"История славянобългарска"-зов за национално пробуждане

В началото на нашето възраждане стои апостолското дело на Паисий- будителя, хвърлил най-първата звезда в народния свяст. Хилендарският монах създава своята " История славянобългарска", за да пробуди в българите най-святата добродетел-родолюбието, и осъди безпо¬щадно отцеругателството и родоотстъпничеството. Достатъчно е да се вслушаме в словото на книжовника-реформатор,за да усетим неговата тревога за националните ценности: "твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории,докато събрах и обединих историята на българския род в тази книжица за ваша полза и похвала." Познаването на миналото е "потребно и полезно", почитта към род и език е в основата на самосъзна¬нието и самочувствието. Историята помага на всеки да проумее преходността и непостоянството в благополучието на царства и царе."Искаш ли да видиш като на театър игра¬та на този свят, чети историята"-препоръчва Паисий. Появила се на границата между две епохи, "История славянобългарска" из¬пълнява мисията на програма за общонационално културно развитие. Тя е зов към съвестта и гордостта на народа и българина, проникната от¬ново,ренесансово светоусещане. Проучването на исторически извори и познаването на фактите дава възмож¬ност на автора да подбере най-достоверното и най-значимото от потъналите в забрава събития и да ги поднесе на своя читател,за да му внуши, че българите са били непобедими в бран, че са имали славни царе и светци. Книгата на Паисий е своеобразна енциклопедия по народознание.В нея има всичко: данни за политическата и религиозна история, материал от жития на български светци, за славянските учители, като миналите събития се обвързват с конкретни задачи на съвременния живот. Разяждан от" ревност и жалост" за своя народ, Паисий като истински апостол проповядва родолю¬бие и ново самосъзнание, отхвърля заблудите и дълбоко страда от факта, че "някой не обичат да знаят за своя български род,а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език". Паисий вниква в причините за отродяването и родоотстъпничеството. Те са свързани с трагичната съдба на народа. Робството поражда страх, прекъсва нишките с миналото, води до загуба на национално самочувствие. То разру¬шава традициите, унищожава исторически паметници, ръкописи, документи, посяга на многовековното духовно наследство. Робският страх води до при¬мирение и апатия. Посегателството над народната памет, потъпкването на ценностите, незнанието имат за цел подчинение и отказ от род, език, оби¬чай, вяра. Но обективните предпоставки не оневиняват тези,които се срамуват да се нарекат българи. Към тях Паисий е безпощаден и неспокойното му слово кънти като камбана за самозабравилите се:"Но поради що ти,глупави човече се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?". Историята внушава убеждението, че примирението води до отчуждение от на¬ционалните проблеми. Отродяването и чуждопоклоничеството за родолюбеца Паисий са най-тежкият грях. Незнанието води до нихилизъм, до самоотри¬чане и застъпване на чуждото. Срещу този грях авторът изтъква аргументи¬те за ползата от историята, позовава се на безспорни доказателства, убеждава с публицистична страст своите опоненти, градира доводите си в подкрепа на тезата, че "от целия славянски род най-славни са били бълга¬рите,първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили…". Безусловната идеализация на миналото е свързана с апостолската мисия на Паисий да пробуди националния дух, да внуши самосъзнание в своя поробен народ, да възвърне гордостта му и да очертае параметрите на неговата ду¬ховна свобода, в която чувството за род и език остават непревзета кре¬пост на българщината.