Според запазените исторически свидетелства до падането под османска власт в края на ХІV век в българските земи са съществували стотици малки и големи монашески общества. В някои райони те оформяли цели групи от по десет-двадесет и повече манастири, като тези около Търновград, Бдин, в Странджа, край Месемврия, в Софийско, в Мелнишко, в Сливенско, покрай Охридското и Преспанското езеро, в Скопско и Битолско. В хода на военните действия, свързани със завоеванието на българските земи от османците, много от тези обители са опустошени, разграбени и разрушени. Такава е съдбата на повечето търновски, бдински, софийски, сливенски и др. обители. Оставени без обитатели и покровители, много от манастирите запустяват и с времето са разрушени. Оцелели само някои от средновековните центрове на религиозна и културно-просветна дейност – Рилския и Бачковския ванастир, някои по-малки монашески обители, закътани в планински и гористи места в Софийско и югозападна България. Именно в тях се запазили някои ценни средновековни ръкописи, скъпоценни икони и фрески, изобразяващи ликовете на български царе и бележити духовници.
В периода от ХV век насетне именно манастирите стават главни средища на макар и остарялото килийно образование, както и центрове на народополезна културна дейност. Те запазват и значението си на производствени и търговски центрове. По време на съборите в някои големи манастири като Рилския, Бачковския, Роженския, Слепченския, Трескавицкия, Лесновския и др. пристигат поклонници и търговци от всички краища на българските земи и осъществяват активен стокообмен – традиция, продължила чак до Освобождението.
В периода от ХV век насетне именно манастирите стават главни средища на макар и остарялото килийно образование, както и центрове на народополезна културна дейност. Те запазват и значението си на производствени и търговски центрове. По време на съборите в някои големи манастири като Рилския, Бачковския, Роженския, Слепченския, Трескавицкия, Лесновския и др. пристигат поклонници и търговци от всички краища на българските земи и осъществяват активен стокообмен – традиция, продължила чак до Освобождението.
В много от българските манастири през Възраждането се начеват тайни съзаклятия, укриват се революционни дейци, нерядко членовете на монашеските обители стават преки участници в националноосвободителните борби. Плаковският манастир “Св. Илия” край Търново е главен център на първото самостоятелно антиосманско съзаклятие – Българската завера от 1835 г. Именно в него след предателството, осуетило въстаническата инициатива, са заловени главните организатори на Заверата капитан Георги Мамарчев, Велчо Атанасов – Джамджията и отец Сергий – игумен на манастира; освен него духовници – участници в заверата – са игуменът на Капиновския манастир архимандрит Нефталим, отец Зотик – рилски монах и първи игумен на възстановения от него през 1825 г. Преображенски манастир, Димитър Софиялията – майстор-строител, започнал изграждането на главната църква на Преображенския ванастир през 1834 г. В трескавата подготовка на въстанието през пролетта на 1876 г. се включват и десетки български духовници и цели манастирски общности, като тази в Дряновския манастир, подготвила над 60 хиляди куршума и подслонила саможертвено четата на поп Харитон в деветдневната й епопея.
Българските възрожденски манастири в голямата си част са наследници на стари средновековни монашески средища. Само Лопушанският (Монтанско) и Араповският (Асеновградско), както и по-малките Габровски (Соколски), Буховски, Правешки манастири са създадени през епохата на Възраждането. Манастирите през ХVІІІ-ХІХ век, също както и светските училища, са неравномерно разпространени из цялата страна. Най-много от тях са съсредоточени в районите на старите културни и административни центрове, в близост до бързоразвиващите се търговско-занаятчийски възрожденски селища, непосредствено до големи пазари и пътища.
Българските възрожденски манастири в голямата си част са наследници на стари средновековни монашески средища. Само Лопушанският (Монтанско) и Араповският (Асеновградско), както и по-малките Габровски (Соколски), Буховски, Правешки манастири са създадени през епохата на Възраждането. Манастирите през ХVІІІ-ХІХ век, също както и светските училища, са неравномерно разпространени из цялата страна. Най-много от тях са съсредоточени в районите на старите културни и административни центрове, в близост до бързоразвиващите се търговско-занаятчийски възрожденски селища, непосредствено до големи пазари и пътища.
Така например концентрация на монашески обители има в Търновско, Софийско и в Югозападна България, където те са възстановени върху основите на средновековни манастири. Но в някои райони старите български манастири не се възстановяват: това се отнася за славната Парория в югоизточните български земи, за многобройните манастири в Сливенско и Котленско, няма възстановени и новосъздадени манастири в Добруджа. Причините за това са свързани с близостта на тези райони до големите административни и военни центрове на империята Цариград, Одрин, Сливен; повлияни са от значителните демографски промени в българските земи в резултат от руско-турските войни и кърджалийските размирици през ХVІІІ и началото на ХІХ век; не е без значение етнически нееднородния състав на населението и най-вече голямото присъствие на гърци в някои от тези райони.
Интересни заключения могат да се направят от сравнителния анализ на църковно-религиозната и културно-просветната дейност на манастирите и местните църкви през Възраждането. И за манастирите, както и за градските и селските църкви, 30-те години на ХІХ век са начало на активно строителство.
Интересни заключения могат да се направят от сравнителния анализ на църковно-религиозната и културно-просветната дейност на манастирите и местните църкви през Възраждането. И за манастирите, както и за градските и селските църкви, 30-те години на ХІХ век са начало на активно строителство.
Но с нарастването на стопанската мощ на младата българска буржоазия, възстановените или новоиздигнатите селищни храмове започват да изместват манастирите в чисто религиозно-духовната им активност. Такъв апел отправя към сънародниците си още през 1802 г. епископ Софроний Врачански в един от т.нар. си Видински сборници – той ги приканва да отделят и да даряват средства не толкова за манастирите, колкото за “книжное мудрое учение на децата”, което, както е известно, се съсредоточава обикновено близо до (ако не в) енорийския църковен храм.
Независимо от нарасналото значение на селищните черкви, манастирите през Възраждането са значителни културни центрове със свой специфичен принос в националнообразуващите процеси. През периода ХVІІІ-ХІХ век те стават важни просветни центрове (най-вече на килийно образование през Ранното възраждане, когато са почти единствените образователни средища). През втората и третата четвърт на ХІХ век килийните училища в манастирите продължават да съществуват, но водеща роля в просветното дело на българите вече играят новите светски училища, създадени в градовете и селата. Безспорно обаче е значението на някои български манастири като центрове на духовна православна просвета. Възникналата още през 60-те години на ХІХ век идея за откриване на духовна семинария в Търново се реализира 4 години след учредяването на Българската екзархия. През май 1874 г. първият български търновски митрополит Иларион тържествено открива богословско училище в лясковския манастир “Св. св. Петър и Павел”; след две години второ подобно училище е открито в Самоков.
Независимо от нарасналото значение на селищните черкви, манастирите през Възраждането са значителни културни центрове със свой специфичен принос в националнообразуващите процеси. През периода ХVІІІ-ХІХ век те стават важни просветни центрове (най-вече на килийно образование през Ранното възраждане, когато са почти единствените образователни средища). През втората и третата четвърт на ХІХ век килийните училища в манастирите продължават да съществуват, но водеща роля в просветното дело на българите вече играят новите светски училища, създадени в градовете и селата. Безспорно обаче е значението на някои български манастири като центрове на духовна православна просвета. Възникналата още през 60-те години на ХІХ век идея за откриване на духовна семинария в Търново се реализира 4 години след учредяването на Българската екзархия. През май 1874 г. първият български търновски митрополит Иларион тържествено открива богословско училище в лясковския манастир “Св. св. Петър и Павел”; след две години второ подобно училище е открито в Самоков.
През Възраждането българските манастири развиват дейност и като книжовни средища. Те приютяват в богатите си книгохранилища любознателни българи от различни краища, нерядко самите монаси стават писатели, издатели, книжовници. Едни от първите български автори, издали книги на новобългарски език, създават творбите си в светите български обители – Кирил Пейчинович работи в Марковия манастир до с. Сушица, Скопско; в атонските манастири освен Паисий работи и Константин Петкович; известна е активната книжовна дейност на монасите от Рилския манастир, подготвил за националната пробуда такива видни просветители като Неофит Рилски. Според някои нови изследвания манастирските управи и отделни монаси са сред активните спомоществователи на различни български печатни издания (и то не само на религиозна литература). По брой на подпомаганите книги манастирите се нареждат по следния начин: Рилски (27 заглавия), Хилендарски (26), Зографски (11), Лясковски (10), Соколски (9), Троянски (8).
Всъщност това са и едни от най-големите български възрожденски манастири. Отново с манастирите е свързана появата и развитието на печатарското дело. Първата възрожденска българска печатница в Солун (1838) е оборудвана от монаха хаджи Теодосий, родом от Дойран, дългогодишен таксидиот на Синайския манастир в Македония.
През ХVІІІ-ХІХ век манастирите са поле за изява на различни художествено-творчески занаяти – самоуки и школувани архитекти, зографи, марангози, куюмджии и др. Манастирските храмове, чието строителство преживява небивал подем до Освобождението, са основно място за изява на талантливите български майстори, те са източник и на главното им препитание. От техните поръчки се изхранват цели семейства иконописци, строители, дърворезбари, златари. По този начин, с активната си просветна и културна дейност през Възраждането манастирите допринасят значително за формирането на национално съзнание, както и за изявата на най-същностите белези и черти на новобългарската идентичност.
През ХVІІІ-ХІХ век манастирите са поле за изява на различни художествено-творчески занаяти – самоуки и школувани архитекти, зографи, марангози, куюмджии и др. Манастирските храмове, чието строителство преживява небивал подем до Освобождението, са основно място за изява на талантливите български майстори, те са източник и на главното им препитание. От техните поръчки се изхранват цели семейства иконописци, строители, дърворезбари, златари. По този начин, с активната си просветна и културна дейност през Възраждането манастирите допринасят значително за формирането на национално съзнание, както и за изявата на най-същностите белези и черти на новобългарската идентичност.
Самият монашески колектив много често е олицетворение на формиращата се българска нация – нерядко в манастирите се събират духовници от най-различни краища на българското землище. Във възстановяването на Рилския манастир след пожара през 30-те години на ХІХ век участват майстори, дарители, работници от много български селища, включително и от твърде отдалечени райони. На големите църковни празници и на деня на манастирския патрон в обителите се събират богомолци от близо и далеч. По-големите манастири се проявяват и като поклоннически центрове. Поклонническото движение се засилва още през ХVІІІ век, като първоначално то е насочено предимно към българските манастири на Атон (Зографския и Хилендарския) – т. нар. малко хаджийство. От края на ХVІІІ и особено от началото на ХІХ век едновременно с традиционния интерес към светогорските свети обители, нараства и поклонничеството към Рилския манастир, който в следващите възрожденски десетилетия ще се превърне в истинска национална светиня. На повишен интерес започват да се радват и големите епархийски манастири – Гложенския, Тетевенския, софийските Драгалевски, Кремиковски и др. Кондиките им изобилстват от имена на поклонници от всички социални групи (търговци, занаятчии, предприемачи, влиятелни първенци) и от всички краища на българските земи. Този общ стремеж за поклонение пред традиционни за българите духовни ценности безспорно допринася за формирането и укрепването на националната общност през ХVІІІ-ХІХ век.
2. Архитектурни особености на българските възрожденски манастири.
2. Архитектурни особености на българските възрожденски манастири.
По българските земи до наши дни са оцелели около 120 манастира, основани в различно време от покръстването през ІХ век насетне, но най-голяма част от тях са възстановени, реконструирани или създадени през Възраждането. Освен важната роля, която играят за опазване на българския език, вяра и култура, манастирите съхраняват традициите и създават поле за изява на нови тенденции в развитието на българската архитектура и строителство.
Докато средновековният манастир е място за уединение и целенасочена духовна дейност предимно на елита, то през ХVІІІ-ХІХ век обществените функции на монашеските духовни братства се умножават. Чрез килийните училища, художествените центрове, поклонничеството манастирите обвързват с новата си духовна мисия повече българи; това неминуемо се отразява и на тяхната архитектура и вътрешно устройство.
Докато средновековният манастир е място за уединение и целенасочена духовна дейност предимно на елита, то през ХVІІІ-ХІХ век обществените функции на монашеските духовни братства се умножават. Чрез килийните училища, художествените центрове, поклонничеството манастирите обвързват с новата си духовна мисия повече българи; това неминуемо се отразява и на тяхната архитектура и вътрешно устройство.
Започва обособяването на нови помещения – килии за училищни стаи, спални, гостни, значително по-големи кухни (предназначени не само за нуждите на монашеското братство), по-големи и с по-пищна украса църкви.
Догматичните изисквания и църковните канони съдържат редица задължителни условия, с които (особено през средните векове) се е съобразявала всяка християнска общност, пристъпваща към строеж на манастир. И ако в първите столетия на османското владичество православните монашески обители са строени далеч от оживени търговски пътища и центрове, то през ХVІІІ и ХІХ век в условията на всеобща обнова и формално деклариран стремеж за модернизация на османската държава, подобни ограничения не се налагат. И все пак, при избора на място за изграждане на манастир винаги се е предпочитал район и природна среда, предразполагаща към духовни занимания, уединение и размисъл. Манастирските комплекси обикновено са в органическа връзка с природата край тях, те по-скоро се вплитат в средата, отколкото да я променят с натрапчив външен вид или с форми, рязко открояващи се от пейзажа.
Догматичните изисквания и църковните канони съдържат редица задължителни условия, с които (особено през средните векове) се е съобразявала всяка християнска общност, пристъпваща към строеж на манастир. И ако в първите столетия на османското владичество православните монашески обители са строени далеч от оживени търговски пътища и центрове, то през ХVІІІ и ХІХ век в условията на всеобща обнова и формално деклариран стремеж за модернизация на османската държава, подобни ограничения не се налагат. И все пак, при избора на място за изграждане на манастир винаги се е предпочитал район и природна среда, предразполагаща към духовни занимания, уединение и размисъл. Манастирските комплекси обикновено са в органическа връзка с природата край тях, те по-скоро се вплитат в средата, отколкото да я променят с натрапчив външен вид или с форми, рязко открояващи се от пейзажа.
По общ външен изглед манастирите през Възраждането запазват крепостния си вид, характерен за Средновековието. Те се свързват с външния свят чрез една или две укрепени порти. Възрожденските манастири имат обширен двор (понякога няколко), който обикновено е затворен от високи и яки стени. Околодворните постройки обикновено са двуетажни, с “лица” обърнати навътре, но понякога са на три или повече етажа (Рилския, светогорските манастири). Вътрешният вид на типичния възрожденски манастир е отворен и приветлив – открити стълби водят към просторните чардаци, опасващи околодворното пространство. Украсата се постига не само чрез художествената резба по основните елементи на конструкцията (които са предимно от дърво), но и чрез пластичното й раздвижване – еркери, надвесени над вътрешния двор, широки стрехи.
Долният етаж на манастира има стопанско предназначение, а на горния етаж обикновено се разполагат жилищните помещения на монасите, гостните стаи, малки, но богато украсени и изписани параклиси. Манастирските чардаци имат многофункционално предназначение – чрез тях се осъществява връзката между отделните монашески килии и други жилищни помещения; пак там протичат основните битови дейности по приготвянето на храната; те са изключително подходящи за почивка, съзерцание и размисъл, удобни са и за приютяване на многобройните посетители на светите обители по време на църковни празници или поклонения. На външен вид манастирските чардаци внушават идеята за общността и единството на монашеското братство.
Средищно място в манастирския архитектурен комплекс заема съборната църква. В големите манастири като Рилския, Бачковския, Троянския, Роженския тя е с внушителни размери, със забележителна външна украса; при по-малките нерядко е еднокорабна, но винаги с конхи и притвор (нартекс).
Средищно място в манастирския архитектурен комплекс заема съборната църква. В големите манастири като Рилския, Бачковския, Троянския, Роженския тя е с внушителни размери, със забележителна външна украса; при по-малките нерядко е еднокорабна, но винаги с конхи и притвор (нартекс).
По-рядко през Възраждането се срещат манастирски църкви с квадратен план.
Трапезарията на манастира (магерницата) се строи южно или западно от църквата и представлява самостоятелна постройка (обширна зала за хранене), която понякога е включена в основната околодворна постройка (Рилския манастир). През Възраждането постепенно изчезват характерните за Средновековието манастирски кули, но започва строителство на нови постройки със стопанско или култово предназначение, някои от които се строят извън оградата на обителта – мелници, фурни, дюкяни, селскостопански помещения; параклиси, гробищни църкви и костници.
Трапезарията на манастира (магерницата) се строи южно или западно от църквата и представлява самостоятелна постройка (обширна зала за хранене), която понякога е включена в основната околодворна постройка (Рилския манастир). През Възраждането постепенно изчезват характерните за Средновековието манастирски кули, но започва строителство на нови постройки със стопанско или култово предназначение, някои от които се строят извън оградата на обителта – мелници, фурни, дюкяни, селскостопански помещения; параклиси, гробищни църкви и костници.
“Посланици” на големите манастири из селищата на страната са метосите. Те се изграждат в градове, значителни търговски и културни центрове, или по оживени пътища. В тях също има помещения за стопански дейности, гостни стаи, параклиси и училищни килии. Най-много метоси в българските земи през Възраждането откриват и поддържат атонските манастири Зограф и Хилендар, както и Рилският манастир.
Рилски манастир
Рилският манастир е най-внушителният паметник на българската архитектура и изкуство през Възраждането, той е най-големият и забележителен български духовен център през цялата епоха на османското владичество, който постепенно се превръща в национална светиня.
Манастирът е основан през Х век от българския отшелник Иван Рилски (876-946 г.). На сегашното си място край река Друшлявица, приток на Рилска река, манастирът е издигнат по-късно от монаси–последователи на основателя-пустинник. Светата Рилска обител неведнъж е опожарявана и наново издигана. През 1335 г. протосеваст Хрельо построява в манастирския двор отбранителна пететажна кула (забележителен паметник на българската средновековна архитектура) с малка черква до нея. В средата на ХV век манастирът, макар и по-късно от другите големи православни центрове, преживява опустошения и разруха, но до края на същия век е възстановен от братята Йоасаф, Давид и Теофан от с. Граница, Кюстендилско. Те пренасят в него мощите на Иван Рилски (1469), съхранявани дотогава в старопрестолния Търновград.
Манастирът е основан през Х век от българския отшелник Иван Рилски (876-946 г.). На сегашното си място край река Друшлявица, приток на Рилска река, манастирът е издигнат по-късно от монаси–последователи на основателя-пустинник. Светата Рилска обител неведнъж е опожарявана и наново издигана. През 1335 г. протосеваст Хрельо построява в манастирския двор отбранителна пететажна кула (забележителен паметник на българската средновековна архитектура) с малка черква до нея. В средата на ХV век манастирът, макар и по-късно от другите големи православни центрове, преживява опустошения и разруха, но до края на същия век е възстановен от братята Йоасаф, Давид и Теофан от с. Граница, Кюстендилско. Те пренасят в него мощите на Иван Рилски (1469), съхранявани дотогава в старопрестолния Търновград.
Зачестилите разбойнически набези и опустошения към края на ХVІІІ век, както и увеличаващият се приток на богомолци и поклонници, налагат манастирът да се разшири и укрепи, за да се съхранят безценните му богатства – ценни ръкописи и стари книги, царски дарове и др. През 1795 г. е построена и зографисана гробищната черква “Въведение Богородично”, пак по това време е изписана и черквата “Успение Богородично” при метоха “Пчелино”. През 1811 г. големият майстор Тома Вишанов, основоположник на Банската живописна школа, изписва черквата “Покров Богородичен” при постницата “Св. Лука”.
В работата му помагат синът му Димитър Молеров и младият Неофит Рилски. Създадените от Молера фрески в тази черква са едни от най-високите постижения на художественото майсторство в цялата църковна живопис на Рилския манастирски комплекс. Сред многото евангелски сюжети впечатляващи са 18-те сцени, изобразяващи “Митарствата на душата”. Особено ценен е ктиторският портрет на игумена Теодосий – един от най-старите стенописни образи на светски лица от епохата на Възраждането.
Бачковски манастир
От действащите днес български манастири Бачковският е третият по древност, слава и големина след Зографския и Рилския. Манастирът се намира на 28 км на юг от гр. Пловдив, до гр. Асеновград. Създаден е през 1083 г. от грузинския благородник Григорий Бакуриани – “севаст и велик доместик” на войските в западните владения на византийската империя при император Алексий Комнин (1081-1118), т.е. във време, когато българските земи са под византийска власт.
Според съставения устав за управлението на манастира той е напълно автономен. В истинско средище на българската просвета и култура манастирът се превръща при управлението на цар Иван Александър (1331-1371), когато окончателно е утвърдена българската власт над Родопите. Този български владетел е и един от най-големите дарители на светата обител, заради което образът му е изписан на видно място в притвора на църквата-костница, останала единствена от най-стария строителен период. Отново през ХІV век български монаси започват да изместват грузинските, които преобладават в началото според волята на основателя, в края на същото столетие тук преживява последните си години големият книжовник и духовен водач на българите Патриарх Евтимий Търновски, починал според някои сведения в манастира през 1404 г. Пребиваването на най-великия български патриарх в обителта и оставането на неговите св. мощи в нея превръщат Бачковския манастир в първостепенна светиня за българите. Личността на св. патриарх Евтимий е емблематична за своето време.
Той олицетворява едновременно духовното величие на Второто българско царство, блясъка на тогавашната българска православна култура, трагизма на изчезването за цели пет века на българската държава и пребъдването на Държавата на Св. Дух. Знаменателно е, че именно тук пожелават да бъдат погребани екзарх Стефан (починал 1957 г.), първият признат от цялото Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква, и патриарх Кирил (починал 1971 г.) първият български патриарх след св. Евтимий Търновски. Така обителта се превръща в единственото съхранено упокойно място на българските патриарси и в символ на приемствеността на българската духовна йерархия.
След първоначалния строителен период, свързан с грузинската доминация, през ХVІ-ХVІІ век е налице ново мащабно строителство. В 1601 г. е построена голямата манастирска магерница (за около сто души) от майстор Никола в приземния етаж на централното крило на жилищните сгради.
След първоначалния строителен период, свързан с грузинската доминация, през ХVІ-ХVІІ век е налице ново мащабно строителство. В 1601 г. е построена голямата манастирска магерница (за около сто души) от майстор Никола в приземния етаж на централното крило на жилищните сгради.
Около старата църква “Св. Архангели” са изградени нови и по-големи жилищни постройки на два етажа с открити дървени чардаци. През 1604 г. е издигната главната църква “Успение Богородично” – обширна кръстокуполна триапсидна сграда с просторен притвор; и двете сгради са изографисани през 1643 г. от неизвестен майстор. Това е единственият монументален православен храм, строен по нашите земи през ранните векове на османското господство. Отвън стените й са гладко облицовани с мраморни блокчета и силно раздвижени от кривите линии на трите абсиди. През 1618 г. е построен метох, а в 1622 г. и останалите жилищни помещения, стопански постройки и зимник.
Още в първите години на започналия български преход към Новото време (наричан романтично “Възраждане”) Бачковският манастир преживява поредно оживление; започва утвърждаването му като значим духовен и културен център. Посетилият през 1706 г. манастира френски пътешественик Пол Люка споменава, че в обителта има повече от сто монаси и богата библиотека и “множество великолепни ръкописи”, ревниво пазени от братството.
Още в първите години на започналия български преход към Новото време (наричан романтично “Възраждане”) Бачковският манастир преживява поредно оживление; започва утвърждаването му като значим духовен и културен център. Посетилият през 1706 г. манастира френски пътешественик Пол Люка споменава, че в обителта има повече от сто монаси и богата библиотека и “множество великолепни ръкописи”, ревниво пазени от братството.
Многократно увеличеният приток на богомолци и поклонници, както и нарасналите възможности на българската буржоазия, налагат към средата на ХІХ век да се пристъпи към разширяване на манастирския комплекс. Още през 30-те години на ХІХ век (1834-1838 г.) в южния двор е построена трета манастирска църква “Св. Никола”, изписана през 1840 г. от Захари Зограф със средства, дарени от български селища от Асеновградско и Старозагорско. В живописните си творения З. Зограф проявил високото си национално и гражданско самочувствие – в голямата стенописна композиця “Страшният съд”, заемаща цялата западна стена на “Св. Никола” отвън, под откритата нартика (преддверие), сред грешниците в ада той поставил и български чорбаджии от Пловдив, заедно с жените им, които пречели за откриването на българско училище в града. Те са изобразени с типичните за времето български носии, а надписите към изображенията са на български език. В горния ляв ъгъл на стената в откритата нартика наред с портретите на игумена Матей и проигумена Агапий, Захари Зограф нарисувал и своя автопортрет. В същата година самоковският майстор зографисва и откритата нартика на храма “Св. Архангели”.
Други художници, участвали в стенописването на манастира, са: Алекси Атанасов от Станимака (Асеновград), изписал на северната стена на магерницата внушителната по размери и въздействие композиция, представяща ежегодното литийно шествие с чудотворната храмова икона на Св. Богородица. Самата икона е уникат на изобразителното изкуство и най-ценна реликва на манастира – цялата е обкована в сребро с надрис на грузински език от 1310 г. Под ведомството на Българската екзархия манастирът минава окончателно едва през 1894 г., след като от средата на ХVІІІ в. (1745 г.) е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Но още от началото на ХІХ век българското духовно и културно влияние в него е доминиращо, при това средищно и определящо за цяла Централна южна България.
За нарасналото българско духовно влияние в манастира говори и фактът, че през 1851 г. Бачковската света обител отделя 2000 гроша от своя бюджет за подпомагане на българското училище в Пловдив.
Днес Бачковският манастир е един от най-забележителници паметници на културата и изкуството в България. Създадена е музейна сбирка, съхраняваща ценни ръкописи, старопечатни евангелия, стари икони и други църковни реликви, свързани с развитието на светата обител.
За нарасналото българско духовно влияние в манастира говори и фактът, че през 1851 г. Бачковската света обител отделя 2000 гроша от своя бюджет за подпомагане на българското училище в Пловдив.
Днес Бачковският манастир е един от най-забележителници паметници на културата и изкуството в България. Създадена е музейна сбирка, съхраняваща ценни ръкописи, старопечатни евангелия, стари икони и други църковни реликви, свързани с развитието на светата обител.
Роженски манастир
Манастирът е изграден сред хълмиста местност, на широка поляна близо до с. Рожен и се намира на 6 км югоизточно от гр. Мелник. Създаден е по времето на Второто българско царство (ХІІ-ХІІІ в.), във времето, когато областта с център Мелник е управлявана от българския болярин Алекси Слав. През годините многократно е опожаряван и частично е разрушаван, но винаги е въздиган наново от родолюбиви българи. В края на ХVІ век (1597 г.) манастирът е основно обновен. Вероятно тогава е построена и частично украсена главната черква “Св. Богородица”. Тя е трикорабна псевдобазилика, без купол с притвор и три апсиди, средната от които е петостенна, а страничните – тристенни. Тя не се отличава с оригинално архитектурно оформление, различна е от повечето храмове в региона по значителния си обем.Стените й са гладко измазани, без пластични елементи. Първоначалното й изографисване е от ХVІ век, за което свидетелства поставен на стената надпис. Запазени са стенописи и от 1611 г. по южната стена на храма, дело на утвърден живописец с изискан художествен вкус. По-голямата част от оцелелите до днес стенописи в манастирската черква са от ХVІІІ в.
Както свидетелства запазеният възпоменателен надпис над входната врата на храма, през 1732 г. отново са изписани наоса, преддверието и малкият параклис на черквата. Само в наоса са изобразени повече от 150 евангелски сцени в рамкирани полета, разположени в два хоризонтални реда. Толкова много стенописни илюстрации на евангелски събития не се срещат в никоя друга черква, освен в главния храм на Рилския манастир. Наред с традиционните Големи празници, Страстите Господни и други канонични изображения, в наоса са представени и Христовите чудеса, Седемте Вселенски събора и др. На третия, най-нисък хоризонтален ред, опасващ стените на наоса, са изобразени голям брой светци и мъченици в цял ръст. Внушителните им осанки и богато украсени облекла, отрупани с бойни доспехи, придават тържествен и представителен вид на интериора. В централната ниша на олтара е изобразена Богородица Платитера – “чудотворната икона”, която привлича много вярващи. Поради доказаните близки връзки на Роженския манастир със светогорските, специалистите предполагат, че основната живопис от 1732 г. е силно повлияна и дори изработена от майстори, възпитаници на атонските художествени ателиета.
Както свидетелства запазеният възпоменателен надпис над входната врата на храма, през 1732 г. отново са изписани наоса, преддверието и малкият параклис на черквата. Само в наоса са изобразени повече от 150 евангелски сцени в рамкирани полета, разположени в два хоризонтални реда. Толкова много стенописни илюстрации на евангелски събития не се срещат в никоя друга черква, освен в главния храм на Рилския манастир. Наред с традиционните Големи празници, Страстите Господни и други канонични изображения, в наоса са представени и Христовите чудеса, Седемте Вселенски събора и др. На третия, най-нисък хоризонтален ред, опасващ стените на наоса, са изобразени голям брой светци и мъченици в цял ръст. Внушителните им осанки и богато украсени облекла, отрупани с бойни доспехи, придават тържествен и представителен вид на интериора. В централната ниша на олтара е изобразена Богородица Платитера – “чудотворната икона”, която привлича много вярващи. Поради доказаните близки връзки на Роженския манастир със светогорските, специалистите предполагат, че основната живопис от 1732 г. е силно повлияна и дори изработена от майстори, възпитаници на атонските художествени ателиета.
В непосредствена близост на север от манастирските стени през 1597 г. е изградена манастирска костница, украсена през 1662 г. със стенописи. Изписаните 12 сцени от житието на Йоан Кръстител са нарисувани по-реалистично и по-колоритно, отколкото живописта в манастирския храм.
В архитектурно отношение и този голям български манастир наподобява крепост с високите стени на жилищните сгради, строени по различно време около тесния манастирски двор. Окончателното формиране и затваряне на четириъгълника от жилищни крила става към средата на ХVІІІ век и е предизвикано от постоянните набези на разбойнически банди над Мелник и околността. Заможни жители на богатото селище изграждат със свои средства и за свои нужди северното крило на манастира. Стаите в новото крило са големи, по-скоро гостни, отколкото монашески килии, те са обзаведени така, че да могат за дълго да приютят потърсилите в обителта мелнишки жители и техните семейства.
Вътрешният двор е оформен с вкус – от приземния етаж до стрехите са използвани еркери и раздвижени чардаци. Интерес предизвиква и манастирската трапезария, вградена в югоизточното крило на жилищните сгради. Жилищните сгради и крепостните стени с кули и кубета създават пространственост и внушителен вид.
Роженският манастир е забележителен и с уникалния си дърворезбован иконостас в главната черква. Той е изработен през 1732 г. и е истински шедьовър на българското дърворезбено изкуство. Композициите в него включват множество животински фигури и растителни орнаменти, майсторски преплетени със старозаветни сцени.
Роженският манастир е забележителен и с уникалния си дърворезбован иконостас в главната черква. Той е изработен през 1732 г. и е истински шедьовър на българското дърворезбено изкуство. Композициите в него включват множество животински фигури и растителни орнаменти, майсторски преплетени със старозаветни сцени.
През ХІХ век Роженският манастир се превръща във важен духовен и културно-просветен регионален център, въпреки силното гръцко влияние към края на ХVІІІ век, съпроводено с характерните за фанариотското духовенство антибългарски прояви. Днес светата обител е реставрирана и превърната в национален музей с богата иконописна сбирка и ценни произведения на художествените занаяти. Манастирът е действащ, мъжки, а храмовият празник е 8 септември – Рождество на Пресвета Богородица.
Троянски манастир
Разположен е в красивата долина на р. Черни Осъм, в северните склонове на Стара планина, на около 5 км южно от гр. Троян. Той е третият по големина манастир в България и един от най-забележителните паметници на архитектурата и изкуството у нас. Според някои исторически източници е основан в 1600 г. от игумена Калист, но от първия манастирски храм е запазен само престолният камък. През 1765 г. тук е открито първото килийно училище за децата от околността, преместено по-късно в манастирския скит “Св. Никола”. Преживява поредица от кърджалийски нападения и разорения, но през втората четвърт на ХІХ век, както и други възрожденски манастири, започва да се възстановява с помощта на местното българско население.
През 1835 г. е изградена днешната триконхална, кръстовидна манастирска черква с обширно преддверие и околовръстна галерия от северната и западната страна на храма. Тя е построена от известния майстор Константин от Пещера и наподобява черквата на Габровския Соколски манастир. Множество еднакво високи слепи ниши опасват откритите стени на черквата. Зидарията е смесена – камък и тухли – и заедно с колоните на околровръстните галерии придават раздвиженост на фасадата. Над храмовия покрив, покрит с каменни плочи, се извисява огромен купол, издигнат върху цилиндричен барабан.
През 1835 г. е изградена днешната триконхална, кръстовидна манастирска черква с обширно преддверие и околовръстна галерия от северната и западната страна на храма. Тя е построена от известния майстор Константин от Пещера и наподобява черквата на Габровския Соколски манастир. Множество еднакво високи слепи ниши опасват откритите стени на черквата. Зидарията е смесена – камък и тухли – и заедно с колоните на околровръстните галерии придават раздвиженост на фасадата. Над храмовия покрив, покрит с каменни плочи, се извисява огромен купол, издигнат върху цилиндричен барабан.
Забележителна е и стенописната украса на черквата, създадена от големия възрожденски живописец Захари Зограф от 1847 до 1849 г. Стенописвани са изцяло стените и сводовете на централното помещение (наоса), преддверието и околовръстната галерия. Художникът е изобразил евангелски сцени, създавайки цяла галерия от изразителни образи и сложни композиции. Множество български и славянски светци разкриват патриотичните и народностни тенденции в творчеството на самоковския майстор. Представени са и първоучителите равноапостолните братя Кирил и Методий именно като създатели на славянската азбука, както и образите на редица видни български исторически личности: Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, народните светци Иван Рилски, Гаврил Лесновски, Онуфрий Габровски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, руските светци Борис и Глеб и др.
Особен интерес като произведения на българското изобразително изкуство представляват ктиторските портрети на хаджи Теодора и синовете й, на игумена на манастира йеромонах Филотей, груповият портрет на тогавашното монашеско братство и особено автопортрета на живописеца, подписан като “Захария Христов живописец из Самоков”.
Особен интерес като произведения на българското изобразително изкуство представляват ктиторските портрети на хаджи Теодора и синовете й, на игумена на манастира йеромонах Филотей, груповият портрет на тогавашното монашеско братство и особено автопортрета на живописеца, подписан като “Захария Христов живописец из Самоков”.
Възрожденският дух в стенописите се усеща най-ясно в богатството и свежестта на цветовата гама, в многообразието на растителните орнаменти в украсата, в битовите елементи, вложени в евангелските сцени, в жизнерадостта и реалистичното изобразяване на светските персонажи. Венци и букети от прекрасни български рози ограждат образа на Богородица на трон с младенеца, изпълват купола и ъгловите пространства между евангелските сцени. Това неминуемо е предизвиквало у тогавашния зрител бодро, приповдигнато настроение. Навсякъде се чувства обновителният дух на възрожденския българин.
Благодарение на устойчивите бои, с които е работил Захари Зограф, стенописите в църквата “Успение Богородично” и днес не са свежестта на цветовете и високите си художествени качества.
Ценни произведения на изкуството от възрожденската епоха са и многото икони в Троянската света обител и в двата скита или съхранени в музейната сбирка на манастира. Повечето от тях са изработени от майстори на Самоковската живописна школа, най-вече от Димитър Зограф – брат на Захарий Зограф. В кулата-параклис на манастира много от иконите са рисувани от друг самоковски майстор – Никола Ив. Образописов. Икони в скита “Св. Никола” са рисувани от тревненския живописец Симеон Цонюв.
Уникален произведение на възрожденското изобразително изкуство е иконостасът на главната манастирска черква, дърворезбован през 1839 г. от майсторите – марангози Никола Матеев от с. Ново село, Троянско и Петър Резбар от Габрово (и двамата от Тревненската резбарска школа). Особено фина и изискана е дърворезбата на олтарните двери в скита “Св. Никола”, изряазани от йеромонах Киприян през 1794 г.
Ценни произведения на изкуството от възрожденската епоха са и многото икони в Троянската света обител и в двата скита или съхранени в музейната сбирка на манастира. Повечето от тях са изработени от майстори на Самоковската живописна школа, най-вече от Димитър Зограф – брат на Захарий Зограф. В кулата-параклис на манастира много от иконите са рисувани от друг самоковски майстор – Никола Ив. Образописов. Икони в скита “Св. Никола” са рисувани от тревненския живописец Симеон Цонюв.
Уникален произведение на възрожденското изобразително изкуство е иконостасът на главната манастирска черква, дърворезбован през 1839 г. от майсторите – марангози Никола Матеев от с. Ново село, Троянско и Петър Резбар от Габрово (и двамата от Тревненската резбарска школа). Особено фина и изискана е дърворезбата на олтарните двери в скита “Св. Никола”, изряазани от йеромонах Киприян през 1794 г.
Жилищните крила на Троянския манастир са с обширни дървени чардаци, парапети и стълбища, изградени през периода 1835-1855 г. в стила на българската възрожденска архитектура. Част от северното крило е пристроено в наши дни по подобие на старите. В западната част на манастирския двор през 1865 г. майстор Иван (Йонко Стойков) от с. Млечево, Севлиевско, изгражда кула-звънарница на 5 етажа. Неизвестно защо през 1898 г. горните два етажа са съборени, а през 1987 г. отново са възстановени. На втория етаж на кулата е устроен параклис, посветен на светите братя Кирил и Методий.
В диплите на планината е изграден манастирският скит “Св. Никола”, основан в 1785 г. от игумена на манастира Паисий. На 10 км южно от обителта нагоре по р. Черни Осъм в местността Зелениковец през 1832 г. е основан вторият манастирски скит “Св. Йоан Предтеча”.
В диплите на планината е изграден манастирският скит “Св. Никола”, основан в 1785 г. от игумена на манастира Паисий. На 10 км южно от обителта нагоре по р. Черни Осъм в местността Зелениковец през 1832 г. е основан вторият манастирски скит “Св. Йоан Предтеча”.
Монасите от Троянския ванастир са активни участници във възрожденските обновителни процеси, и не само в присъщите за сана им еволюционни движения. Тук на 20 януари 1872 г. Васил Левски основава таен революционен комитет, включващ монасите и игумена отец Макарий. По време на Априлското въстание тук пребивават апостолите Панайот Волов, Тома Хитров и Георги Икономов. Днес манастирът е действащ, мъжки, храмов празник е 15 август.
Преображенски манастир
Най-големият от търновските манастири е разположен по течението на р. Янтра под високите скали на пролома “Дервента” на 6-7 км от Велико Търново. Основан е към 1360 г. от царица Теодора-Сара и синът й цар Иван Шишман, заради което е наричан още “Сарин” или “Шишманов” манастир. След премеждията, преживени в началните години на османското владичество, манастирът е възстановен през Възраждането. Началото на обновяването му е поставено през 1825 г., когато йеромонах Зосим (известен като отец Зотик) от Рилския манастир става негов игумен.
В архитектурно отношение манастирският комплекс е пригоден към специфичния стръмен терен и има три двора – домакински, главен и монашески, които не са рязко разграничени. Чрез система от чардаци във всички манастирски крила се осъществява единството на фасадното оформление на целия манастирски ансамбъл. През 1832 г. отец Зотик издейства султански ферман за манастирската черква, чието възстановяване е възложено на известния строител Димитър Софиялията. В 1834 г. майсторът започва изграждането на главния манастирски храм “Св.
В архитектурно отношение манастирският комплекс е пригоден към специфичния стръмен терен и има три двора – домакински, главен и монашески, които не са рязко разграничени. Чрез система от чардаци във всички манастирски крила се осъществява единството на фасадното оформление на целия манастирски ансамбъл. През 1832 г. отец Зотик издейства султански ферман за манастирската черква, чието възстановяване е възложено на известния строител Димитър Софиялията. В 1834 г. майсторът започва изграждането на главния манастирски храм “Св.
Преображение Господне” с помощник младия калфа Никола Фичев. Като един от организаторите на Българската завера от 1835 г. Димитър Софиялията е обесен през 1835 г., а църквата е довършена от Колю Фичето, който поема и по-нататъшното доизграждане на манастирския комплекс. През 1857 г. той завършва югоизточното крило с малката гостна и оформя главния вход с колонада; в 1861 г. издига камбанарията с часовника, а през 1863 г. върху частично вкопания в стръмния скат параклис “Св. Андрей Първозваний” (построен през 1834 г. от Д. Софиялията) съгражда малка църква “Благовещение Богородично”.
Главната манастирска черква “Св. Преображение Господне” е ниска еднокорабна, триконхална, кръстовидна, с три поделения и купол над наоса. Зографисана е през 1849-1851 г. от Захарий Зограф. Специален интерес предизвикват: композицията “Колелото на живота” и “Страшният съд”, образите на св. св. Кирил и Методий, на Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, Теофилакт Търновски, Иван Рилски, Никола Нови Софийски, автопортретът на Захарий Зограф. Негови са и иконите от царския ред в храмовия иконостас. Други ценни творби в манастира са дело на видния тревненски зограф папа Витан Коюв (Млади), както и икони на Станислав Доспевски, племенник на Захарий Зограф. На най-видно място, върху южната външна стена на олтарната абсида той изписва монументалните стенописи “Страшният съд” и “Колелото на живота”, за да внуши на посетителите преходността на човешкото съществуване. Ценни са и фреските “Рождество Богородично”, “Успение Богородично”, “Тайната вечеря”. Цялата пищна външна украса днес е ценен паметник на живописното изкуство от Възрожденската епоха. Позлатеният иконостас с богати барокови форми е изработен от тревненски майстори, забележителна е украсата на царските двери.
Преображенският манастир и монашеското братство са свързани с националноосвободителните борби на българския народ през Възраждането.
Преображенският манастир и монашеското братство са свързани с националноосвободителните борби на българския народ през Възраждането.
Първият му игумен отец Зотик е сред главните дейци на Българската завера от 1835 г. В това първо самостоятелно антиосманско съзаклятие е посветен и младият Никола Фичев. След време монаси в светата обител са Матей Преображенски – Миткалото, съратник на В. Левски, поп Харитон – главен войвода на въстаническа чета от 1876 г. Убежище в манастира са намирали Филип Тотю, Васил Левски, Ангел Кънчев, Бачо Киро Петров и др. дейци на освободителното движение.
В манастира се съхраняват ценни стари документи, книги, ръкописи, евангелие от 1629 г., екземпляр от първото издание на Софронието “Кириакодромион сиреч Неделник” от 1806 г. (първата новобългарска печатна книга), кондиката на манастира от 1825 г., икони и др. ценни реликви. Преображенският манастир е национален паметник на архитектурата и изкуството. Манастирът е действащ, мъжки.
В манастира се съхраняват ценни стари документи, книги, ръкописи, евангелие от 1629 г., екземпляр от първото издание на Софронието “Кириакодромион сиреч Неделник” от 1806 г. (първата новобългарска печатна книга), кондиката на манастира от 1825 г., икони и др. ценни реликви. Преображенският манастир е национален паметник на архитектурата и изкуството. Манастирът е действащ, мъжки.
Петропавловски (Лясковски) манастир
Петропавловски (Лясковски) манастир – Този манастир е разположен на Арбанашкото плато на шест километра североизточно от Велико Търново и на три километра от Лясковец. От терасата се разкрива невероятна гледка към Дунавската равнина и билото на еленския Балкан. Преданието разказва, че е основан по времето на Втората българска държава от братята Петър и Асен. Върху хълма с внушителната скала някога е имало крепост, която пазела владенията на Асеневци. В нея е подготвено въстанието през 1185 г. за освобождението на България от византийско иго. Асеневци построяват манастира в знак на благодарност за оказаното съдействие. В годините на османското владичество манастирът многократно е опожаряван и разграбван, а след това възстановяван. През 1662 г. той е въздигнат отново, но дълго е управляван от гръцки владика. Независимо от това, монасите от манастира преписвали тайно “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, а през ХІХ век, в годините на църковно-националните борби гръцкия клир е прогонен. Петият известен в историята на манастира игумен е архимандрит Максим Райкович (1835-1850). Той поставя началото на дълголетна традиция игумени на манастира да бъдат само българи. По време на Възраждането манастирът става място за организирането на няколко революционни бунта. През 1700 г. тук се подготвя въстанието на търновската вдовица Мара начело със сина й Стоян и Мирчо войвода. Съзаклятник е бил игуменът на манастира Софроний (Мариното въстание). Въстанието било разбито от Карджалъ Омер паша.
Манастирът е посрещал гостоприемно Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Георги С. Раковски. През 1856 г. оттук капитан Дядо Никола повежда тринадесет четници към Габровския балкан. На 15 юни 1862 г. отново в обителта хаджи Ставри организира буна със седемдесет юнаци. Бунтът не успява. Манастирът запустява за дълго поради факта, че игуменът хаджи Теодосий и брат му хаджи Йоасаф са заточени в Диарбекир, а монасите – затворени. През април 1869 г. Васил Левски тайно пристига в манастира и основава в Лясковец революционен комитет, а през 1872 преминава отново с Ангел Кънчев. Тук намират убежище и други дейци на националноосвободителното движение – отец Матей Преображенски-Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Бачо Киро Петров, Христо Иванов-Големия. През 1874 г. митрополит Иларион Търновски (бивш Макариополски) организира в манастира първото богословско училище в българските земи, създадено за подготовката на образован клир за новоучредената (1870) автономна Българска екзархия. Пръв ректор е Недю Жеков, а сред учениците са: бъдещият професор Васил Златарски, историкът Никола Станев и др.
Семинарията продължава дейността си и след Освобождението под умелото ръководство на епископ Климент Браницки (В. Друмев) до 1886 година, когато е закрита по решение на управляващите, начело с първия регент Ст. Стамболов. По време на Стамболовия режим (1893 г.) тук е заточен митрополит Климент Търновски (Васил Друмев). Голямото земетресение през 1913 г. и избухналият пожар разрушават манастирската черква и историческите постройки. Заличени и погубени са забележителни творби на изобразителното изкуство. Остават само новите сгради на семинарията (дело на дряновския майстор Уста Маньо), които са запазени в автентичния си вид и сега. Днес манастирът е действащ, девически, храмов празник е 29 юни.
Дряновски манастир “Св. Архангел Михаил”
Манастирът е разположен сред живописния пролом на Дряновска река, където високи варовикови скали ограждат пролома като недостъпни стени на крепост. Отстои на 5 километра югозападно от Дряново, на 15 километра от Габрово. Над манастира, сред отвесните скали, се намира пещерата “Бачо Киро”, обитавана според специалистите още през старокаменната епоха. Светата обител е основана в началото на XIIІ век в местността Църквището, в непосредствена близост до лятната резиденция на българските царе от Асеновата династия.
По време на османското владичество манастирът на два пъти е разрушаван и ограбван (ХІV и ХVІІ в.), но и бързо възстановяван, за да остане здрава твърдина на българския дух. На сегашното си място е възобновен през 1845 година, когато е построена малката, вкопана в земята църква “Св. Архангел Михаил”. Тя е каменна и безкуполна с осмостенна камбанария. Еднокорабната църква “Успение на Пресвета Богородица” е от 1861 г., а иконостасът й е изработен през 1876 г. от Никола Йонков. Манастирът е бил крепост и убежище на българските будители и революционери. По време на национално-освободителните борби е посещаван на няколко пъти от отец Матей Преображенски (Миткалото), а през 1871 г. и от Васил Левски. През 1876 г., по време на Априлското въстание, тук се укрива четата на поп Харитон и Бачо Киро. След деветдневни сражения с многохилядна турска войска четата е разгромена, а манастирът е опожарен и разрушен до основи. Възобновен е през 1880 г., а през 1897 г. на мястото на построената през 1861 г. църква “Успение Богородично” е издигнат паметник-костница на загиналите въстаници.
По време на османското владичество манастирът на два пъти е разрушаван и ограбван (ХІV и ХVІІ в.), но и бързо възстановяван, за да остане здрава твърдина на българския дух. На сегашното си място е възобновен през 1845 година, когато е построена малката, вкопана в земята църква “Св. Архангел Михаил”. Тя е каменна и безкуполна с осмостенна камбанария. Еднокорабната църква “Успение на Пресвета Богородица” е от 1861 г., а иконостасът й е изработен през 1876 г. от Никола Йонков. Манастирът е бил крепост и убежище на българските будители и революционери. По време на национално-освободителните борби е посещаван на няколко пъти от отец Матей Преображенски (Миткалото), а през 1871 г. и от Васил Левски. През 1876 г., по време на Априлското въстание, тук се укрива четата на поп Харитон и Бачо Киро. След деветдневни сражения с многохилядна турска войска четата е разгромена, а манастирът е опожарен и разрушен до основи. Възобновен е през 1880 г., а през 1897 г. на мястото на построената през 1861 г. църква “Успение Богородично” е издигнат паметник-костница на загиналите въстаници.
Сходни статии:
- Българските манастири през Възраждането Част 3 Казанлъшки манастир “Въведение Богородично” Създаден е през ХІХ век, а по времето на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. в него се помещава болница. Днес е действащ, девически, храмов празник е...
- Българските манастири през Възраждането Според запазените исторически свидетелства до падането под османска власт в края на ХІV век в българските земи са съществували стотици малки и големи монашески общества. В някои райони те оформяли...
- Старогръцката култура и античност през вековете Съществуват двата аспекта в изучаването на старогръцката култура. От една страна, старогръцката култура може да се разглежда като нещо в себе си, като неповторима историческа своеобразност. От друга страна, тя...
Манастирът е действащ, мъжки. Храмовият празник е 8 ноември – Св. Архангел Михаил. Днес той е една от най-почитаните светини на България, национален исторически паметник и предпочитан туристически обект. В манастира се предлага настаняване и храна. Уредена е и музейна сбирка, която пази реликви от Дряновската чета. В непосредствена близост е природната забележителност – пещерата “Бачо Киро” (открита за посещения) с водопад и карстов извор. Обявен е за паметник на културата.
Арбанашки манастир “Св. Богородица”
Арбанашки манастир “Св. Никола”
Днес манастирът е действащ, девически, храмов празник е 6 декември.
Габровски (Соколски) манастир
Плаковски манастир
Светата обител приютява съзаклятниците от Българската завера през 1835 г. Един от ръководителите на първия опит за самостоятелно българско освободително въстание е игуменът на манастира отец Сергий.
Манастирът е действащ, мъжки, храмов празник е 20 юли – Св. Илия.
Килифаревски манастир “Рождество Богородично”
Сто години по-късно манастирът приютил монахиня Иустина, рускиня по произход, и бил трансформиран в женски манастир. Като игуменка на манастира, тя и днес (2005 г.) посреща поклонници и туристи. Манастирът е действащ, девически, храмов празник е 8 септември.
Драгалевският манастир е бил важно книжовно средище в Софийско, притежаващ собствен скрипторий. Известни са някои ръкописни книги и имената на преписвачите, работили в този манастир: поп Никола, който преписва евангелия през 1469 г; неизвестен граматик преписва известното “Драгалевско евангелие” през 1534 г., украсено с посребрена обкова от 1648 г. и пазено днес в Църковния историко-археологически музей при Светия синод в София; през 1598 г. тримата братя Даниил, Стоян и Владко преписват и украсяват псалтир, пренесен по-късно в атонския манастир “Ивирон” и други.
В годините на националноосвободителните борби манастирът е едно от най-активните средища на борбата за освобождение, особено по време на игумена йеромонах Генадий, бивш знаменосец на четата на Ильо войвода и съратник на апостола на свободата Васил Левски. Игуменът Игнатий Рилски възстановява тайния революционен комитет в София.
Батошевски манастири
Батошевски девически манастир “Въведение Богородично”
Батошевски мъжки манастир “Успение Богородично”
Самоковски девически манастир “Покров Богородичен”
Девическият манастир започнал своя живот като малко монашеско общежитие. След като приела монашески сан в Русия и подарила имотите си на Рилския манастир, около 1772 година в Самоков дошла българката Баба Фота. С пристигането си тя обединила малобройна девическа общност и била дълги години – до смъртта си през 1844 година – игуменка на манастира. Манастирският устав бил създаден по подобие на Рилския типик. Още от създаването си женският метох станал средище на духовност и просвета. В средата на ХІХ век там вече живеели повече от сто монахини и послушнички. През 1837-1839 година била издигната внушителна каменна църква и направени други разширения. Метохът бил обграден с висок зид, построена била и манастирската трапезария (магерница). Постепенно се оформил цял комплекс с жилищни и стопански крила. Църквата е трикорабна, разделена от два реда колони, свързани с арки. Олтарът е с три абсиди – едно от първите представителни решения в църковното строителство през Възраждането. От запад има аркадна открита нартика. Архитектурното й решение е по-близко до творчеството на Тревненската и Дряновската школа, отколкото на Самоковската. Предполага се, че църквата е дело на тревненския първомайстор Димитър Сергьов. Дело на самоковски майстори обаче са позлатените резби на иконостаса и особено изразителните царски двери, както и балдахина над светия престол и другите църковни мебели. Икони за църквата на манастира е рисувал Димитър Зограф, а в нартекса може да се види стенопис с Покровителна Богородица, който се приписва от специалисти на Захари Зограф. Съществува мнение, че иконостасните икони са дело на самоковския зограф Христо Димитров. Тук, редом с образите на Богородица с младенеца и Исус Христос, са изобразени и първоучителите Св. св. Кирил и Методий. Освен тях в църквата се пазят интересни икони от самоковската школа – св. Никола, св. Йоан Златоуст, Три светители и др. По свода на църквата личат следи от възрожденски стенописи – дело на самоковски майстори. Девическият манастир в Самоков става едно от огнищата на образованието.
След Освобождението манастирът продължил да се издържа със сукнарство. С прочутата бяла аба, изработвана в светата обител, монахините са участвали в Международното изложение в Лиеж през 1905 година и в Изложението на балканските държави в Лондон 1907 година, както и в Първото българско земеделско промишлено изложение в Пловдив през 1892 година. Грамотите, получени тогава, могат да се видят в днешната магерница – присъединената към комплекса на манастира Хаджистамова къща. Девическият манастир е живото свидетелство за духа и атмосферата на възрожденския Самоков, единственият запазен в града автентичен комплекс от сгради и градини, тишина и уют. Превратностите на историята сякаш са го подминавали през неговото двеста годишно съществуване. Днес той продължава да бъде действащ манастир, ръководен вещо от игумения Гавриила.
(Атон ,Света гора) – един от трите ръкава на Халкидическия полуостров на юг от Солун, средище на монашески живот
автокефалия – самоуправление, независимост в християнския свят
автокефална църква – напълно самостойна, независима църква
автономна църква – самостойна църква с непълна независимост
архиерей – висш духовник (епископ, митрополит, екзарх, архиепископ, патриарх), началник на свещеници
архимандрит – началник на монашеска общност, на манастир
викарий – в Православната църква помощник на митрополит
владика – обща титла за епископ, митрополит, архиепископ, патриарх
Вселенски събори – събори с представители на цялата църква. Православната църква признава седем вселенски събора, чиито решения имат задължителен характер
догмат – в православието положение или определение, твърдо установено, истинско и задължително
Евангелие – благовествувание; първите четири книги от Новия завет в Библията, написани от апостолите Матей, Марк, Лука и Йоан и отразяващи раждането, живота и дейността на Иисус Христос, неговата кръстна смърт, възкресението и възнесението му
екзарх – 1. митрополит с особени поръчения; 2. съгласно фермана от 27.II.1870 г. “най-издигнатият по степен от митрополитите” на Българската екзархия, който е и председател на Св. Синод
енория – районът, обслужван духовно от един свещеник; енориаш – християнин от дадена енория
епархия – църковно-административна единица, окръг, начело с епископ или митрополит
епископ – най-висшата йерархическа степен; приемник на апостолите с право да извършва всички тайнства
епитроп – църковен или училищен настоятел
игумен – началник, управител, предстоятел на манастир
инок – монах, калугер
йерархия – трите степени на свещенослужители в Църквата: епископ, презвитер или свещеник и дякон. Към първата степен са архиепископ, митрополит, екзарх, патриарх; към втората – протойерей, свещеноиконом, протопрезвитер; към третата – протодякон, архидякон
йерей – свещеник в Православната църква
йеросхимонах – монах от йерархическата степен презвитер (свещеник), който е дал обет да води изключително строг уединен монашески живот и носи особена дреха – схима.
канон – буквално права тояга, която служи за опора, за измерване на разстояния или за прекарване на права линия; в църковния живот – правило, закон; решение на църковен събор; главната част на литургията; правила в иконографията
кондика – 1. правилник, устав; 2. летописна книга на черква, манастир
монотеизъм – единобожие; религия, основана на вярата в един бог (християнство, будизъм, ислям)
паство – религиозна общност, вярващи
политеизъм – многобожие (езическите религии на славяни, германци и др.)
прозелитизъм – 1. стремеж да се привлекат повече последователи на някое вероизповедание; 2. гореща преданост към новоприето учение и убеждения
протосингел – духовник, помощник на патриарх, екзарх или митрополит
ставропигиален – манастир, който зависи направо от най-висшата духовна власт в страната, а не от местния митрополит
схизма – отделяне от църквата; разкол, разцепление; отлъчване от църквата
схима – вид монашески обет
таксидиот – пътуващ монах, събиращ помощи и/или поклонници за своя манастир
хаджилък – поклонничество, посещение на Божи гроб в Йерусалим от християните и на Мека и Медина от мюсюлманите