Морето ми го отне

Току-що разведена, отидох на почивка с надеждата да забравя болката и унижението от обидите на бившия ми вече съпруг по време на делото.
Наех бунгало край морето, защото не исках край мен да се мяркат много хора. От години не бях ходила никъде сама и се чувствах спокойна и волна като пеперуда.
След ден в съседното бунгало се настани някакъв мъж. И той като мен беше сам. Като се има предвид, че всички мъже са женкари, реших, че и този е тръгнал на лов. Неусетно как обаче, по комшийски, започнахме сутрин да си пием кафето заедно, а вечер сядахме на ракийка и салатка. От разговорите ни стана ясно, че сме си сродни души, дошли тук да се отърсят от натрупаната болка.
Дамян не беше красавец, а по-скоро грозноват, но много интелигентен и духовит мъж. Отдавна не бях се смяла така от сърце. Той умееше да ме развеселява, когато съм тъжна. Познаваше спасителя и денем играехме карти, заравяхме се в пясъка и се пръскахме с вода като деца, въпреки че бяхме по на 40 г.
Една сутрин вратата на бунгалото му не се отвори. Знаех, че ходи рано да плува, затова напълних чашките с кафе и зачаках, но Дамян не идваше. Тръгнах към плажа с надеждата, че се е запилял някъде при Миро - спасителя. На брега се бяха струпали хора и разбрах, че нещо се е случило. Сърцето ми лудо заблъска и аз приближих тълпата. На пясъка лежеше безжизненото тяло на Дамян. Погледнах Миро с питащи очи, но той само поклати глава.
Заплаках неудържимо, сякаш слънцето се скри завинаги зад хоризонта. Така и не разбрахме как се е случило - та той беше отличен плувец! Прибрах се в бунгалото и си стегнах багажа. Вечерта оставих до брега букет от полски цветя и двете чаши неизпито кафе - на морето, което ми отне една зараждаща се любов.