КОЙ Е ГЕОРГИ-САВА РАКОВСКИ ИЛИ ЗА ЕДИН АСПЕКТ НА ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ САМОИДЕНТИФИКАЦИИ

Елена Налбантова

Отдавна изследвачите на Раковски са отделили група паметници, писани в промеждутък от 25 години и по различни поводи, но имащи за обект личността на своя автор. Обособени като отделна част в том първи на Архива и онасловени “автобиографски трудове”, тук са включени текстове, породени от взаимно изключващи се комуникативни ситуации: показания, две редакции на белетризиран мемоар, дневник, писмо, план, автобиография (Архив на Раковски 1952: 437-505).

Целта на моето писане е да види тези текстове като цялостен и фактически завършен опит за последователно прилагана стратегия на авто-сакрализиране, за установяване на дискурсивна практика, поставяща граници между профанното и поради това недостойно за ословесяване съществувание и парадигмално конструираното битие, палимпсестно разиграващо разнородни идеи за героичното и позволяващо в един бъдещ проект безкрайно пораждане на аналогични екзистенции.

В тъй наречените автобиографични текстове Раковски се старае да открие, оголи и систематизира общите качества, чрез които е възможна героичната личност, т.е. чрез едно пределно моделиране на собствения си живот, чрез една предпоставена телеологичност да опише същността на смислено преминатия житейски път. Да открие общите закони, категориите, оформящи единството и разнообразието на героичната реализация. Така, от една страна, неговият живот е частен пример, но заедно с това и окончателен принцип и именно като такъв го възприемат съвременниците и го осмислят интерпретаторите-историци. Единствен персонаж в неговите автобиографични текстове е героичното, което той структурира посредством субстанциални универсалии и легитимира чрез еквивалентността на паралелизма и повторението. Своята “екзистенциална компетенция” Раковски придобива от екземплярното поведение на непосредствените си предци - от своя вуйчо, “полководец Руский Г. Мамарчов (кой) повдигна в Тернов бунт” и от бащиния си род - “знамянити людие... земали живо участие в народното упълчение против кърджалийте” (Архив на Раковски 1952: 503). В различните редакции на поемата “Горски пътник”, която също носи много автобиографичен опит, екземплумът разширява източниците си, като освен непосредствения родов произход приобщава и всички варианти на своята реализация.

Наред със семейния кръг особено силен идентификационен потенциал за Раковски притежава родното място, като и в този случай той разиграва налагащите се вече във възрожденския дискурс конотации на сакралност. Местопроизходът на рода му е старият град Ракова - “отъчество храбраго Бояна, кой предвождал цар Симеоновое войнство под цариградските стени и е насилил цариградската стена от към Златния Врата крепости”, а веднага след този подвиг “е храбро победил маджарите и продрал е до чехите, от де ся е завърнал с голяма слава” (Архив на Раковски 1952: 501).

Като оставим настрани видимата склонност на цитирания текст да натрупва дискурсивно подчинени сегменти, можем да кажем, че в ценностната скала на Раковски извънмерното проявление обикновено е достойно за похвала и той не пропуска да спомене впечатляващия факт, че преди да бъде разорен, Раково е “било голям град и имало четиристотин дюгени”. Същият усет му подсказва, че дядо му Съби “е бил... знаменит търговец, който е търгувал с Брашово и с Цариград”. Така всъщност Боян и Съби - отдалечени помежду си от няколко столетия и свързани единствено чрез името на Раково, набавят на разказвача¹ не само притежание на цялото българско историческо време, но и на едно внушително пространство, усвоено чрез различни, но неизменно оценявани като житейски подвиг, деяния. Приемането на селищното име за име на личността за Раковски безспорно има смисъла на присвояване на тази хронотопична протяжност.

Всъщност Раковски се възползва от една изключителна процедура, традиционно отредена за персонаж с инициационни функции, като сам си изработва име, товарейки избора с точно определени смисли. Отначало за целите на приобщаването си към общността на даскал-Райновите ученици, но и като следва вече направеното от баща си, той транссубстантира рожденото си име Съби, разпознавано като българско, в Сава и така преминава прага между варварството и културата. Преминаването на този праг е от особена важност изобщо за мисленето на непосредствените предходници, а и на съвременниците на Раковски. Като знаем, че името е сред базисните идентификатори за човека, бихме могли да кажем, че отказът от името, с което си познал себе си, е всъщност отказ от своята първородна идентичност за сметка на приемането на чуждата. Отказът или приемането на едно име или на една или друга форма на името за българския ХVІІІ-ХІХ в. е интензивно работеща процедура, която оголва проблема за идентификацията на личността с определена човешка общност и дори с определена ценностна система. Появата на вериги от имена подсказва раждането на личностно самоосъзнаване - българинът започва да прилага различни идентификационни стратегии, помествайки се чрез името си в различни общности. Ако се ограничим само до най-близкия на Раковски кръг, тук разколебаването е настъпило в рамките на предходното поколение. За дядо му все още номинацията е непроблематична и подразбираща се от самосебеси: той е Съби Папазоолу Раковълъ, т.е. българин, турски поданик. При синовете на Съби настъпва разломът, провокиращ ги в различни ситуации да се самоназовават ту със старата, домашна, предназначена и запазена за консумация в тъй наречения “вътрешен кръг” форма на имената си, ту със специално изработен за легитимация в публичното пространство погърчен неин вариант. Това довежда до промяна и в името на мъртвия вече техен баща. Така, както уточнява Раковски в Житието, най-малкият син на дядо му е “Минко, отпосле назван Михал”. Баща му пък се движи между Стойко Събев и Стефан Савов (Трайков 1984). Самият Раковски демонстрира изключителна чувствителност към нюансите в номинацията, като си служи с 15-тина различни именни варианта (Трайков 1984), а и въздейства върху неколцина свои съвременници да променят някога осмисляните от самия него като престижни гръцки имена с български.

Следващият момент на преноминация Раковски осъществява на около 20-годишна възраст, когато си изработва псевдонима Георги Македон. Тук за основа са използвани два компонента: на първо място името на вуйчо му Георги Мамарчев - име с пределно ясни идентификационни ресурси поне в най-близкото обкръжение². Припознаването на Георги Мамарчев за патрон сигнализира избраната вече от Раковски стратегия за саморегулиране на поведението в точно определена посока. Вторият компонент на псевдонима огласява принадлежността на Раковски към Македонското дружество, с която принадлежност впрочем той се легитимира при показанията си. Както уточнява В. Трайков, “Георги Македон е името, което Раковски носи само (подч. - Е.Н.) във връзка с Браилския бунт.” (Трайков 1984: 169). Така изборът на името на Георги Мамарчев и на фамилията Македон, с която Раковски се представя в първия от привличаните тук текстове - Показанията - подсказва преминаването на друга граница - между масовия човек и “полководеца”, между мирния гражданин и организатора на бунтове.

Раковски е подвластен на стремежа към героична жестовост, която в младостта му често се проявява в поемането на чужди роли и става сюжетно ядро както на Показанията, така донякъде и на Неповинен българин. В Показанията той пренарежда събитията така, че да прикрие вината на другите и да я поеме сам. От особена важност за разбиране логиката на Показанията е фактът, че в тях авторът им се представя като гръцки поданик, като тук целта е да бъде елиминирана идентичността на роба, на без-правния, на под-съдния човек. Последователното приемане от Раковски на чужди идентичности е провокирано от стремеж да попадне в роли, които биха били недостъпни за автохтонната му идентичност. Важното обаче е, че въпреки постоянното разиграване на двойничество, на подмяна, психически Раковски не се раздвоява, той се чувства монолитен, потопен в тотализиращ личността му дискурс - дискурса на героичното. Поемайки различни идентичности, той остава тъждествен сам на себе си - по-точно на онзи образ, който самият той гради за себе си - независимо от социалните реалности - и това е образът на не-повинния, т.е. на независимия, на свободния човек³. Именно тоталната свободност е състоянието, на което е тъждествен Раковски от момента, в който пренебрегва самия Стефанаки бей Богориди и тръгва по един самоволно избран и моделиран от примера на вуйчото път. Именно напускайки “Господаря” - това е определението за Богориди в ранните му писма - Сава се превръща в Георги⁴. Самият Раковски мисли този жест като граничен - тръгвайки от Цариград за Браила, той уточнява в показанията, че го е направил “без да предупредя никого, дори и Богориди, под чиято закрила се намирах толкова години, знаейки добре, че той никога няма да се съгласи”⁵. Според собствения си усет, демонстриран в Показанията, Раковски принадлежи не към обезличената и уплашена рая, а към организирани революционери - критяните, тесалийците, Македонското дружество. Поведението му и случващите му се неща произлизат тъкмо от това доброволно, съзнателно избрано приобщаване, което му служи и като легитимация: пред запознатите - чрез фамилията Македон, пред властта - чрез показанията. В ситуацията на съд, където се разгръщат импликациите на престъпление, вина, наказание, Пишещият показанията се стреми да моделира чрез словото характера на извършеното - то минимално да се доближава до престъпление. Раковски не се оправдава, той дори не отрича вина, тъй като словото му изобщо не допуска усъмняване в някаква негова вина. Реторичната стратегия в Показанията е на заявяването, а не на отричането, на “съм”, а не на “не съм”. Сравнението с показанията на другарите му е поразително - всички те се оправдават. Раковски търси нов идентификационен ресурс чрез акцентирането върху полагащия му се статут - този на гражданина на свободна държава.

При Раковски “полагащият му се статут” е отнетият от робството статут, на който той обаче гледа като на законно принадлежащ му - при неговото самоидентифициране важна роля играе съзнанието, че изконните му права на българин, т.е. на поданик на една славна държава, са незаконно отнети, те, така да се каже, са нарушавани, но той е в основанието си да претендира за тях. Срещите му с властта го показват като човек, самоосъзнаващ се не чрез робското и безправното, а чрез обезправеното. Той се държи като законен наследник на ограбени права, който не вижда нищо престъпно в това да се опитва - с всякакви средства, включително въоръжени бунтове и убийства - да си ги върне. Той всячески се старае да не бъде идентифициран като нарушител, поради което и не се оправдава. Дори когато се представя като чужденец, той има съзнанието на гражданин, т.е. мисли себе си не като човек, който поради чуждостта си не знае правилата, а който се подчинява на други - но също толкова стойностни - правила, произтичащи от легитимната общност, на която принадлежи.

Темата за знаенето е друга активно работеща стратегия във всичките му текстове. Осведоменият, знаещият човек е цененият от него човек - оттук и постоянният акцент върху книгите като същностна част от имуществото му. Мотивът, че е човек книжен, владеещ словото, се появява още в първите редове на първия текст - Показанията - с уточнението за принадлежността към обществото на “студентите и учениците”. По-нататък този мотив рецидивира при всяка ключова ситуация, във всеки епизод, в който героят взема решение: двете важни споменавания на разпилените книги в Показанията и Писмото; писмените прояви, съобщени в Писмото; “преамбюла” на Житието, който експлицира съзнателността на жеста на писането.Делата са толкова важни, колкото и ословесеният спомен за тях и пишещият смята за необходимо да обсъди този факт с четящия. При Раковски обаче липсва сепарирането на живота-като-действие от живота-като-слово, в нито един от автобиографичните текстове той не обособява книжовните си занимания от другите социални роли, в които се представя. Тези занимания са разположени паралелно, в единен хронологичен порядък с физическите му акции, те са в обща йерархия и изпълняват еднаква функция - да градят дискурса. Той не мисли за Словото като за независим актант. В неговото съзнание то е сдвоено с делото и не случайно сред крилатите фрази, свързвани с името на Раковски, е изразът “с пресата и сабята”, идващ впрочем от финалния автобиографичен текст. Словото не е компенсатор на липса на социално действие, то е социално действие. За Раковски еднакво престижни, но и еднакво удовлетворяващи са и словесните, и не-словесните му роли: той е войвода-и-писател, и в това е голямата разлика между него и Ботев - Ботев е писател, който играе на войвода. Раковски никога не играе или може би винаги играе, но за него двете роли са еднакво присъщи на амплоато му.

И накрая вместо заключение ще повторя, че автобиографичните текстове на Раковски градят една поразително монолитна личност. В тях е изчезнала зоната на личното, всички елементи на битието са пред-определени от извън-стояща институция, каквато е героичното. Героят на тези текстове не знае какво конкретно ще му се случи, но през цялото време - още от Показанията - знае как ще постъпи: подобно на светците той винаги ще остане верен на своя Бог, който е свободата на отечеството. Още в Показанията се долавят концепиращи словото нагласи, които в Писмото и особено в Житието са доведени до край - в тези текстове е видимо оформилото се самочувствие за едно постбиографично остойностяване, което диктува текста - то моделира какво да се пише, и какво да се пропусне. То е автоцензурата, която упражнява контрол върху езика. Още от първите текстове битието е подчинено на писането - словото не влиза в битови подробности, дори сведенията за семейството или за лични страдания са подчинени на идеала за обществена значимост и са привличани единствено доколкото легитимират Героя като непроблематичен в своята единност и в реализацията на единствената си екзистенциална мисия - на войнстващ родолюбец, на “разпален от любов към отечеството” българин.

Поради крайната абстрактност на идеала, от който е вдъхновяван обаче, героят на Раковски е сам, дори може да се каже самотен. Усещането за от-деленост, у-самотеност, различност е много силно във всички текстове, като тази стратегия на открояване работи за сакрализирането и монументализирането на неговия образ. Което не на последно място се осъществява и чрез поетичния завет да му бъде издигнат каменен паметник:

Когда ти чуеш да съм погинал,
да не плачеш, майко, ни да ридаеш
за славно дело, что съм юнашки свършил,
но гроба ми прилежно да издириш.
От мрямор камен знак да ми въздигнеш,
слова златна надпис за вечна помен
над него с следния речи да напишеш:
”За вяр’ и за слобода погина славен!”(Раковски 1856)

След Хораций и Пушкин, и преди Вазов Раковски си само-изгражда паметник чрез автобиографичното Слово.

БЕЛЕЖКИ

1. Мисля, че без колебание можем да приложим към Раковски това определение във всичките му текстове, дори и най-документалните. [обратно]

2. Любопитен е фактът, че семейството приема, а може би дори по някакъв начин провокира тази промяна. - Вж. Трайков (1984). [обратно]

3. Речникът на Н. Геров познава само глагола “повинувам се”, обяснен като “бивам покорен, послушен някому, върша каквото ми каже, каквото поиска; покорявам се, слушам” (Геров 1901: 61), и това уточнение, което привидно влиза в противоречие със смисъла, влаган от Раковски в думата не-повинен, е чудесна илюстрация на херменевтичния казус, че не ние говорим езика, а езикът говори нас. [обратно]

4. “Първият документ, в който (Раковски) фигурира с новото име, носи дата 7 август 1841 г. и е издаден от Браилската карантина.” (Трайков 1984: 168). [обратно]

5. Архив на Раковски (1952: 441). Тук може да се търси и опит за оневиняване на княза, но присъства и другото - поемането окончателно на отговорността за себе си. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Архив на Раковски 1952: Архив на Г. С. Раковски. Т. І. София: БАН, 1952.

Геров 1901: Геров, Н. Речник на блъгарский язик. Ч. ІV. Пловдив, 1901.

Раковски 1856: Раковски, Г. С. Отлъчие от България еднаго разпаленаго родолюбца българина в лето 1853. // Раковски, Г. С. Предвестник Горскаго пътника. 1856.

Трайков 1984: Трайков, В. За името на Георги Стойков Раковски. // Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Тодор Боров. София, 1984.

© Елена Налбантова=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2005, № 3 (64)

Други публикации:
Сборник в чест на проф. Г. Данчев. Велико Търново, 2004.
Науковий вiсник Iзмаїльського державного гуманiтарного унiверситету (Iзмаїл), спецвипуск 15, 2003 (под заглавие: Автобиографические тексты Георгия Раковского как дискурсивная игра).