Мразя хората, мразя живота си...

Тя седеше на пейка пред транспортната болница и с огромния си задник беше запълнила половината от нея. В едната си ръка държеше кифла, с другата крепеше чанта, която изглеждаше много малка на фона на тялото й. С пръстите си отчупваше от време на време микроскопични хапки, слагаше ги в устата си и бавно, с усилие дъвчеше. Пред нея, направо на тревата, стоеше мургаво хлапе, следеше с поглед как чупи трохички и ги слага в устата си и преглъщаше на сухо. Жената го гледаше право в лицето, от време на време ръката й внезапно мяташе парченце към него, а то невероятно сръчно улавяше залъка и мигом го пъхваше в устата си. По едно време тази игра омръзна на едрата дама и тя с крак бутна хлапето.

- Махай се! Хайде, махай се!
Детето се дръпна, така че да не може да го достигне и отново се отпусна на сухата трева. Жената повече не му обърна внимание. В един момент момчето се обърна и видя на входа на болницата друга, много по-слаба жена, която бавно се запъти към малкото магазинче. То затърча към нея, каза й нещо, като я дръпна за ръката и посочи магазинчето. Тя се понаведе, хвана го за ръка и го поведе със себе си. Едрата госпожа започна да ги следи с поглед. След малко двамата се появиха - той с по една кифла в ръцете си, а тя с чашка кафе, и се запътиха към пейката.
- Не искам при тая леля - каза хлапето, - тя одеве ме ритна.
- Не си разбрал, сигурно с нещо си й попречил. Не виждаш ли, чe трудно се движи?
Хлапето се втренчи в едрата дама на пейката и като обърна главата си изцяло към другата попита:
- Защо е толкова дебела? Аз видях, яде по много малко...
- Сигурно е болна от нещо.
Колкото повече наближаваха към нея, толкова детето забавяше крачки.
Младата се настани в самия край на пейката, другата дори не се помръдна. Без да поглежда съседката си, дебелата попита:
- Защо му купуваш? Така ги учат, да просят.
- Не му давам пари, купих му кифли и вижте как яде, дете... Ако му дам пари, ще му ги вземат.
- Като не занесе нищо, ще го набият. По-хубаво му дай стотинки, да не го тормозят...
- Е, може пък да му се размине.
- Не се разминава, никога - каза бавно дебелата, - боят на никого не се разминава... Рано или късно все си патиш - виновен-невинен, все тая.
След малко мълчание, в което двете жени скрито се оглеждаха взаимно, новодошлата попита:
- Имате ли деца?
- Нямам и няма да имам. Едно време исках и щях да го родя, но онова животно, мъжът ми, ме преби и пометнах. После кажи-речи всяка година забременявах и всеки път абортирах, спонтанно. Казаха, че нещо съм се повредила, като ме ритал. Не ги задържах. Нямам деца, - повтори тя - нямам и не ги искам. И знаеш ли защо го направи? За да си излее яда. Работеше в железниците и като почнаха да съкращават, той беше от първите. Два дни не беше се прибирал. Като зяпнах да му се карам, че го нямаше никакъв, той се развика, че сега ще си стои в къщи денонощно, защото аз ще тичам на улицата да се чукам и да го храня. Пиян беше. И аз се развиках и стана каквато стана. Тогава не бях такава, кръгла като тиква. Бях като тебе, нормална жена. Ама като се сбихме, щото и аз бая удрях, стана белята. Пометнах. Докато лежах в болницата плачеше до мене, и всеки път като помятах, плачеше, ама каква полза?!
- Къде е сега?
- Умря. Две години се мота от работа на работа, после за повече пари се хвана на строеж, ама не беше за строител. На втората година падна от скеле, преби се. Умрял веднага. Барем той не се мъчи...
- Ами ти? Ти от какво живееш сега?
- Работих, каквото ми паднеше, продавах на пазара зеленчуци и месо, по сергии продавах дрехи, по къщите чистех, по фирми, на бензиностанция работих... Абе бачках, не крадях...