Радуилската Света гора

Не случайно жителите на Радуил наричат гората си Света. Селото е заобиколено от гори. Преди много години Рила го е приютила в пазвите си и му е дала поминък, вода, въздух и планинско спокойствие. С изгрева на слънцето планината го поздравява. Със залеза тя му пожелава лека нощ.
Своята благодарност хората изразяват по най-различни начини и с особена почит – наричат ги нашата гора, нашата планина, нашата вода, нашата вяра. Вярата в силата на природата, вярата в християнството са най-насъщното за хората от Радуил от векове и за векове. Никой не е могъл и не може да изкорени това духовно чувство. Обоготворил е планината си радуилецът. Вярата му в Бога е непоклатима и неразрушима. Тя е всичко – и в малкото, и в голямото, и за младия, и за стария. Селото е заобиколено от параклиси – израз на голямата човешка благодарност; доказателство, че тук живеят истински християни.
В центъра на селото се извисява с позлатените си кубета църквата “Рождество на пресвета Богородица”. Тя е поддържана в отлично състояние, не е засегната от чужди на вярата ни помисли. Богато е изписана от самоковски и други зографи.
В западния край на Радуил е старата църква “Св. Никола”, която е предназначена да изпрати в последния му път човека.
На 2 км на запад е построен манастирът “Покровителна Богородица”. На това място е имало параклис, изграден от войниците, завърнали се от участието си в Първата световна война. Интересна е историята на този градеж. При едно сражение голяма група войници от Радуил са обградени от противника. Настъпва нощта и се очаква най-лошото. Остава им само надеждата да се молят на Богородица за спасение. И тя ги чува. Изпраща гъста мъгла и това им помага да се измъкнат незабелязани от обкръжението. Спасяват се и в знак на благодарност и признателност, когато се връщат живи от фронта, изграждат параклис на името на св. Богородица и то на запад, в посоката, където са воювали за българската земя и вяра.
На юг от селото пък, на пътя, който води към високите върхове на Рила и към горите, където радуилци са отивали на работа, ги посреща параклисът “Св. Георги”. Спира се горянинът, прекръства се и моли за закрила през деня в трудната си работа като горски работник. На връщане за вкъщи отново минава покрай параклиса и пак се прекръства в знак на благодарност, че е жив и здрав.
В обсега на селото са разположени параклисите “Успение на св. Богородица”, “Св. Петка”, “Св. Мина”, “Св. Димитър” и “Св.Илия”.
На 3,5 км на изток от селото се намира параклисът “Св. Петър”. Легендата разказва, че някога някои от българските царе използвали височината като наблюдателен пункт в битките. Мястото позволява да се вижда като на длан полето от Долна баня до Костенец. В знак на благодарност цар поръчал да се изгради на това място параклис, който по-късно бил опожарен от турските завоеватели.
Край северната част на селото, сред гората, са издигнати параклисите “Св. Троица” и “Св. Архангел”. До последния параклис има извор с лечебна вода, която се използва за оздравяване на болни очи. В това са се убедили много хора, които тук са мили очите си. Този параклис и изворът и сега често са посещавани от болни.
На северозапад от селото пък, в дебрите на Рила, е построен параклисът “Св. Иван Рилски”.
Най-далече – на 5,5 км от Радуил, е параклисът “Св. Спас”.
Така общо в селото и край него има 11 параклиса, две черкви и един манастир.
Ако някой попита защо така са наименовани параклисите, може да се отговори, че тези светии са най-популярни сред населението.
Всички светилища се поддържат в отлично състояние. Никой не е посягал върху тях. Всичко се пази и почита. Мине ли пътник, не може да не се отбие, да запали свещичка и да покаже, че е българин-християнин.
Хората построиха параклисите. Със свои средства и труд, с благодарност и преклонение. Достатъчно е да се запали искрата в някое сърце – хората приемат идеята, огънят се разпалва и се появява ново свято място.
Нищо чудно – това е израз на вярата, която ни крепи.
Костадин Петров