(есе)
Когато, забързан на някъде, вървиш по сенчестите тротоари на оживения град и слънцето нежно гали лицето ти чрез малкото заблудени лъчи, успели да се промъкнат през величествената корона на кестените, заслушвал ли си се в ангелогласния хор на птиците, намерили своята звездна сцена сред заплетените клони на разцъфналите дървета. Ако си го чувал, то значи всички думи в иначе толкова красивия ни език остават бледа сянка пред мощната, всевластна сила на природата, която само чрез песента на едно толкова прелестно създание, каквото е птицата е дала най-ярката дефиниция за свобода. Тази, която не се чете чрез очите, а се усеща чрез сърцето, чрез песента на свободата, чрез звуците на волната птица. Но ако не си се заслушвал, то май е време да се замислиш върху това какво имаш, какво искаш и колко много можеш да постигнеш , защото свободата е право, а не привилегия и ако искаш да полетиш, просто трябва да разтвориш криле. Ние сме дарени с щастието да бъдем свободни в мисълта си, също както птитиците в небосвода.
А какво е птицата, ако не символ на свобода, на волност, нейното владение е необятният небосклон, но човекът я е затворил в клетка и дори да я обсипе със злато, да я храни с просо и да я пои с най-чистата вода, той няма да може да замени това, което майката природа и е дарила, да се докосне до слънцето. Въпреки това, тя продължава да пее със същия огнен жар, както когато е била навън, защото свободата се крие в сърцето.
Човекът е един по-особен вид птица. Неговата свобода свършва там, където той постави границите и. А тези граници непрекъснато се свиват, дали от обществото, дали от предразсъдаци или от съдбата, докато в един момент не ни остане никакво пространство и единственото ни желание е да избягаме от самите себе си, да счупим оковите на собственоръчно направената си клетка и да отлетим. Но накъде? Човешкият свят е така добре замесена каша от какво ли не, че веднъж изцапаш ли се, петното никога не може да се заличи, а дори и да престанеш да му обръщаш внимание, винаги ще се намери някой, който да те сочи с пръст.
И все пак трябва да поемем на някъде, защото останем ли, слабостта ще ни погълне, ще ни обезсмисли, ще ни открадне същността. Пред примирения човек няма переспективи, няма бъдеще, а настоящето е безцелно съществуване. Въпросът на къде да отлетим все още ни мъчи, къде ще бъдем свободни? Граници винаги ще има, просто така сме устроени. Хубавото е, че можем да ги поставим там, където ние решим за добре и ще се наречем свободни, само когато се чувстваме уютно в собствения си свят. А ако някй ден сме притиснати и тези бариери ни пречат да сме щастливи, тогава звуците на сърцето ни ще ни понесат на крилете си и ще прелетим над тях. Защото нашата песен са нашите мечти. Те са ключът, който руши граници и заключва вратата на реалността. Те са пътят към свободата. Тласкат ни, водят ни, окрилят ни и ни спасяват.
Ако все още не си се вслушвал в птичата песен, направи го. Само така ще осъзнаеш колко много си търсил ключа от клетката си навсякъде около теб, а той е бил просто една нотка в сърцето ти. Сега строши границите и отлети към себе си.
Велина Маринова
Няма коментари:
Публикуване на коментар