веди

Свещените книги на древните индоарийци; „Веда“ означава знание, по-точно свещено знание. Словото на Ведите е неръкотворно, не е създадено от човек, те се приемат за дадени чрез откровение. Според преобладаващите в началото митологични възгледи те са дадени от митологичния Пуруша, а през брахманския период се приема, че са дадени от висшия Брахман чрез Пуруша. В част от изследователската литература за ведическото слово се установява специфичен термин – анонимно откровение, и се смята, че индуистите живеят със съзнанието, че това откровение им е дадено от митологичното време на блажено съществуване (оттук и прякото значение на „ариец“ - произлязъл от място на блаженство).

Ведите са приети от седем мъдри химнопевци (риши). Приемането и препредаването им е свещена жертва на риши, успели да превърнат своите проникновени духовни видения в слово, което да бъде чуто от другите. Ролята на риши (саптариши, т. е. седемте риши – митологичните Гаутама, Бхарадваджа, Вишвамитра, Джамадагни, Вашищтха, Кашяпа, Атри) е сходна с тази на седемте мъдреци в Древна Гърция, както и с тази на пророци в други религии.

Векове наред Ведите са препредавани устно и се разбират като шрути, т. е. чутото, общо название на книгите, приемани като откровени (за разлика от смрити – запомненото, т. е. книгите, създадени като част от традицията). Към корпуса от шрути литература, обозначаван понякога изобщо като ведически корпус, се прибавят Брахманите, Араняките, а след това и Упанишадите. Шрути е откровено и поради това вечно слово; школата мимамса издига аргументи в подкрепа на вечността на ведическото слово. Сакралността на чутото слово следва да бъде пазена, а това е възможно само ако то се препредава устно от учител на ученик (записването му накърнява неговата свещеност). Устното препредаване на шрути поддържа витална ведическата традиция. Подобен възглед за свещеното неписано слово откриваме по правило във всички древни култури.

Ведите са четири самхити (сборници) и датират от периода 1400-1000 г. пр. Хр.

Първата и най-древната от тях, Ригведа (Веда на възхвални песнопения, химни; риг, рич – песнопение във възхвала, химн), съдържа 1028 песнопения, отправени към различни божества. Всяко от тях е посветено на някое от почитаните божества и само в изключително редки случаи вярващите се обръщат едновременно към всички божества (Вайшвадева). Очевидно става, че в определен период хората пренасочват почитанието си от група божества, наричани асури, към друга група божества с общото название деви.

Втората Веда, Яджурведа, съдържа жертвоприносителни ритуални слова (яджуси, от яджна – жертвоприношение).

Третата Веда, Самаведа, съдържа особен род богослужебни песнопения (самани, букв. напеви) в специални ритуални приношения (удгитхри). Яджурведа и Самаведа се допълват като литургични самхити.

Четвъртата, Атхарваведа, съдържа магически формули (мантри) и заклинания и е оформена най-късно.

В митологичното съзнание статутът на Ведите е свързан с характеристиката на югите (периодите от време), съставящи всяка махаюга. В критаюга, „златния век“, Ведата е била една и върху нея светът, съвършен в тази юга, се е крепял като на един крак. Тази една Веда се разчетворява в третата юга (двапараюга), когато животът на хората е белязан с порочност и болести, а в четвъртата юга (калиюга), най-несъвършената епоха от цикличното свещено време на човечеството, Ведите са пренебрегнати (като откровени книги те не могат да бъдат забравяни, но могат да бъдат пренебрегвани).