединих историята на българския род в тази книжица за ваша полза и похвала." Познаването на миналото е "потребно и полезно", почитта към род и език е в основата на самосъзна¬нието и самочувствието. Историята помага на всеки да проумее преходността и непостоянството в благополучието на царства и царе."Искаш ли да видиш като на театър игра¬та на този свят, чети историята"-препоръчва Паисий. Появила се на границата между две епохи, "История славянобългарска" из¬пълнява мисията на програма за общонационално културно развитие. Тя е зов към съвестта и гордостта на народа и българина, проникната от¬ново,ренесансово светоусещане. Проучването на исторически извори и познаването на фактите дава възмож¬ност на автора да подбере най-достоверното и най-значимото от потъналите в забрава събития и да ги поднесе на своя читател,за да му внуши, че българите са били непобедими в бран, че са имали славни царе и светци. Книгата на Паисий е своеобразна енциклопедия по народознание.В нея има всичко: данни за политическата и религиозна история, материал от жития на български светци, за славянските учители, като миналите събития се обвързват с конкретни задачи на съвременния живот. Разяждан от" ревност и жалост" за своя народ, Паисий като истински апостол проповядва родолю¬бие и ново самосъзнание, отхвърля заблудите и дълбоко страда от факта, че "някой не обичат да знаят за своя български род,а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език". Паисий вниква в причините за отродяването и родоотстъпничеството. Те са свързани с трагичната съдба на народа. Робството поражда страх, прекъсва нишките с миналото, води до загуба на национално самочувствие. То разру¬шава традициите, унищожава исторически паметници, ръкописи, документи, посяга на многовековното духовно наследство. Робският страх води до при¬мирение и апатия. Посегателството над народната памет, потъпкването на ценностите, незнанието имат за цел подчинение и отказ от род, език, оби¬чай, вяра. Но обективните предпоставки не оневиняват тези,които се срамуват да се нарекат българи. Към тях Паисий е безпощаден и неспокойното му слово кънти като камбана за самозабравилите се:"Но поради що ти,глупави човече се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?". Историята внушава убеждението, че примирението води до отчуждение от на¬ционалните проблеми. Отродяването и чуждопоклоничеството за родолюбеца Паисий са най-тежкият грях. Незнанието води до нихилизъм, до самоотри¬чане и застъпване на чуждото. Срещу този грях авторът изтъква аргументи¬те за ползата от историята, позовава се на безспорни доказателства, убеждава с публицистична страст своите опоненти, градира доводите си в подкрепа на тезата, че "от целия славянски род най-славни са били бълга¬рите,първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили…". Безусловната идеализация на миналото е свързана с апостолската мисия на Паисий да пробуди националния дух, да внуши самосъзнание в своя поробен народ, да възвърне гордостта му и да очертае параметрите на неговата ду¬ховна свобода, в която чувството за род и език остават непревзета кре¬пост на българщината.

Личността на Паисий Хилендарски според “Предисловието” и “Послесловието” на “История славянобългарская"

От древността до днес са останали много малко литературни творби отразяващи историята на различните народи и само една свързана с българската. Това е “История славянобългарска”, написана от всеизвестния Паисий Хилендарски. Един философ, историк и писател, съзряващ истината през мрачното робство и копнеещ за нея. Паисий Хилендарски – неуморим, пламенен агитатор, горещ патриот, историк, вдъхновен писател и титан на българското възраждане. Едно пламенно и велико сърце – съчетание на всичко прекрасно. Личността на Паисий , както личността на много други необикновени хора е забулена в мрак. Тя се превръща в символ на родолюбие и пожертвователност, като става извор на неизчерпаемо вдъхновение. Написвайки “История славянобългарска”, той издава своите добродетели – необикновена воля, изключителна смелост, непоколебима вяра и любов към своя народ. Патриотизмът на монаха се разгаря с пълна сила още в “Предисловието”. Там пред нас изпъква автор, който атакува неудържимо, зове гръмогласно и свива юмруци от омраза:”О, неразумни и слабоумни! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?..” У Паисий патриотизмът е основен стимул, народността - основен стълб. Опълчва се сам срещу цяла армия асимилатори и в този момент пред нас се изправя един буден и прозорлив български общественик и писател, който вижда тежкото положение на народа си - угнетен, непросветен, загубил националното си чувство и готов да забрави родния си език. Затова той подбира най – силните и най – пламенни изрази. Призивът: “Българино, знай своя род и език” – пронизва цялата творба. Говорейки за личността на Паисий, не можем да не изтъкнем и неговите човешки качества. Той е пламенен, темпераментен, искрен и силен в любовта и омразата. Стреми се да покаже българите като надминаващи гърците във всички отношения, техните качества. На гръцката хитрост и мъдрост противопоставя българската сила и храброст. Внушава им чувство за национална гордост, кара да разберат, че насмешките са безпредметни Моментите, в които отцеругателите се изобличават, се повтарят на много месна в неговата “историйца”. Съчинението му не издава системно образован човек. Самият той признава, че съставя историята си като се ползва от руски: “Аз, Паисия, йеромонах и проигумен…” Писателят не може да бъде безразличен към историческите факти и навсякъде дава израз не своето лично отношение и на своята оценка. Паисий ясно вижда огромната заплаха, която тегне над българския народ и прави един забележителен опит, като заговаря смело и открито за недъзите в живота на нашия народ и разкрива собственото му героично минало с цел да му посочи изход и път за в бъдеще. Чрез смелото и остро изобличаване на тези, които се срамуват да се нарекат българи, се разкрива изцяло образа на Паисий: горещия патриот, усърдния историк, вдъхновения писател и проницателния общественик с едно пламенно и велико сърце. Сърце – обладано от величието на една идея, от чистия огън не една съвест -, което продължава да говори и днес. Неговите удари отекват в сърцата на милиони българи, които следват мечтите и стремежите си и днес. Сърцето на Паисий тупти вътре в нас и никога не ще спре!

"История славянобългарска" - изповед и бунт

„История славянобългарска” е написана от светогорския монах Паисий Хилендарски през века на Просвещението,а именно 18 век.Тя е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ – език – отечество. „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски е не само изповед за възхищението,което ние българите трябва да изпитваме към храбрите ни и достойни деди,но и бунт за това че има и такива българи които се срамуват от българският род и култура и се обръщат към други народности по недостойни от нашия славянски народ. Средногорският монах се бунтува в тази си творба и към народите,които не признават славното ни минало и по всякакъв начин се опитват да ни хулят. Средногорският монах написал „Историята” във време,когато чуждото владичество се е превърнало в навик.Поколения наред от българите са родени и живели в робство,без да знаят кои са и откъде са дошли.Точно това е целта на Паисий,чрез изповед във „История славянобългарска”,да разкаже че ние българите имаме славни прадеди и много храбър народ „не били научени да се покоряват на царе,а били свирепи и диви,безстрашни и силни във война, люти като лъвове”. За да помогне на българите,да се осъзнаят като колектив събран от общата територия,език,култура и история,възрожденският монах събира сведения за славното минало на българския народ и ги написва в „История славянобългарска”.Тази негова творба е изповед,за да се осъзнаят българите.че са първият славянски народ,който се покръства,че ние първо сме имали царе.Чрез това си писание Паисий Хилендарски иска да установи връзката между поколенията,която тои мисли,че се е изгубила.Да им докаже че трябва да се гордеят с България,защото българите са достойни хора,че трябва да продължават да бъдат смели и борбени като прадедите си. На светлия облик на достойните хора,с чувство за дълг и отговорност към рода,езика и отечеството Паисий се бунтува срещу отцеругателите-онези,които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето”.Към тези неверници възрожденският монах е безпощаден„О неразумни юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш,и не говориш на своя език?”С тези думи средногорския монах иска да ни покаже,че творбата му не е само изповед за славното минало на българите,но и бунт към всички,които се срамуват от своя род и култура. С „История славянобългарска” Паисий иска да ни покаже,че българите отцеругателите за него се нареждат до надменните и горделиви,но безнравствени гръдски и сръбски духовници,опитващи се да наранят националното ни достойнство.С това приравняване възрожденският монах се бонтува и срещу тези народи,които не признават славното ни минало,а дори петнят великите ни прадеди. В тази „История” Паисий Хилендарски написва за славните ни деди,но наред с това се бунтува срещу всички българи които не признават своя род и култура,а се обръщат към чужд.Чрез творбата си възрожденският монах иска да ни научи нас и всички след нас,че каквото и да става не трябва да се срамуваме от произхода си.