Любeн Kapaвeлoв

                Любен Стойчев Каравелов (1834 или 1835 [1] - 21 януари 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от турско робство. Любен Каравелов е по-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843-1903).
Любен Каравелов допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет в Букурещ, Румъния в началото на 70-те на 19 век.
Биография,Произход                  Любен Каравелов e роден през 1834 или 1835 г. в Копривщица[2]. Майка му е Неделя Доганова, произхождаща от големите копривщенски родове Чалъкови и Доганови[3]. Бащата на Любен Каравелов е Стойчо Каравела, най-големият син на дядо Либен. Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца — четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[4] (майка на Рашко Маджаров).
Образование
                  Каравелов учи в килийно училище при поп Никита Вапцилката, после в училище на Христо Пулеков по взаимоучителния метод[2]. След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. [2], Каравелов става ученик на Геров. По-късно баща му го изпраща да учи 2 години в гръцко училище [2]. През 1850 г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив, където за първи път чете и руски автори. Изпратен e от баща си в Одрин да учи за чирак, но по-късно се връща отново в Копривщица. През 1854 г. баща му Стойчо го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Така Любен обикаля из Османската империя и по този начин успява да се запознае с неволите и страданията на българите. През 1856 г. го изпращат в Цариград, но там вместо да се занимава с търговия, той се интересува от политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография [2].
През 1857 г. заминава за Москва през Одеса, но не се записва в кадетския корпус, а като слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет — поради интересите си към литературата, историята и славянските езици [2].
През 1867 г. заминава за Белград, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници [2]. На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад.



Писателска и революционна дейност

Паметна плоча на Любен Каравелов в Букурещ
Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов,Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ и започват да издават списание „Братски труд“, в което Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в„Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“,„Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешнатаБългарска академия на науките).
Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където автор става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише
Къщата в Букурещ, където живее и твори Любен Каравелов.
"Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи", в която разказва как "българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? - Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища."
Едновременно с издаването на вестник Независимост, Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.
(1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).
(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.
(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.
Умира в Русе на 21 януари 1879 г. от туберкулоза.

Източници

  1. ↑ а б Енциклопедия „България“. Т.3. С., БАН, 1982, с. 324
  2. ↑ а б в г д е ж Из "Любен Каравелов. Събрани съчинения в дванадесет тома.", С. 1984, т. I - Любен Каравелов, Биографични бележки, Словото
  3. ↑ Клинчаров, Иван. Любен Каравелов — биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  4. ↑ Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.
 

Библиография

За Любен Каравелов
  • Андрейчин, Любомир, Език и стил на Любен Каравелов, Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 46/1950
  • Стоянов, Иван. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2008, 130 с., ISBN 978-954-524-662-3

Външни препратки

в
Етикети: ,