За ДОЧО ЛЕКОВ

Дочо Леков е роден на 11.10.1928 г. в Ямбол. Завършва Българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски". Учителства в Грудово и Сливница, записва аспирантура през 1956, след което постъпва на работа в Института за литература. Чете лекции по възрожденска литература в СУ "Св. Кл. Охридски" и в ПУ "П. Хилендарски". Дочо Леков е сред най-видните изследователи на възрожденската литература, съставител и редактор на съчиненията на мнозина възрожденски писатели. Някои от най-значителните му трудове са: "Проблеми на българската белетристика през Възраждането" (1970), "Васил Друмев - живот и дело" (1976), "Любен Каравелов" (1977), "Тодор Пеев" (1978), "Райко Жинзифов" (1979), "Литература, общество, култура" (1982), "Ради Колесов" (1983), "Ръкописните учебници на Добри Чинтулов" (1987), "Писател - творба - възприемател през Българското възраждане" (1988), "Българска възрожденска литература. Т. 1-2" (1988) и др. Умира на 03.06.2003 г.

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

Статии
  Вечната "История славяноболгарская"

* * *
Критика за Дочо Леков

ВЕЧНАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"

ВЕЧНАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"

Дочо Леков

web

Понякога литературната история си прави странни експерименти и шеги - за авторите на посредствени произведения информацията е богата; за творци, чието дело е влог в художествената и обществената мисъл, се знае малко или почти нищо. Такава е съдбата на автора на „Илиада“. Оскъдни са данните и за живота, характера, обкръжението на Паисий Хилендарски. Когато миналото мълчи или отронва лаконични слова за онова, което ни интересува, се ражда легендата. Понякога тя е дискретна, в други случаи словоохотлива.

Паисий остави само една творба. Но тя се оказа достатъчна, за да направи името му знамение. В зависимост от традицията и нравствените принципи атонският монах каза броени думи за себе си - в заглавието и в после-слова на своя труд. Посочи, че е роден в Самоковска епархия, че се заселва в Света гора Атонска през 1745 г., че завършва „История славяноболгарская“ през 1762 г. Независимо от автобиографичната си дискретност обаче, той намери за необходимо и целесъобразно да отбележи конкретни събития и факти, свързани с творческата история на произведението си - насочи към някои от източниците, които открива в Сремски Карловци, обърна внимание на двете фази в дейността на книжовника историограф („събиране“ и „написване“), на атмосферата в Хилендарския манастир и на Атон. Чрез тази информация, оскъдна, но в замяна на това автентична, той даде възможност на своите изследователи да дообогатят и доизяснят онова, за което загатва.