ОДECA - ГРАДЪТ НА НОСТАЛГИЯТА ИЛИ ?

ОДЕСА - ГРАДЪТ НА НОСТАЛГИЯТА ИЛИ ВИЗИЯТА ЗА БЪЛГАРИЯ В "ДЕННИЦА" НА ВАСИЛ АПРИЛОВ

Елена Налбантова

 Представям си съзнанието на града

като... аура, ...проникваща в него
до последното му кътче и последния човек.

Даниела Ходрова

Ако Даниела Ходрова е права и всеки град има своята аура (Ходрова 2000), аурата на Одеса - поне такава, каквато ни я представя българската литература на ХІХ в.¹ - е аурата на носталгията. Носталгията в онзи класически смисъл на тъга по родното място, но не и носталгията в модерния смисъл, наложен на понятието от ХХ в., като тъга по отминалото време². Защото първите одески обитатели са тъгували за изгубената родина, но са бягали от своето минало.

Одеса е град, който - твърде необичайно за европейските или балкански селища - има свой рожден ден, точна дата, на която се е "родил" чрез рескрипта на Екатерина Велика. И когато през 1808 г. Априлов се заселва в нея, тя е само на 13 години и има 12 хиляди и 500 жители³. Всички те са преселници, емигранти, бежанци - руснаци, гърци, италианци, сърби, българи, албанци, французи... И всеки от тях е носел своя спомен за родното място и своята носталгия. Тази носталгия се е въплътила в архитектурния облик на Одеса, където и до днес зад тържествените фасади на помпозните домове се гушат така характерните вътрешни дворове с типичен медитерански облик - с чардаците и дървените стълби, с пейките и лозниците. Централната търговска улица на Одеса и днес се нарича "Гръцка", недалеч от нея е "Еврейска", още по на юг са "Голяма" и "Малка арнаутска", а "Българска" пресича на длъж квартал "Молдаванка", част от който по времето на Априлов все още се е наричал "Булгарка"⁴.

Одеса е бил градът на новите и големи надежди, но и градът на спомена и това можем да почувстваме в един меценатски жест дори в края на ХІХ в., когато потомъкът на пловдивчанин и градоначалник на Одеса Григорий Григориевич Маразли построява в далечния и никога невиждан Пловдив "образцово училище" (Свято-Троицкая 2002: 88).

* * *

В предлаганите фрагменти ще проследя проявите на скритата зад привидно обективния тон носталгия по далечната и отдавна изгубена България, каквато ни я представя брошурата на Васил Априлов "Денница на новобългарското образование". Ще се опитам да видя функциите, с които е натоварено назоваването на землището на българите и да покажа героите на новото българско време такива, каквито ни ги показва този ранновъзрожденски текст.

Времето на утвърждаването на нациите на Балканите е времето на чертането на "ментални" карти, чрез които се изгражда дискурс за мястото на балканските топоси не толкова в пространствен, колкото в културен и етнически план. Априлов е сред първите български книжовници, които започват да изграждат този дискурс, като от особено значение е това, че неговата книга е адресирана на първо място към една външна аудитория - руската - на "блясъка" на чиито щикове се разчита да конструира бъдещото следосманско политическо пространство на полуострова.

Покрай другите твърде разнообразни обекти на книгата, "Денница" отделя впечатляващо място на описания на български топоси - предимно градове, но и реки, планини, полета. В нея оживява както миналото, така и днешното на България, страниците й населяват десетки личности - именни и безименни, а съзнанието на читателя чертае географската карта на българската земя, такава, каквато са си я спомняли събеседниците на автора. Защото онова, което Априлов съобщава за тези селища, е научил не от личен опит и наблюдение: България той е напуснал на 11-годишна възраст в разгара на кърджалийските безредици и вероятно освен родното Габрово е видял само няколко села и паланки по пътя на север⁵. Тези описания на прелестите на местата са се случвали най-напред в магазините или домовете на Одеса⁶. Те са въплътеният в слово дух на тези места, пренесен от техните синове, разпилени по търговските пътища, заети със сметки, стоки и сделки, но носещи носталгично топлите възпоминания за изворите, градините и къщите на родните си селища.

* * *

П. Тотев, единственият учен, който досега си е поставял за цел откриването на качествата на Априловата публицистика, настоява, че тя е "немногословна, строга, делова - главно делова", че "романтични(те) експлозии" при "неудържимата възхвала на Габрово" "са изключения" (Тотев 1968: 17). Всъщност истината е по-различна.

Текстът постоянно играе с регистъра на изложението, което се движи между подчертано неутралното привличане на факти, през на места менторския тон, до иронията и дори сарказма или пък до трудноскриваните носталгични лирични нотки. Претрупаната с факти книга като че ли говори за предпоставено усилие за обективност на разказа, зад която обаче често ясно се провижда трудно сдържаната емоция. Тя е особено силно присъстваща във втория пласт на книгата - в бележките към основния текст. Там е оформен блок от последователни характеристики на селищата, в които са открити новобългарски училища. Тези страници са изпълнени със суперлативи за природата на България и за качествата на произвежданото от българите, което понякога се оказва ненадминато, единствено, задаващо мярка за съвършенство и стандарт - казанлъшкото розово масло "се смята най-хубаво не само в Турция, а и в целия свят" (с. 117)⁷, "жителите на Сливен ... боядисват ... по някакъв начин, неизвестен в други места и дори в Европа ..." (с. 131).

Читателят на "Денница" може да добие представа за релефа на България, за нейния климат, за природните й ресурси. Наред с имената на Румелия, на множество български реки и на Черно море, край което са разположени Месемврия, Анхиало и Созопол, се появяват наименованията на няколко планини - най-напред на "старопланинската верига", в чийто разклонения лежат трите крайморски селища. Стара планина обикновено се назовава от Априлов Хемус и текстът уточнява, че в полите й лежат Габрово, Сопот, Карлово, Казанлък, Калофер, до дефилетата й е разположен Сливен, а "в клисурите на Балкана" - Котел. "Недалеч от планината Витоша", "в центъра на България" лежи Средец, който след завладяването на Търново от турците "станал столица на България", Охрид е "на езерото Лихнидон и реката Дрин", а в планината Рила - Рилският манастир.

В страниците, посветени на българските селища, неизменно се появяват уточнения като "хубаво", "приятно", "прелестно", "романтично" местоположение, "прекрасна местност". В Априловата България климатът е "благоприятен, макар и студен", горите са гъсти, реките изобилстват с риба, лозята са "прочути", стадата са големи, "зеленчукът⁸ расте в изобилие". Витоша "е известна с железните си руди и скъпоценни камъни", Хемус - с медна руда, а пролетно време планинските потоци край Габрово носят "златен пясък". В околностите на Охрид се получават сребро и сяра. Къщите в Габрово "са с изящна архитектура", "улиците са настлани и чисти", през Янтра са прехвърлени три моста.

В "Денница" са споменати десетки български топоними, очертаващи както границите и пределите на територията, така и назоваващи конкретни точки по картата на етноса. Ако не преставаме да помним, че книгата е писана в Одеса и е отчитала очаквана реакция от страна на руския читател, можем релефно да почувстваме значимостта на такива конкретизации, като например броя на жителите на селищата или акцентите върху природните дадености на България. Така някои от градовете, за които се настоява, че са български, като напр. Солун или Одрин, по население са съизмерими с Одеса - третият по големина руски град по това време.

Пак в контекста на одеското статукво можем да оценим така натрапчиво повтаряната информация за наличието на изобилна вода, пълноводни реки, чисти извори из цяло Българско - Копривщица "изобилства с хубава вода и чешми", Панагюрище лежи в долината "на реката Луда Яна", "чудесна изворова вода мие Карлово от всички страни", на 10 версти от него има лечебни води и водопад, висок пет сажена, Казанлък и Котел са разположени в живописни и прелестни места "до буйни извори", Калофер "изобилства с прозрачни изворни води", пролетно време от клисурите на планината рукват потоци, Янтра образува водопад в самото Габрово, а в дворовете на габровските къщи има чешми, които в града "са в изобилие", "около сто чешми" има и в Сливен, който дори е получил името си "поради изобилните води". В този нестихващ поток от вода, водопади, лековити извори и чешми се редят Янтра и Тополка, Луда Яна и Янена, Дрин, Тунджа, Марица и Дунав. Читателят остава с впечатлението, че водата е своеобразна обсесия на пишещия - тя е била обсесия и на неговите информатори. Защото единият от най-тежките проблеми на Одеса почти до края на ХІХ в., наред с непроходимата кал⁹ и праха, който понякога се извива в ужасни пясъчни бури, е липсата на вода. И можем да се опитаме да си представим вечерните разговори в канторите и магазините и развълнуваните възпоминания за изобилно течащата планинска вода и за "приятното местоположение в полите на Хемус", за "прекрасната местност", за "прелестното място" на далечните родни предели. Именно в подобен контекст стават релефно изразителни уточнения като това, че в Габрово "всички улици са настлани и чисти". И ако приемем, че именно читателското възприятие поставя акцентите в посланията на текста, то тази щедро лееща се в българските земи вода и тази неизменна прелест на местата би трябвало да е информация с висок дискурсивен потенциал. Същото впрочем подсказва и "Изпроводяк на едного българина из Одеса", където образът на родината е сведен до носталгичното видение на земята-рай:

небесна радост там живее
покрай студената вода
и вятърът, кога повее,
        в сърца разлива веселба.

Така всъщност Априлов пръв в нашата книжнина започва да гради представата за неземната красота на България и можем да кажем, че както Паисий изгражда клишето за "славното минало" на българите, така авторът на написаната в Одеса "Денница" стабилизира щампата за земята-рай, която скоро след това ще се появи и в цитираното стихотворение със симптоматичното заглавие "Изпроводяк на едного българина из Одеса", написано от принадлежащия на Априловото обкръжение Добри Чинтулов. Тази щампа ще превземе българската поезия и българската проза, тя ще стане неизменна част от идентификационната матрица на българина.

* * *

По своя замисъл брошурите на Априлов са имаголожки - тяхната цел е именно "да запознаят", т.е. да ръководят съзнателно и целенасочено създаването на образ, на представа за българското. Особено интересни са те, тъй като са писани от българин, но са съзнателно адресирани най-напред към чужд читател и без съмнение отчитат неговите мисловни стереотипи. Целта и на "Денница", а и на останалите Априлови книги е да създадат привлекателен образ и престижен имидж на България в ситуацията на не особено силен интерес, а и на твърде бегло и незадоволително познание за нея. Тази цел пръв е формулирал Венелин, за когото Априлов ще напише, че "повече от самите българи се грижеше за всичко българско" (с. 91). Във Венелиновия пробългарски патос можем да провидим компенсаторните усилия на славянския интелектуалец да получи равностойно място в света на модерните нации. Типичен представител на славянския романтизъм, той се опитват да разруши травмиращата самочувствието му изработена вече в европейския дискурс щампа, която не само приравнява славяните с варварите, но дори прави от славянската общност образеца на варварите - скити, сармати, татари. Европейският интелектуален елит още от времето на Волтер, през Гьоте и Хердер е започнал да моделира представата за Източна Европа, за Русия и за славянството като един граничен полуварварски свят, лишен от заслужаващи внимание ценности. Както можем да прочетем в "Денница", проектът на Венелин цели "да върне на руската история вековете на миналата й слава, откъснати от нея поради предразсъдъци и предубеждения" (с. 129). По този път тръгва и Априлов, акцентирайки преди всичко върху цивилизаторската роля на българските славяни. Макар че и при него, както преди това при Паисий историята е видяна с двете си страни - открити от Просвещението - политически жестове и военни походи, но и култура, книжнина и просвета, в "Денница" сюжетът на историческия наратив се гради именно от актовете на културно строителство и словесни прояви. И мотив за това можем да видим както в общия сюжет на книгата - българското образование, старо- и новобългарската просвета, така и в амбицията да се оразличи българското от варварското. Това можем да разчетем в специфичната поява на определението варварски, съпътстващо обикновено понятието деспотизъм или азиатщина. Заедно с това зоркоохранително Априлов реагира на опитите на някои негови съвременни гръцки книжовници да провидят у българина прояви, отдалечаващи го от цивилизованото, култивиращо природата битие и да го представят с пред- или асоциални прояви. Популяризирането на подобна матрица е подето от школската книжнина и напр. в издадения във Виена и написан "по Сомер, Балби, Ритер" "Най-нов учебник по география" гръцкият му автор твърди, че част от българите "живеят из планинските места и водят разбойнически живот" (с. 125). Владеещ инструментите на иронията и сарказма, Априлов обезсилва твърденията на гръцкия учебникар, обявявайки ги за почерпани от "Хиляда и една нощ".

Преминал през поданството на гръцката "класичност", така привлекателна за европейската митология, Априлов става вдъхновен ученик на Венелиновото прозрение за България като "класическа страна" (на славянството). За него обаче е не по-маловажно разкриването на потенциала на днешните българи. Всичките негови книги са обърнати както към защитаване на културното наследство, така и към моделиране на съвременния портрет на България и българина. И той успява да открои такива черти в този портрет, които правят българина и неговата родина достойни, равнопоставени, а в някои случаи дори превъзхождащи останалия цивилизован свят.

За своите сънародници той може да напише, че спят в невежество или че са недоверчиви и недостъпни, но с много по-голямо вдъхновение ще разказва за тяхното гостоприемство и радушие. Въпреки страха, данъците и ангариите, българинът умее да се радва, той е щедър, любопитен и любознателен (с. 143).

Важен аспект в очертаване на Априловия образ на българина произтича от обстоятелството, че той изцяло насочва своето внимание не към традиционния (селски) български живот. Той не тръгва по стъпките на утвърждаващото се руско славянофилство с интереса му към православния, общинен живот и не в запазването на този живот вижда възможност за гарантирано бъдеще на своя народ. В това можем да видим проява именно на "духа" на Одеса като не съвсем типичен руски град. Одеса е не само космополитна и значително по-"свободна" от останалите руски градове, тя е вероятно единственият руски град, "ориенталистки" по манталитета и на своите създатели, и на голяма част от своите жители. Строители на млада Одеса, нейни градоначалници в продължение на половин век, са испанецът Де Рибас, французинът Дьо Ришельо, израсналия в Англия граф Михаил С. Воронцов, повечето от които съвременници на Априлов и дори негови познайници. Вероятно именно този одески опит в най-голяма степен предопределя предпочитанието на Априлов не към протяжността и неизменността, а към промяната и динамиката. Това са и качествата, на които настоява той у своите сънародници - и в миналото, и в съвремието си. И естествено неговият интерес е привлечен от обитателите на онези български селища, в които могат да се изброят занаяти, търговия, фабрики, в които животът тече не по неизменния цикъл на земеделския космос, а по забързания ритъм на часовника, на фабриката и панаира, на търговията.

Герой на неговите етюди става търговецът-пътешественик, видял нов свят и обещаващ внасянето на нови идеи сред българите. Именно чрез търговията българинът вече е станал гражданин на света - той търгува "из цяла Турция, Влашко, Молдова, Русия и Австрия" (с. 119), пропътувал е част от Европа (с. 60), заселил се е по големите тържища на Изток и Запад. Именно "живущите вън от отечеството ... са добили някаква цивилизованост и наклонност към свободни науки и изкуства" (с. 63), развили са чувство за обществена служба (Тачева 2001: 51-66)¹⁰. Това им отрежда място на страниците на Ариловата книга, това ги прави привлекателни за Словото, което - като огласява техните дела - им гарантира нова, общонародна слава и ново безсмъртие. В "Денница" се появяват етюди за български търговци - благодетели на просветата и книжнината и особено любопитен е фактът, че именно изработваната в тази книга матрица след повече от 10 години ще се окаже използвана напр. при написването на некролога на Никола Ст. Палаузов (Цариградски 1853; Радкова 1999: 53-60). Облеченото във властта си Слово регламентира човешки жестове и поведение и Априлов ще обобщи този регламент в афористично звучащото твърдение "Тези, които не правят благодеяния, не трябва да бъдат извеждани на сцената, тяхната участ е забравата" (с. 118).

* * *

Усвояването на етническото пространство чрез книжнината, очертаването на границите на етническото землище и уплътняването на физиономията му с конкретизирането на неговите поселища е важна процедура в рамките на изграждането на "въобразената" национална общност. След отговора на въпроса "кои сме ние?" неизменно се поражда и питането "къде живеем ние?" и отговор на този въпрос започва да търси книжнината, на първо време "Землеописанията". Именно пътуващите представители на общността - монаси, търговци и учители, първи започват да "свързват" отделните точки по менталната карта на етническото землище и закономерно първата география на България е сглобена от непокорния Неофит. Търговците, пътуващи от селище до селище, а впоследствие и извън територията на етноса постепенно пък конкретизират мястото на "своята" земя сред останалите и това ясно се чувства в изложението на Априлов, който неколкократно изброява посоките и границите, до които достигат тези най-мобилни представители на общността. Новият и важен момент, активизиращ процеса на осмисляне и "въобразяване" на националната топография, е свързан с насочването към Одеса на ученици от различни български селища. Както търговците, така и те са живото доказателство за обиталищата на българския етнос. Техните свидетелства и наблюдения над местата, където са се родили и през където са пропътували, за да пристигнат в Русия, уплътняват познанието за земята на българите. А че това познание е в процес на активно изграждане и е все още нестабилно, показва изведеното в публичното пространство чрез рецензията на "изпълняващия длъжността професор в Одеския лицей Михаил Александрович Соловьов" противоречие, поради което Априлов е принуден да напише "Допълнение към книгата Денница".

Априлов, както преди него Н. Бозвели, започва да създава словесния образ на българските територии. Процесът на легитимиране и популяризиране на това знание е характерен за времето на раждането на нациите и една от неговите прояви, освен писането на землеописания, са усилията да се издадат карти на своята територия. Докато в гръцкия случай издаването на карта е сред ранните прояви на раждащия се национален идеал благодарение проекта на Ригас за историческа и географска "Карта на Гърция", в българската ситуация непосредственото картографиране се забавя, поради което менталната карта е чертана чрез словото. Показателно обаче за разбирането на функциите на географията и нейната сдвоеност с историята при конструирането на националната идентичност е, че именно душеприказчиците на Априлов реализират неговата съкровена мечта за издаване и на "пълна" история, но и на географска карта на България. В един спомен, публикуван повече от половин век след излизането на "Денница", Ник. Хр. Палаузов разказва: "Мина много време и никой не проявяваше желание да съчини история на българите. Но ... желанието на Априлов не ме напускаше, и ето през 1878 г. се появи ... на немски език пълна история на българите, съставена от ... д-р К. Иречек. Аз и моите другари - душеприказчиците К. Н. Палаузов и В. Н. Рашеев - се възползвахме от този случай и поръчахме ... да преведат тази история на руски език и я напечатахме в хубаво издаден обемист том с подробна карта на България, изпълнена във Виена." (Палаузов 1894: 166).

Преди да представи своите географски описания на селища, Априлов е огласил представата си за такъв тип текстове в краткия отзив за "Славяноболгарско детоводство" от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович: "...заслужава одобрение - пише компетентно и инструктивно той - предимно петата част, която между другото съдържа и землеописанието на самата България. ... тези описания изобщо ... са оскъдни и много недостатъчни ... Желателно е и други българи да описват ... това, което знаят за своята страна. Тогава ще се състави пълна география и точна статистика на България." (с. 48).

Пълна география и точна статистика на България е една от многото мечти-инструкции, които Априлов споделя в книгата си, наред с откриването на българска печатница, "свои учебници, свои преводи на всички гръцки и латински класици и свои писатели" (с. 85). Безспорно на географията и статистиката се гледа като на инструменти за легитимиране на българите пред света - с територията, която населяват, и с техния брой.

Времето, когато Априлов пише брошурата си, се характеризира с трескаво организиране на статистически комитети в самата Русия, създавани с личната разпоредба на императора, и с публикуването на събраната информация. Процесът на конкретизиране на етническия облик и на населеността на територията на Руската империя през 30-40-те години на ХІХ в. е предизвикан от "практическите потребности на управлението" и "се осъществява в рамките на държавознанието" (Майорова 2005). Атмосферата на засилено проучване на населението в Русия без съмнение в някаква степен провокира Априлов или поне потвърждава неговите разбирания, че огласяването и визуализирането на "менталната" карта на етноса е важна стъпка в процеса както на неговото консолидиране, така и на легитимирането му пред външния поглед¹¹. В случая той има пред очи и гръцкия опит, а и разчита, както и някои от руските му опоненти, на "географията на Константин Иконом, издадена на гръцки във Виена през 1819 година" (с. 156).

* * *

Патосът на "Денница" е концентриран върху един свръхмодерен по същността си проект - създаването, въпреки липсата на българска държава, на имитиращи организиращата роля на националната държава институции. С ясното съзнание за важността на събитието Априлов пише: "... за по-малко от шест години ... в различни места на България бяха открити дванадесет учебни заведения ... и всички получиха учители, таблици, граматики, правила за краснописание и др. от първоначалния си разсадник, малкото селище Габрово" (с. 67). Освен това той специално се занимава с такъв символно важен въпрос като този за общобългарския вариант на училищен печат (с. 185)¹², осъзнавайки и внушавайки необходимостта да се мисли народа като единен механизъм, със свои институции, единна образователна система, символи и публични места. В този общ контекст систематизирането на знанието за територията на България, за броя на българите и техния поминък се вписва в усилието да се изградят отделните фрагменти на липсващата държавност, да се внуши потенциал за създаване на държавност дори преди държавата. Тук от особена важност за разбиране мащаба на Априловото мислене е фактът, че всъщност когато той пише своите брошури, а и до самата му смърт, неговият народ не е официално признат в Империята - това става едва през 1849 г. във връзка с даването от Високата порта на разрешение за построяване на българска църква в Цариград.

* * *

Единият от аспектите на говорене за българските селища е уточняването на археологическите паметници около тях - както и при споменаването на античните или изобщо на историческите названия на реки и планини, и тук тези днешни селища се оказват обиталища на едно огромно време, носещо само по себе си внушението за величие. Така Априлов разширява историческото време на обитаваната от българите територия - тя e носеща паметта и аурата на древни цивилизации, градищата и остатъците от крепостни стени са онези "места на памет", които правят територията на българите обиталище на древните и й предават особена стойност в очите на образования и знаещ миналото потомък. Разположени едно до друго, често едно над друго, тези обиталища се захранват взаимно, черпят от древната енергия и гарантират бъдещето. Времето е акумулирано в руините, те свидетелстват за минала слава и мощ, а живите селища, разположени в съседство, живеят своя нов живот с храмовете, училищата и фабриките си.

Всъщност очертаването на българската етническа територия започва целенасочено още в първата част на "Денница" - в историческия наратив и така Априлов прави следващата стъпка след Паисий, който вече е "узаконил" правото над тази земя чрез наследството на Ной и неговите синове. Априлов не се нуждае от санкцията на Библията, за да предяви претенция за единна територия на своя народ, завоювана и култивирана в продължение на векове. Още първият доста обширен абзац на труда назовава множество топоси, чрез които се очертава една територия, отвоювана от Византия и исторически обживяна от българите от края на ІІІ и ІV в., "когато - настоява Априлов - те се заселили по тези места под други славянски имена" (с. 77, бел. 2). Тази забележка също е важна за стратегиите на текста, който - както вече е посочвано - приема, че (пра)българите са славяни, и който ще изгражда своите внушения именно изхождайки от идеята за славянските обвързаности от край време и за в бъдеще.

В територията, която "царете български ... населявали с българи", влизат като пръв ориентир Дунав и Долна Мизия, последвани от Балкана, Македония, Тракия, Епир и Тесалия. В реда на това изброяване се появява и наименованието "наричаната всъщност България", в която конкретно са посочени три селища по брега на Черно море - Месемврия, Анхиало, Созопол (с. 25-26). По-нататък в изложението отново се повтаря - вече в откровено полемичен дух - номенклатурата на исторически узаконената българска територия: "Минали са повече от хиляда години, откакто нашите победоносни царе са населили с българи Румелия, Епир, Македония, Тесалия, следователно и Пловдив и Одрин, а жителите им все още не могат да разберат това!" (с. 133). В речитатив са изброени земите, които владеел Йоан, - "Румелия, Македония, Албания, Угровлахия, Бесарабия и тъй наречената истинска България" (с. 140). Дори Цариград е приобщен към действеното българско пространство - същият този славен Йоан, който "извел България към висини на мощ и слава", "напук на Балдуин завладял Цариград". Именно българите първи започнали да наричат византийската столица Цариград, а преди завладяването й от турците вратата, която "води право в Цариград" "се наричала ... Българска ... за спомен на това, че през тази врата влезли с церемониален марш в Цариград победоносните войски на българския цар Симеон" (с. 139) Сред властелините на Цариград са "нашите съотечественици император Юстин І и Юстиниан І (Управа)", чието родно място Охрид е бил "столица на България" (с. 81). Тези две съобщения са подредени в подвеждаща последователност ¹³ и - лишени от хронологически уточнения - правят от двамата визанийски императори своеобразни агенти на "нашето" на цариградския престол.

Чрез династичното име Йоан, което "и днес още служи за отличие в сана", са приобщени към българската слава и "влашките войводи, които са били зависими от българските царе". Така миналото се оказва просмукало днешното, то съставлява самата му същност именно чрез словото - било то названието на юг на столицата на империята, или на север - на управляващи династии. Априлов предлага и обяснение на мита "Дядо Иван", като го свързва и в българския, но дори и в гръцкия език отново с победоносната българска династия: "Когато във военно време говори за подвизите на своите съплеменници едноверци, русите, простият народ не ги нарича явно московци, а ивановци; това прозвище е пренесено и у гърците" (с. 140)^14.

Така в "Денница" парадигмата на времето и синтагмата на пространството правят от българското налично и неунищожимо. И с тази стъпка Априлов отива отвъд дискурса, налаган от Паисий. За него тези исторически претенции са така силно мотивиращи, че той напълно изключва претенциите на турците за владените от тях територии. Така, макар че половината жители на Солун са турци и като че ли евреите са повече от българите в него, принадлежността на града към българската "ментална" територия се подразбира от само себе си. Същото се отнася и за всички останали селища, в които е посочено наличието на турци или гърци. Географията се конструира чрез историята и Априлов вписва своите умения в характерното за 40-те години усилено балканско създаване на "Начертания".

* * *

България в "Денница" се възприема двуредно - както в прагматичен аспект, конкретизиран от поминък, фабрики, панаири, търговия, така и чрез духовното й измерение, очертавано от азбуката, богослужението и "истинската вяра", просветата и поривът към знанието на новото време. България е представена в своето темпорално единство именно чрез особения си култ към знанието и писмеността. Априлов всъщност за пръв път чрез Словото се опитва да създаде аурата на българската територия - и тя е изтъкана от разрушени крепости и манастири, другото име на нейната природа е красота, а навред изобилства чиста и лековита вода, която прави мястото свещено. В нейните храмове звучи свещената реч на Кирил, която е старобългарската - и така времената се срещат и сливат, те са едно вечно сега, което чрез езика, чрез материалните следи, чрез течащата вечна вода прави безкрайната протяжност на българското и гарантира вечността на възраждащият се дух и знание.

В тази книга българските обиталища започват своето фикционално съществуване, те са не само географски топоси с определен брой на жителите или специфичен поминък, те са "разказани" субективно, въобразени мечтателно. Преди да се случат като места на фикционални сюжети, улиците, къщите и храмовете на Копривщица, Сопот или Казанлък се "случват" като места на носталгичните сюжети, пре-разказани от Априлов в "Денница". Преди Калофер да стане Ботевият "алтън Калофер", той вече е бил у Априлов малко селище с "много красиво построени къщи". Преди гюловите градини на Казанлък да станат място на миловидните Каравелови ангелчета, Априлов е внушил, че тяхното розово масло "се смята най-хубаво не само в Турция, а и в целия свят". Преди Сопот да стане Бяла черква, той вече е бил в "Денница". Няма друг възрожденски автор, освен Априлов, в чиито текстове българското да е така прелестно, изящно, величествено и красиво и то да няма равно на себе си "в целия свят"!

Онези, които ще дойдат в българското слово след Априлов ще разслояват и конкретизират, ще противопоставят или митологизират, но духът, който той задава на българската книжнина, ще се запази през целия ХІХ в. Този дух ще намери своето изчерпващо и идейния, и естетическия му потенциал въплъщение в създаденото от Ив. Вазов, който по странното стечение на житейските обстоятелства именно в Одеса - града на носталгията - ще напише своя "носталгичен" роман за "най-българското време". А като жесток контрапункт на тези Априлово-Вазови мечтания пак именно в Одеса ще опознава света и таланта си бъдещият "баща" на Бай Ганьо - този Бай Ганьо, за когото проф. Ив. Шишманов ни учеше, че май твърде силно се доближава до въплътената мечта на Паисий за българина.

БЕЛЕЖКИ

1. За Одеса като протообраз на града в българската литература вж. Налбантова (2004б). [обратно]

2. На това разграничение настоява напр. Клео Протохристова. Срв.: Протохристова (1999). [обратно]

3. Населението на Одеса нараства с изключително бързи темпове и то не поради естествен прираст, а в резултат на заселването в него както на поданици на Руската империя, така и на чужденци. За всички негови жители са предоставени законови и икономически условия, непознати и недостъпни в останалата част на страната. Без съмнение тази атмосфера повлиява върху мисленето на Априлов. Той не споделя нагласи за хронологическо визионерство, а по-скоро защитава представата, че светът е изтъкан като мрежа от топоси, които влизат във взаимодействие и така се променят. [обратно]

4. "В рапорта на градския архитект ... през 1848 г. ... пише: "Предградието Молдаванка ... едната негова част ... и досега се нарича Булгарка ..." (Донцова 2001: 15). [обратно]

5. Какъв е пътят, по който Априлов е отведен до Москва през 1800 г., ние не знаем. Може би лично свидетелство е забележката, че през 1800 г. кърджалиите са направили Габрово "на пепел". [обратно]

6. Самият Априлов се позовава на "разказите на новопристигналите габровци", на "свидетелството на хора, които добре познават Габрово" (Априлов 1968: 156), на "пристигналите ... в Одеса габровци" (Априлов 1968: 111). [обратно]

7. За облекчаване на справочния апарат по-нататък в текста при цитиране ще се посочват в скоби страниците по изданието: Априлов (1968). [обратно]

8. В речника на епохата зеленчук явно все още означава зеленина изобщо. Подобен смисъл подсказва и езикът на Л. Каравелов, напр. при описанието на Копривщица в "Българи от старо време". [обратно]

9. За пресичане на улиците през есента и зимата са били използвани специални хамали, които често затъвали до пояс. Тръгвайки на прием, губернаторът граф. М. С. Воронцов заповядвал да запрегнат в каляската по два чифта волове. Съхранили са се и множество други анекдоти, увековечили одеската кал и прах. Вж. напр. Чижевич (1894); Саркисьян, Ставницер (1972); Налбантова (2004а: 36-39). [обратно]

10. На този аспект на социалната функция на търговеца се спира по-обстоятелствено Е. Тачева (2001). [обратно]

11. Подробно на мотивите за създаване на "Карта на Гърция" като един от първите документи на гръцкото национално възраждане говори К. Топалов. Срв.: Топалов (2003). [обратно]

12. "След като забелязахме от преписката с търновци, че основателят на тамошното училище е приел символа на габровския печат и за търновското училище, ... решихме откриваните по европейска метода училища да имат печат от един и същ тип." (с. 185). [обратно]

13. "Охрид ... направен бил от него (Самуил) столица на България и бил родно място на нашите съотечественици императори..." (с. 81). [обратно]

14. За държавно-политическите митове "Илирик", "Пиемонт", "Елада", "Дядо Иван" и др. вж. Радев (1997: 68-74). [обратно]

УЕБЛИОГРАФИЯ И БИБЛИОГРАФИЯ

Априлов 1968: Априлов, В. Съчинения. Подбор и ред. П. Тотев. София: Български писател, 1968.

Донцова 2001: Донцова, Т. Молдаванка. Одесса, 2001.

Майорова 2005: Майорова, А. С. Влияние трудов Н. И. Костомарова на формирование концепции истории Саратовского края. // Николаевская Россия: власть и общество. Саратовский государственный университет, 2005 <http://www.ssu.runnet.ru/faculties/historical/sc.publication/history_rus/nicros/docs/20.pdf> (22.02.2006).

Налбантова 2004а: Налбантова, Е. Васил Априлов - време и съвременници. Одеса, 2004.

Налбантова 2004б: Налбантова, Е. Одеса и образът на града в българската литература на ХІХ век. // Одесская болгаристика, 2004, вып. 2. Също: LiterNet, 15.10.2004, № 10 (59) <http://liternet.bg/publish2/enalbantova/odesa.htm> (22.02.2006).

Палаузов 1894: Палаузов, Н. Х. Из воспоминаний об одесских иерархах. // Из прошлого Одессы. Сб. статей. Сост. Л. М. Де-Рибас. Одесса, 1894.

Протохристова 1999: Протохристова, Кл. Носталгиите на 20-ти век. // България днес. Двуседмичник на Агенцията за българите в чужбина, г. III, № 14 (59), 15.-31.07.1999 <http://www.bulgaria.com/aba/izdanie/990715/6.html> (22.02.2006).

Радев 1997: Радев, Ив. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, 1997.

Радкова 2003: Радкова, Р. Посмъртни материали за български възрожденци. Т. І. София, 2003.

Саркисьян, Ставницер 1972: Саркисьян, К., Ставницер, М. Улицы рассказывают. Одесса, 1972.

Свято-Троицкая 2002: Свято-Троицкая (греческая) церковь в Одессе (1808-2001). Одесса, 2002.

Тачева 2001: Тачева, Е. Цената на словото. Четири етюда за търговеца, книжната търговия и търговеца-писател през Възраждането. // Критика, год. ІІ, 2001, кн. 2.

Топалов 2003: Топалов, К. Възрожденските етноформиращи и държавнокреативни енергии: митологизирането на историята, или балканската византийска мечта. // Демократически преглед, 2003, № 1 <http://dem-pr.hit.bg/2003_1/2003_1_08.htm> (22.02.2006).

Тотев 1968: Тотев, П. Новобългарско училище и новобългарска публицистика // Априлов, В. Съчинения. София, 1968.

Ходрова 2000: Ходрова, Д. Аурата на града. // Култура, № 30, 04.08.2000 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2141/aura.htm> (22.02.2006).

Цариградски 1853: Цариградски вестник, г. ІІІ, № 133, 8 авг. 1853 г.

Чижевич 1894: Чижевич, О. О. Город Одесса и одесское общество (воспоминания одесского старожила). // Из прошлого Одессы. Сб. статей. Сост. Л. М. Де-Рибас. Одесса, 1894.

© Елена Налбантова=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.03.2006, № 3 (76)