СТИХОТВОРЕНИЯ Робиндранат Тагор

СТИХОТВОРЕНИЯ
Робиндранат Тагор

* * *
Ела, приятелю, не бягай, слез върху коравата земя.
Стига си сбирал сънища из здрача.
В небето се извиват бури, мълнии се спущат над съня ни.
Слез при обикновения живот.
Разкъсан е воалът на заблудите,
побързай да се подслониш между стени от груби камъни.

* * *
Вестта за моята любов кръжи сред пролетните цветове.
Тя ми припомня пак забравените песни.
Сърцето ми внезапно се е пременило в зелените листа на въжделението.
Любимата ми не дойде, но нейната милувка е върху косите ми
и през благоуханните поляни с априлски шепоти долита нежният й глас.
В небето грее погледът й, но къде ли са очите й?
Целувките й са из въздуха, но устните й где са?

* * *
Ако нищо освен мъка няма в любовта,
за какво е любовта тогава?
Що за лудост е да искаш нейното сърце
само затова, че й предлагаш своето!
С туй желание, в кръвта ти пламнало,
и с безумието, блеснало в очите ти,
докога ще обикаляш пустошта?

Онзи, който има власт над себе си,
не ламти за нищо в този свят.
Сладкото ухание на пролетта е негово —
и цветята, и птичите песни.
Но любовта плъзва като сянка
да покрие цялата вселена,
да затъмни и живот, и младост.
За какво ни е тогаз мъглата,
дето помрачава битието ни?

* * *
Аз теб съм любил винаги в стотици образи и времена,
век подир век, в рождение подир рождение.
Смирения венец от песни, който сърцето ми ти сплете,
ти милостиво носеше на шията си
век подир век, в рождение подир рождение.

Когато слушам приказките за
отколешното минало,
за мъките на любовта в далечни времена,
за срещи и раздели от дълбока древност,
аз виждам твоя образ как се прояснява
през дрезгавия мрак на вечността
и засиява там като звезда, завинаги
побита в паметта на Цялото.

Ний с теб доплавахме по две сродени течения на любовта,
които бликат от най-съкровените недра на Безначалното.
Играхме с теб в съдбите на безбройни влюбени
в сълзливата самотност на скръбта,
в изтръпналата плахост на блажения съюз,
в прастарата любов, която все се обновява.

Неспирният поток на вечната любов
най-сетне влезе в неизменното си русло.
Всички възторзи, мъки и копнежи на сърцето,
всички блажени спомени за миговете на омая,
всички любовни песни на поетите от
всички краища и времена
отвсякъде са се събрали
в една-единствена любов пред твоите нозе.

* * *
Поразен от зло проклятие сред изблика на буйната ти страст,
животът ти застина в камък, чист, невъзмутим и хладен.
Ти прие свещената си прашна баня,
спускайки се надълбоко в изначалния мир на земята.
Легна в немия безкрай, където вехнещите дни се ронят
като мъртви цветове със семена,
за да поникнат пак в нови разсъмвания.
И усети трепета на слънчевата ласка
с корените на тревата и дърветата,
които като детски пръстчета
се вкопчват в майчината гръд.

През нощта, когато морната челяд на прахта
се върна пак в прахта, ритмичният й дъх те докосна
със спокойното и широко майчинство на земята.
Диви бурени те вплетоха в цъфтящата си близост.
И морето на живота те окъпа с плисъка от ромон на листа,
жужене на пчели, подскачане на скакалци
и пърхане на пеперудени крила.
Цяла вечност ти притискаше ухо върху земята,
вслушвайки се в хода на невидимия пришелец,
при чийто допир тишината лумва в музика.

О, жена, грехът те разсъблече, а проклятието те изми
и тъй пречистена, ти въстана за ненакърнен живот.
Върху твоите клепачи днес трепти росата
на онази неизмерна нощ и
мъховете на вечнозелените години се залавят за косите ти.
В своето пробуждане ти сбираш чудото на новото рождение
и чудото на времето прастаро.
Ти си млада като новоразцъфтелите цветя
и древна като хълмите.


* * *
Окови? Те са окови наистина - тази обич и тази надежда в сърцата ни.
Те са като ръцете на майка, която притиска
детето си в топлината на своите обятия.

Жажда? Да, това е голямата жажда, която извежда живота
до извора на радостта му в гърдите на вечната майка.

Кой би отнел от детето тази жажда на раснещия живот
и кой би разкъсал оковите на майчината прегръдка?

* * *
Помислих си, че имам да й кажа нещо,
когато нашите очи се срещнаха на пътя.
Но тя отмина и сега то се люлее ден и нощ
като ненужна лодка по безкрайния прибой на часовете —
нещото, което имах да й кажа.

То сякаш плава в есенните облаци към недостъпна цел
и разцъфтяло във вечерните цветя,
дири изгубените свои думи в залеза.

Като светулките то трепка в моето сърце,
за да открие собственото си значение
в здрача на отчаянието —
нещото, което имах да й кажа.

* * *
Малки песни и малки неща ми идват наум тази сутрин.
Сякаш плавам по някаква бистра река
край света върху двата й бряга.
Всяка жива картинка въздъхва и казва: „Отивам си."
Удоволствието и мъката като брат и сестра
издалеч вдигат жални очи към лицето ми.
Домашната обич наднича от къта на своята хижа —
изпраща ме с поглед.
От прозореца на сърцето си аз се взирам
със жадни очи към сърцето на целия свят.
И усещам, че той ми е свиден с доброто и злото си.

* * *
Океане велик от неща, в тъмнината на твоите дълбини,
казват, имало перли и бисери неизброими.
Много вещи гмурци неуморно ги дирят.
Ала аз не желая да бъда сред тях.

Светлината, която проблясва от твойта повърхност,
неизвестната сила, която повдига гръдта ти,
музиката, която подлудява вълните ти,
и танцът, който подскача по твоята пяна,
са ми достатъчни.

Ако някога те ми дотегнат,
ще се спусна на твоето недостигнато дъно,
където ме чака смърт или съкровище.

* * *
Ти ще витаеш в тишината на сърцето ми,
подобно пълнолуние през лятна нощ.
Печалният ти поглед ще ме следва в дългите ми лутания.
Върху сърцето ми ще легне сянката на булото ти.
Твоето дихание, подобно пълнолуние през лятна нощ,
ще се зарее в сънищата ми и ще им придаде благоухание.

* * *
Безспирна е навалицата на дъжда, която уморява небесата.
Горко на беззащитните! Горко на безприютния скиталец!
Плачът на вятъра заглъхва в хлипания и въздишки.
Какво ли привидение преследва той в безпътната пустиня?
Нощта е безнадеждна като поглед на слепец.
Горко на беззащитните! Горко на безприютния скиталец!
Неистови вълни браздят реката, залутана в безбрежната тъма.
Ръмжи гърмът и зъбите на мълнията святкат.
Мъртва е светлината на звездите.
Горко на беззащитните! Горко на безприютния скиталец!

* * *
Хвърлих сърцето си в света — ти го повдигна.
Уж дирих щастие, а сбирах мъка —
ти ми донесе мъка и намерих щастието.
Сърцето ми бе пръснато на късове —
ти ги събра в ръка и ги наниза в наниза на любовта.
Остави ме от праг на праг да скитам,
та най-накрай да ми покажеш колко си наблизо.
Твойта любов ме потопи в дълбоката несрета.
Когато вдигнах поглед, аз видях, че съм, пред прага ти.

* * *
Сърцето ми като паун в дъждовен ден
разперва своите пера, обагрени с възторжените цветове на мислите,
и в тази си омая дири някакво видение в небето
с копнеж по някого, когото не познава.
Сърцето ми танцува.

А в небесата облаците тътнат,
пороен дъжд залива хоризонтите,
смълчани, гълъбите тръпнат в своите гнезда,
из наводнените ливади крякат жаби
и облаците тътнат.

Коя ли е онази в княжеската кула,
която е разплела тъмнината на косите си
и спуснала върху гръдта си синия воал?
Тя скача и се втурва диво под внезапните
светкавици,
а тъмните коси танцуват върху рамената й.

Сърцето ми като паун танцува,
дъждът барабани по младите листа на лятото,
свирукането на щурците кара
сянката на старото дърво да тръпне неспокойно,
реката е заляла своя бряг и мие селските поля.
Сърцето ми танцува.

* * *
Безгласната земя се взира в моето лице и ме притиска във обятията си.
Пръстите на звездите нощем галят сънищата ми.
Те знаят моето предишно име.
Техните шепоти ми спомнят музиката
на отдавна замлъкнала приспивна песен.
И в мислите ми идва пак усмивката на някакво лице,
видяно в заревото на най-първото разсъмване.
С любов е пълна всяка бучка пръст,
а цялата небесна шир — със радост.
Не се страхувам, че ще стана прах —
нали нозете му ще я докоснат!
Не се страхувам, че ще стана цвете —
нали той взема цветето в ръката си!
Той е в морето, на брега; той е на кораба,
на който плава всичко.
Каквото и да съм, блажен съм аз
и тази мила прах — земята — е блажена.

* * *
Ония, които са близко до мене, не знаят, че ти си по-близко от всички тях.
Ония, които говорят с мене, не знаят,
че сърцето ми е препълнено с твоите неизречени думи.
Ония, които се блъскат из пътя,
не знаят, че аз крача единствено с тебе.
Ония, които ме обичат, не знаят,
че тяхната обич те води в сърцето ми.

* * *
Татко, запали маяка си за нас,
залутаните тъй далеч от теб
Нашето живелище е в съсипиите
под надвисналите сенки на страха.
Нашите сърца са сгърбени под бремето
на тежко отчаяние и когато се загърчим из прахта
при всяка милост и заплаха,
подиграли се над доблестта ни, ние те обиждаме.
Защото тъй се осквернява твоето достойнство в нас,
чедата твои — защото тъй угасва светлината ти
и в нашия окаян страх осиротялата земя
изглежда сляпа и безбожна.

* * *
И все пак аз не ще повярвам никога,
че ти навеки си изгубен за нас, царю,
макар да е голяма нищетата и дълбок позорът ни.
Твоята воля продължава да се труди зад булото
на отчаянието и в наши дни отключва дверите на невъзможното.
Ти влизаш като в своя къща в неподготвената зала през неочаквания ден.
Тъмните съсипии под твоя допир стават като пъпка,
която храни в себе си невидим цъфтежа на осъществяването.
Затуй аз още се надявам — не че руините ще заздравеят,
а че един нов свят ще избуи над тях.
Не се свенете, братя мои, да застанете пред гордите
и силните със бялото си одеяние на простотата.
Нека короната ви бъде от смирение,
а волността ви — волност на духа.
Издигайте престола Божи ден след ден
върху охолната разголеност на бедността си
и знайте, че огромното не е велико и гордостта не трае вечно.

* * *
Ти ще ме водиш от една звезда към друга,
за да ме будиш в нови и нови утрини на любовта.
Твоята обич влече прилива на битието ми през лабиринта
от каналите на нов живот към безпределните ти светове.
Ти ще ме смайваш с нови картини на свършението
при всеки нов завой на пътя и ще извайваш
всички мои мигове с безсмъртните черти на радостта.
Безкрайният живот не ще остане никога обвързан
в неизменните вериги на безсмъртието,
а ще препуска от смърт до смърт към нови
безбройни храмове на светлината
във вечното си странстване на любовта.

* * *
Битката свърши. След борбата и
разприте имането е прибрано и скътано.
Ела сега, жено, със златната кана на красотата.
Измий всяка прах или кал,
запълни всички дупки и процепи,
направи руината здрава и хубава.
Ела, о, прекрасна, със златната кана на темето.

Играта свърши. Аз дойдох в селото
и си стъкнах огнище.
Ела сега, жено, със своя съд със свещена вода;
с безметежна усмивка и предана обич направи чист моя дом.
Ела, о, достойна, със своя съд със свещена вода.

Утрото свърши. Слънцето свирепо пече.
Бездомният пътник си търси подслон.
Ела, жено, със своята стомна, пълна със сладост.
Отвори вратата и с гостоприемен венец покани го да влезе.
Ела, о, блажена, със своята стомна, пълна със сладост.

Денят свърши. Дойде време да се сбогуваме.
Ела, о, жено, със своя съд, пълен със сълзи.
Нека твоите скръбни очи да поръсят с нежно сияние
прощалния път и докосването на
твоята тръпна ръка да напълни часа на раздялата.
Ела, о, жено, със своя съд, пълен със сълзи.

Нощта е тъмна, пуста е къщата и леглото е празно,
запалено е само кандилото за последните обреди.
Ела, жено, донеси своята препълнена кана на спомена.
Отвори вратата на тайната стая с разплетени,
разпилени коси и с чиста бяла одежда,
за да долееш кандилото на свещената служба.
Ела, о, страдална, донеси своята препълнена кана на спомена.

* * *
Блажен съм аз, че съм роден в тази земя
и че съм бил честит да я обикна.
Какво от туй, че тя не притежава кралски съкровища —
достатъчно безценно е за мене живото богатство на любовта й.
Най-хубавият дар на благовонието за моето сърце
е от цветята й и аз не зная друго място,
дето луната може да изпълни
цялото ми същество с такава дивна прелест.
Първата светлина, открита пред очите ми,
беше от нейното небе и нека пак тази светлина
да ги целуне, преди завинаги да се затворят.

* * *
Ако те не се отзоват на гласа ти, върви сам.
Ако те се боят и се свиват безмълвно с очи към стената,
о, несретнико, разкрий мисълта си и говори сам.

Ако те се извърнат и те изоставят,
додето пресичаш пустинята, о, несретнико,
стъпчи тръните под нозете си
и по пътеката кървава тръгни сам.

Ако те не издигнат светилника,
когато нощта е от буря разбунена, о, несретнико,
възпламени сърцето си с мълнията на болката
и нека то лумне само.

* * *
Наричат те луд. Почакай до утре и помълчи.
Посипват главата ти с прах. Почакай до утре.
Те ще те кичат с венеца си.
Високо седят върху своя престол.
Почакай до утре. Ще слязат и ще превият глава.


* * *
Може любимите ти да те изоставят, но ти не се коси, мое сърце.
Може пълзунът на надеждата ти да се просне разкъсан,
с похабени плодове в прахта — но ти не се коси, мое сърце.
Може навъсената нощ да те застигне,
преди да си намерил портата,
и всуе да се мъчиш да запалиш фенера си.
Когато звънне арфата ти,
птиците и зверовете от пустинята ще се стълпят около тебе.
Може братята ти да не помръднат от местата си,
но ти не се коси, мое сърце.
Стените са от камък и вратите са залостени.
Може да хлопаш пак и пак —
и да не се отворят, но ти не се коси, мое сърце.

* * *
Нека земята и водата, въздухът и плодовете на моята страна да бъдат сладки, господи!
Нека пазарите и къщите, горите и полята на моята страна да бъдат пълни, господи!
Нека надеждите и обещанията, делото и словото на моята страна да бъдат верни, господи!
Нека животът и сърцата на всички синове и дъщери на моята страна да са единни, господи!

* * *
Ей тъй за нищо изпълни ме с радост.
Само хвани ръката ми във твоята ръка.
В гъстеещата нощ грабни сърцето ми
и с него си играй както поискаш.
Крепко ме привържи към себе си със нищото.
Аз ще се просна в твоите нозе и ще притихна.
Под туй небе с мълчание мълчанието ще посрещна.
Ще се съединя с нощта и ще притисна земята до гърдите си.
Стори живота ми честит от нищото.
Пороен дъжд залива кръгозора.
Под вятъра жасминът се опива от собственото си благоухание.
От облаци потулени, звездите потайно трепкат.
Нека сърцето ми се преизпълни с нищо, освен със своята бездънна радост.

* * *
Аз диря и все диря по струните на арфата си тонове,
които да се слеят с твоите.
Тъй проста е пробудата на утрото,
течението на водата, росните капки по листите,
багрите в облаците, лунното зарево връз пясъка
покрай реката и поройният дъжд през нощта.
Аз диря тонове за песните си, прости и пълни като тия,
свежи и леещи живот, стари като света и всекиму познати.
Но струните ми са опънати отскоро
и са настръхнали от остра новост като шпори.
Тъй моите песни нямат никога духа на ветровете,
те не могат да се размесят никога в небесните зари.
Усилието ми е винаги усилие и неуморното ми песнопение
се мъчи да удави твойта музика.

* * *
Изгрява слънце, из ведро се лее дъжд,
в бамбуковия гъсталак листата бляскат,
ухание на разорана пръст изпълва въздуха.
Ръцете ни са силни, а сърцата — радостни,
додето от зори до мрак се трудим на полето.
Дух на поет танцува волно из ливадите,
навред изписва той зелените си стихове
и буди тръпки из оризовата нива.
Честито е сърцето на Земята
през слънчевите октомврийски часове,
в безоблачните пълнолунни нощи,
додето от зори до мрак се трудим на полето.

* * *
Ти си владетел на умовете на всички човеци,
Стопанино на съдбините на Индия.
Твоето име повдига сърцата
на Пенджаб, Синд, Гуджарат и Мараштра,
на Ориса, Дравид и Бенгалия.
То кънти по билата на Виндхиите и Хималаите,
прелива се в музиката на Джамна и Ганг
и ечи във вълните на Индийско море.
На теб пеят те благослов и възхвала,
Стопанино на съдбините на Индия,
Победа, Победа, Победа за теб!
Ден и нощ гласът ти прелита от земя на земя,
край престола ти свиква индуси, будисти,
сикхи и джайни, мюсюлмани, християни и парси.
На твоя олтар Изток и Запад принасят дарения,
за да ги вплетат във венеца на любовта.
Ти сбираш сърцата на всички народи в
съзвучието на един неразделен живот,
Стопанино на съдбините на Индия,
Победа, Победа, Победа за теб!
Вечни Колесничарю, ти караш човешката история
по пътя, изрит от възходи и падения на народите.
Сред смут и ужас тръбата ти ечи, за да вдигне ония, дето са
клюмнали и отчаяни, да поведе всички хора по техните друми
на подвиг и поклонение.
Стопанино на съдбините на Индия,
Победа, Победа, Победа за теб!
Когато безкрайната страшна нощ беше душна от мрак
и страната лежеше скована и неподвижна,
ръцете на твоята Майчица я прегърнаха,
твоите бдящи очи се сведоха над лицето й,
додето тя се отърси от всички жестоки кошмари,
смазали нейния дух, Стопанино на съдбините на Индия,
Победа, Победа, Победа за теб!
Разсъмва се вече и слънцето грейва на Изток,
запяват птици, ветрецът на утрото буди един нов живот.
От златния блясък на твоята обич докосната,
Индия се разсънва и скланя глава пред нозете ти.
Царю на царете, Стопанино на съдбините на Индия,
Победа, Победа, Победа за теб!

* * *
Прости ми, ако в горделивостта си,
о, девице от епоха още неродена,
аз си представям как четеш стихотворенията ми,
додето месецът запълва празнините в тях
със своя дъжд от тишина.
Сякаш усещам как сърцето ти тупти и чувам как мълвиш:
„Да беше жив сега и да се бяхме срещнали.
той щеше да се влюби в мен!" Знам, че си казваш:
„Само тази нощ нека запаля за него
на балкона си светилника, макар да знам, че няма никога да дойде."

* * *
В тревата избелява скелет на животно.
Изсъхналите кости — присмех зъл на Времето — ме учат:
Твоят край, горди човече, е като краят на добичето, което вече не пасе —
защото, източи ли се до последна капка кипналото вино на живота ти,
захвърлена ще бъде чашата завинаги.
Аз викам в отговор:
Моят живот не е само това, което плаща наема си
с пропадналите кости, за да изгуби всичко.
Никога смъртните ми дни не могат да поберат докрай
всичко, което съм помислял и почувствал,
спечелил и дал, чул и изрекъл.
Умът ми често е пресичал предела на Времето —
нима за да спре завинаги накрая пред границата на трошащите се кости?
Плътта ми и кръвта не могат никога
да бъдат мярка на тази истина, която съм самият аз;
дните и миговете нямат силата да я изтрият с подритванията си;
крайпътният разбойник Прах не смее да й ограби цялото имущество.
Смърт, не приемам твоето внушение,
че аз съм само най-голямата шега на Бога,
пълното изтребление, градено с цялото богатство на Безкрайния!
Тя ми остави цветето на своята усмивка, а взе плода на мъката ми.
Плесна с ръце и каза, че спечелила.
Пладнето беше с поглед на безумец.
Червена жад вилнееше в небето.
Отворих кошницата — цветето бе мъртво.

* * *
Пълни очите си с багрите, дето играят в потока на красотата —
напразно се опитваш да ги сграбчиш.
Това, което гониш със желанието си, е сянка.
Това, което тръпне в опнатите струни на живота ти, е музика.
Виното, дето пият на пира на боговете, няма ни тяло, нито мярка.
То е в забързаните ручеи, в цъфтящите дървета, в усмивката,
която танцува в крайчеца на тъмните очи.
От него пий на воля.


* * *
Почувствай своето освобождение във - въздуха, о, птицо,
нека крилата ти не бъдат боязливи.
Не се поддавай на лъстивата примамка на
гнездото, на нощното очарование.
Не чувстваш ли стаената надежда,
която пее в сънищата ти, додето спиш,
и в тръпката здрачевина на зазоряването —
нямото обещание, което се разкрива,
като разбулва пъпката?

* * *
Ранната зима хвърля лекото си було
върху среднощните звезди
и от дълбокото долита зов:
„Човече, изнеси светилника си!"

Горите опустяват без цветя,
не пеят вече птиците,
тревите край реката са изровили цвета си.

Ела, Дипали, да изтръгнеш скрити пламъци
от този мъртъв мрак,
да поднесеш на светлината вечна
симфония-прослава.

Звездите са помръкнали,
нощта е безутешна
и от дълбокото долита зов:
„Човече, изнеси светилника си!"*

* * *
Аз се будя и този път, когато нощта си отива,
когато светът отново разтваря всеки свой цвят —
и това е безкрайно чудо.
Огромни острови са потъвали в бездната
неназовани, звезди са били ограбвани от последната
искра на светлината си,
безбройни епохи са губели всички свои товари.
Световни завоеватели са изчезвали в сянката на едно име
зад смътни легенди, велики нации са издигали кулите на
тържеството си единствено като дар на неумолимия глад на прахта.
Сред тази стапяща се тълпа от отхвърлени
моето чело приема освещаването на светлината —
и това е безкрайно чудо.

Аз оставам още един ден с Хималаите,
със съзвездията небесни.
Аз съм тук, дето в бушуващото море
бесният танц на Ужасния
е размерен от гръмкия негов смях.
Вековете, над които са блясвали и помръквали
кралски корони като мехури,
са оставили своите подписи по кората на това древно дърво,
под чийто древен клонак ми е дадено да поседя още един ден —
и това е безкрайно чудо.

* * *
Безгрижният ми ум лениво следва
лъкатушенията на Падма под едно далечно небе.
Отвъд реката се простира пясъчно крайбрежие,
напълно безразлично към живота и света,
предизвикателно във величавата си безполезност.
Отсам пък се тълпят бамбукът, манговото дърво,
патриархалната смокиня; изоставената порутена колиба;
дървото джака с якото стъбло;
синапената нива върху склона над езерцето;
гъсталакът на тръстиките покрай канавката до пътя;
сринатите зидове на някаква индигова градина,
все още вкопчена в едно смълчано време,
оставена сама под денонощното шептене на казуарините.
Колонията на раджабаншиите живее там,
наблизо до оръфания, назъбен бряг,
който предлага оскъдна паша на козите им;
наоколо по хълма нагънатите покриви
на някакви пазарни складове се взират в слънцето.
Цялото село тръпне в постоянен страх от
безсърдечните БОДИ.

Названието на гордата река е вписано в прастарите писания;
през жилите й се разлива святото течение на Ганг.
Тя си остава все така далечна. Дворовете,
покрай които преминава, са помилвани от нея,
но не са зачетени; в тържественото й държание се крие
отговор на царствената планинска тишина и на великата самотност на морето.
Веднъж бях вързал лодката си в заливчето на един от островите й
в уединено запустение, далеч от всяка отговорност.
Отварях взор на съмване пред погледа на утреницата
и спях върху чердака под съзвездието на премъдрата седморка.
Невъзмутимата вода течеше покрай моите пустиннически дни,
тъй както странникът минава покрай радостите
и тревогите на къщите по пътя, без да почувства тяхното привличане.
Сега, към свършека на младите си дни, аз идвам тук,
сред тази равнина сива и гола, и лишена от дървета,
но отделила мъничко усамотено място за избуялата зеленина на
скритото под сенките селце Сантал.
Съседка ми е малката река Копай.
Тя няма знаменитостта на древно потекло.
Първичното й име е примесено с гръмкия –
кикот на санталките още от памтивека.
В нейната близост със селото между земята и водата
няма пролука за раздор и тя пренася леко
шепотите на единия си бряг до другия.
Разцъфналият лен се гали в нея, както и младите кълнове на ориза.
Там, дето пътят секва изведнъж пред водния й праг,
тя най-любезно предоставя брод за минувачите
през бъбрещите си кристално бистри струи.
Речта й е речта на скромната къщурка,
а не витийството на учените.
Ритъмът й е в сродство и със земята, и с водата;
блуждаещият й поток не храни завист към
зелено-златното съкровище на този свят.
Снагата й, тъй гъвкава, се плъзва в извивките
през сенки и през светлини, а пък ръцете й приплясват палаво.
Под дъждовете тялото й става непокорно
като младите тела на селските момичета,
замаяни от махуановото вино, но тя никога,
дори и в буйството си, не руши и
не потапя съседната земя, а само закачливо люшка поли,
замита бреговете си, додето тича с гръмогласен смях.

През август нейните води отпадат,
течението изтънява и открива бледия лик на пясъка отдолу.
Но тя не се свени от нищетата си,
защото нейното богатство не е горделиво
и бедността й не е злосърдечна.
Те имат някаква си своя прелест в различните си настроения,
както момичето, което сега танцува с бляскащите си огърлици,
а после сяда мълчаливо с нега в погледа и
с леката усмивка на умора върху устните.

Пулсирайки, Копай намира подобие на своя пулс
във ритъма на моите стихове, ритъм,
сдружен с езика, който е богат на музика, и онзи,
който е населен с дразнещите дреболии на делничните часове.
Мелодията му не ще убегне на санталското момче,
което броди лениво със стрели и лък;
тя се настройва в такта на пазарската каруца, натоварена със слама;
на отрудения дъх на грънчаря, който нарамва съдовете си
в две кошници, вързани на кобилица,
сподирен от вярното си куче;
тя се движи с хода на уморените нозе на селския учител,
който получава три рупии на месец
и носи над главата си окъсан стар чадър.

* * *
Един старичък селянин, висок и мършав,
с избръснати хлътнали бузи като спарушен плод,
подтичва покрай пътя към пазарното градче
със своите закърпени цървули, в къса басмена риза
и с оръфан чадър, килнат над темето му,
стиснал под мишницата си бамбукова тояжка.
Задушна августовска сутрин.
Светлината се процежда дрезгаво през тънки бели облаци.
Предишната нощ беше задушена сякаш под влажно черно одеяло,
а днес мудният вятър на пристъпи раздвижва
някакъв неясен отклик в листата на амлаките.
Странникът мина по мъглявия хоризонт на ума ми —
просто случаен минувач без никаква определена грижа и тревога,
без нужда от каквото и да е.
И аз му се явих за миг на най-далечния предел
от равнината на живота му
сред сивата мъгла, която ни отделя от всички близости.
Мисля си как за него съществува крава в обора му,
в клетката — папагал, една жена, която мели жито с гривни на китките,
перачът за съсед, бакалницата на отвъдната страна на уличката,
досаден борч към някакъв човек от Пешавар и някъде си —
моята невзрачна личност само като случаен минувач.

* * *
Булото на едно хилядолетие се спуска,
между теб и мен,
когато ти извърна лице и се примеси с миналото,
дето витаят като призраци онези,
които са пропуснали пътеката на любовта сред
нерешителния мрак на колебанието.
Пространството, което ни дели, не е голямо —
едно поточе, вплело в своя ромон спомена за мига
на нашата раздяла, съдбовността
на твоите отдалечаващи се стъпки.
И аз не бих могъл да ти предложа нищо повече
от музиката на една неизговррена любов —
да те последва и да се изгуби.

* * *
Санталката подтичва по насипаната
с дребни камъчета пътека под листатите шимули;
сари от груб сив плат обвива плътно стройното й тяло,
тъмно и стегнато; червените поли се люшкат
във въздуха с пламтящата магия на разцъфнали палати.
Като че някакъв разсеян божествен майстор,
докато е ваял кос от юлски облак и светкавица,
случайно е налучкал този женски стан,
чиито непокорни криле са скрити вътре
и чиито чевръсти стъпки съчетават в себе си
походка на жена и птичи полет.
С няколко лакови гривни на изящно излените ръце,
а на главата — с кошница, напълнена със рохка пръст,
тя хвърка по насипаната с дребни камъчета пътека под листатите шимули.

Най-сетне зимата си свърши работата.
Нехайното дихание на юга почва да дразни строгостта на този хладен месец.
По клоните на химджахурите листата жълтеят вече с багрите на пищно разложение.
Узрели плодове се пръсват из амлакиевите градини и палави хлапета се тълпят да ги обират.
Сухи листа и прах танцуват във вихрушки по ненадейните приумици на вятъра.
Строежът на моя глинен дом е в ход, работниците са заети с издигането на стените.
Далечна свирка известява за минаващ през просеката влак,
а от съседното училище долита дрънкането на звънеца.
Приседнал на терасата, аз гледам как младата жена се труди час след час.
Сърцето ми изпитва срам, като усетя, че съм ограбил тази свята служба,
посветена на любимите й и омърсена от пазарната цена със помощта на няколко петачета.
През онзи ранен полумрак на подлудяло време,
когато Бог, разочарован от несръчността си,
разтърси яростно глава над грубия си опит,
една вълна нетърпелива те отскубна, Африка,
от пазвите на Изтока и те захвърли в мрачно заточение
под стражата на исполински дървеса.
Там ти натрупа бавно загадъчните тайнства
на един див свят в тъмните изби на дълбоката си самота,
наизусти знаменията на земята и водата,
тъй трудни за разчитане,
и скришната магия на Природата извика в твоя ум
магични обреди отвъд предела на съзнанието.
Ти се предреши в уродливост, за да се надсмееш над ужасното,
и в маскарада на възвишена свирепост направи страшна себе си,
за да надвиеш своя страх.
Ти си потулена, уви, под черно було,
засенчило човешкото достойнство на чертите ти
за погледа на помраченото презрение.
С капаните за хора се промъкнаха към теб ловците,
чиято стръв бе по-наточена от зъбите на вълците ти,
чиято гордост бе по-сляпа от горите ти беззрачни.
Дивата алчност на цивилизованите се разголи
в безсрамната си безчовечност.
Ти зарида, но твоят плач. бе задушен
и горските пътеки се разкаляха от кръв и сълзи,
додето подкованите ботуши на разбойниците
оставяха неизличимите си белези през твоята история на унижението.
А там, отвъд морето, през туй време
църковните камбани биеха по техните села и градове,
деца се гушеха в прегръдките на майките си,
поети славословеха във химни Красотата.
Сега, когато върху западния хоризонт
залязващото слънце е задавено от прашна буря,
когато звярът, изпълзял от тъмната бърлога,
провъзгласява гибелта на светлината с грозен вой,
ела, поете на часа съдбовен,
ела пред портите на тази поругана страдалница,
за прошка я моли —
и нека туй да е последната велика дума
в бълнуването на един побъркан Континент.

* * *
Някога ти даде на очите ми великодушен дял от безпределния запас на свойта светлина;
сега, към края на деня се връщаш да си го потърсиш, господарю,
и аз знам, че трябва да се издължа.
Но защо пред лампата ми хвърляш тази сянка?
Аз съм само гостенин за ден-два в този свят,
роден от светлината ти, но въпреки това,
ако след неговото изобилие останат две-три късчета от тази светлина,
небрежно отмини и нека те блестят, додето се изгуби колесницата ти.
Нека събера от тази прах разпръснатите светлини и сенки,
бледо отражение на многоцветната заблуда,
та от него да си изградя свой малък свят като остатък от дълга си,
който можеш да ми опростиш.


* * *
С благодат се сподобих в този живот от Прекрасния.
И божествения му нектар отпивам от съда
на човешката привързаност. Мъката непоносимо тежка ми откри неуязвената,
незавоювана душа. През деня, в който познах надвисналата
сянка на смъртта,
поражението на страха не беше мое.
Най-великите на нашата Земя не ме лишиха от докосването си,
неумиращите им слова съм съхранил
във своето сърце.
С благодат се сподобих от бога на живота —
този спомен нека да оставя в благодарни думи.

* * *
Тези, които крачат по пътеката на гордостта,
като прегазват дребните живинки под нозете си
и тъй покриват нежната зеленина на този свят с кървави стъпки,
нека ликуват и сполай ти, Господи, защото техен е днешният ден.
Но аз съм благодарен, че моят жребий е сред низшите,
които страдат и понасят бремето на силата
и крият лицата си, и в тъмното сподавят своите ридания.
Защото всяко трепване на болката им отеква
в тайната дълбочина на тази твоя нощ
и всяко оскърбление е скътано сред твоята велика тишина.
И утрешният ден е техен.
Изгрей, о, Слънце, над окървавените сърца,
които цъфват в утринните цветове,
а и над факлоносния парад на гордостта, превърнат в пепел!

* * *
Ела при мен в градината, моя любов.
Отмини трескавите цветя, които се навират в погледа ти.
Отмини ги и спри при някоя случайна радост,
която като ненадейно чудо на залеза те озарява и все пак убягва.
Дарът на любовта е плах, той никога не казва името си,
а за миг се мярва в сянката и пръсва тръпката на радост из прахта.
Стигни го или пък го пропусни завинаги.
Но дарът, който можеш да уловиш, е
само крехко цвете или светилник,
чийто пламък ще мъждука.

* * *
Твоите дни ще бъдат пълни с грижи,
ако трябва да ми дадеш сърцето си.
На кръстопът е моят дом,
вратите са отворени и мислите ми не са тук — защото пея.
Помни, че аз не отговарям,
ако трябва да ми дадеш сърцето си.
Ако сега ти се кълна в мелодии,
ала когато музиката стихне, съм тъй сериозен,
че забравя клетвата си, трябва да ми простиш —
защото майският закон се нарушава през декември.
Недей да пазиш този спомен вечно,
ако трябва да ми дадеш сърцето си.
Когато погледът ти пее, от любов и смях звънти в гласа ти,
отговорите ми на твоите въпроси ще лудуват
и няма по скъпернически да държат на фактите —
трябва да им се вярва всякога, а след това завинаги да се забравят.

* * *
Вървях по стария път всеки ден,
отнасях на пазара плодовете си, карах добитъка на паша,
прекосявах реката с лодка и всички посоки ми бяха добре познати.
Една сутрин кошницата ми бе натежала от товар.
По къра работеха хора, ливадите гъмжаха от стада,
гърдите на земята се издуваха от радостта на зреещи оризища.
Мигом през въздуха премина тръпка и небето сякаш целуна челото ми.
Като утро през мъгла умът ми се надигна.
Забравих да вървя по пътя си.
Свърнах на крачка-две встрани от него
и познатият ми свят сега ми се видя друг —
като цвете, което току-що е разцъфнало.
Моята ежедневна мъдрост бе посрамена.
Залутах се из приказния свят на земните неща.
Това бе най-голямото ми щастие —
че тази сутрин си изгубих пътя,
за да намеря вечното си детство.

* * *
— Къде са небесата? — ти ме питаш, мое дете.
Те, казват мъдреците, са отвъд предела на рождението и смъртта,
неповлияни от неспирното редуване на ден и нощ — чужди на тази земя.
Но твоят поет знае — те жадуват винаги за време
и пространство и се стремят да се родят тук, в плодната прах.
Небесата постигат себе си в твоето нежно тяло, детето ми, в твоето тупкащо сърце.
Морето бие с радост барабаните си, цветята се изправят на пръсти,
за да те целунат. Защото небесата са родени в теб,
в прегръдките на майчицата-прах.

* * *
Уморени от чакане, вие пръсвате своите окови,
нетърпеливи цветя, преди зимата да си е заминала.
От крайпътния пост вие сте зърнали онзи, който иде незримо,
и задъхани сте се втурнали срещу него, поривисти жасмини,
войнства от необуздани рози.
Вие първи достигнахте до брега на смъртта,
вашата глъч от багра и от ухание смути въздуха.
Блъскахте се и се тълпяхте със смях,
раздирахте своите ризи и куп връз куп се поваляхте.
След време ще дойде и Лятото —
то ще доплава по прилива на южния вятър.
Но вий не пресмятахте мудните мигове,
за да бъдете сигурни, че ще го дочакате.
Вие пръснахте безразсъдно из пътя
всичко свое сред страшната радост на вярата.
Издалеч усетили стъпките му у вие постлахте
пред него своята мантия на смъртта, за да мине по нея.
Оковите ви се пръсват, преди да се яви избавителят,
вие го правите свой, преди той да дойде и да станете негови.

* *