ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ И ХРИСТО БОТЕВ ЗА РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ НА XIX ВЕК

Преди време имахте възможност да се запознаете с една почти апокрифно разпространявана статия на Георги Сава Раковски - „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, писана през 1861 г. Публикувахме я с двата предговора – този на Захари Стоянов от 1886 г. и другият на акад. Михаил Арнаудов от 1922 г. Тя не беше намерила до тогава място в събраните съчинения на Раковски. За нея, акад. Димитър Косев в часовете по проблеми на Българското възраждане в Софийския университет мимоходом отбелязваше, че е публикувана след смъртта на Раковски само в годините, когато сме били или във война с Русия, или когато не сме имали дипломатически отношения. Оставаше ни само да четем, това което цензурата позволяваше, тъй като тази брошура не можеше да се намери, нито в Народната библиотека, нито в антикварните книжарници.
Още от деца бяхме възпитавани в любов към нашия „двоен освободител“. Знаехме почти наизуст Тургеневото „В навечерието“, като го изучавахме не само в часовете по литература, но и в часовете по руски език, като се държеше специално на определени пасажи от него.
Спомням си времето, когато беше претопена книгата на проф. Николай Генчев за Русия и Българското възраждане, а той беше публично руган от руски и удобни български историци на един от конгресите на Българското историческо дружество през 70-те години в най-голямата аудитория на Софийския университет.
В събраните съчинения на Любен Каравелов и Христо Ботев цензурата също беше изхвърлила опасните им статии за руската политика към българите, както по църковния въпрос, така и по просветното движение и революционните борби. Тези им статии бяха не само, че непознати, но и недостъпни. С тях можахме да се запознаем само от фрагментарните им публикации в различни издания, а цялостните им текстове станаха известни след предприетото им отпечатване при фототипните издания на възрожденските вестници на водачите на революционното движение.
С две от тези статии, излезли изпод перата на Л. Каравелов и Хр. Ботев, но отпечатани във вестниците „Независимост“ и „Знаме“ като редакционни ще имате възможност да се запознаете. Едва ли сте чели по-сериозна и аргументирана от статията на Л. Каравелов, който подлага на критика ширещите се славянофилските идеи в Русия и опита да бъде заличена националната идентичност на всички славянски народи, освен руския, като на едно от първите места е българският народ. От нея става ясно, че водачът на българското революционно движение след смъртта на Г. С. Раковски е изключително добре запознат с модерните за времето си учения по националния въпрос.
А статията на Хр. Ботев определено е едно продължение на посочената по-горе статия на Г. С. Раковски за преселението на българите в пределите на Русия през 60-те години. От нея се вижда, че очакванията и пророкуванията на Раковски вече са се сбъднали и нашите сънародници в руската част на Бесарабия са подложени на най-жесток режим и тормоз, дори докарани до робското положение на българите в Турция.
Статиите ще имате възможност да прочетете в техния автентичен вид, без каквато и да било редакция и осъвременяване, а само със замяната на остарелите и неизползвани днес букви. Ще се убедите, че думите и езикът на нашите водители е все още близък и актуален.

Цочо В. Билярски

№ 1

Статия от Любен Каравелов

Букурещ, 20 юли  1873 г.


В Россия съществуват две съвсем противоположни убеждения за восточните дела. Първото убеждение говори, че сла вянските племена в Турция и в Австрия тряба да добият своя самостоятелност и да заключат тесен съюз с Россия, която е обязанна да бъде тяхна покровителница и съюзница. „Славянските пле мена в тие две господарства, говорат истинните русски патриоти, тряба да състават две федерации, които ще да са намират под покровителството на Рос сия. Австрийските славяне ще да състават едно цяло; а турските – друго цяло. Панславизмът е празна мечта." На тие русси отговарят московските славянофили със следующите думи: „Сичките сла вянски племена тряба да състават едно цяло и да преклонат колената си пред своята по-стара сестра Россия.“ Преди малко време един от най-яростните славянофили г. Викентии Макушев (гл. „Голосъ“, 178) отговаряше на г-на Палацки, за неговата статия в „Реформа“, следующето: „Ако ние подаваме ръката си на славянските племена, то никак не мислиме да ги покориме, да ги погълнеме и да унищожиме тяхната племенна особенност (а не народност, като неправил но са изражава г. Палацки). Чехска на родност няма така също, както няма и баварска или саксонска, венециянска или неаполитанска. Както немците или италиянците съставляват един немски или италиански народ, така също и славян ските племена съставляват един славян ски народ или една нация.“ И така, г. Макушев ни доказва, че на тоя свят не съществуват ни чехи, ни поляци, ни сърбе, ни българе; а съществува само "матушка Россия“, която не ще ни да знае за племенните особенности на своите „ни щожни“ славянски братия. Разбира са, че подобни думи би биле оскърбителни за славянските племена даже и в такъв слу чай, когато би ги изсказал някой немец или някой грък; но г. Макушев е руссин, славянофил, православен и учен човек, т. е. той е професор в Киевският университет. Истина казваше А. Герцен, че множество учени хора са длъжни на Михала! Ако гореказаниите думи да беше изрекал някои прост и необразован човек, то умните хора би го при числите в числото на лудите; но тие са изречени от един професор, който е обязан да приготви знающи и разсъдителни граждани и който са счита за прогресист. Но както и да е, а г. Макушев с два реда, – само с два, – унищожи толкова славянски народности, които са съществувале цели хилядолетия! Да са обясниме. Ние мислиме, че между славянските племена ще да са въдвори братско споразумение и тесен съюз са мо тогава, когато сяко едно племе бъде независимо и когато сека една народност уварди своите племенни отличия. Друго яче са не може. Ако г. Макушев обича своите русски особенности и ако са гор дее със своето русско име, то и секи други славянин, т. е. секи чех или българин е длъжен така също да защищава своите племенни особенности и да варди своето собственно огнище. С една дума, сяка една славянска народност е длъжна по-напред да нареди своята собственна къща; а после вече да мисли за своето родство с това или с онова славянско племе. Българинът тряба да бъде по-напред от сичко българинът, сърбинът – сърбин, чехът – чех, руссинът – руссин; а после вече да яват на светът, че тие са и славяни. Но г. Макушев ни разсказва, че баварците, саксонците и пруссаците са немци. Това е така, но шведите не са немци. Ако Неапол и Сардиния са съставиле едно цяло, то Италия, Испания, Португалия, Фран ция и Ромъния никога няма да състават друго цяло. Тие четири романски наро ди могат да заключат настъпателен и отбранителен съюз против пангерманизмът, против англо-саксонците или против славянските племена; но никога не могат да станат един народ и да са управляват от една династия, защото французинът няма желание да пожертвова своята французска особенност за любовта на испанците, а италиянецът няма намерение да пожертвова своето име за любовта на ромънинът. Наполеон I. испита сичкото това практически. Ни у една народност, ни в едно господарство той не е срещал такава голяма опозиция, каквато срещна в Испания. В другите господарства Наполеон беше длъжен да са бори с войските; а в Ис пания – със самият народ. И така, славянските племена могат да бъдат съюзни само тогава, когато сяко из тях бъде независимо или когато секиму са дозволи да управлява своята къщица по своята собственна воля; с една дума, сла вянските племена само тогава ще да бъдат славяни, когато руссинът са остане руссин, чехът – чех, а българинът - българин. Ние са съзнаваме, че ме жду някои славянски племена съществува глупаво, ситно и ненужно религиозно, по литическо или историческо разделение и че подобно разделение не треба да бъде; но това са отнася само до оние славянски племена, които са една народност или една фамилия. Така, например, сърбете, хорватите, черногорците и босанците съставляват един народ или една народ ност, защото говорат един език и за щото имат еднакви нрави и обичаи; че хите, моравците и словаците съставляват друга народност; а руссите, мало-руссите и бело-руссите – третя народност. Между руссинът и мало-руссинът съще ствува по-голямо разстояние, нежели меж ду сърбинът и словенецът; а между полякът и чехинът съществува по-малко различие, нежели между българинът и руссинът. Ако г. Макушев е добар филолог, то сичкото това одавна вече му е известно. Ние мислиме, че панславизмът е възможен, – барем приблизи телно, – сама тогава, когато австрийски те славяне, т. е. чехите, моравците, слова ците, лужичаните и поляците състават едно независимо цяло; сърбете и българете – друго цяло; а Россия – третйо цяло. Разбира са, че тие три цели тряба да имат между себе си споразумение и да са съветоват за някои общи дела. Освен това, сека една народност, която влазя в съставът на това или на онова дело, треба да уварди своите племенни особенности и да остане независима в сяко едно отношение. Треба да кажеме и това, че гореизложенното наше мнение не е нищо друго, освен една теория. Единственното добро, което са в състояние да ни направата днес нашите русски братия, са състои в тяхното съчувствие кам нашата политическа свобода и кам на шата племенна особенност. Помогнете ни да свалиме от шеите си турското и нем ското иго; развежете ни ръцете и дайте ни възможност да добиеме своя собственна воля; докажете на Европа, че нямате задни мисли и че са ръководите от чисти побуждения; най-после, докажете ни сво ето съчувствие и своето братство практиче ски, – и вие ще да намерите нелицемерни братия и яростни съюзници. „Соловья баснями не кормятъ“, говори русската по словица. Ограбенният, погазенният и полуубиенният народ не е в състояние нито да помисли ни за „великите славянофилски идеи“, ни за „Аксаковските брат ства", ни за Катковската „общеславянска литература.“ Нека ни бъде дозволено да кажеме, че празните филологически теории, славянофилските азбуки и Погодиновските послания не само че не облегчават поло жението на поробенните славянски народности, но причиняват им положителна вреда. Г. Макушев е пътувал по сла вянските земи и познава твърде добре то ва критическо положение. Гръцките шар латани и турските кесиджие и без тео риите на г. Макушева приследоват твър де енергически „несъществующите“ русски пропаганди, които, по техните думи, са са появиле и над камак, и под камак. Но да оставиме това и да продължиме своето обозрение. Ако чехите, за любов на г-на Макушева, са откажат от своята народост, то другите славянски племена нямат подобно намерение. Ние, българете, обичаме руссите, но още повече оби чаме сами себе си; ние са радваме на русските успехи и на русското величие, но в това също време желаеме да бъдем свободни и независими; най-после, ние сме готови да защищаваме общеславянските интереси, но желале би по-напред да защитиме сами себе си. Нашето днешно положение е такова, щото народът не може да мисли ни за племенно родство, ни за славянофилство; а ако е сичкото то ва така, то той (народът) е готов да са хвърли на шеята сякому, който му по даде каквато и да е помощ и който по желае да облегчи неговото горчиво съще ствование. На гладният, на жедният, на убиенният и на нещастният не требат никакви теории и никакви платонически съчувствия. Политиците говорат, че дне шните времена са практически, економически и егоистически. Ние им вярваме. Българският народ са бори с Фанариотските злодейци и старае са да спаси вярата си и народността си; а русските богослови му разсказват, че петйото пра вило на 7-ят Вселенски събор говори, че овцете треба да са покоряват на въл ците; българският народ влече турско то иго и старае са със сичките си сили да облегчи своето положение; а г. Макушев му предлага своята младоженска десница, и калесва го на свадба; най-после, българинът са бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите русски братия му казват, че български народ не съ ществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира са, че „ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни.“
Публ. във в. „Независимост“, г. III, Букурещ, 21 юли 1873 г., бр. 44, с. 346-346.

№ 2

Статия от Христо Ботев

Букурещ, 4 април 1875 г.


– Жалостни слухове достигат до нас из русска Бессарабия, т. е. из оная обетованна земя, в ко ято една част от нашият народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, как то и на сяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварският деспотизъм! „Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат. виждате ла вие край на българ ските страдания? В Турция ни мъчаха и предаваха едно време като скотове, а днес душат сяко едно стремление кам човечески живот; в Ромъния ни преследваха и продаваха на Турците, а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат сяко едно средство за съществование; Сър бия ни е лъгала със своият шарлатанствующи патриотизм в продължението на сичкото свое съществова ние и още дълго време ще да ни лъже и ще да са по лзува със силите, с доверието и с глупостта на на шите неразбрани патриоти; а Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българск ите колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност“ и, когато ние пожела хме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от то ва намерение. Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село (?) казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял“, не остави ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея! Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има пра во да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. – Пъ рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Пр авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъ на в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входът на сичките български вестници в държавата и целта на това е "да са не раздражават духове те.“ Видите ли какви прекрасни мери употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменници и едноверци? Какво ще да кажете против това?“ – Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив когато ние със своето воловско търпение в сяко едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай душо, черней кожо!“ е девизата на нашият живот.
Публ. във в. „Знаме“, г. I, Букурещ, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51.