Христо Ботевъ. Статии по политически и обществени въпроси

ред. Миxаилъ Димитровъ

Приложение

2. Карикатури

 

553

„Протестътъ на мъртвитѣ” печ., въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 8 (27. VII. 1869.)

 

554

„Търѫествено богослужение”, печ. въ „Тѫпанъ” год. I, бр. 9, (10. VIII. 1869.)

 

555

„Търѫествено богослужение”, печ. въ „Тѫпанъ” год. I, бр. 9, (10. VIII. 1869.)

Съ карик. пакъ отъ бр. 9 („Тѫпанъ”) трета по редъ се осмива русофилската политика на „старитѣ”, които имаха за девизъ: „Работи и се надѣвай!”, т. е. надѣвай се на Русия. Христо Георгиевъ хваналъ България за полата и иска да я ориентира къмъ Русия; въ това време дѣдо Иванъ му подава вериги, за да я окове. Но България— млада България — е обърнала погледа си къмъ своитѣ инсургенти, чийто девизъ е: „Помогни си и Богъ ще ти помогне”.

 

556

Карик. на стр. 556, печ. въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 12 (20. XI. 1869.), рисува борбитѣ между русофилитѣ и партията на „младитѣ” при образуване на „Книжовното дружество”. Отъ една страна виждаме шесть члена на „Добродетелната дружина”, впрегнати и водени отъ руския консулъ баронъ Офенбергъ, а редактора на русофилския вестникъ, Пандели Кисимовъ, гризе подхвърления му кокалъ. Отъ другата страна на „Българското просвѣщение” сѫ младитѣ, между които личатъ образитѣ на Ботева и Каравелова. (Ботевъ държи „Устава” на дружеството).

 

557

Карик. на стр. 557, печ. въ „Тѫпанъ”, год. 1, бр. 14 (5. XI. 1869.). Била много известна на времето си всрѣдъ емиграцията. Тя представлява членоветѣ на „Доброд. дружина” (русофилскиятъ комитетъ) какъ се раждатъ отъ руската дипломация, представена като магаре.

 

558

Карик. на стр. 558, печ. въ притурката на в. „Тѫпанъ” (23 апр. 1870), осмива „великата идея на славянофилитѣ”. Русия е представена като грамадна жена, която съ единиятъ кракъ е настѫпила Полша, съ лѣвата си рѫка е сграбчила здраво Малорусия за косата, а съ дѣсната посегнала къмъ България. Отдолу е приведенъ стихъ отъ Хомякова, единъ отъ славянофилскитѣ дейци. На фона е дадена картина на обичайното за онова време наказание въ Русия съ 25 удара.

 

559

Карикатурата, помѣстена въ в. „Будилникъ” презъ 1873 год., изразява положението на българитѣ. Българската кола се тегли въ две посоки: въ едната отъ чорбаджиитѣ, на които чувството е въ корема, а ума другаде, и въ друга — отъ народа и че на изложбата тѣ не могатъ да представятъ нищо, освенъ нѣколко калимявки.

 

560

ОБЯСНЕНИЕ НА КАРИКАТУРИТѢ

За карикатуритѣ въ вестницитѣ, въ които Ботевъ е редактиралъ или въ които е сътрудничилъ, азъ говоря въ първия томъ стр. 173—174.

За карик. „Протестътъ на мъртвитѣ” печ., въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 8 (27. VII. 1869.), гл. т. II 320—322, къмъ заглавие 67.

За карик. „Търѫествено богослужение”, печ. въ „Тѫпанъ” год. I, бр. 9, (10. VIII. 1869.) гл. т. II 276—277, заглавие 3.

Съ карик. пакъ отъ бр. 9 („Тѫпанъ”) трета по редъ се осмива русофилската политика на „старитѣ”, които имаха за девизъ: „Работи и се надѣвай!”, т. е. надѣвай се на Русия. Христо Георгиевъ хваналъ България за полата и иска да я ориентира къмъ Русия; въ това време дѣдо Иванъ му подава вериги, за да я окове. Но България— млада България — е обърнала погледа си къмъ своитѣ инсургенти, чийто девизъ е: „Помогни си и Богъ ще ти помогне”.

Карик. на стр. 556, печ. въ „Тѫпанъ”, год. I, бр. 12 (20. XI. 1869.), рисува борбитѣ между русофилитѣ и партията на „младитѣ” при образуване на „Книжовното дружество”. Отъ една страна виждаме шесть члена на „Добродетелната дружина”, впрегнати и водени отъ руския консулъ баронъ Офенбергъ, а редактора на русофилския вестникъ, Пандели Кисимовъ, гризе подхвърления му кокалъ. Отъ другата страна на „Българското просвѣщение” сѫ младитѣ, между които личатъ образитѣ на Ботева и Каравелова. (Ботевъ държи „Устава” на дружеството).

Карик. на стр. 557, печ. въ „Тѫпанъ”, год. 1, бр. 14 (5. XI. 1869.). Била много известна на времето си всрѣдъ емиграцията. Тя представлява членоветѣ на „Доброд. дружина” (русофилскиятъ комитетъ) какъ се раждатъ отъ руската дипломация, представена като магаре.

Карик. на стр. 558, печ. въ притурката на в. „Тѫпанъ” (23 апр. 1870), осмива „великата идея на славянофилитѣ”. Русия е представена като грамадна жена, която съ единиятъ кракъ е настѫпила Полша, съ лѣвата си рѫка е сграбчила здраво Малорусия за косата, а съ дѣсната посегнала къмъ България. Отдолу е приведенъ стихъ отъ Хомякова, единъ отъ славянофилскитѣ дейци. На фона е дадена картина на обичайното за онова време наказание въ Русия съ 25 удара.

Карикатурата, помѣстена въ в. „Будилникъ” презъ 1873 год., изразява положението на българитѣ. Българската кола се тегли въ две посоки: въ едната отъ чорбаджиитѣ, на които чувството е въ корема, а ума другаде, и въ друга — отъ уроди интелигентни и че на изложбата тѣ не могатъ да представятъ нищо, освенъ нѣколко калимявки.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

Някои исторически бележки за първия от трите паметници на Христо Ботев във Враца

В източниците се посочва един уникален и много интересен случай в нашата историческа летопис, свързан с издигането един след друг на три паметника на Христо Ботев. Става дума за паметниците на Христо Ботев във Враца. Посочва се, че замяната на паметниците „не е продиктувана от отрицание, неприемане, подлагане на съмнение или омаловажаване на мястото и ролята” на гениалния поет- революционер в нашата история.” Жителите на Враца са били и си остават особено чувствителни към делото на Ботев и неговата чета и този техен стремеж за естетическа изява на своето признание към поета-революционер и войвода на чета, загинал в Балкана на техния град едновременнo събужда у тях чуство на гордост, признателност и дълг. Затова врачани приемат Ботевите паметници не само като украса, място за поклонение и една от забележителностите на своя град, но и като един от „символите на града”. 
Съобщава се, че първият от трите паметници на Христо Ботев и неговата чета във Враца е издигнат след Освобождението, открит през 1890 г. Оказва се, че той е първият „скулптурно–архитектурен паметник, издигнат в княжество България”, за увековечаване паметта на българин. Предхождали са го „руски паметници”, издигнати в местността, където са били водени сражения и се давани жертви за Освобождението по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., предхождали са го и някои „паметни знаци„ в чест на някои заслужили българи, каквито са „оброчните камъни” по славния и легендарен поход на Христо Ботев и неговата чета от Козлодуйския бряг до сраженията и гибелта на войводата. Новоиздигнатият паметник на Ботев във Враца се отличавал от предхождащите го, които не са отговаряли на представата и изискванията за строеж на паметници. Първият паметник е бил заменен с „временен паметник - бюст паметник на Ботев през 1955 г. Третият паметник на гениалния поет-революционер и войвода на чета, който и днес се намира на централния площад във Враца е издигнат през 1964 г. 
Интерес представлява идеята за издигане на Първия паметник в чест на Христо Ботев и за увековечаване на подвига на неговата легендарна чета. Важна роля за реализацията на тази високоблагородна и патриотична идея са изиграли будни жители на Враца: четниците на Ботев - Мито Цветков и Стефанаки Савов, група поборници или опълченци, между които са Тодор Балабанов, Костаки Анков, Мито Анков и др. Съществена роля е изиграла и почитта на врачани към брата на Ботев, Кирил, който за кратко време „през 1878 г. е бил учител” във Враца, както и пребиваването в града като мирови съдия на ботевия четник Младен Павлов - наречен още „Козлодуйското даскалче”.  Идеята за издигане на паметници на Васил Левски и Христо Ботев най- напред се ражда в София, която все още не била столица на Княжество България, а малко по-късно и във Враца. В отговор на писмо-апел към гражданите на Враца за събиране на средства „Лист за записване на волна помощ по издигането паметник на Свещенодякона Игнатия Лъвски в г. София”, помощник кметът на Враца, Иванчо Младенов, се заема с това дело. При изпращането на събраната сума с писмо от 20 март 1879 г. до Софийския градски съвет той съобщава и за „намеренията на врачани да издигнат паметник на Христо Ботев във Враца”. В писмото си той отбелязва: „Ще имате добрината да ни явите за колко ще излезе почнатия паметник (на В.Левски ) и кой е майсторът, защото както мислим и знаете, че Войводата Ботйов е паднал край нашия град, за което сме в намерение да въздигнем за памят на потомството в града за него памятник”. Съобщава се, че това е първият известен документ, от който става известно, че врачани са имали намерението да построят паметник в града. Тази идея обаче не била добре избистрена и в продължение на още 10 години останала само като едно добро намерение, тъй като не се е намерила личност, която „всеотдайно да се заеме” с високоотговорната задача, липсвал опит в изграждането на модерни паметници, подобно на тези в някои европейски страни, скулптурите са били съвсем малко „единици”. Освен това характерните за българите политически борби също отклонявали вниманието от това дело. Все пак честванията, свързани с подвига на Ботев и неговата чета и първите литературни източници с някои проучвания на живота и дейността на поета революционер поддържат жива идеята за издигането на паметник. 
В източниците се съобщава, че около 1882 г., са поставени оброчни камъни по пътя на четата на „Козлодуйския бряг, на Рашково бърдо при с. Сърбеница (дн. Софрониево) и под Банин връх в Милин камък. На мястото на сражението на Милин камък още преди Освобождението е бил поставен „дървен кръст” от свещеника на с. Мраморен Никола Петров, и след това били „издълбани имената на някои от загиналите четници”. Там бил построен и павилион. До издигането на паметника във Враца честванията на Ботев и неговата чета са правени на „Милин камък”. 
При честванията на „Милин камък” през май 1984 г. идеята „избуяла между учителите във врачанските училища, сред които за кратко време била и Петрана Обретенова”, сестра на Ботевия четник Никола Обретенов, дясната ръка на войводата, непосредствен свидетел на неговата гибел, който по това време работел във Враца като околийски началник. За честванията през 1885 г. има достатъчно сведения. За целта бил основан комитет, който създава устав за тяхното провеждане. Сутринта на 18 май 1885 г. на „Милин камък” излезли „около 200 души от Враца и близките села”. Във вестник „Славяни” е публикувана статия за честването, подписана от „Един гражданин”, който се оказва Васил Кънчов. Авторът съобщава за предложения, свързани с бъдещите чествания  и пише: „Аз мисля, че нашите врачани от малко до голямо, от старо до младо, няма да пожалят и последната си лепта и окрасят както това място, така и мястото, гдето падна Ботев с памятници”. По такъв начин В. Кънчов не отхвърля идеята, изказана преди 6 години, а само я разширява с предложението за издигане на паметници на Ботев и неговата чета на най-важните места по бойния им път. Следващата 1886 г. под председателството на кмета Иванчо Цветков комисията за честванията на 18 май отново публикува материали. 
Честванията на „Милин камък” до идването на власт на Стефан Стамболов и неговото правителство в голяма степен увеличават интереса на Врачанското население  към Ботев и неговата чета, към живота и дейността на поета-революционер. Тези чествания винаги са били съпроводени с носене пред колоните от поклонници на портрета на Ботев, показващ неговата „духовна сила” и респектиращ външен „физически образ”. За изграждане на силно въздействащата представа за образа на войводата съществена роля изиграват и публикациите за него от Захари Стоянов, Иван Вазов, Димитър Благоев и др. Още през 1880 г. излиза второто издание на Ботевите „Песни и стихотворения”. Анализът на източниците показва, че стремежът за издигане на паметник на Христо Ботев във Враца по време на „цанковисткия” режима съществува, но само във вид на идеи. През 1888 г. Захари Стоянов публикува в един том „Съчинения на Христо Ботйов” и книгата „Христо Ботйов, опит за биография”, с която се запознава читателят с живота и творчеството на поета- революционер, охарактеризирвайки го по следния начин: ”Нашият герой... е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи... Ако той беше син на Италия, щеше да бъде, ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или Луи Наполеон, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича Ботйова”. Захари Стоянов прави словесно описание на образа и портрета на Ботев: „... Христо е бил образец на  хубостта, в пълна смисъл на тая дума, ръст класически, очи големи и черни..., вежди – пиявици, чело изпъкнало и широко, което красяло къдравата глава като венец, нос римски, брада и мустак черни, коса къдрава, лице и ръце бели и деликатни, гърди и плещи широки, да му се ненагледаш.” 
И така се достига до оценяването заслугите, чрез обнародване на величавия образ на една голяма личност и до откриването на първия паметник на 27 май 1890 г. Съобщава се, че инициативата за построяването на първия скулптурно-архитектурен паметник в Княжество България е по инициатива на тогавашния кмет на Враца Цено Леонкев и на председателя на постоянната комисия Гьошо Антонов. Средствата за неговата реализация са били дарителски. Това дело е било поддържано и от Стефан Стамболов, съмишленик, другар и съратник на поета-революционер. Тържественото откриване на паметника е извършено от Фердинанд в присъствието на министър-председателя Стефан Стамболов, делегация от Калофер, майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщеря му Иванка. 
Скулптурните елементи на паметника, съгласно съобщенията в източниците, са отлети във Виенската бронзолеярна на Густав Еберлайн (или Еварлайн). Съобщава се за публикуването на няколко очерци, чиято цел е била популяризирането на издигнатия във Враца паметник. Този първи паметник на поета-революционер във Враца просъществувал шестдесет години. Той пресъздава един от най-великите българи на всички времена и поставя  начало, свързанано с едно най-значимите национални чествания, но за съжаление, според специалистите, остава необясним фактът защо в най-значителните изследвания върху историята на българската монументална пластика не става дума за това творение на изкуството и се добавя, че много от въпросителните около този първи паметник „нямаше въобще да съществуват, ако бе запазен архивът на Врачанската окръжна постоянна комисия”, която е взела решението за издигането на паметник и направила поръчката. Посочва се, че причината е големият пожар на 30 септември 1923 г., който „изпепелява една трета от града” и наред с много други ценности ”унищожава и нейното документално наследство”. 
В някои източници, като тези от библиотека „Български северозапад”, „Известия на музеите в Северозападна България” си поставят за задача да представят първия паметник на Ботев не просто като монументална пластика, а да изяснят и определят неговата история и да дадат отговор на възникналите проблеми от появата на идеята за издигане, до реализацията на паметника, до оценките, съпътстващи възстановяването му. Подчертава се, че съдбата на паметника е свързана със сложния и бурен политически живот в страната в първите години след Освобождението, с постепенното изграждане сред населението на духовната и физическа мощ на поета-революционер, с признание на неговите заслуги, като една от великите личности на страната. Обръща се внимание, че негативното отношение към това творение на изкуството поражда легенди, налагащи впечатлението за съвсем елементарен подход при реализацията на първоначалната идея, възникнала веднага след Освобождението. От друга страна, възстановяването на паметника също заслужава внимание, тъй като показва необходимостта да се познава историята не само на личността, която се изобразява, но да се познава и „историята на една монументална пластика“. Това създава възможности за задълбочен анализ на всички ”плюсове и минуси” с цел да се достигне до най-приемливото отношение към творбата и оценка на нейните художествени качества и въздействие. 
Замяната на паметниците е била продиктувана от „движещите мотиви, които определят динамиката в отношението към паметниците” и със стремежа на признателните потомства да бъде издигнат паметник на площада във Враца, в съответствие с непрекъснато обогатяващите се от науката, изкуството и художествената литература представи за гениалния поет-революционер Христо Ботев. 

д-р Богомил Великов Колев

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ И ХРИСТО БОТЕВ ЗА РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

Преди време имахте възможност да се запознаете с една почти апокрифно разпространявана статия на Георги Сава Раковски - „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, писана през 1861 г. Публикувахме я с двата предговора – този на Захари Стоянов от 1886 г. и другият на акад. Михаил Арнаудов от 1922 г. Тя не беше намерила до тогава място в събраните съчинения на Раковски. За нея, акад. Димитър Косев в часовете по проблеми на Българското възраждане в Софийския университет мимоходом отбелязваше, че е публикувана след смъртта на Раковски само в годините, когато сме били или във война с Русия, или когато не сме имали дипломатически отношения. Оставаше ни само да четем, това което цензурата позволяваше, тъй като тази брошура не можеше да се намери, нито в Народната библиотека, нито в антикварните книжарници.
Още от деца бяхме възпитавани в любов към нашия „двоен освободител“. Знаехме почти наизуст Тургеневото „В навечерието“, като го изучавахме не само в часовете по литература, но и в часовете по руски език, като се държеше специално на определени пасажи от него.
Спомням си времето, когато беше претопена книгата на проф. Николай Генчев за Русия и Българското възраждане, а той беше публично руган от руски и удобни български историци на един от конгресите на Българското историческо дружество през 70-те години в най-голямата аудитория на Софийския университет.
В събраните съчинения на Любен Каравелов и Христо Ботев цензурата също беше изхвърлила опасните им статии за руската политика към българите, както по църковния въпрос, така и по просветното движение и революционните борби. Тези им статии бяха не само, че непознати, но и недостъпни. С тях можахме да се запознаем само от фрагментарните им публикации в различни издания, а цялостните им текстове станаха известни след предприетото им отпечатване при фототипните издания на възрожденските вестници на водачите на революционното движение.
С две от тези статии, излезли изпод перата на Л. Каравелов и Хр. Ботев, но отпечатани във вестниците „Независимост“ и „Знаме“ като редакционни ще имате възможност да се запознаете. Едва ли сте чели по-сериозна и аргументирана от статията на Л. Каравелов, който подлага на критика ширещите се славянофилските идеи в Русия и опита да бъде заличена националната идентичност на всички славянски народи, освен руския, като на едно от първите места е българският народ. От нея става ясно, че водачът на българското революционно движение след смъртта на Г. С. Раковски е изключително добре запознат с модерните за времето си учения по националния въпрос.
А статията на Хр. Ботев определено е едно продължение на посочената по-горе статия на Г. С. Раковски за преселението на българите в пределите на Русия през 60-те години. От нея се вижда, че очакванията и пророкуванията на Раковски вече са се сбъднали и нашите сънародници в руската част на Бесарабия са подложени на най-жесток режим и тормоз, дори докарани до робското положение на българите в Турция.
Статиите ще имате възможност да прочетете в техния автентичен вид, без каквато и да било редакция и осъвременяване, а само със замяната на остарелите и неизползвани днес букви. Ще се убедите, че думите и езикът на нашите водители е все още близък и актуален.

Цочо В. Билярски

№ 1

Статия от Любен Каравелов

Букурещ, 20 юли  1873 г.


В Россия съществуват две съвсем противоположни убеждения за восточните дела. Първото убеждение говори, че сла вянските племена в Турция и в Австрия тряба да добият своя самостоятелност и да заключат тесен съюз с Россия, която е обязанна да бъде тяхна покровителница и съюзница. „Славянските пле мена в тие две господарства, говорат истинните русски патриоти, тряба да състават две федерации, които ще да са намират под покровителството на Рос сия. Австрийските славяне ще да състават едно цяло; а турските – друго цяло. Панславизмът е празна мечта." На тие русси отговарят московските славянофили със следующите думи: „Сичките сла вянски племена тряба да състават едно цяло и да преклонат колената си пред своята по-стара сестра Россия.“ Преди малко време един от най-яростните славянофили г. Викентии Макушев (гл. „Голосъ“, 178) отговаряше на г-на Палацки, за неговата статия в „Реформа“, следующето: „Ако ние подаваме ръката си на славянските племена, то никак не мислиме да ги покориме, да ги погълнеме и да унищожиме тяхната племенна особенност (а не народност, като неправил но са изражава г. Палацки). Чехска на родност няма така също, както няма и баварска или саксонска, венециянска или неаполитанска. Както немците или италиянците съставляват един немски или италиански народ, така също и славян ските племена съставляват един славян ски народ или една нация.“ И така, г. Макушев ни доказва, че на тоя свят не съществуват ни чехи, ни поляци, ни сърбе, ни българе; а съществува само "матушка Россия“, която не ще ни да знае за племенните особенности на своите „ни щожни“ славянски братия. Разбира са, че подобни думи би биле оскърбителни за славянските племена даже и в такъв слу чай, когато би ги изсказал някой немец или някой грък; но г. Макушев е руссин, славянофил, православен и учен човек, т. е. той е професор в Киевският университет. Истина казваше А. Герцен, че множество учени хора са длъжни на Михала! Ако гореказаниите думи да беше изрекал някои прост и необразован човек, то умните хора би го при числите в числото на лудите; но тие са изречени от един професор, който е обязан да приготви знающи и разсъдителни граждани и който са счита за прогресист. Но както и да е, а г. Макушев с два реда, – само с два, – унищожи толкова славянски народности, които са съществувале цели хилядолетия! Да са обясниме. Ние мислиме, че между славянските племена ще да са въдвори братско споразумение и тесен съюз са мо тогава, когато сяко едно племе бъде независимо и когато сека една народност уварди своите племенни отличия. Друго яче са не може. Ако г. Макушев обича своите русски особенности и ако са гор дее със своето русско име, то и секи други славянин, т. е. секи чех или българин е длъжен така също да защищава своите племенни особенности и да варди своето собственно огнище. С една дума, сяка една славянска народност е длъжна по-напред да нареди своята собственна къща; а после вече да мисли за своето родство с това или с онова славянско племе. Българинът тряба да бъде по-напред от сичко българинът, сърбинът – сърбин, чехът – чех, руссинът – руссин; а после вече да яват на светът, че тие са и славяни. Но г. Макушев ни разсказва, че баварците, саксонците и пруссаците са немци. Това е така, но шведите не са немци. Ако Неапол и Сардиния са съставиле едно цяло, то Италия, Испания, Португалия, Фран ция и Ромъния никога няма да състават друго цяло. Тие четири романски наро ди могат да заключат настъпателен и отбранителен съюз против пангерманизмът, против англо-саксонците или против славянските племена; но никога не могат да станат един народ и да са управляват от една династия, защото французинът няма желание да пожертвова своята французска особенност за любовта на испанците, а италиянецът няма намерение да пожертвова своето име за любовта на ромънинът. Наполеон I. испита сичкото това практически. Ни у една народност, ни в едно господарство той не е срещал такава голяма опозиция, каквато срещна в Испания. В другите господарства Наполеон беше длъжен да са бори с войските; а в Ис пания – със самият народ. И така, славянските племена могат да бъдат съюзни само тогава, когато сяко из тях бъде независимо или когато секиму са дозволи да управлява своята къщица по своята собственна воля; с една дума, сла вянските племена само тогава ще да бъдат славяни, когато руссинът са остане руссин, чехът – чех, а българинът - българин. Ние са съзнаваме, че ме жду някои славянски племена съществува глупаво, ситно и ненужно религиозно, по литическо или историческо разделение и че подобно разделение не треба да бъде; но това са отнася само до оние славянски племена, които са една народност или една фамилия. Така, например, сърбете, хорватите, черногорците и босанците съставляват един народ или една народ ност, защото говорат един език и за щото имат еднакви нрави и обичаи; че хите, моравците и словаците съставляват друга народност; а руссите, мало-руссите и бело-руссите – третя народност. Между руссинът и мало-руссинът съще ствува по-голямо разстояние, нежели меж ду сърбинът и словенецът; а между полякът и чехинът съществува по-малко различие, нежели между българинът и руссинът. Ако г. Макушев е добар филолог, то сичкото това одавна вече му е известно. Ние мислиме, че панславизмът е възможен, – барем приблизи телно, – сама тогава, когато австрийски те славяне, т. е. чехите, моравците, слова ците, лужичаните и поляците състават едно независимо цяло; сърбете и българете – друго цяло; а Россия – третйо цяло. Разбира са, че тие три цели тряба да имат между себе си споразумение и да са съветоват за някои общи дела. Освен това, сека една народност, която влазя в съставът на това или на онова дело, треба да уварди своите племенни особенности и да остане независима в сяко едно отношение. Треба да кажеме и това, че гореизложенното наше мнение не е нищо друго, освен една теория. Единственното добро, което са в състояние да ни направата днес нашите русски братия, са състои в тяхното съчувствие кам нашата политическа свобода и кам на шата племенна особенност. Помогнете ни да свалиме от шеите си турското и нем ското иго; развежете ни ръцете и дайте ни възможност да добиеме своя собственна воля; докажете на Европа, че нямате задни мисли и че са ръководите от чисти побуждения; най-после, докажете ни сво ето съчувствие и своето братство практиче ски, – и вие ще да намерите нелицемерни братия и яростни съюзници. „Соловья баснями не кормятъ“, говори русската по словица. Ограбенният, погазенният и полуубиенният народ не е в състояние нито да помисли ни за „великите славянофилски идеи“, ни за „Аксаковските брат ства", ни за Катковската „общеславянска литература.“ Нека ни бъде дозволено да кажеме, че празните филологически теории, славянофилските азбуки и Погодиновските послания не само че не облегчават поло жението на поробенните славянски народности, но причиняват им положителна вреда. Г. Макушев е пътувал по сла вянските земи и познава твърде добре то ва критическо положение. Гръцките шар латани и турските кесиджие и без тео риите на г. Макушева приследоват твър де енергически „несъществующите“ русски пропаганди, които, по техните думи, са са появиле и над камак, и под камак. Но да оставиме това и да продължиме своето обозрение. Ако чехите, за любов на г-на Макушева, са откажат от своята народост, то другите славянски племена нямат подобно намерение. Ние, българете, обичаме руссите, но още повече оби чаме сами себе си; ние са радваме на русските успехи и на русското величие, но в това също време желаеме да бъдем свободни и независими; най-после, ние сме готови да защищаваме общеславянските интереси, но желале би по-напред да защитиме сами себе си. Нашето днешно положение е такова, щото народът не може да мисли ни за племенно родство, ни за славянофилство; а ако е сичкото то ва така, то той (народът) е готов да са хвърли на шеята сякому, който му по даде каквато и да е помощ и който по желае да облегчи неговото горчиво съще ствование. На гладният, на жедният, на убиенният и на нещастният не требат никакви теории и никакви платонически съчувствия. Политиците говорат, че дне шните времена са практически, економически и егоистически. Ние им вярваме. Българският народ са бори с Фанариотските злодейци и старае са да спаси вярата си и народността си; а русските богослови му разсказват, че петйото пра вило на 7-ят Вселенски събор говори, че овцете треба да са покоряват на въл ците; българският народ влече турско то иго и старае са със сичките си сили да облегчи своето положение; а г. Макушев му предлага своята младоженска десница, и калесва го на свадба; най-после, българинът са бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите русски братия му казват, че български народ не съ ществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира са, че „ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни.“
Публ. във в. „Независимост“, г. III, Букурещ, 21 юли 1873 г., бр. 44, с. 346-346.

№ 2

Статия от Христо Ботев

Букурещ, 4 април 1875 г.


– Жалостни слухове достигат до нас из русска Бессарабия, т. е. из оная обетованна земя, в ко ято една част от нашият народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, как то и на сяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварският деспотизъм! „Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат. виждате ла вие край на българ ските страдания? В Турция ни мъчаха и предаваха едно време като скотове, а днес душат сяко едно стремление кам човечески живот; в Ромъния ни преследваха и продаваха на Турците, а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат сяко едно средство за съществование; Сър бия ни е лъгала със своият шарлатанствующи патриотизм в продължението на сичкото свое съществова ние и още дълго време ще да ни лъже и ще да са по лзува със силите, с доверието и с глупостта на на шите неразбрани патриоти; а Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българск ите колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност“ и, когато ние пожела хме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от то ва намерение. Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село (?) казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял“, не остави ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея! Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има пра во да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. – Пъ рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Пр авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъ на в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входът на сичките български вестници в държавата и целта на това е "да са не раздражават духове те.“ Видите ли какви прекрасни мери употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?“ – Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот.
Публ. във в. „Знаме“, г. I, Букурещ, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51.

Генерал-лейтенант Кирил Ботев – братът в сянка

Кирил Ботев е една от онези личности, които по една или друга причина са останали в сянката на динамичните исторически събития, а делото им сякаш остава недооценено.

Кирил Ботев е роден на 20 април 1856г. в град Калофер, в семейството на прочутия учител Ботьо Петков, брат е на великия български борец за свобода Христо Ботев, като подобно на него, животът му е посветен на майка България. Завършва местното училище, а след това, по примера на своя баща започва да се занимава с просветна дейност. Работи като учител, първо в Голямо Бельово, а по-късно в българското училище в Гюргево.

Той ясно разбира идеалите на брат си, както именитият поет-революционер, така и Кирил поставя България на пиедестал. Именно тези негови възгледи го подтикват да вземе участие в делото на революционната организация. През 1876г. се включва в четата на брат си, историята на която сме сигурни, че ви е добре позната. Българските юнаци пленяват кораба „Радецки“, преминават Дунава и се отправят към един героичен подвиг. Четата е разбита, голяма част от участниците са убити, в това число и войводата – Христо. Кирил Ботев обаче остава жив.

Във връзка с участието си в събитията от 1876г., той е заловен от турските власти. Осъден е и е изпратен да лежи в затвора в Цариград, съдба, която споделят много видни българи, обвързани с комитетите и революционното течение. По късно присъдата му е променена, пратен е на заточение в Мала Азия, в крепостта Акия. През 1878г. обаче събитията на Балканите се оказват благоприятни за Ботев. Руската армия разбива османците, а българският народ е освободен. След подписването на Санстефанския мирен договор от март, 1878г., Кирил е освободен и се връща на родна земя.

Тежките години в затвора не променят ни най-малко възгледите на младия калоферец. Още с пристигането си в родината той се записва в Командата на волноопределяющите се в град Пловдив, а малко по-късно през същата 1878г. постъпва във Военното училище в София. Специализира се като кавалерист и завършва първия випуск на учебното заведение през 1879г., като получава военно звание подпоручик. Военното дело се превръща в част от живота му и Кирил Ботев решава да обвърже бъдещето си с него. Заминава за Западна Европа, където следва последователно във Франция и Белгия. Връща се в България и започва да служи в милицията в Източна Румелия, където го заварва Съединението и Сръбско-българската война от 1885г. Военната му подготовка е добре дошла на младата българска армия, която се изправя срещу доста по-опитните сръбски войски. Кирил е назначен за ескадронен командир, като за основна задача му се възлага опасното разузнаване в тила на противника, което несъмнено улеснява бойните действия. След края на войната продължава военната си кариера. Още на следващата 1886г. се намесва в политиката на държавата, като участва в преврата срещу русофилите, начело на 3-ти конен полк.

Образованието му помага и след като доказва потенциала си е назначен на високи военни длъжности. През периода 1891г.-1895г. е началник на Военното училище, а от 1900г. става командир на Първа пехотна балканска дивизия. През 1912г., по случай годишнината от идването си в България, цар Фердинанд повишава Кирил и още петима души в чин генерал-лейтенант. През следващите години на тежки войни остава верен на България. През Балканската война е изпратен като висш офицер на бойното поле, а в края й – през 1913г. за кратко заема длъжността министър на войната. От 1914г. излиза в запаса, оставайки на страна от сраженията по време на Първата световна. Живее спокойно, до Втората световна, когато за да се предпази от бомбардировките на столицата се премества в село Студена край Перник. Пребивава там, до смъртта си на  на 6 февруари 1944г. Заради участието си в Балканската война е награден с орден „За храброст“ IV степен, „Св. Александър“ I и IV степен с мечове по средата и „За военна заслуга“ I степен с военно отличие. Къщата на Кирил Ботев продължава да съществува и до днес в София, за жалост обаче не се вършат нужните усилия по поддръжката й.

Стефан - третият син на даскал Ботьо мечтаел да учи медицина

След гибелта на воеводата семейството му потъва в мизерия Към тази малко известна страна от живота на Ботев - съдбата на неговите осем братя и сестри - обръща поглед Цветан Ценов, автор на книгата "Братята и сестрите на Христо Ботев". Консултирал широк кръг документални и литературни извори, авторът допълва представата ни за семейната и обществената атмосфера, в която израстват синовете и дъщерите на прочутия възрожденски учител Ботьо Петков. В очерците е проследен животът на Ботевите братя и сестри "от люлката, та чак до смъртта". Така пред погледа на читателя оживява истинска галерия от образи на български възрожденски дейци в поробеното отечество и сред емиграцията. Това е написал ст.н.с. Стефан Дойнов в предговора към книгата, откъси от която ще публикуваме в няколко поредни броя. Четвъртото дете в семейството на Иванка и Ботьо Петкови е Стефан Ботев. За неговата рождена дата няма спорове. Всички биографи безусловно приемат, че той е роден на 18 септември 1854 година. Недоразумението идва при определяне на родното му място. Къде е роден Стефан Ботев - в Калофер или Карлово? Известно е, че в началото на учебната 1854/1855 г. Ботьо Петков е условен за учител в родния си град Карлово. Там, заедно със съпругата децата си, той живее четири години. Като отчетем и обстоятелствата, че учебната година през средата на XIX век е започвала през втората половина на месец август, а Стефан Ботев е роден на 18-о число на месец септември 1854 г., можем да приемем твърдението, че той е роден в Карлово През учебната 1858/1859 г. Ботьо Петков се завръща отново в Калофер. Съпругата му Иванка Ботева и децата го следват. С Алтън Калофер са свързани останалата част от детските и ученическите години на Стефан Ботев. Навлязъл в осмата си година, най-вероятно през учебната 1861/1862 г. той е ученик в калоферското училище. Завършил началното си образование, Стефан Ботев продължава да се учи в четирикласното мъжко калоферско училище, което завършва успешно през учебната 1868/1869 г. Вероятно Стефан Ботев се е учил добре в калоферското училище, щото много скоро след завършване на четирикласното си образование той е с амбиция да продължи да се учи. В книга 1. "Из архивата на Найден Геров" са запазени три негови писма до плов-дивския вицеконсул. Първото от тях е писано на 2 септември 1869 г. Началото на писмото дава възможност да се разбере тежкото положение, в което е изпаднало семейството на Иванка Ботева след смъртта на любимия й съпруг. "След смъртта на Баща ний ся нахождаме в голяма скроб, защото ни остави в много бедно положение. Калоферската община, когато беше жив Баща ни, ся обеща, че ще ни подръжя до' где е жив и ако умре, още ще ни подръжя поне една година: но след смъртта на Баща ни всичко това ся испълни с(ъс) зиманието (на) едно кило (чувал - б.а.) жито за погребението. За това, чичо Найдене - продължава Ст. Ботев, - молим Ви като на Баща да пишете на чича Хр.Георгиев да превика брата ни (и) да го накара да ни пише и да ни помогне в сегашното положение, защото като няма от где да (в)земем и ако той ни не помогне, то трябва да умрем от глад, и за това моли Ви майка ми заедно с брата ми Петра, който 6 години лежи все на едно място и сега (е) в много жалостно положение, да кажете на Данови, дано заради Ваший хатър приемат поне 20 т(ела) от Бащинити ни Истории, за да си посрещнем някои от къщните разноски до някое время." От първата половина на писмото се изяснява, че Стефан Ботев се отнася със загриженост към съдбата на семейството. Ненавършил и петнадесет години, той е принуден да търси пътища за излизане от създалата се семейна безизходица Втората част на писмото е със строго личен характер: "Аз, чиче Найдене, 15-то годишен като свърших учението в Калоферското училище, седя сега празен та ям готовий хляб. За това моля Ви да пишете на чича Хр.Георгиев, за да ся натъкмя в медицинското училище в Букурещ, аз писах на Г(осподин) Станчя Брадински в Цариград, за да мя натъкми в тамошното медицинско училище и той ми отговори, че ако приима то таз година ученици, ща мога и аз да ся натъкмя; но ако не приеме, то трябва да чакам за догодина, за това дръзнах, като на Баща та Ви писах това ничтожно писамце и ще бъдем премного зарадвани, ако получим отговор, който да удовлетвори желанието ни." От данните в тази част на писмото е видно, че преди да умре Ботьо Петков, Стефан Ботев прави опити за постъпване в медицинското училище в Цариград, а след смъртта на баща си се кандидатира и за букурещкото медицинско училище. Очевиден е стремежът му към овладяване на медицинските науки. Стефан Ботев не успява да постъпи нито в цариградското, нито в букурещкото медицинско училище както през учебната 1869/1870 г., така и през следващата година. (Следва) Петко Ботев умира от костна туберкулоза едва 20-годишен Третото дете в семейството, Петко Ботев, е родено през 1852 г. в Калофер. Това твърдение се приема безусловно от всички биографи. Сведенията за живота му са недостатъчни. Знае се, че е учил в калоферското начално училище и е починал твърде млад - едва 20-годишен. На единадесет години заболява от костна туберкулоза. Коварната болест не му позволява да продължи образованието си. Той не е в състояние да се захване с някакъв вид трудова дейност. Възможно е в първите години на заболяването, когато не е прикован на легло, Петко Ботев да е помагал на майка си в плетенето на гайтани и домакинската работа. Болният, но умен младеж се отнася с голямо внимание към по-малките си братя Стефан, Кирил и Боян, като се грижи и за тяхното възпитание. Може би с негова помощ те се научават да четат и пишат и правят първите си стъпки към овладяване на науките. Много вероятно е след смъртта на Ботьо Петков Петко да е написал и част от писмата на неграмотната си майка до Найден Геров. В книга 1. "Из архивата на Найден Геров" е съхранено и едно негово писмо до пловдивския вицеконсул. То се явява като продължение на кореспонденцията на Иванка Ботева до Найден Геров. В писмото на Петко Ботев четем: "Милостивий чиче Найдене! Пре-голямата нужда, която ма кара да са отнеса до Вас, като пред най-ближний ни и да Ви помоля за същото, за което Ви е молила и майка ни, ако е възможно да ми помогните нещичко от покойния ни дядя (Кирил Нектариев - б.а.). Представете си, чиче Найдене, че какъв спомен ще направите на покойния ми дяда, като спомогните на мене, человек, който лежи и страда осем години на едно място. Освен това, чиче Найдене, дето лежа и страдам осем години на едно място, но сега още от две години на сам страдам от неистерпима бедност, която ще скъси и дните ми. Ах! каква радост ще ма обладае, като получя това! И колко ще има да благодаря, както на Вас, така и на дядя Кирила, тъй също и на дядя попа и на всичките други, които предстоят за това. Оставам в надежда Ваш покорний Учител Ботев син Петко Бот. Петков" 1871 г. 9 август, Калофер Това писмо ни дава възможност да изясним някои съществени моменти от живота на Ботьо Петков и да се убедим в голямата мизерия, в която изпада семейството след неговата смърт. Вече е починал и вуйчото на Ботьо Петков - Кирил Нектариев. Семейство Ботеви напразно очаква завещание от него. Болният Петко моли Найден Геров да му се отпусне някаква, макар и минимална, парична помощ .от богатството на покойния му дядо Кирил. От писмото на Петко Ботев се изяснява още, че той лежи и страда осем години. Следователно началото на заболяването му трябва да търсим някъде около 1863 година. Коварната болест продължава да го мъчи, а беднотията и мизерията усложняват още повече здравословното му състояние и ускоряват неговата смърт. Навършил едва двадесет години, през 1872 г. Петко Ботев умира в Калофер.

ГЕРГЬОВДЕН

"Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь. . . "
                     А.С.Пушкин
 

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета - министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
"Блазе й - би казал, - живей овцата
и от народът мой по-честито!"
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя - божи разбойник...
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` - днес богати и сиромаси,
пиени там - те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят...
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.
 
 

Стихотворението е публикувано за първи път във в. "Будилник" и по-късно в "Песни и стихотворения".
 Литературен клуб | Христо Ботев
 
 

 

Три хипотези за смъртта на Ботев

автор:  Илия Стоилов, юрист

Христо Ботев, войвода на 172 млади мъже, заложили главите си пред олтара на поробената си родина, води с тях в Балкана три люти боя срещу турския аскер и башибозук и изведнъж… изчезва. Няма го! Дезертирал? Заблудил се в гората? Ранен и изоставен?

И в турско, и след турско смъртта на великия революционер и гениален поет е била загадка. Много са и предположенията. Убит на Вола! Не, убит на Околчица! Не, убит на Милин камък! Не, другаде; защото ако беше убит по тези височини, поне трупът му щеше да бъде намерен.

Ботев е това — най-горещият бунтар против турската империя! Знаен добре от нейните управници и от нейните шпиони. От многото заловени в плен четници би могъл да бъде разпознат.

Българското правителство назначава комисия… една, две, три; или нищо положително не се открива за неговото убийство, или убиецът или следите водят към българин. Спонтанна реакция на всеки от нас: „Ужасно! Изключено! Това не е възможно! Ами ако все пак това е истина?!…“

 

Първата хипотеза е тази на назначената от Министерството на просветата комисия, в която като член е участвал литературоведът Леонид Спасов, чието заключение е било, че Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен. „Спомени по българските въстания“ на Никола Обретенов вероятно не са били напечатани още. Затова въз основа на тях комисията не е могла да направи другия извод, а именно, че Ботев е „ограбен“ от Обретенов и приятели така, както той самият го описва.

Втората хипотеза е тази на Българската академия на науките, възприета като официална и от българската историческа наука, че войводата Христо Ботев е убит от вражески турски куршум.

Третата хипотеза е тази на въстаника Никола Обретенов, според която Ботев е бил лишен от живот от „неприятелски“ куршум, изстрелян от неизвестен стрелец.

На първата хипотеза няма да се спираме, а само я отбелязваме като съществуваща, защото не разполагаме с никакви доказателства за нея — писмени или гласни. Комисията може и сигурно е събрала такива, но ние не можахме да се доберем до тях. Затова тази хипотеза я изоставяме или отхвърляме.

Втората хипотеза е изградена въз основа на разказа на Захари Стоянов и неговата биография за Христо Ботев, а в тази биография, в пункта за смъртта на войводата, авторът е вмъкнал показанията на Никола Обретенов. Разликата между втората и третата хипотеза е само в това, че докато във втората хипотеза се говори определено за „вражески турски“ куршум, то в третата се говори за „неприятелски“ куршум. Под „неприятелски“ Н. Обретенов е имал предвид неприятеля в този момент от турски аскер и башибозук; но ако не е бил много сигурен, може под неприятел да е имал предвид и някой четник или друг българин, който по една или друга причина е бил враг на Ботев, макар че няма абсолютно никакви данни Ботев да е имал такъв неприятел; и понеже разликата е минимална и без значение за третирания въпрос, изоставяме да разглеждаме и втората хипотеза. Още повече че от статията на Стоянова ни е известно по какъв неубедителен начин тя е стигнала до извода, че куршумът е „турски“ — от „предположението“ на Захари Стоянов, допълнено и от нея.

И така стигаме до третата хипотеза — тази на Н. Обретенов. Поначало трябва да приемем, че тя е най-достоверната, защото той е присъстващ и очевидец на Ботевата смърт.

Но все пак така ли е? Няма ли и четвърта хипотеза?

Ето върху това искаме да дискутираме.

С една предварителна уговорка: ще третираме Никола Обретенов само като един обикновен свидетел. И към неговите показания трябва да бъдем при преценката им прецизни, строги, критични, абсолютно обективни, па ако щете и подозрителни. Защото уликите са много, доказателствата са крайно ограничени, а показанията му се отнасят до смъртта на един човек; и защото той е свидетел и като всеки човек може да има лично отношение и лична окраска. Още повече, когато може да бъде уличен като евентуален убиец или най-малкото — като участник в групата, която е убила Ботев.

И още нещо. Още в началото не трябва да му признаваме нито смекчаващи, нито утежняващи евентуалната му вина обстоятелства. Трябва само да знаем, че той е един от четниците на войводата. Трябва да забравим, че той е син на най-голямата и храбра наша революционерка баба Тонка, че брат му Ангел е убит като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, че брат му Петър е бил пленен от турците и заточен завинаги в азиатската крепост Сен Жан д’Акр заради революционна дейност; самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.

При разглеждания процес за инцидента той трябва да остане само един обикновен свидетел.

 

Свидетелят Обретенов дава показания

 

В „Спомени по българските въстания“ ето как Никола Обретенов описва смъртта на Ботев: „Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба — също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода.

Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.

Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: «Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?»

Докато ние отговорим, Перо каза: «Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!»

Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума — само изхърка…

Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума; взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона; а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.

Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: «В редовете на борбата да си найда и аз гроба!»

Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: «Къде е войводата?»

— Отиде напред и ние вървим след него — отговаряхме ние.

Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли.

Понеже нощта бе настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот и глъчка и се събудихме. Като дойдохме вечерта последни, бяхме останали на първа линия срещу потерята, която идваше по същия път, по който бяхме дошли ние вечерта. Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато вземахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето. Георги Апостолов насочи към оня, който гръмна, и го свали от коня. Черкезите, като видяха, че главатарят им се катурна от коня мъртъв, хукнаха да бягат назад и ние, възползвани от тяхната паника, поехме гората нагоре“.

Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Много усилия са правени, за да бъде тя разбулена. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая… буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. Мотивировката не е от фактическо, нито от правно естество, а от етично, социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина. Вероятно по същото съображение след 9 септември БАН утвърди тази истина.

 

Доводите „за“ и „против“ тази истина

 

Като доказателствен материал ще имаме само „Спомените“ на Никола Обретенов и кратките показания на приятеля му, „все още жив“, Димитрото, макар че не допринася нещо съществено.

Нека първом издирим и изчистим фактите, а след това да правим изводите.

Първият факт е, че Ботев е бил убит, а не е безследно изчезнал. Вторият факт е, че Ботев е убит от куршум; и третият факт е, че куршумът е неприятелски.

Впрочем третият факт не е факт, а преценка или един извод на свидетеля; защото, като е бил убит от куршум, не ни казва защо приема, че този куршум е „неприятелски“. Под неприятелски трябва да се разбира „турски“ куршум: защото когато описва сраженията, той определя турците като неприятели. А щом е въпрос до преценка, то нека ни бъде позволено и ние да направим своята преценка.

Води се сражение между четниците и много турци — башибозук от черкези и редовна войска. Надвечер то бива прекратено. Турският тръбач свири отбой, българският — и той същото. Турците, а след тях и четниците, се отдалечават от бойната линия. Турците отиват в селата да нощуват. Те не водят никога нощен бой. А и защо да рискуват, когато вече знаят силата на противника и че този противник няма да им избяга от ръцете. Четниците се спущат към гората и дола, за да се посъберат след сражението и да си починат.

Местността, в която се отправят българите, е чиста от турци, спокойна и безопасна. Четниците са в „свободен строй“ и се спущат в дола да пият вода. Ботев изостава с хората от щаба си назад. Сядат край една скала и разискват.

Макар че не е обичайно водачът на един военен отряд да се движи в ариергарда на колоната, може да се приеме, че изоставането е причинено от по-бавното придвижване на ранения в крака Петър Симеонов, наричан Перо Македонеца и Перо Херцеговинът (той е участвал във въстанието на Херцеговина).

Но – за „сядането“. За да се спрат и да седнат, предложение е могъл да направи най-вероятно раненият, който имал нужда да си почине. Но не той, а предложението се прави от Ботев. Войводата запитал:

— Какво мислите да правим?

Налага се и неизбежно трябва да се приеме, че изоставането от четата и „сядането“ е осъществено, за да се проведе заседание на членовете на щаба. Съвещанието е могло да се проведе и без Войновски, който е един младеж от Юнкерското училище в Одеса и в момента е бил встрани с група четници. Трябвало е щабът да вземе важно решение: „По-нататък… из кой път?…“ Спасяване на живите четници, като преминат в близката Сърбия, или да продължат на изток по Балкана към Ловеч, Търново, Сливен?

От предадения разговор в „Спомени“ се вижда, че щабът не е бил единодушен по разисквания въпрос. Като войвода, Ботев е знаел каква е неговата роля и отговорност пред историята и пред онези, които той води… Затова той е категоричен за преминаване в Сърбия:

— Патроните ни се свършиха, помощ отникъде нямаме, хляб също няма.

Ако в Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие, то в момента той е имал вече пълна и ясна представа за бойната обстановка. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

 

Бурно съвещание в щаба

 

В отдиха след последното сражение щабът е трябвало да реши по-нататъшния маршрут на четата. Съвещанието не е било спокойно; дори трябва да приемем, че то е било бурно, защото са се били очертали две непримирими становища. Когато се прави революция, обикновено становищата са непримирими! Едното — няма смисъл да се продължава борбата и затова четата трябва да премине в съседна Сърбия. Второто — да се продължи борбата, за да се помогне на въстаналия народ; а и нали се е тръгнало да се мре за свободата?

Че Ботев е поддържал първото становище — при наличната безнадеждна обстановка да поемат пътя на запад, за да се спаси каквото все още може да се спаси, личи от думите на Перо:

— Ботйов, ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Подвигът му — подвиг е на всеки четник.

Обаянието — обаяние е на всеки четник.

Ботев не е бил никога славолюбив и в случая той не е поставил във везните на съдбата обаянието на своя подвиг, а живота на младите хора, които е повел и за които ще отговоря пред историята.

До споразумение не се е стигнало, защото Ботев става прав, за да отиде при четниците. Иначе ставането би станало вкупом и едновременно. Той отива при тях, за да им съобщи решението си. Останалите трима от щаба — Обретенов, Апостолов и Перо — са на противно становище. Трябва да продължат да го поддържат и пред четниците. Обаче каква е вероятността, че те ще приемат становището им за продължаване на борбата или и без това твърде много разколебани и обезкуражени, четниците ще тръгнат след Ботев? Това не трябва да стане; а за да не стане, ще трябва на Ботев да се попречи да отиде при тях!

Едва Ботев станал, гръмва се и той полита на земята.

За „ставането“ на Ботев Обретенов има свое обяснение — „да види накъде отидоха момчетата и няма ли някаква опасност за четата“. Това му обяснение е съвсем наивно, неприемливо и трябва да се отхвърли:

1. Всички те знаят къде са момчетата — в дола за вода.

2. Обстановката е спокойна — няма турци и затова са седнали на разговор.

3. Няма никакъв нов факт, който да говори за някаква опасност за четата.

4. За движението на четата и нейната безопасност се грижи военният ръководител Войновски и неговите помощници.

Тогава? Остава да се изясни кой е стрелял и защо.

 

Куршумът не е турски

 

В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е бил убит Ботев, бил „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума.

Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен, да поставим въпроса другояче: Кой е възможният неприятел?

Първият потенциален неприятел може да бъде един черкезин или турски войник. В случая трябва да го изключим като възможен действащ стрелец. Сражението е било преустановено. Турците и българите са се оттеглили на доста далечно разстояние от фронтовата линия. Няма никакво движение на турци в района, към който са се движили четниците.

Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер; и вероятно — с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин. НАЛИ ГЪРМЕЖЪТ ЩЕ ГИ ИЗДАДЕ? Па и няма какво за разузнаване — нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най-храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива, и то между българите да търси войводата им, както поддържа Радка Стоянова.

Ако направим временно концесията да приемем, че стрелецът е бил турчин и че е бил сам, ще се постави настойчиво въпросът защо е изстрелял само един патрон. Българите са четирима, в една група и от своята пусия той е могъл да стреля по тях повече от един път; и останалите трима са били удобни мишени, още повече при изненадата от страна на нападателя.

Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по-късно след него никой от нападнатите не предприема действие за укриване. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те не предприемат оглеждане на местността — ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно. Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност…

 

Сериозно уличаващ факт

 

Много автори се опитват да определят мястото, откъдето е стреляно, посоката на куршума, силата на звука от гърмежа. По тези въпроси е излишно да се коментира, защото няма никакви опорни точки. Сам Н. Обретенов отнема възможността да се разисква. На въпроса на д-р Панчев — член на една от комисиите (в. „Независимост“, бр. 2406–2414 от 1–11 юни 1919 г.): „Гърмежът отблизо или отдалеч се чу?“, той отговаря: „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.“

Но за определяне на „разстоянието“ има един друг факт, на който искаме да се спрем. В учебника по Съдебна медицина на проф. Иван Попвасилев и проф. Стойчо Радонов на стр. 102–104 четем: „Когато предметът, в който се стреля, е на близко разстояние, изброените фактори — пламъкът, газовете, саждите, барутните и неметалните частици — достигат до целта и допълват действието на куршума. Те оказват увреждащо действие върху тъканите по механичен начин.“

„С намаляване скоростта на куршума (от далечно разстояние — б.а.) повредите все повече загубват свойствата си на огнестрелни и в тях все повече изпъква формата на куршума.“

„Поради ударното странично действие на проектила (куршума) притиснатите тъкани и след преминаването му продължават своето движение встрани (от действието на ударните вълни), вследствие на което се образува голяма кухина, превишаваща няколко пъти обема на проектила. Колкото по-голяма е скоростта и размерът на проектила, толкова по-голяма ще бъде предадената на тъканите кинетична енергия, а оттук и по-силно ще бъдат изразени временната кухина и ударната вълна на обкръжаващите тъкани.“

Тъй като не е направено оглеждане на дрехите и на самата рана, не е направена и аутопсия на трупа, не може да се говори с положителност за посоката на куршума, за да се твърди, че той е стигнал гръбначния стълб, какъв е размерът на раната или че е стреляно от упор. Остава открит въпросът — дали от близко, или от далечно разстояние е стреляно?

Никола Обретенов ни казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът доц. Шопов от Пловдивския медицински институт дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“. Това „близко разстояние“ също е един сериозно уличаващ факт.

 

Страх от разследване

 

След спора при съвещанието изгърмява пушка.

В историята на революционните движения в света не за първи път се случва последният аргумент да бъде куршумът.

Кавгата ще да е била твърде голяма, духовете на спорещите са били възбудени, за да се стигне до стрелба.

Изстрелът е внезапен, спонтанен — внезапен умисъл за убийство в психическото състояние на афект от страна на автора.

След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва окопитването. Пристъпва се към вземане на решение: станалото — станало, но какво трябва да се прави по-нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата. Нормално те не могат да мислят — притиснати са от страх. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и почнат да си противоречат?

И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взели решение да не съобщават за смъртта на Ботева. Убиецът или убийците се страхуват от разследване… Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер!

Решават да изоставят трупа, като преди това го „ограбват“. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона; а Апостолов — калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. За по-малките не остава нищо — така става по цялата земя! За „ограбването“ измислят и обяснение. Целта не е била толкова за вещите, колкото трупът да се направи „неузнаваем“. Други пък биха могли да кажат… защото ако се узнае чий е бил трупът, пак могат да възникнат въпросите, от които предумишлено се бяга.

Никола Обретенов не скрива, че са искали да направят трупа „неузнаваем“; но обяснява, че това са направили, „за да не се гаврят с него неприятелите“. Обаче обяснението му е съвсем неприемливо. Той живее в турско време и не може да не знае, че турците уважавали падналите си противници. Майка му — баба Тонка, получава трупа на обесения войвода Стефан Караджа, за да го погребе по християнски. Така също са предадени труповете на Димитър Общи и Васил Левски. По-късно турски отдават почит на убитите в Македония четници от четата на войводата Узунов.

Ако трябва да се говори за гавра, то тя е действително извършена, и то от тях, които са оставили трупа на войводата гол и без да го погребат; а те са имали достатъчно време за това — цяла една нощ!

Разбираме ги. Не им е било до погребение, па бил и трупът на Ботев. Цяла нощ те са бодърствали за своя грях и своя страх от разследване…

Ако те действително са мислили да почетат войводата след неговата смърт и да опазят трупа му от оскърбление, можеха, ако сами не могат да направят това, да съобщят на четниците за смъртта на техния водач, а те от своя страна биха направили едно колкото скръбно, толкова и горестно погребение на този велик син на нашия народ.

А за това, както казахме, е имало много или поне достатъчно време за едно погребение. Смъртта е настъпила привечер. Турците са далеч, а четниците са в дола, на 100–200 крачки. Вечерта и цялата нощ е спокойна. Четниците и хората на Обретенов, които отиват при тях в гората, са спали до сутринта, когато наново се появяват турци.

Имало е достатъчно време за почетно погребение на един човек…

 

С лъжа скриха смъртта му

 

„Простили се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. СЪГЛАСИХМЕ СЕ да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха:

— Къде е войводата?

— Отиде напред и ние вървим след него — отговаряхме ние.“

Бихме се съгласили, че има и добри лъжи. Но защо е било необходимо, каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред? Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата на българите или за групата на Обретенов?

Обикновено лъжата прикрива нещо нечисто, нечестно. И по-забележителното в случая е, че тази лъжа е КОЛЕКТИВНА. Взема се решение след продължително обсъждане и умуване. Щом има решение, имало е и мотиви „за“ и „против“. Пълно единодушие! Може само неутралният Перо Херцеговинът да е бил „против“, но накрая и той се присъединил към болшинството. Самият той обаче не е разбрал в момента, че е пропуснал влака. Дал е основание за смъртно обвинение — страхливците са сметнали, че е несигурен съучастник.

Никола Обретенов не ни казва защо са взели решението да не съобщават, че Ботев е убит. Нека сами видим какви биха могли да бъдат възможните съображения за тази лъжа.

ОБРЕТЕНОВ: Ако бяхме съобщили за смъртта на войводата, това можеше да отчае и обезкуражи четниците. Те биха преустановили по-нататъшната борба, а ние сме тръгнали да освободим роба или да умрем.

ВЪЗРАЗЯВАМЕ: Ако първия ден лъжата не остане в сила, то на следващия ден или на следващите дни войводата нямаше да го има и нямаше ли да бъде по-отчайваща неизвестността или мисълта, че войводата ги е напуснал, дезертирал?

ОБРЕТЕНОВ: Ние се бяхме разпръснали на групи и четниците можеха да мислят, че е в някоя група.

ВЪЗРАЗЯВАМЕ: На 20 май, когато войводата е убит, четата е още цяла. Липсвали са само около 30 души, които са се заблудили из лозята или са я напуснали…

Не отчаяние, а озлобление и жажда за мъст би бушувала в душите на четниците и те с повече страст биха участвали в сраженията, за да възмездят за смъртта на любимия им водач.

Най-вече от военно гледище е абсолютно необходимо да се съобщи за смъртта, за да може борците да си изберат нов водач, който да ги води, да ги обединява, комуто да се подчиняват. Една бойна група, малка или голяма, не може да остане като стадо без овчар…

 

Поведение на обвиняем

 

Никола Обретенов сам признава, че са решили да лъжат, а и действително са лъгали за смъртта на войводата. Това ни дава основание да имаме и правото да го обвиним, че лъже без свян и в други моменти преди и след трагичния край.

По онова време Христо Ботев е бил най-известната и най-голямата фигура в българското революционно движение. И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е главнокомандващият на войската, той е войводата на четата. Всевластен!… Да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо за дисциплината. Целта е една за всички.

Той има и щаб, с който трябва да се съвещава. Щабът е съвещателен орган; последното и окончателно решение се взема от войводата.

След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна: никаква помощ от местното население или отдругаде някъде, патроните са изхарчени срещу налитащия превъзхождащ неприятел, без хляб в торбите. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По-нататъшната борба не само е БЕЗНАДЕЖДНА, но и БЕЗСМИСЛЕНА. Четата е обречена на гибел. И той решава да се спаси все още това, което може да се спаси — животът на младите борци. Решава да се оттегли; направление — близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.

След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето. Дава заповед да се „откове знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ (стр. 248, „Спомени“). При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата.

Никола Обретенов е видял отковаването на знамето и е разбрал смисъла на това сваляне на знамето от борбата. И от някой друг жест или изтървана дума той узнава за решението на Ботев, но не е напълно сигурен. И за да провери, той поканва изостаналия Ботев да приседнат до една скала, след като четниците са се свлекли надолу към дола, за да си почине раненият Перо. Войводата се съгласява по искането на нетърпеливия Обретенов и се започва разговор за оттеглянето на четата към Сърбия. Ботев, изморен от похода и сраженията, изнурен от разочарование и грижи, бавно е обяснил:

— Какво друго ни остава, „когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма“.

Обретенов не е съгласен, той възразява, аргументира се и предлага да се продължи борбата, като четата се придвижи на изток към въстаналите места и се присъедини към другите чети в Балкана към Сливен. Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си. Тогава Обретенов изстрелва още един аргумент:

— Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Най-малко този аргумент е направил впечатление на Ботев, защото той е тръгнал да служи на своя народ, а не да набира точки за лична слава.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент — куршум в гърдите — последният аргумент на революционерите. Спорът е спечелен — противникът е премахнат завинаги.

Ботев пада като сноп на земята. От никого не е подкрепен при падането си. Групата е изненадана и стресната от станалото; а са нямали и време — докато станат и докато разберат какво точно е станало… Само стрелящият може би е бил прав, но той не е стрелял, за да прояви хуманност към един падащ човек!

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ — да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето — да не съобщават на четниците за смъртта на войводата.

И така направили. След това изчакали малко време, докато четниците в гората заспят, и тихомълком, като котки, се приближили до тях, но без да се смесват с тях, защото, ако бъдат усетени, страхували се да не бъдат разпитвани за войводата. След цялата нощ на сутринта те вече не могли спокойно и уверено да отговарят, че „войводата е напред и те тръгват след него“.

Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема — как да бъдат решени? На „помощ“ идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и „Перо пада по очите си, ударен в сърцето“.

Забележително — пак един куршум, пак убит и пак ударен точно в сърцето! Днес тази повтаряща се случайност ни напомня за криминалния роман на Джеймс Хадли Чейс „Свидетели няма да има“…

При така предполаганото от нас развитие на събитията нека наредим кои са „и другите лъжи“ на Никола Обретенов.

Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение. Непосредствено след стихналия бой, на Ботев съвсем не му е до „съвещание на щаба“ за вземане на решение за по-нататъшната съдба на четата. Той ще направи действително подобно съвещание, за което има време занапред и когато ще може да свика и останалите от състава на щаба. В тази съвсем кратка почивка и само с един член от щаба той не би могъл да решава този въпрос сериозно.

Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение с думите: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Той е в крайна нужда от това — единственият начин да оживее. Ранен в крака, със силни болки вече в коляното, той няма да може да се движи с четата в похода й към Сливенския балкан; а се нуждае и от сериозна медицинска помощ, каквато в Балкана няма кой да му даде. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.

Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо „съветва“, а Обретенов „нарежда“ „да приберат всичко от Ботйова“.

Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от „конски тропот“. И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били „на първа линия срещу потерята“, а защото в момента около групата не е имало четници.

И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама — Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.

Никола Обретенов има типичното поведение на обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрито и Пенев стоят зад кулисите.

Съгласно закона обвиняемият има правото да се защитава с всички средства, дори и с… лъжи. Ние не обвиняваме Никола Обретенов, защото може той да не е стрелял. При разгорещената кавга между Обретенов и Ботев може Апостолов да е искал да помогне на приятеля си и той да е стрелял. По същата причина това може да е направил някой от другите двама, които са тръгнали с Обретенов да мрат за свободата.

Четирима са. Един от тях!… Само те могат да кажат кой е от четиримата.

Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен… Той сам се е оплел в многото си лъжи.

 

Новият и старият тип революционер

 

Докато Христо Ботев е български революционер от нов тип, Никола Обретенов е ретроград. Той все още вярва в рационалността на отреченото от практиката на освободителната борба на своя народ четническо движение като метод за извоюване на политическата свобода.

Той изгубва двамата си братя Ангел и Петър в сблъсъка на четите с турците. Той знае за разгромяването на четите на Филип Тотю и на Хаджи Димитър — Стефан Караджа. Той знае също така как свършиха преди това четите от Червена вода, от Шумен, от Сливен, от Стара Загора — хиляди българи арестувани, бити, избити и заточени в Мала Азия.

Никола Обретенов като революционер, въпреки продължителната му дейност, е малък и непроменлив, защото му липсват повече знания и качеството прозорливост. Той няма поглед към бъдещето — неговото развитие, създаването на необходимия механизъм, за да се получат исканите резултати.

Той е голям с любовта си към своя народ, безкористен в борбата за неговото освобождение и искрено убеден, че трябва да се „действа“ и да се „рискува“, без преди това да е била направена точна сметка за действителните, а не само възможни и желани резултати.

Според него — и многото други като него — достатъчна е нашата готовност да рискуваме всичко — семейство, добитък, имот, дори и живота си, за да стане чудото — СВОБОДАТА. С тази мечта, която добива равенството на лъжа, живеят, борят се и се жертват. С тази лъжа лъжат и другите; и другите заживяват с тази мечта!…

Като апостоли в Софийския район, Никола Обретенов и Георги Апостолов се провалят — не успяват да възстановят старите комитети, да основат нови, и затова се прибират във Враца при Стоян Заимов, където прекарват цялата зима, без да вършат и тук някаква апостолска работа. И обяснимо защо. В Софийско и Врачанско още не е заглъхнало болезненото ехо от обесването на Левски и Димитър Общи, както и свързаните с това арести на много от комитетските хора.

Двамата преминават във Влашко едва през месец април 1876 г. и се захващат с набиране на мъже за четата, като на всеки български емигрант Никола Обретенов говори, че „народът е готов като един да въстане“. Той лъже без свян, защото сам вярва в лъжата си, тъй като няма чувство за реалност; или съзнателно лъже, защото… лъжата е позволено средство в борбата за свобода, макар че не е чел Макиавели.

Поне към Ботев е трябвало да бъде искрен, честен и точен, когато му докладва за въстаническата готовност на българския народ. Затова той не може да не носи своята историческа отговорност!

Когато на българска земя никой не посреща четниците с добро, когато те преминават през селата покрай затворени врати и прозорци, когато никой не попълва редиците им, когато никой не им дава храна и подслон, с много болка и с пълно право Ботев обвинява Обретенов и Апостолов:

— Това ли ви е народът, който ни очаква с отворени обятия?

Недоволни и разочаровани са и четниците. И стрелите си те отправят към войводата. Щом е тръгнал да ги води, той е трябвало всичко да знае и всичко да предвиди. Те не знаят как той им е станал водач; а и да знаеха, не се знае доколко биха могли да го извинят…

Сам Обретенов е сред четниците. Той слуша техните разговори, той узнава за техните недоволства и обвинения към водача и народа. Въпреки това, по-късно пред войводата Ботев той иска и настоява борбата да продължи на изток към Сливен.

Никола Обретенов е един непоправим политически фанатик!

 

Прометеевската трагедия на Христо Ботев

 

Ботев не е същият Ботев отпреди осем години. Той вече има житейско и революционно минало, което му обезпечава една по-точна преценка на политическата ситуация.

Той е приятел на Левски и член, а след това и председател, на Централния революционен комитет в Букурещ. Приел е изцяло новата идеология и тактика за НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ чрез пълна подготовка, организация и въоръжена борба на целия български народ, на самия народ, без да се разчита на помощта на чужди държави, които биха дали помощ в защита на собствените им интереси. Левски и Ботев са отрекли отдавна дейността на отделните чети.

Апостолите от самоназначилия се Гюргевски революционен комитет обявяват въстанието през пролетта на 1876 г. Българите в Румъния решават да помогнат с чети на въстаналите в България. Търсят се войводи с революционен опит и утвърден престиж, които да оглавяват четите. Поканен, П. Хитов отказва, защото знаел, че Старият Филип Тотю също се отказва. През тази година на Балканите няма да има военни събития от международен мащаб.

С четите? Дейността им е капка в океан.

— Борбата срещу разкапаната Турска империя е възможна и успешна, стига народът да въстане! — проповядват апостолите.

За момента това, разбира се, не е вярно. През изминалите десет-двадесет години в Турция се правят административни, военни и социално-финансови реформи, политическото и икономическото й положение се консолидира както вътрешно, така и външно. Сам, невъоръженият български народ не може да повали една империя с модерно въоръжена войска.

Въпреки това новините от България са, че народът се готви да воюва. Не анонимно, не безадресно, а лично на Ботев апостолите Обретенов и Апостолов докладват „какво са вършили през зимата, как народът се подготвя да въстане като един човек“…

Четата е сформирана. Тя има състав, дрехи и оръжие. Няма си само войвода. Притиснат от събитията, на които вече никой не може да даде заден ход, Ботев заявява, че ще стане войводата.

Христо Ботев е един голям поет, един голям революционер и една голяма трагическа фигура… Той е с ясното съзнание за безсмислието на своя жест; но иска да бъде с народа си, макар и на кладата му!…

МОРАЛНО ВЪЗВИСЯВАНЕ И ПРОМЕТЕЕВСКА ТРАГЕДИЯ НА ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРИН!

 

Политика и ублийства

 

Никола Обретенов, Георги Апостолов, Димитър Тодоров и Иван Пенев решават да не съобщават за смъртта на Ботев. Ние трябва да решим да не се съмняваме в онова, което те са извършили.

За историята са необходими истини, за да бъде тя поучителна и полезна за поколенията. Тя не се интересува толкова от физическия убиец, колкото от самото убийство като обществено, социално и политическо явление на обществото.

Кой е убил Ботев? Според нас най-вероятната от всички вероятни хипотези е, че е бил човек от групата на четиримата. Тя не е образувана случайно. Тя е група на Обретенов, тя не е група на Ботев!

Никола Обретенов е със самочувствието на равен на Ботев. Той има продължителна революционна дейност, той е член на Гюргевския централен революционен комитет, той е апостолът на Софийски окръг, той е един от организаторите на четата. Георги Апостолов е неговият неотстъпен помощник. Петър Херцеговинът е професионален революционер; Сава Пенев и Димитър Тодоров са тръгнали след Обретенов…

За тях, а и другите четници, Ботев им е един съвременник — един революционер като тях — пръв между четниците, избран за войвода.

За нас? Главата не може да побере мисълта, че българин може да стреля срещу титана Ботев.

Убийството като средство за осъществяване превъзходството на собствената им идеология не е чуждо на нашите революционери. По решение на Ловчанския комитет Димитър Общи убива дякон Паисий само защото бил за мирната и легална борба на нашия народ — за българско осъзнаване по всички български земи и национално обединение чрез църквата, просвещение и икономическо превъзмогване. На Бенковски е възложено да убие Любен Каравелов, задето не е предал архивата на неуставно образуван нов революционен комитет.

Началото бе поставено.

По-късно това средство ще се използва все по-често за разправа с политическите противници.

Политическите убийства у нас — със или без присъди — прераснаха в масово обществено явление. Народът прие това равнодушно, като ежедневие.

За изтичащата национална кръв никой не правеше счетоводни записвания…