27.10.2011 от: Мария Дерменджиева
М. Д.: Смятате ли, че медиите създадоха необходимите на гражданите условия за информиран избор?К. А.: Не, в никакъв случай.
Петър Волгин: Съгласен съм с Калина. Но това не се получи случайно и стихийно, като някаква гръмотевица или земетресение. То беше съвсем целенасочена стратегия, естествено провокирана от управляващите, които нямаха интерес от провеждането на сериозни дебати, от задълбоченото обсъждане на проблемите на управлението, на отношенията между президент и министър-председател, между управляваща партия и президент, независимо дали тя го е излъчила или не. Още в самото начало стана ясно, че идеята е да няма дебат. Това беше спуснато като решение отгоре. Този случай за пореден път доказва изключително порочната връзка, която съществува в България между медийни собственици или медийни началници и политиците, които управляват. Разбира се, навсякъде по света хората, ръководещи големите медии, имат връзки с управляващите политици, но при нас тази връзка е на едно много махленско и елементарно равнище. Като че ли самите медийни босове, както на електронни, така и на печатни медии, са се поставили изначално в подчинено положение, т.е. те стоят и чакат какво ще им бъде спуснато отгоре, за да го изпълнят. Може би защото и те, както всички ръководители на някакъв голям бизнес у нас, не са самонаправили се бизнесмени, които благодарение на своя труд, талант, умения, иновации, оригиналност и пр. са достигнали до съответната позиция. Не, те са назначени за медийни началници и медийни собственици и знаят, че ако не изпълняват това, което им се казва отгоре, ще бъдат отстранени. Така че не следва да сме изненадани от поведението на медиите по време на предизборната кампания. То нормално се вписва в картината на отношенията между медиите и политическата власт в страната.
М. Д.: А какво ще кажете за тарифите, по които партии, коалиции и инициативни комитети заплащаха предизборните предавания в медиите? За получилата се заради този „имуществен ценз” неравнопоставеност на кандидатите?
П. В.: Разбира се, че е лошо, когато се окаже, че трябва да имаш много пари, за да участваш в предизборна кампания. Но още по-лошото е, че това не ставаше ясно на публиката. Отваряш един вестник и четеш интервю с кандидата за президент Х или репортаж за посещението на кандидата за президент Y еди-къде си. Тези публикации са сред останалите материали във вестника. Да, отгоре може да има рубрика „Избори 2011”, но никъде не е написано, че това е платена публикация. По този начин не беше възможно да се прави разлика между платената информация и останалите новини и журналистически материали. А това е вредно, защото е лъжа. На практика медиите лъжат хората, които се информират от тях, че този или онзи кандидат е стойностен и затова го отразяват. А всъщност го отразяват, защото им се заплаща.
М. Д: Тук се губи и тънката граница между рекламния продукт и журналистическия труд, след като не е обявено, че това са платени публикации...
К. А.: Според мен това беше най-нелепо за обществените медии, защото те затова се финансират от държавния бюджет, за да защитават интереса на гражданите максимално да бъдат информирани. А в случая тарифите сложиха бариера включително и в обществените медии за много от кандидатите, които са достатъчно интелигентни и имат какво да предложат на избирателите, но по една или друга причина зад тях не стои голяма партия и нужният финансов ресурс. И така те изобщо не се появиха в медийното пространство и обществото не ги чу и видя.
М. Д.: Иронията е, че тарифите за предизборните предавания по БНТ и БНР са установени от Министерския съвет. Изцяло платената предизборна кампания в държавните радио и телевизия беше заложена в новия Изборен кодекс, приет с гласовете на ГЕРБ и "Атака". Тоест това стана по волята на управляващите...
П. В.: Така е. И беше много смешно, когато например Волен Сидеров питаше в ефира на БНТ защо трябва да си плаща. Ама, аланкоолу, ти си бил в парламента, когато се приемаше Изборният кодекс, ти подкрепяше две години управляващите във всичко, което правеха, а сега изведнъж протестираш срещу това, което е гласувано, включително и от твоята партия! Мястото за протеста не е в телевизията, където да се скараш на водещия, че трябва да си платиш. Трябваше да се скараш на Бойко Борисов, на Искра Фидосова и Цецка Цачева. Пред тях трябваше да атакуваш закона, ако искаш да защитаваш справедливостта и правата на избирателите.
К. А.: Бях озадачена и от нещо друго извън неравнопоставения достъп до медиите. От интервютата с кандидатите и от самите дебати. Изговориха се всевъзможни неща. Задаваха се въпроси от рода „подкрепя ли ви половинката”, „горе или долу”, „пасти или хляб”, „имате ли куче”, пиете ли алкохол”, а важните за хората въпроси липсваха. Не знам откъде се получава това нещо: водещите и редакторите ли са тъпи, някакъв страх ли е насаден, та не желаят да поставят сериозни въпроси? Просто не мога да си го обясня. През нощта след изборите на пресконференцията, когато Илиана Беновска повдигна наистина важния проблем за прозрачността и финансирането на медиите, останах потресена от тоталната неадекватност на кандидатпрезидентската двойка Росен Плевнелиев и Маргарита Попова. По физиономиите им си личеше, че това изцяло е извън техния клиширан ресор на говорене. Те са свикнали да говорят на някакъв лозунгов език и извън него просто не могат да мислят. Възмути ме и реакцията на колеги журналисти спрямо Беновска, че защитавала свои лични интереси. Не, тя просто формулира един съществен въпрос, който е част от няколкото важни за обществото теми. И той, разбира се, остана без отговор. Вместо това протестираха срещу нея и я квалифицираха... Докато журналистическото войнство задава единствено подходящите и удобните въпроси и отсреща получаваме само клишета, ние говорим на симбиозен език. Към политиците се отправят само въпросите, на които те искат да отговарят. Това е ужасно, получава се абсолютна дезинформация. За мен е скандално също така заличаването на границата между истинското „жълто”, което го има навсякъде по света, и нормалните медии, тяхното сливане в едно цяло. Това ни поставя под абсолютен информационен похлупак, под който не можем да дишаме. Имам чувството, че тази граница липсва само в България. Необяснимо ми е как и свестни журналисти започнаха да пишат за пари в пошлия стил на „жълтото”...
М. Д.: Искам да насоча вниманието ви и върху още една граница, която се замъгли: границата между пиар агенциите и медиите. Както се разбра от Единния регистър по Изборния кодекс, доста медии са работили с договори за рекламата на политиците и най-вече за управляващите...
П. В.: Дори да не са сключили договор номинално, тези медии изпълняват функциите на пиари – правят съответно добър пиар за управляващите и лош пиар за техните опоненти, което също е много лошо. Ето, в един от жълтите всекидневници тези дни имаше сигурно четири материала срещу Меглена Кунева. Тоест политическата атака не се води със средствата на легитимния дебат и аргументите, не се води на ниво състоятелност на идеите, а на терена на някакви лични или битови детайли – колко тежи опонентът, как е облечен и пр. Така се постига допълнително опростачване на аудиторията, защото тя се научава да се интересува само от това. Тя не се стреми да узнае дали кандидатът за президент иска да има повече правомощия и точно в кои сфери, за нея по-важно е колко гаджета е имал той преди 20 години, дали е пушил трева... Но явно за хората, които пишат и публикуват подобни текстове, опростачването на аудиторията няма никакво значение, стига те да си изпълнят политическите поръчки. Нашата „жълта” журналистика само е маскирана като „жълта”, тя всъщност е политическа журналистика, която удря чрез „жълтото” по опонентите на своите поръчители.
К. А.: „Жълтата” журналистика просто е удобно оръжие в ръцете на управляващите в момента, но това според мен е страшна бомба със закъснител. Управляващите трябва да знаят, че е много вероятно, рано или късно, същото това оръжие да се обърне срещу тях.
М.Д.: Като говорите за управляващите, ГЕРБ заявиха, че финансират предизборните си кампании от своята държавна субсидия, т.е. с парите, взети от вас, от мен и останалите данъкоплатци. И на практика с тези наши пари се финансират медиите, включително и „жълтите”, които не само изпълняват пиарски политически поръчки, но и както казахте, „опростачват аудиторията”... Е, ако ни попитат, едва ли всички ще сме съгласни така да се харчат парите ни. Това поставя, разбира се, и другия въпрос – доколко е редно политическите партии в България да се субсидират от държавата с парите на данъкоплатците. Затова мисля, че у нас проблем не е само финансирането на медиите, но и на партиите.
П. В.: Невъзможно е да имаш партия, която да няма зад гърба си стабилен финансов ресурс. Колкото и тази партия да е радикална и срещу статуквото, тя не може да възникне от нищото. Дори и т.нар. антисистемни партии, които се появяват понякога, не са истински, те са проекти, създадени в някакви кабинети с цел да изобразят антисистемност и всеобща опозиционност. Затова са ми смешни възгласите, че тази или онази формация олицетворява гласа и волята на гражданското общество. Няма такова нещо, след като ти нищо не можеш да направиш, колкото и да си интелигентен и добронамерен, ако зад теб не стои значим бизнес, политически и всякакъв друг ресурс. Обикновено в тази връзка се цитира кампанията на Обама, който събрал милиарди долари от граждани. Сигурно е така, но ако не бяха другите големи, които го подкрепиха, само с тази сума нищо нямаше да постигне. Същото е и в България. Нищо не може да се финансира единствено с доброволни суми от граждани, трябва да имаш друг стабилен ресурс зад себе си.
М. Д.: Откъде у нас може да дойде такъв ресурс?
П. В.: Трудна работа. То е като с медиите. Човек не може да направи телевизия или вестник със заем от ДСК или с ипотека на жилището.
М. Д.: Може да го направи обаче с кредит от банката на Цветан Василев...
П. В.: Кредит в случая едва ли е точната дума. Всеки, който тръгне сериозно да се занимава с подобно нещо, трябва да е наясно, че ще влезе в такъв тип договорки и зависимости. Затова нека да бъде така добър да не се представя за светена вода ненапита.
М. Д.: От какво се плашат журналистите, та не задават неудобни въпроси? За работното си място ли се страхуват?
К. А.: Имам колега, който работи при Иван и Андрей. Няма опция той по своя инициатива да покани даден политик например. Съществува един отбор от редактори и продуценти, който диктува лайф стайл говорене по всички канали и във всички часови пояси. Ето и БНТ – не знам колко външна продукция е предаването на Денис Ризов, но не може обществената телевизия да прави всеки ден предаване, в което се разхождат жени с розови уши... Обществените телевизия и радио имат много по-сериозни задачи. Озадачена съм от многообразието от предавания, тръгнали по БНТ, които пак са необмислени. В момента Бойко Борисов отнема пари от бюджета на БНР, за да ги даде на БНТ, тъй като там има дефицит. Но дали това е аргументът? Започнах да си мисля, че е опит за намек, за натиск върху радиото. А БНТ не може да си озапти харча заради подобни продукции с розови уши, може ли такова нещо в една обществена телевизия?! Накрая видяхме и качеството на платения дебат... При частните телевизии, които са комерсиални, това може да е оправдано, но не и в БНТ.
М. Д.: Тази предизборна кампания, подчинявайки се на Изборния кодекс на ГЕРБ, заличи разликата между обществените и частните медии в този аспект. Нищо че тарифите на БНТ и БНР бяха по-ниски...
П. В.: От гледна точка на това, че беше платена кампанията, е така, защото това се превърна в основен стимул. Искам обаче да се върна на въпроса ви за страха на журналистите. Трябва да си много богат, да нямаш никакви материални притеснения, за да не те интересува дали рискуваш работата си. От друга страна, мисля, че ако си тотално подчинен на този страх, ако това е единственото, което те вълнува и за което разсъждаваш, дали да зададеш някой остър въпрос, или да кажеш нещо неудобно за съответната политическа централа, ти сам себе си обезценяваш, сам себе се превръщаш в слуга. А така престават да те уважат и тези, които интервюираш. Забелязал съм, че колкото си по-остър и критичен, разбира се, не гаменски и просташки, а умно остър и умно критичен, толкова повече отсреща има някакъв респект, дори и да не те харесват и да не им е приятно това, което казваш. И това е своеобразна защита за хората, които работят в медиите. Много по-силна защита, отколкото да си навеждаш главата непрекъснато и да ти се привиждат някакви саби, които отгоре танцуват.
К. А.: За мен обаче цензурата е на много по-високо ниво. Ще дам пример със себе си. Работя на свободна практика, обаждат ми се от различни вестници, пиша. Предложих на три вестника да разработя темата за шистовия газ. Отказаха. Единствено в БНР успях да изразя своята позиция. Разбира се, не съм специалист по шистов газ, но тези медии не поканиха и експерти за мнение. А въпросът беше да се повдигне дебатът по важните въпроси и той да тръгне по медиите преди изборите – за ГМО, за шистовия газ, за АЕЦ „Белене”... Това са поколенческите проблеми, за които трябваше да се говори, защото от тях зависи бъдещето ни. Но те отсъстваха, както впрочем и останалите политически проблеми, които можеха да бъдат обсъдени. Впечатли ме обаче фактът, че цензурата идва отгоре, вместо да поръчват статии за шистовия газ, искат да се пише за „хахо-хихи”. И не само във въпросните вестници. Виждам и в другите какво се пише. Все по-жълти стават. Според мен това се диктува отгоре, сбъркана е схемата. Смята се, че единственото, което задължително продава, е низкото, пошлото, забавното в най-кретенския му вид (защото и нещо умно може да е забавно). И в крайна сметка хората остават дезинформирани.
М. Д.: Да, това е удобното оправдание – че хората искат такива медии. Но дали е така?
П. В.: Много е сложен въпросът каква част от публиката търси жълтото. Според масовите издатели тя е 99%, а само 1% иска нещо по-интелигентно.
М. Д.: Което обаче не стига, за да се покриват разходите на едно издание. Ето го оправданието.
П. В.: Въпреки това си мисля, че има все пак достатъчен брой хора, в чието добро информиране си струва да се инвестира. Има смисъл да се инвестира те да научават повече, да им стимулираш мозъците да мислят. И съм сигурен, че ако се появят такива издания, такива телевизии дори, те ще имат публика. Не са малко онези, които не намират на пазара това, което искат да четат, защото го няма. А може да го има, ако се появят стратегически мислещи с 5–10 години напред издатели или инвеститори. Това е смисълът – не да виждаш само до следващите избори, а много по-надалеч. Съществува освен това едно общо недоверие, че ако говориш или пишеш нещо умно и смислено, то няма да срещне никакъв отклик отсреща. Пак ще кажа, че това е невероятно подценяване на стабилна част от аудиторията. Тоест нека бъдем малко по-отворени към този тип аудитория. Не можем да си казваме, че всички българи са тъпи и затова ще им предлагаме само тъпи зрелища, вместо да им разказваме за писатели, философи и други по-стойностни неща. Това е грешна позиция. Със сигурност има българи, които не се интересуват само от гаджето на Ивана...
М. Д.: То затова чувам все повече хора да казват, че не четат вестници, не гледат българска телевизия и черпят информация само от интернет...
К. А.: Въпреки всичко обаче телевизията е най-силната и най-масовата медия и облъчването е тотално. Оттам и резултатът от това, което правят ръководителите на частните телевизии тук, е фатален. Просто се чудя как не се появи един държавник, който да има искрена национална цел и да каже, че ще създаде условия постепенно да се създадат и сериозни медии. Могат да се договарят за машинации, за далавери, а не могат да се договарят да има и стойностни предавания за книги, за театър, за изкуство, да има публицистика...
М. Д.: Факт е, че и публицистиката умря...
К. А.: Ами, веднага се възразява, че има сутрешни блокове. А тези сутрешни блокове са се превърнали в абсолютно същата псевдожурналистика.
П. В.: По времето на бившия кмет на Москва Лужков в града имаше страхотен бум на театри, кина, книжарници. Лужков може да е олигарх, но това беше неговата политика – позволяваше на местните величия да правят пари, но срещу някой и друг милион за култура... Явно има начини дори и в такива условия. Трябва обаче да си убеден, че е важно как възпитаваш бъдещите поколения, за да не бъдат лумпени, които да крещят „циганите на сапун”... Нужни са държавници с визия за бъдещето, с усет.
М. Д.: Да се върнем на медиите и властта у нас. Ще се промени ли нещо след изборите в техните отношения?
К. А.: Бойко Борисов има ужасно удоволствено присъствие в медиите, такова беше и преди да стане министър-председател. Медиите си го обичаха. Но вече през властта той упражнява много по-сериозен натиск и се договаря. Обществените медии може би все още са извън схемата на неговия контрол, поне мен досега никой не ме е цензурирал. Ако след тези избори обаче се абсолютизира властта, подозирам, че ще има опит за натиск и върху обществените медии. Макар че имам чувството, че БНТ още със смяната на ръководството се предаде, за разлика от БНР. Възможен е и друг вариант: в суетата наистина да разбира демокрацията Бойко Борисов да остави някакви свободни медийни островчета, които да не закача. Защото в крайна сметка е съвсем достатъчно най-силните медии, които формират общественото съзнание, т.е. трите национални телевизии, да работят за него. А това вече е факт.
П. В.: По аналогия на Путин, който не закача няколкото опозиционни вестника и радио „Ехото на Москва”. И когато го питат защо в Русия медиите са под контрол, той отговаря, че това не е вярно, че има цяло опозиционно радио. Все пак е хубаво, че ситуацията днес не е както беше преди 20 години, когато имаше само едно радио и една телевизия. Сега властта в България, дори и да се абсолютизира, както Калина казва, мисля, че много трудно може да запуши всички канали на информация. И още нещо: ако ГЕРБ в неделя спечелят президентските избори, това ще бъде най-директният път към техния край. Защото в България се е доказало, че колкото повече власт имаш, толкова по-бързо партията ти се скапва. Главозамайването от успехите при нас действа страшно бързо. ГЕРБ ще се сринат много бързо, когато нямат противовес, когато няма друга власт, която да им противодейства и да ги държи в кондиция. Това е естествен и обективен процес, но те явно не го разбират.
Калина Андролова е икономист по образование. Работила е като радиоводеща. Била е колумнист във в. „Новинар” и в. ГЛАСОВЕ, главен редактор на сп. L’ЕUROPEO. В момента е журналист на свободна практика и коментатор в предаването „Деконструкция” на Петър Волгин по БНР.
Петър Волгин е завършил българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е автор и водещ на предаванията „Без контрол” и „Дим над водата” по БНР. Водил е авторското телевизионно предаване "Вярно с оригинала" по телевизия "TV7". Автор е на няколко книги: "Медиен апокалипсис" (2000), "Лудница" (2004), "Неудобните" (2004). Съавтор е в "Съвременна българска енциклопедия А-Я" - GABEROFF, 2003. В момента е част от редакторския колектив на обедното предаване на БНР "12+3". Автор и водещ е и на предаването „Деконструкция” по БНР.
Няма коментари:
Публикуване на коментар