Старогръцката култура и античност през вековете

Съществуват двата аспекта в изучаването на старогръцката култура. От една страна, старогръцката култура може да се разглежда като нещо в себе си, като неповторима историческа своеобразност. От друга страна, тя може да се изучава в хода на своето възприемане – в Рим, Византия и па Запад т. е. не в историческото си своеобразие, а като нещо друго. Гледана като историческо своеобразие, елинската култура не е нещо определено, една или друга формула, а ставане на това своеобразие постоянно отношение с друго. Но и гледана в историята на упражнените от нея влияния, тя продължава да живее, да се утвърждава като култура в хода на възприемането си.

Античният етап на старогръцката култура


Старогръцката култура показва отношение на преход още от зараждането си. Оказването и изпитването на влияния е нейна сърцевина, наложена й от края на античното време. В непрестанния ход на разнообразни влияния тя постоянно изглежда друга. Самото й начало е един вид амалгама на индоевропейски и местни средиземноморски елементи, за които днес не смеем да твърдим, че са били единствено неиндоевропейски. Сигурно никога няма да успеем да отделим първононачалните съставки на тази амалгама. В Микенската епоха (XVI XII век пр. н. е.) елинската култура изпитва влияния от Кри и сама експанзира на изток. Културното лице на Микекска Гърция, на този отворен свят, който умее да търгува, да организира големи военни начинания и познава стопанската и държавната Йерархия, е толкова различно от времето след X век пр. н. е. може би поради коренните промени в Източнот Средиземноморие, настъпили след двата века на движение, когато от север се спускат към своите южни поселения дорийците. Тези най-късно настанили се на Балканите елини са носители на особена култура, на едно по-строго начало. То има съществен принос за получилата се динамика в елинската цивилизация на първото хилядолетие. Вътрешните влияния между завареното н новото като че ли пораждат повторно елинската култура. В началото на първото хилядолетие п н. е. преселилите се по бреговете на Мала Азия микенци създават виталната, „реалистична” йонийска цивилизация, от коя строгият дорийски свят първоначално съществува отделено. Културните центрове идеите за култура се менят с постоянния ход на външни и вътрешни влияния. В епохата на голямата колонизация (VII—V! век пр. н. е.) далече на запад и изток се разпространява не просто елинската култура, а културите на толкова елински градове, които попиват чуждото и интерферират една в друга. За елините чуждото никога не е проблем. То лесно става” тяхно. Често е така трудно да се установи чуждият му произход, че е разбираема заблудата на Европейското просвещение. След финикийското буквено писмо в епохата на голямата колонизация в елинския регион нахлуват още повече източни мотиви, технически средства и предмети на бита.

Старогръцката култура в западното средновековие и Византия

Поради непознаването на гръцкият език западното средновековие не познава пряко елинската култура. Каквото имаме като литература от древна Гърция го дължим на византийският филтър.

Старогръцката култура в епохите на Европейския ренесанс и класицизъм

За историята на културата капитулацията на Цариград в средата на XV век е по-скоро добър случай. След вече създалите се контакти с Италия и Франция бягащите след погрома византийски учени отнасят на Запад старогръцки автори, които влизат във фонда на западните библиотеки. Не можем да си представим Италианския и Френския ренесанс, нито епохата на Реформацията в Германия без страсти по гръцкия език или ренесансовия хуманизъм без познаването на Платон. Вярно е, че в Италия предпочитат латинските преводи на Омир и Херодот и че гръцките автори са по-скоро предмет на филологически занимания, отколкото упражняват живо влияние. От античното скулптурно наследство обаче, събрано в двореца „Белведере”, в началото на XVI век тръгват живи влияния. Те дават плод в мощните фигури на Микеланджело и грациозните на Рафаело. Заедно със стила ренесанс и възрастния Леонардо да Винчн Франсоа I отнася в Париж и много античност. Макар да е повече римска, чрез нея в изкуството на Западноевропейския ренесанс проникват и елински елементи. След превода на Амио на биографиите на Плутарх отначало във Франция и по късно в Англия древна Гърция започва да храни съвсем пряко Нова Европа с образи и сюжети. У Шекспир те се третират свободно и мотивът за идеала в ренесансовия сонет е твърде отдалечен от своя образец в Платон. Но така или иначе е иа-лице едно минимално разбиране ца елинската античност, по-скоро оживяване, отколкото анализ.
Началото на съвременните дебати около характера на елинската култура поставя Винкелман с „История на изкуството на древността” (1763 г.). Той означава с „история” това, че неговата книга е изследване, а не обикновено описание на паметници. И все пак тя е история и в смисъла, че проследява развитието на изкуството на няколко древни народа. Главният предмет разбира се, е елинското изкуство, на което останалото -на египтяни перси и парти, е един вид само фон.
След Винкелман принципите на елинската култура се обсъждат в Германия скрито също и другаде, отделно от изучава нето на нейните факти. Докато с фактите се занимава родилата се на границата на XVIII н XIX век немска класическа филология, принципите на културата се разглеждат в естетиката. Теоретиците на Немското просвещение и романтизъм, водени от нуждата да определят особеностите на тогавашната съвременност, постоянно се занимават с типологизиране на елинската античност. Идеализирани или подценявани, древните гърци са страната на другото, което прави разбираемо своето.

Старогръцката културна история н XX век

Въпросът е, че точно на същото време отнетите от философията общи въпроси на културата започнат да се разработват в открит вид от зараждащата се етиология – отначало в английската антропология, а по-кьсно във френската социология. Така че създадената от. Буркхарт специална културна днецнплнип се оказва откъсната от областта, която произвежда научните принципи за подход към културата. Единствено изследователите на античната религия изпитват ползотворни влияния от възгледите на /антрополозите културолози.

Старогръцката култура през второто хилядолетие пр.н.е.

Балканската културна история до 2000 г пр. н. е. В този смисъл историята на старогръцката култура се открива преди идването на Балканите на индоевропейските племена от чието примесване със завареното население се образува елинската народност. Колкото по-назад отиваме, толкова трудно следим традицията.

Критската култура

Докато в предишния период се изпитват повече влияния от север, от еладския свят, сега погледът се ориентира иа юг – критяннте заемат навярно от Египет своето писмо, някои елементи в архитектурата и сами стават известни там с керамиката и дори с името си. За народа кефти и страната Кафтор се знае и във Вавилония. Голямо” земетресение на границата на XVIII и XVII век пр. н. е. слага край на средномннойскня период. Скоро след това върху старите основи в Кнос, Фест и Малия биват издигнати по-обширни дворци. Разцветът на късноминойскня период е към 1600 г. пр. и. е. Предполага се. че в това време наброяващият към 50 000 жители Киос установява хегемония над останалите критски центрове. Кнос владее вероятно морето със своя флот и както се заключава по мита за Тслей, се опитва да разпростре властта си на север. Критските произведения на бита и изкуството се ценят и подражават и Микенска Елада и Мала Азия. Едно ново бедствие, “изоигваието на вулкана на о-в Саиторнн (към 1500 г. пр. н. е), съпроводиш от земетръс и гигантски морски вълни, става причина ш се прекъсне животът в критските дворцови центрове.

В областта на културата прави впечатление, че божествата в Крит се почитат на естествени места — в пещери, горички и по върхове”. Ако е вярно твърдението, че митичният цар на Кнос Минос се възкачва на планината Ида за свещенодействие в свещена пещера н че тон о цар жрец, могат да се направят връзки с подобни реални в древна Тракия и да се очертае около елинския регион пространство с различна култова практика и свързана с нея идеология. Добавя се предположението, че в Крит
се почита кай-вече една богиня от типа на Великата майка.
Тя се застъпва в три образа — на богинята със змии, на владетелката на животните и на господарката на дървото. Дали не е неин син богът ловец и роденият според един мит Зевс и цялата митология на бика, заета от гърците? Критската религия изглежда ориентирана хтонично и хоризонтално.
Критската култура ни се представя отворена и нестрога и в другите си проявления. Така, както ни е познат от разкопките, критският дворец е център на агломерация може би от градски тип. Дворецът не е отделен от околната среда и заобикалящите го сгради, в които живеят вероятно аристократите и чиновниците. И цялото жилищно пространство на тази, агломерация около двореца не е отграничено от природната.
Изкуството на фреската се развива към 1600 г. пр. и. е. в. разцвета на късноминойската култура. Вероятно то е египетска заемка, в която не е пренесено нищо друго освен техниката. Критското фресково изображение е свободно — било по-чисто декориращо като стената от т. нар. „Мегарон на царицата”, изписана с делфини и по-малки риби, било представя що група хора н дори разказ за събитие като т. нар. „Жени в синьо” или прочутия „Играещ върху бик”, също от двореца в Кнос. Нашите тълкувания са несигурни. Възможно е маймуните, птиците н котките в критските фрески, особено фантастичните грифони да са носители на символно значение.

Критско-микенската култура. Между критската и микенската култура действуват -много връзки и посредници — подобието в използувалото писмо, -навигацията, керамиката и изкуството на фреската. Разликите между двете култури са се отчитали и преди разчитането на документите върху глинените плочки от Кнос, Микена и Пплос, конто откриха, че създателите на микенската култура са гърци. Но и след разгадаването на линейното писмо – терминът критско-микенска култура не отпадна. Може би първоначално резултат на незнание, днес той представлява наднародностння аспект на тогавашната цивилизация в Егенския басейн, опита на критската култура от епохата на късния бронз да стане, така да се каже, международна. Така възниква вариантът, активизиран от друга народностна основа и дал резултат в микенското културно дело. По-късно и микенското начало се опитва да стане „международно”, да разпространи реакциите си в по-широк свят. Но дали около 1400 г. ир. н. е., когато микенците стават активни разносители на културни форми, а критяннте загубват предишното достойнство, се разпространява микенското, а не критско-микенското начало?

Микенската култура

В историята, а оттук в историята на културата Микенска Гърция (1600—1100 г. пр. н. е.) получава името си от разкопаната от Шлиман в седемдесетте години на миналия век древна Микена, най-добре познатият и най-голям център в онази епоха. В науката се среща и названието Ахейска Гърция. То идва от името ахейци, с което у Омир се означават всички гърци. Микенската епоха се разполага във времето на късния бронз. В първите два века от периода гърците са, изглежда, подражатели. Следват две столетия на възход и експанзия н едно на упадък. Според някои историци вътрешният ход на микенската епоха се определя от постепенното укрепване на индоевропейското начало. Едва след настаняването на дорийците на полуострова гръцката култура придобива липсващата й динамика, която я прави по-жизнена. Жизнена означава адаптивна, способна да изрази и пренесе във времето и пространството своя опит.
Колкото и да се стараем, не можем да подчиним всички данни на определена система от значения. Културата винаги оставя недоозначени предмети и други. Така микенските шлемове с пъстри пера или предметите на торевтиката, открити от Шлиман в първия кръг от шахтовите гробници в Микена — диадемите, огърлиците, пръстените и гривните, златните -пластинки н колани, купите от скъпоценен метал, означават разни неща и преди всичко условността, до която достига високият представителен слой на обществото. По скъпоценните предмети не бива да се правят твърди заключения за мирозрението на обществото, което ги е произвело. Както късният неолнт, така и късният бронз е епоха на далечен поглед и енергично ползуване на форми. Друг е въпросът, когато върху универсалните форми на предмета се нанасят изображения, какъвто е случаят с инкрустацията на ловна сцена върху бронзова кама или върху печат. С каноничннте сюжети на лова и военното сражение микенското изображение говори не просто за реалността на онова време, а за един начин да се мисли живота като за стълкновение. В тази -връзка трябва да се прецени оригиналният момент в останките от фрески в Мнкена, Тнрннт и Пилос. Дворцовият мегарои в Микена е украсен с батални сцени. При заетата от Крит техника на фреската новото са всъщност те. Защото критската стенна живопис познава другите две теми — лова и култовата процесия.. В месенския Пилос е опазена красива сцена — свирач на лира седи на скала, а до него бяла птица се готви да отлети. Една реконструирана фреска от Тива представя култова процесия — участвуващите в нея жени напомнят критските женски изображения.

Старогръцката култура през първите векове на първо хилядолетие

Геометричното изображение върху керамичните съдове, характерно за тези три века, също не е нововъведение. Един стар център на керамично производство като Атина, останал незасегнат от дорийското влияние, показва ясно постепенния преход от микенското към геометричното изображение. Същото се отнася н за появилото се след 1100 лр. н. е. трупоизгаряне, изместило трупозаравянето. Двете форми на погребение започват да се ползуват смесено след 750 пр. н. е.
Друга съществена промяна, която се свързва с настаняването на дорийците на Балканския полуостров, е преносът на микенския дворцов мегарон във формата на жилището и на храма, а според някои и изобщо появата на храма в елинския свят. Според археолозите най-старите елински храмове се откриват по типично дорийски места. Въпросът остава без сигурен отговор, тъй като материалите не могат да се подчинят на строга хронология. В границите на предположението остава и едно друго твърдение — че на дорийците елините дължат фигурата на специализирания приносител на жертва , който заменя микенския цар жрец. По-снгурно е обаче, че идването на дорийците е причина да се появи почитането па Зевс и Хера в Олнмпия и на Зевс в Додона.
Дорийците вероятно подсилват нндоевропейската ориенация в елинската, култура от микенското време. Мъжките бойни общества и развитият на тази основа институт на ефебията са очевидно дорийско наследство. Вероятна дорийски е по-строгият патриархален. Дорийците идват на Балканския полуостров с една неразвита, все още родова организация техните селски общини сигурно владее по-затворен традиционен дух. Колкото н да се изменя при контактите с развитата цивилизация на микенците, този дух налага един принцип простота, на малък, по-неподвижен свят, който получава по-късно универсално битие в системата на елинската култура. За каквито и промени да стават причина дорнйците, те дават само една от тенденциите па гръцката култура. Другата се определя от разселващия се микенски свят.

Старогръцката култура през епохата на архаиката

В началото на VII век пр. н. е. елинският свят встъпва в нова културна епоха. Тя се простира върху двестата години до края „а VI век. Естествено тези граници, както изобщо деленето на епохи, са условни. Името архаика е създадено от историците на античното изкуство на основата на сравнението на представителната за епохата скулптура със следващия класически период, показваща все още несъвършено познаване на човешкото тяло. Въпреки че в известна степен това е така, названието остава условно. За малко явления на тази културна епоха може да се твърди, че се усъвършенствуват по пътя към класиката. И «ри скулптурата усъвършенствуването е само в един план. Докато в друг можем да говорим за загуба или просто за промяна. Културните епохи трябва да се разглеждат и като самостоятелни зони. И в елинската архаика освен предстепен на онова, което предстои да се постигне в класическа Атина, е редно да виждаме особен вариант на култура, възможност, останала нереализирана във века на Перикъл.

Обща характеристика на епохата. Социалните промени

Още от предходната епоха голямото количество земя, основният източник на блага е съсредоточено в ръцете на т. нар. земевладелска аристокрация, която държи и властта в новообразуваните градски общини. Проява на силата на тази прослойка е упражняваното чрез съдебни колегии решаване на спорни въпроси, отнасящи се до владеенето на земя. Имената и формите на поземленото владеене са различни в различните елински области. Но проблемът е еднакъв — уедряването на собствеността, от една страна, а, от друга, обедняването и изпадането в дългове робство. Разслоението довежда до силно противопоставяне на имущи и социално силни на бедни и обезправени. Но тъкмо наличието на отделни полиси, откъснати една от друга градски общини, не дава възможност на поземлената аристокрация да се обедини в мощна социална класа, а, от друга страна, улеснява при скупчването на градската маса да се оформят силите и прослойките, които дават отпор на аристократическото безпразие. Социалните движения и реформи, така характерни за архаиката, се осъществяват благодарение на полисния кадър. На много места властта на аристократите е отнета насилствено и те са прогонени. След подобни насилствени актове или по мирен път, основният правов начин за ограничаване на неравенството е създаването на сводове от писани закони и отменянето на старите обичайни правила. Така, като се отменя дълговото робство, се създават условия за развиване на робството от класически тип — на чужденеца н пленника. От друга страна, се разширява обхватът на хората с права в полиса и се достига до идеята за несъсловно равноправие в границите на териториалната градска общност. Писаните закони поставят началото на една система на активно поддържан обществен ред.

В този важен акт на социално уреждане особена роля играе един действителен обществен герой — посредник между обезправената маса и аристократическото съсловие . Много често той има аристократически произход. Обикновено, е поканен от друг град, така че делото му е нещо външно за събитията, които лекува, акт на чиста “рационалност. Най-често политикът мъдрец носи избавление, като съставя закони или урежда цялото обществено устройство на града

Разселването на елините в басейна на Средиземноморието Оформянето на полиса, на градската община от пръснатите по-рано селски общини води до концентриране на населението на Елада, до струпване на много хора върху малката градска площ. Настъпилата от началото на VII век пр. н. е. колонизация е противоположен демографски процес. Във вековете на архаиката елините интензивно се разселват в широкото пространство на Гибралтар до Северното крайбрежие на Черно море’”. При това разселване те разнасят и формата на полиса. За малкото пространство, което заемат, новите колонии упорито воюват с местните племена и народности. Силните колонии, като Кирена в Северна Африка или градовете в Южна Италия и Сицилия, владеещи по-голяма територия и развиващи интензивно стопанство, са изключение. Затова и техният опит на монархично властвуване над обширно пространство става представителен едва във вековете на елинизма.