Прозата на Христо Ботев представя основно три посоки в многостранната му творческа дейност: журналистическа, художествена и епистоларна литература. Те са обусловени от различната интерпретация на националното и личното битие, от авторските задачи, от специфичното за всяка от тях равнище на достоверност и условност. Конкретните произведения разкриват жанровото богатство на Ботевото слово.
Най-разгърнатата, разбира се, е журналистическата тенденция. Сътрудник на Каравеловия „Свобода”, преименуван по-късно на „Независимост”, сам редактирал и издавал вестниците „Дума на българските емигранти”, „Будилник”, „Знаме” и „Нова България”, Хр. Ботев е оставил образци в областта на публицистичната статия, фейлетона, бележката, коментара, политическия преглед, дописката. В тази група особено място заема фейлетонният жанр, който изявява художествени белези. Ето защо Ботевите фейлетони традиционно се разглеждат като художествена проза. Към нея трябва да причислим и останалите сатирични текстове на големия възрожденец: сценки и диалози, някои кратки форми („Гатанки”, „Съновник”) и разказа „Това ви чака”. Писмата на Ботев са твърде интересен документ, който, от една страна, разкрива личността, от друга - представлява естествено продължение на прозата и поезията му.
Значимостта на повдигнатите в тях проблеми, същността на изказваните идеи им придават характер на пропаганда; разрушават задължителното за жанра условие за интимност, камерност. За това допринася и специфичната лична позиция на автора им. От нея се вижда, че писмата не са предназначени за един адресат, а са отправени към съвременниците, дори към поколенията. Яркото им изповедно начало пък ги превръща в документ за чувствата и преживяванията на цяла прослойка от българския народ - хора, обединени от обща съдба и възгледи. По такъв начин някои писма представляват своеобразен ключ към останалото Ботево творчество. Най-ярък пример в това отношение е писмото до Т. Пеев (от 12 февр. 1876 г.), където именно звучи всеизвестната фраза: „Аз ще да направя ръцете си на чукове...”
Издирването и обнародването на цялото това прозаично наследство е представлявало нелека задача. Трябва да се има предвид, че редица текстове не са били подписани, други - подписани с псевдоним, а трети (напр. фейлетонната поредица „Знаеш ли ги кои сме”) - са плод на творческо сътрудничество (Ботев и Каравелов). Достигането на Ботевите произведения до читателя е станало възможно след усилията на поколения дейци, сред които се открояват имената на 3. Стоянов, Ал. Бурмов, Мих. Димитров. Към прозата на Хр. Ботев проявяват научен интерес значително по-малко изследователи, отколкото към поезията. Наред с вече споменатите лица, работили повече по уточняването на текстовете и коментара, по отношение на прозата трябва да изтъкнем специализираните трудове на Ст. Таринска, Иван и Цвета Унджиеви.
Макар и разнородно по тип и жанрове, възрожденското словесно изкуство изявява една твърде характерна обща черта - глобален концептуализъм. Създават се книги, сборници, режисират се вестникарски броеве, в които поезия и проза, статии, разкази и фейлетони се подчиняват на общ замисъл, изграждат обособен контекст, в който проличава предпоставената от автора цел. На тази особеност се подчинява и Ботевото творчество; тя ще се окаже твърде продуктивна и след Освобождението. Достатъчно е да припомним такива примери, като междутекстовите връзки в „Епопея на забравените”, от една страна, а, от друга - смисловото единство, което тя представя заедно с „Под игото”, „Немили-недраги”, определени разкази, статии и изказвания на Ив. Вазов. Аналогично явление е и творчеството на П. П. Славейков в цялост - с ярко изявеното усилие да обхване глобално човешката словесна дейност, предоставяйки образци за всяка една тенденция: епос, лирика, драма, национална епопея, преводи, критика. В частност пък на такъв концептуализъм е подчинена оригиналната антология „На острова на блажените”, която обединява, реално или имитационно, споменатите тенденции.
Фактът ни дава основание да разглеждаме Ботевата проза в единство. Той едновременно разкрива два важни механизма в българския литературен развой. Първо - ролята на словесността за формиране на ново гражданско съзнание. Второ - активната роля на художествено-естетическите тенденции за преодоляване на прагматизма и дидактизма в литературата. Създава се своеобразен диалог между отделните произведения. В противовес на тенденцията: от действителността към словото и обратно към действителността, се утвърждава и другата - от словото към словото като начало на нов тип литературност.
Отдавна е обърнато внимание върху проявата на посоченото явление у Ботев. Неговите вестници обединяват художествено и публицистично въздействие. Например съдържанието на 4-те броя на „Дума...” разкрива взаимното допълване и разгръщането на между- текстови и надтекстови значения. Пропагандираният революционен път има своята теза-постановка („Наместо програма”); исторически преглед, коментар и перспектива („Народът. Вчера, днес и утре”); разглеждането на алтернативния път („Решен ли е черковният въпрос?”); действена авторска защита от позициите на идеята за социална справедливост („Петрушан”, „Смешен плач”); и през цялото време - последователна аргументация („Примери от турското правосъдие”, печатано в 4-те броя). Така се осъществява една от главните цели: взаимна аргументация и идеологическа обвързаност между революционна пропаганда и изобличаване на положението в Османската империя. Прокламираният спасителен път има основание в бъдещия справедлив ред, който възвестява; изобличението е насочено към чудовищно порочната правна система, т. е. към липсата в програмата на революционната емиграция. Става ясна обмислената поява на думата „правосъдие” в заглавието (съдба, основана върху правдата, равнозначно на справедливостта). Но тази дума получава допълнителните смислови пластове именно в разширения контекст на вестникарските броеве. Ироничното звучене в рамките на 4-те откъса прераства в основна теза - системата не подлежи на реформиране.
Публицистичните идеи се разгръщат и по художествен път - в поезията на „Дума...”: „Хайдути”, „На прощаване”, „До моето първо либе”, „Борба”, „Пристанала”. Едновременно продължава аргументацията в полза на направения революционен избор - този път чрез припомняне на вековните народни стремежи към свобода. Възобновява се романтичният ореол на хайдутството, сътворява се нова поетическа легенда за него. Лирическите герои разкриват като лична съдба онова, което в статиите е формулирано като национален проблем. Изповедта им „преповтаря” с нов глас казаното във вестникарските колони. По този начин се сключва кръгът между проза и поезия. Основната тема в стихотворенията - саможертвата в името на отечеството - намира своя апотеоз в некролога „Петрушан”. Пак там, две години преди поетическия вариант „Хаджи Димитър”, прозата постига удивителното по своята художествена сила единение между герой и народ, дух и битие, лично и вселенско. С емоционалността на трогателно-човешкото и едновременно възвисено-патетичното звучи съдбовното приобщаване в поантата на „Петрушан”: „И ето, и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни полета: сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, които от Петрушан пожелаха „добър час и добра стига!” - чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на техните клети майки, които са вече майки и нам!...”
Литературната посока в идейно-тематичния анализ на Ботевата проза акцентува върху изгражданата от възрожденския публицист нова действителност. Достатъчно е да съпоставим неговите статии с други от онова време, за да добием представа за съществуването на много и различни Българии. Срещу „Хаджи-Димитровата” България стоят тези от „Цариградски вестник”, „Право”, „Иск”... Хронологията в тях е една, словесното пространство ги разделя непреодолимо. Макар и основана върху реални факти и явления, макар адекватна спрямо действителността, публицистиката, подобно на художествената литература, но по свой път, създава специфични словесни въплъщения, сред които най-главни са думата-дело, решението- действие, мисълта-сила.
Идеите не са само смисловата страна, но и композиционно-организиращото ядро в публицистиката. Тяхното назоваване и разгръщане изчерпва темата и жанра. За силното им въздействие, освен собствената им значимост, голяма роля играе и начинът, по който са изказани. Нетърпящ възражение тон, яростно изобличение, оригинални хрумвания, удачно намерена метафоричност. Към тези похвати трябва да се прибави авторската сатирична позиция в цялото разнообразие на проявите й: от иронията до сарказма. Ботев успява да „обедини” всички тези похвати не само в рамките на отделното произведение, но и в рамките на фразата. На стилистично равнище той сътворява фигури на мисълта с голяма езикова, логическа и идейна енергия. „Верноподанически добродетели”, „дипломатически молитви”, „просяшка песен”, „европейско гюбре” са примери за такова обединение, доказателство за многопосочността на Ботевата реч.
Обикнат похват е използването (буквално или пародийно) на добили известност фрази от историята, журналистиката, фолклора, църковно-религиозната литература. Това придава раздвиженост на текстовете, обогатява ги чрез включените различни културни пластове. По такъв начин започва сатиричният разказ „Това ви чака” („Пари, пари, пари! - рекъл едно време Наполеон...”). В същата посока действат и създаваните от автора афористикоподобни изрази. Голяма част са употребени буквално или перифразирано в поезията му: „Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни!”; „Тогава да чакаме и ние да добием свобода”; „заслепителите на народа са страхът от бога и почитта към цар”.
На по-високо композиционно равнище следва да се посочи още един обикнат от Ботев принцип - представяне на коментираната ситуация (политическа, социална, историческа) чрез характерни белези на друга ситуация. Най-обособени такива примери са „кръчмата” в „Политическа зима”, „лекуването” в „Народът. Вчера, днес и утре”, „риданието” в „Смешен плач”, „възнесението” в „Това ви чака”. Така се създават своеобразни семантични ядра с изключителни пародийни възможности, основани върху сравнението по сходство. Едновременно те включват в прозаичния текст метафората, но не на стилистично, което е обичайно за вестникарската практика, а на структурно равнище. Както се вижда, тази типична фейлетонна организация на текста е използвана и в публицистиката, и в единствения Ботев разказ „Това ви чака”. Неин забележителен модел е пресъздаден в „Политическа зима”. Тук се наслагват няколко такива структуроорганизиращи мотива: „сънят”, „кръчмата”, „паяжината”. „Сънят” е традиционен „архетип” за българския литературен развой. Той е част от една всеобхватна система от символи, основаваща се върху контраста тъмнина (равнозначна на историческо и политическо безпаметство и бездействие) - светлина (равнозначна на историческа и политическа активност). Достатъчно е да си спомним Чинтуловото „От сън дълбок се събуди!”. Ботев запазва семантичните посоки на този контраст, използвайки го в своя фейлетон, но прибавя и нови, оригинални. „Паяжината се превръща в назоваващ вариант на мъртвилото, социалната безизходица и хищническото управление в Империята. Едновременно тя осъществява своя подсистема от значения, представляващи различни факти от политическото битие. Към нея спадат и паякът - фейлетонен портрет на султана; и цялостната изобличителна характеристика на Турция („по всички краища на паяжината е тихо и мирно”); и прозрачните клопки на свои и чужди потисници („захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от индустриалния сняг”). Смисловото богатство на тези посоки играе не само сатирична и стилистична роля, то се включва в най-дълбоките пластове за осмисляне на представяната ситуация. Ясно е, че приравняването на „патриотите” и „чужденците”, разпрострели своите малки мрежи наред с главния диктатор, изградил своята мрежа- империя, разкрива корените на съществуващия социален ред чрез посочване на преките виновници, поддръжниците, без които не би съществувала нито една тирания.
„Съдействието” между мотивите представя султана и неговите владения като частен случай на всесветовния хищнически ред. Мотивът „кръчма” ще се окаже за в бъдеще „архетип” с изключителен семантичен потенциал. Интерпретацията му ще премине през Яворов („там колко щеш на вяра пий”), А. Страшимиров (Малама), Елин Пелин (Гераците), И. Йовков (Антимовският хан), та чак до наши дни. Интересното е, че навсякъде инвариантът ще бъде спазен - нечестни са парите, заменили хорската безизходица с вино. У Ботев за пръв път е пресъздадена атмосферата на лъжа, на безскрупулно надмамване, в което всъщност силните диктуват изцяло правилата. Както бъдещите селяци-жертви, така и тук „гладните, дрипавите и измръзналите народи” са се събрали, за да постигнат забравата, след като не могат да постигнат правда.
Тази именно правда Ботев превръща в основен глас на цялото си творчество. В името на това „висше начало” изостави перото, за да го замени със сабя. Точно така, както историческата фотография е съхранила „сватбата-клетва” на тримата другари - Ботев, Славков, Драсов. Със захвърлените в краката вестници и книги - сабя и череп в ръцете. Една толкова ритуална венчавка със смъртта.
_______________________________________
__________________________ __________ ______________
_______________________________________
Прочетете още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар