Петър Волгин: Агресията в ефира се диктува от водещия

Журналистът Петър ВОЛГИН пред Валентина Петкова

След няколко дни журналистът Петър Волгин ще навърши 40 г. Кариерата му през последните 20 години премина пред радиомикрофона и телевизионните камери. Едни харесват предаванията му, други - не. Това, което го отличава като водещ, е чувството му за хумор и липсата на агресивност. Както и налагането на по-интелигентен стил на общуване с публиката. Любопитен щрих от биографията на Петър е, че 10 ноември 1989 г. го заварва в казармата като “враг на народа”. Заедно със своя бивш съученик от Класическата гимназия Атанас Семов, днес депутат от РЗС, замисляли да създадат дисидентска организация в казармата. Реализацията й описвали в кореспонденция помежду си. Писмата естествено били проследявани, а бунтарите - наказани.

- Петьо, днес какви са политическите ти пристрастия, защото слушатели и зрители те обвиняват в какво ли не?

- Аз не съм политически фен, който си е харесал една партия или един лидер и каквото и да направи той, съм готов да кажа - той е Господ.

- И никога не си се увличал по партия?

- Само през 1990 година бях увлечен по СДС. Тогава беше естествено да прегърнеш безрезервно тези, които олицетворяваха свободата, с цялата наивност на тая вяра. Но след това не можеш да се държиш като футболен фен на “Левски” или ЦСКА и да си сляп привърженик. Когато гледаш мач, не е необходимо да мислиш, но в политиката това е задължително. Трябва да преценяваш какво правят едните и другите, за да избереш за кого да гласуваш. Доказателство за това, че не съм фен на една или друга партия, е, че през тези години съм гласувал различно. И когато моите слушатели или зрители ме обвиняват, че съм седесар, бесепар, или че съм от ГЕРБ, не го приемам сериозно. Знаеш ли какво питам началниците, когато постъпвам на работа?

- Какво?

- Искам да знам каква е политиката на медията, какви са насоките, за да преценя дали мога да работя в нея. Ако съм съгласен, си стискаме ръцете, ако ли не, се разделяме. Последният случай на цензура беше през 2001 г., когато при управлението на Иван Костов ме уволниха от БНР заедно с други колеги. В радиото и в ТВ7 не съм имал нито едно обаждане, нито едно указание на принципа “покани този или недей да каниш онзи”, “говори срещу този или не говори срещу онзи”. Аз сам решавам кого да поканя. Така е било до днес, от утре как ще е - не зная.

- Освен за политика не е ли нормално, когато се договаряш с работодатели, да имаш и претенции към парите, които ще получаваш?

- Не, не, за пари никога не говоря. Не мога да се пазаря. Намирам за просташко да кажеш на шефа си: “малка ми е заплатата”. Звучи ми елементарно и неинтелигентно. Смятам, че той сам трябва да види какво правиш и да ти увеличи заплатата. Подобно мислене вероятно е социалистическо, но... Наистина за мен най-важното е това, което работя, да ми доставя удоволствие, да имам творчески комфорт. Ако липсва, колкото и много да ми плащат, няма да приема. Затова присъствието ми в дадена медия е знак, че тя е свободна. Ако изчезна, значи вече не е. Звучи като шега, но е истина.

- Преди години скандализира слушателите с дръзки и нестандартни позиции. Напоследък като че ли стана по-умерен. Това от възрастта ли е?

- Ако човек е един и същ на 20 и на 40 г., това не е принципност, а глупост. Не съм привърженик на комформизма и на това, че с възрастта хората стават консервативни. Да, ти можеш да продължиш да носиш бунтарски дух, но не е задължително да го изразяваш експресивно. Човек може да изказва твърди позиции и без да крещи. И тогава ефектът е по-голям. Не мога да кажа на слушателите си “колко сте тъпи, че не ме разбирате”. Напротив, търся вината в себе си. С времето станах по-толерантен към различността на хората... Наскоро в мое предаване гостува Бойко Василев от БНТ и с изненада установи, че повечето слушатели, които се обаждат, са интелигентни.

- И не се случва да се леят псувни и нецензурни думи?

- Все по-рядко. С времето се научиха, че тука не трябва да се говорят простотии, а смислени неща. Не обичам предавания, в които се разменят реплики като “върви по дяволите”, “ти си простак”, “ти си идиот”. На някого това може да му е интересно и да смята, че се е получило шоу, но на мен - не. Да утвърждаваш простащината, защото носи рейтинг, не е за мен. Предпочитам умни хора.

- Ако трябва да нарисуваш напородопсихологически портрет на българския зрител и слушател, как ще изглежда той?

- Това е човек, който се интересува от политика, който се опитва да види скритите връзки, които ги движат и да си ги обясни. Говорим за политически грамотни хора, които имат познания от последните 15-20 г. Хора, които участват с мнението си в обществения живот.

- Не е ли твърде положителен този портрет? Ефирът прелива от хора, които задават неадекватни въпроси, които са агресивни и цинични?

- Ако водещият се държи агресивно, то тогава ще се обаждат нахални хора. Те някак си се възбуждат от това. Но ако се отнасяш с желание да чуеш техния аргумент, може да се получи диалог. Моята публика вероятно не е най-многобройната, но аз държа на нея. Някои от риалити форматите може да ни изглеждат просташки, но след като се гледат, аз съм последният, който ще каже: “Забранете ги!” Зрителят и слушателят също носят отговорност. Така че да не си измиваме ръцете с телевизиите, че правят отвратителни неща. Те ги правят, защото има кой да ги гледа.

- Професионалните ти успехи не са ли за сметка на личния ти живот? Семейният живот разочарова ли те?

- Това, че се разведох не означава, че съм разочарован. Бракът е нещо, което или се получава, или приключва. А и като погледнеш статистиката и в световен мащаб, съотношението е 50 на 50. Не бива да се обвиняваш: “Какъв съм кретен.”

- А за какво се упрекваш?

- Мисля, че съм мързелив?

- Мързелив с две предавания на живо всеки ден?

- Може още. Постоянно имам чувството, че си губя времето, че това, което правя, не е много смислено. Може би съм развил някаква маниакалност.

- А ваканции, почивка, спорт - не се ли нуждаеш от това?

- Скаран съм с всякакво физическо натоварване. Преди две години ходих на фитнес и установих колко скучно е да вдигам някакви неща. Разбрах, че това не е за мен. Като се уморя от журналистически сюжети, си вземам книжка или гледам филм. Почивката също бързо ми омръзва, няколко дни са ми достатъчни. Това, разбира се, не се харесва на моята приятелка, която смята, че трябва повече да се почива. Аз обаче съм убеден, че е по-добре да се работи.

25.09.09