Казвам се Таня, на 64 г. От Перник съм и на 17 г. се омъжих.Със съпруга ми живяхме 45 години заедно, той почина преди 2 г. Имам една неомъжена дъщеря на 40, а сестра й е на 46.
Внук ми Димитър, който вече е на 27 г. и половина, синът на голямата ми дъщеря, се роди със здравословни проблеми и след няколко години родителите му се отказаха от него. После си родиха други деца, момче и момиче. Аз обаче не можех да го оставя така и още от първите месеци поисках да го взема при себе си, да го отгледам и да се грижа за него, да го лекувам... Те ми се изсмяха и ми казаха, ако искам дете, да си родя. Та аз тогава бях само на 36 г., а станах баба.
Митко като бебе почти не мърдаше, само се усмихваше със сините си очички, като че ли молеше за помощ.
Ревях по цели нощи, сърцето ми се късаше
да го гледам такъв безпомощен и беззащитен.
Веднъж в къщата на моя колежка на почивка дойде професор от Армения. Оказа се, че работи в клиника за деца с подобни здравословни проблеми. Чрез малката ми дъщеря успях да взема Митко от родителите му, той тогава беше на 8 месеца, и да го заведа при професора, да го види. Прегледа го внимателно и каза, че му трябват по-специални грижи. Предложи ни да го заведем в Армения, но когато казах на мъжа ми, който между другото беше алкохолик, той ми вдигна луд скандал как така съм успяла да взема Митко и защо въобще съм го направила.
После разбрах за друга клиника, в Румъния, където имали модерна апаратура, и помолих дъщеря ми да заведат детето, за да му направят изследвания. Отидоха. И там им казали същото. Митко тогава беше на 1 година, а тежеше само 6 кг. После пък дойдоха роднини на зетя, те са сърби, и разказаха за подобна клиника в Сърбия. Заведоха го и там, но на мен вече въобще не ми го даваха да го виждам. Разболях се от притеснения и се наложи да ходя на Нареченските бани да си лекувам нервите.
Там се запознах с една гледачка от София, която ми каза, че веднага трябва да кръстим детето. Трудно ми беше да убедя родителите му, но успях. Кръстихме го и внук ми на 2,5 г. проходи. Но не можех да се примиря, че не иска да говори.
Беше на 4 годинки, когато друга гледачка от Пловдив ме накара да го заведа на Кръстова гора и да преспим там. Представете си - аз болна, мъжът ми болен... но го заведохме. Преспахме и на 5 г. Митко проговори.
Когато стана на 8, родителите му го оставиха в един дом в София. Слава богу, че имаме една квартира в Банкя и по два пъти в месеца ходех при него. Баща му само веднъж отиде - да занесе някакъв телевизор и да го види за 10 минутки. Персоналът беше възмутен какъв е тоя баща, дето толкова малко време отделя на сина си. На шестия месец, като отидохме с дядо му, какво да ви кажа - целият в пъпки, хванал краста. Взехме си го и не го върнахме повече там. Ако не го бяхме направили, Митко сега нямаше да е жив.
И започнаха най-жестоките мъки
Category: ЖИТЕЙСКИ СЛУЧКИ И ИСТОРИИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар