Жените в Литературната публичност на Възраждането

Катя Станева

    В началото на ХХІ век търсенето на алтернативни подходи и проблемни позиции към българската култура и литература снабди с особена аура изследвания на „неединното Възраждане”. Всевъзможни дихотомии (частно-публично, свое-чуждо, център-периферия, традиция-модерност, град-село, делник-празник, мъжко-женско и какво ли още не) задават интерпретативна оптика към (живота на българите през) основополагащата културно-историческа формация. В последните години се поставя под въпрос и общоприетото мислене за Българското възраждане като отделна епоха, но проблематиката е извън вниманието на настоящото изследване.

Версиите за женското писане, за женския глас през ХІХ век се множат и това безспорно е знак за актуалност на заниманията ни. [1] В говоренето за литература преди Освобождението и в днешните разсъждения за литературата на Възраждането масово приета практика е да се тръгва от констатации за „нямане”, от „списъци на отсъстващото”, но (само)упреци за липса на интерес, за омаловажаване в остойностяването на женската книжовна продукция са неоснователни. По-скоро в набиращите инерция прочити откъм търсена връзка с конкретни феминистки проекти нещата вървят в обратна посока …

Моята теза: от средата на ХІХ век насетне жените заявяват воля за социално присъствие и съдействие в процеса на учредяване на модерна публичност и в частност на литературната, в изработването на политика на репрезентация на българското. Те усърдно (се опитват да) правят това, което правят мъжете, с присъединени усилия се включват в културното строителство. Малкото на брой книжовни изяви на първите ни преводачки, поетеси, авторки на публицистични текстове и на учебни помагала дават възможност лабораторно да се наблюдава ПОДРАЖАНИЕТО КАТО ПРАКТИКА НА СЕБЕ СИ, усвояването на езици, поетики и традиции, на конкретни образци и правила на писане.

Не омаловажавам творческия потенциал на жените, ползвам думата „подражание” като интерпретативен термин без пейоративна натовареност, като го обвързвам с полето, което го поражда. Съдържанието на думата препраща към дейност, която се мисли в неутрален или позитивен план. В речника на Найден Геров за глагола подражавам (да подражая) на първо място е посочено значението „Глядам някой какво прави и как го прави, па и аз правя същото и по същия подоб; подражать.” Геров не фиксира дума за деятел/деятелка, според най-авторитетния наш възрожденски лексикограф номинативът „подражател” не се употребява в говоримия език през ХІХ век. В изследването „Животът на литературните термини” – замислено и осъществено като справочно издание – Иван Радев отбелязва три стихотворения, обозначени в апарата на заглавието като „подражание” от авторите Йоаким Груев, Георги Груев, Тодор Шишков, и в тематичния индекс ги включва в раздела „Жанр, стил, композиция. [2]

Разбира се, подражанието е масова практика и в автокоментари възрожденските стихотворци и драмописци указват ползваните образци и механизми – „стихове, написани по подражание на френска една песен, порусена у Карамзина и от нас побългарена” (Т. Шишков за Песен на добродетелта, приложение към драмата „Велизарий”); Т. Икономов, Де й родът ми? Подражание на чешската песен „ Kde domov muj” . [3]
В годината на отпечатването на първите повествователни и драматургични творби, преведени от българки, частно писмо на Петко Славейков изплаква сиромашката жалба на Българското възраждане – „… нямам и книги, от които да се ползувам, що-годе да се поведа или подражание да направя.”[4]

Фундаменталната значимост на подражанието – социално регламентирано, препоръчвано, приветствано поведение във всекидневието и духовността – е безспорна. Скъпене на традицията, на излъчените от нея образци – опита на предците и примера на божиите угодници – управлява патриархалното и религиозното живеене, насочва и определя писмовните практики. Отварянето към Новото време донася модели за успех, които се конкурират и конфронтират с отгледаните в семейството версии за себе си. Сравнението се насочва към образци, тиражирани от модерния свят.

Интелигентната стратегия на възрожденските дейци – на имитация, подражание, съизмерване – диктува да се инвестира в образование, възпитание, цивилизоване. Българският елит от 30-те и 40-те години на ХІХ век насетне започва системна работа за институционална осигуреност на трансформационните процеси – създават се светски училища, читалища, различни културни и литературни дружества, периодика, чрез която се пропагандират, коментират, координират местните усилия. Мъжете настояват за включване на жените в дейностите по модернизация на българското общество и във възпитаване на култура на участие. [5]

Детайли привнасят в картината на женското проговаряне особен колорит и живост. Само един пример – от изследване, посветено на Свищов през ХІХ век: „цялата свищовска интелигенция подпомага създаването на женски дружества, организира първите им сказки, пише първите им речи” – авторката Ю. Николова обобщава наблюдения върху изяви от типа на публикувано през 1872г. в сп.„Училище” „Слово, сочинено от Ст.И. Попов, а казано от една Госпожица в едно събрание на Женското дружество в Свищов”. [6]

Съчинителят е френски възпитаник; текстът демонстрира пряка връзка със слова и статии от предосвобожденската периодика по темата за потребност от образование на девойките, като се раздвоява между отчет за едногодишната дейност на дружеството и задължителната за жанра предписателност.

Българската фактичност усилва и модулира изговореното от изследователките на „историята на жените” за “гражданското и патриотично майчинство”, схващано като форма на “гражданско” участие на жените.(„Няма образован народ без образовани майки…Сегашните момичета, що се учат в училището, ще бъдат майки на онези Българи, които до подир половин век ще съставляват Българският народ… Нека прочее в лицето на тези момичета да гледаме да приготвим за туй Българско поколение таквизи майки, които да го подготвят за изпълнение на неговите длъжности към отечеството му, към държавата и към Бога.”) Нашият местен пример буквално до-казва изреченото от Карен Офън, че възпитанието и образованието на майките в Европа е конструирано по френския модел от ХVIII век като дълг към нацията. [7]

Съществуват достатъчно основания да говорим за сетивна неустановимост на женския глас; изговаряне на женската другост с нейните собствени гласове няма как да се случи безпроблемно през Възраждането. Женската модалност в комуникацията се артикулира и филтрира чрез структурите на промяната на културния опит.

В периодиката – включително в изданията на Л. Каравелов и в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” – редакторите внасят промени и корекции, без да уговарят активното прекрояване на чужди произведения. Дори най-масовата дейност – събирането, записването, публикуването на фолклорни материали – е подчинена на селекции, предопределя рецепцията и обслужва националния проект. Силата на женското многогласие, признанието за женско превъзходство в пеенето и певческите дела получават легитимност чрез авторитетното слово на издатели, редактори, литературни критици, историци и теоретици, писатели. [8]

„Си-ве почти песни се слушани от жени” – достоверността на първия споменат и обяснен от Константин Миладинов факт в предговора на сборника „Български народни песни, собрани от Братя Миладиновци” (Загреб, 1861) не подлежи на усъмняване. Следващи уговорки и уточнения въвеждат същностната за всеки феминистично ориентиран анализ проблематика – естетическият вкус и компетенциите на съставителите определят включването, подредбата, класифицирането на материалите, а също и избора на „по-харна песен” измежду няколко варианта.

Патриархалната култура проговаря с гласа на жена, но достъпът до публичност се регламентира от нормативността на същата тази култура и от дневния ред на обществото, задаван от властващи идеологеми за консолидиране на националната общност. Наличната фактичност позволява да обобщим – фолклорната „естетика на тъждеството” и проектите за духовна еманципация от началните десетилетия на ХІХ век модулират проговарянето на жената.

Публичният дискурс – периодика, училище, книгоиздаване, дружества и литературни кръгове, културни центрове – създава механизми за поява нафигурата на пишещата жена; чрез/в социодинамиката на културата се компрометира (ултра)консервативното в патриархалния проблемен сплит род-и-ред и се учредява – бавно, постъпателно – нов, просветителски по характер ред за вписване на жената в публичността, формират се позитивни нагласи къмженските литературни изяви, към голямата личностна промяна, преминаване от четене към писане.

В началото на 50-те години се появяват преводите на Елена Мутева, Станка Николица, Ирина Екзарх, прицелени да участват в литературната комуникация и в очертаване полето на новата ни литература. Движението на културата – българска, балканска, славянска – от края на ХVІІІ до последните десетилетия на ХІХ век представлява обмен, усвояване и репродукция на типове, присвояващо боравене с жанрови, сюжетни, стихови, стилистични модели, познати от антични и западноевропейски литературни и културни традиции.[9]

Особено у нас уместно (от жените в конкретни пространственовремеви отрязъци дори повсеместно) се практикува литературното подражание, мислено като съпротива-и-устояване, като грижа за-себе-си-и-за-общността.

Добър вход към балканския дебат за мястото и ролята на жената в публичността е българското включването в него чрез популяризиране на идеите на Обрадович. „Две приказки за славните жени и за Аза человекомраза, писал на сръбски Доситей Обрадович, а побългарила Станка Николица, Разградка. В Бял-град. В правителственната книгопечатня, 1853”.

Това съобщава титулната страница на скромна по обем книжка, предназначена да запознае българките с по един текст от „Собрание разных нравоучителных вещей в ползу и увеселение Доситеем Обрадовичем”(Виена, 1793, 6-то изд. Земун,1850) и от отпечатания след смъртта на книжовника последен негов труд „Мезимац”(У Будиму, 1818, 3-то изд. Земун, 1850), втора част на „събраните нравоучения”. Книгата е осъществена като (усилване на харесана чужда) реплика в състоятелния за епохата и предстоящ да се разгърне у нас диалог за жената. Без да подозира дългия път до възможността-и-потребността за иронично проиграване/подпечатване на неравенства („само за жени”), Станка Николица слага свой личен подпис върху проект, пряко обърнат – чрез епиграф, обявление и стихотворна реклама – към българките.

С мотото „Жената е хубавица, казва Лутер, кога е угодна на мъжа си”(Върху 1-та приказка) авторката въвлича в „разговор угодни” съвременничките си. Търсеното съгласие-спогодяване оцелостява книгата, въпреки че текстът се разломява на три различни като жанр, обем,тематика композиционни части. Отпечатаното в края на книгата „обявление” съвместява функциите на въведение и послеслов, носи семантиката на приключващ жест и покана за бъдеща съвместна работа. Авторският текст превръща Станка Николица в публична фигура, а „Две приказки …” – в една от немаловажните книги на Българското възраждане. [10]

Четиристишието от задната корица обектно, третолично говори за произведението, аз-изказът на преводачката („Ето, аз според силите си изработих таз книжка и ви я препоръчвам”) се прекодира като форма; стиховете рекламират функционалните качества на „побългареното” словесно изделие, определят мястото му в оскъдната откъм учебни и специализирани издания тогавашна библиотека:
Малка книжка за жените,
дето им разказва бодро
да се пазят от злините
и да се отнасят мъдро.

Оценката е за „разказаното” от Обрадович, за неговото ведро поучение и разумно наставление. Съставителката намира в компилативните съчинения на сръбския рационалист равностойни съответствия на популярни и у нас литературни модели, които сочат живота на „великите мужье” като висок образец. Повествованието „За славните жени” въвежда матрица на женско поведение, чрез примери от Историята реди ролеви модели – на добродетелната съпруга, грижовната майка, талантливата поетеса, боголюбивата духовничка, на знаменити владетелки…

Включени са две биографии – на английската кралица Елисавета и на руската императрица Екатерина Алексеевна Първа, визирани като фигури на монархическа просветеност и женска образцовост. Поанта сумира посланията – „Блажена е и от Бога благословена сяка жена, която умее да се сговаря с обстоятелствата си, и която живее смирено, разумно и почтено; такваз жена облекчава и услаждава живота на мъжа си, грижи се за къщното си управление, възпитава децата си в любов към Бога, към ближния и поучава ги да се обхождат почтено и разумно”.

Изговорени са нормата за човешка „нормалност” и еволюционната перспектива – „сговаряне с обстоятелствата”. Частта „За Аза человекомразеца” излиза извън очертаната чрез мотото проблемна рамка – „Зъмя да храниш, и на неблагодарен челяк добро да струваш, се едно е”. Във финала на преработената от Обрадович източна повест равнодушието, пасивността, безчувствеността са коментирани като разпад на социалността и на човешкото; изборът на Аза (антропоним) е прицелен да възпитава у читател(к)ите култура на включеност, воля за справяне с житейските превратности.

Съставителската концепция е добре обмислена: двата текста са подбирани през една и съща оптика – чрез биографично представяне да се внушат образци на поведение, да се популяризират идеи за субектност, за „високо” предназначение на жените (тезата на Обрадович – „не само за пъстрене и кичене от Бога създани”) и да се посочи необходимостта от по-висока самоувереност и себеуважение („Видите в нея с какви духове жени имало на света, каквито мигар сега нема?”).

Утилитаризмът като възприета от балканските творци позиция и в този случай се превръща във вътрешно литературен, жанровопораждащ фактор. Човешката биография придобива все по-голяма значимост, преживяванията на честита в честността си боголюбива/родолюбива личност постепенно излизат на преден план в литературата от началните десетилетия на ХІХ век.

Несъмнен усет за прагматиката на жанра, за неговата уместност в български условия личи и в заявката за следващи литературни изяви – „Аз съм приготвила още две книги за печатане, особно за жените: „Многострадална Геновева”, съчинена и на „проза”, и на „позорище” и „Кассия царица”(Роман добър и предобър)”. Чрез сравнителната оптика и патоса по културно приобщаване се фокусира високо остойностяваната сантиментална книжнина в актуалния рецептивен контекст – „Тез книги ще ги слушат неучените жени със скършени сърца, но и учените сръбкини често със сълзи ги прочитат”.

Подбраните „репертоарни” заглавия подсказват насоченост към имена и сюжети с европейски известност, към актуалните за балканските литератури сантименталистки, просветителски и романтически жанрови и тематични доминанти. Не са уточнени какви версии от многобройните белетристични и драматургични преработки на легендата за света Женевиева е ползвала Спасо-Еленина, [11] тук акцентирам прагматично ориентирания избор на преводачката. В същата година Ирина Екзарх публикува в отделна книга печатания преди това в подлистника на „Цариградски вестник” свой превод на комедията „Памела оженена”. И без демонстрации на високо самочувствие, декларира готовност да издаде – ако намери отзивчивост и съпричастност сред „соученици, приятелки, моми и булки” – и първата част на творбата, „Памела неуженена”. Тоест другата преводачка също желае да въведе в литературно обращение – чрез/през Карло Голдони – драматургична версия на популярния в европейските литератури роман за възнаградената добродетел. [12] Името на автора не е от първостепенна важност, за възрожденските преводач(к)и и читател(к)и важни са посланията на разказаните истории, взаимните отнасяния, диалоговите отношения между идеология и жанр, сюжет и контекст. В този времеви отрязък се появява и „Райна, Българска царкиня. Приказ от А.Т. Велтмана, преведе от руски Елена Мутева. Санктпетербург. Издание на Калоферското училище.1852”.

С търсената финансова подкрепа за издаване на преведени литературни творби Ирина Екзарх и Станка Николица попадат в антропологично значимите Списъци – на „отсъстващото”, на „погребаните книги”. Тези списъци документират воля за работа, за култура, за издигане на глас. За излизане от анонимността.

Желаната от Станка Николица Спасо-Еленина отличителност чрез именуването е коментирана неведнъж.

Името провокира интерес, непресекващ до днес. Различно изписан върху двете корици и на титулната страница, в своята пълнота антропонимът е радикален авторски жест. Самоназоваването не е псевдоним, не е „поетическо име”, нито пък дава основания за тълкуване откъм „вътрешна свобода на хрумването и еманципираност от повседневната практика” – обратното е вярно, именната конструкция буквално изписва-документира семейните връзки и произхода. Съпругата на даскал Никола Икономов през 1853-та не знае, че й е писано (преди да навърши четиридесетте) да я наричат „баба попадия Николица”. [13]

Изкушената от Словото млада преводачка обаче държи да узнаят за нея и за книжовния й труд чрез име – личностен идентификатор, който елиминира възможността за объркване. Чрез конкретната референция тя се обозначава като омъжена жена и като дъщерята на Спас и Елена, запазва и скъпи родителските имена; скъпи новия си дом, но помни и обича родния, майчиния. Тази обич е възпитавана чрез битовото наричане и фолклора – „У Недини слънце грее…”; в българските културни традиции женското име има своите конотативни ореоли и прояснява важен сегмент от патриархалното битие.

Грижата за себе си намира израз в търсене на максимална осветеност и видимост на писателската фигура, в домогване до признание. Чрез подражание. Личният подпис е съобразен с общите писателски легитимации „на ползу роду” – „Желателка на женското просвещение С. Н. Спасо-Еленина”. Да от/четем и налагащата се тенденция в себенаричането да се включва топоним, която е забелязвана от литературните историци само в изявите на мъжа й – той отпечатва книгата „Земледелие, съставлено от Никола Икономовича, жеравнянца”(1853), но в предхождащото я обявление се подписва „Николай И. Дели-орманский”. [14]

В известието за превода „Памела уженена” и при неговото публикуване името на преводачката Ирина Попгеоргиева Екзарх е скрито зад инициали, но в скоби е отбелязано „девица от Ески-Заара”, „уроженица Ескизаарская”. [15] Принадлежността към културно средище е легитимиращ знак, често употребяван от преводачи и преводачки, от съчинители – практиката е документирана в аналитичния репертоар на М.Стоянов „Българска възрожденска книжнина”(Т.1. С., 1957).

В средата на ХІХ век мъжете и жените споделят еднакви позиции в историята на категорията „автор” – побългаряват, адаптират, калкират престижни литературни образци, мислят стихо-творенето, драмо-писането като патриотичен дълг, служене чрез литература, възпитаване за Дело чрез Слово.

Търсене/осъществяване на диалог между пишещите жени не е регистриран, но систематизацията на техните изяви позволя да обобщим: изборът на творби за превод и/или побългаряване указва важността на жанра, идеята, темата, сюжета, образната система – все същностни характеристики на литературното мислене през Възраждането – но освен това внушава, че с подбраните заглавиялитературните практики се натоварват с мисията да представят женски идентичности. И още – пишещата жена препоръчва себе си като образована, високоотговорна личност, самоналожила си да работи за духовно изтънчване и извисяване на своите сънародници и сънароднички. Българката припознава, обявява себе си като субект на промяна, търси чуваемост за женския глас и почит към Майчиния, родния език, търси престиж за себе си чрез усвояване на „бавните” езици на изящната словесност.

Женското „писателско” име набавя легитимност и чрез включване във функционално най-значимите тогава Списъци – на новоиздадени и предлагани за продажба книги. Пишещите жени ползват модерни и надеждни форми за социализиране на своите произведения. „Цариградски вестник” през 1853-та известява за превода от руски на Елена Мутева и за два превода – от гръцки и от френски – на Ирина Екзарх.

Вестник „България”(1860) информира за книгите, които ще се продават на предстоящия Джумайски панаир – и между тях са „Земеделие от Н. Икономова” и „Две приказки за славните жени (книжка за девическите училища) от Станка Спасо-Еленина”. „Разпис на книгите… у книжарницата на Хр. Данова”(Виена, 1862) предлага каталог на Пловдивския филиал – в него „Две приказки за славните жени от Станка Спасова” фигурира в раздела за прочитни книги, в съседство с „Пространний Робинзон от Ив. Богоров „ и „Съкращений Робинзон на Й. Груев”. [16] Преди да обобщя, ще вметна още един факт – в приватно писмо от Трявна Славейков споделя тревоги за взаимоотношенията си с роднини след издаването на първите си книги с финансовата подкрепа на бащата и брата на своята съпруга – и той младоженец като Икономов през възпрепятстващата търговията с книги 1853-та. [17]

Станка Николица (1835-1920) и Никола Икономов (1820-1897) остават в историята на литературната публичност през Възраждането с дебютните си книги и с негови публикации в периодичния печат. Вероятно учителските им заплати не са позволявали повече вложения в книгоиздаване.

Институциите на патриархалната власт – най-вече семейството и собствеността – предопределят социалната успешност на литературните начинания, опосредяват появата в полето на публичността. С прав и обратен знак – личната история на Елисавета Горанова, по мъж Караминкова, онагледява моделиращия натиск върху женското писането чрез механизмите на битовата зависимост. Благодарение на безусловната подкрепа на своя баща и на силния си характер Елисавета, образована и чувствителна жена, успява да съхрани себе си в един труден брак. Тя превежда една комедия от чешки, останала в ръкопис, но получила локална известност чрез представяне в Карлово, и подготвя обемна публикация за сп. „Читалище” със заглавие „За женский пол”.

Отделните фрагменти от превода са одобрявани и придвижвани за печат от консервативния й съпруг; всичко, писано от нея, включително личната й кореспонденция, е контролирано от него. Ел. Караминкова извървява пътя – тук ще се позова на красивия и убедителен коментар на Елена Налбантова – „От утопиите на словото към реалностите на бита”. [18] Станка Николица има девет деца, те всички получават високо образование и добро възпитание.

В приветствено слово към русенския митрополит в Разград през 1874 г. първородната й дъщеря – също учителка и учредителка на Женското дружество в града – повтаря тезите, реториката, радостта на майка си от 53-та относно духовното еманципиране на жената; въпреки суетите и тегобите на бита, преводачката на Доситей Обрадович съхранява и препредава на дъщерите си вярата в силата на разума и на изящната словесност.

Жените през Възраждането се посвещават на книжовен труд, осъществяват културен пренос благодарение на семейните връзки. Меценатството, собствените средства и пазарът (спомоществователството стои на границата между последните две форми) са основни източници за финансиране на книгоиздаването; дават се пари, за да се стигне до българската аудитория. Със съзнание за конкурентната среда, за доминираната от мъжете публичност, високообразованите братя на Елена Мутева, сродникът Александър Екзарх, съпрузи и родители обгрижват писателските дебюти на жените и включването на творчеството им в литературно обращение. Огрубено казано, достъп до публичност госпожици и съпруги получават най-вече по роднинска линия. В този смисъл възприетото от Станка Николица Спасо-Еленина именуване може да се тълкува като неин стремеж да управлява кариерата си чрез защитата на легитимиращия семеен и социален статус. Както е нормално за европейския ХІХ век, и у нас материалната осигуреност и стабилност гарантират занимания с литература, изкуство, наука. Но за разлика от Хърватско например, където през 1843 г.

Драгойла Ярневич („най-великата стара мома на нацията” по снизходителните думи на хърватските мъже-историци) издава книга с разкази „Доmoljubne povijesti”, а преди това печата стихотворения във в. Даница, издържайки се като частна учителка, [19] в Българско едва през 70-те години появата на творби с подпис „Карамфила Стефанова” сигнализира за възможността сама жена да осъществи пробив в сферите на публичното.

Тук отварям скоба, за да поясня – не разполагам с що-годе надеждни свидетелства за живота на поетесата от Тулча, за реалната жена Карамфила. Единствено автобиографично оформени текстове от двете балкански авторки позволяват и чрез подобни фриволни аналогии да се обглеждат процеси и типологии. Драгойла Ярневич оставя дневник, над 1000 страници личностно повествование за действително случили се събития. Днес дневникът се ползва като извор за социалната и културната история на Хърватско през ХІХ век. [20]

Озаглавеното „В шестнайсеть-годишната си възраст” себепредставяне от страниците на сп. „Училище”(1875) носи белезите на фикционално конструирано минало с пряко изразена поучителност. Разказът за пропиляна младост, за безцелен живот, преминал в разходки, балове, развлечения, търси педагогически ефекти.

Директните обръщения и призиви настояват за споделяне на оценъчната позиция, за идентифициране в общност („Клети майки! Погледнете ма днес, и ще предвидите сигурната бъдъщност на чадата си. Аз не съм майка като вас… Едвам намирам да са стопля сама, и то като изгарям по десетина капели, фустани и ръкавици сяка вечер на огнището… Гледайте хубаво сестри българки, оставете вече туй грозно, лошаво, съсипително труфило….”).

Авторката разчита на сугестивния потенциал на автобиографичното писане, на фигуративен език, опитва да разгърне (да играе с) метонимията „бащино огнище”, сюжетира с откровено заявена въздействена цел. Но еднолинейното представяне, емоционално-изразителното прекаляване (културата на балканското всекидневие диктува тиради срещу модните аксесоари, тук вкупом и безкрайно-повторително отдадени на вечерно аутодафе) подриват търсените внушения за достоверност. Говоренето в името на сестринска общност на българките е прицелено в градеж на колективни идентификации, с акцент върху националната.

Ще припомня насочената срещу есенциалисткото мислене върху проблемите на пола забележка на Одри Лойд, че думата „сестринство” претендира за някаква хомогенност на житейския опит, която всъщност не съществува. Разглежданият текст на Карамфила се стреми да функционира като коректив на налични и/или възможни модели на поведение, той не преработва частния живот в литература, нито дава основания днес да го интерпретираме като исторически микро-наратив, като „индивидуален опит със собствено име”. Идеологически преднамерено са представени семейните взаимоотношения. Вина за своето „нравствено съсипване” разказващата приписва на недалновидно възпитание поради прекомерна майчина обич и преобърнати властови роли в семейството – кроткият баща е „воден за носа”. „В шестнайсеть-годишната си възраст” онагледява чрез негативен пример поуки, отново отправени към жените – как да се предпазват от злините.

Карамфила Стефанова пише и стихотворения със същата тематична насоченост – „На модата”, „Към***”; превежда от френски статията „Напредокът на человеческия род чрез трудът” за сп. „Училище”(1875). Нейните публикации се вписват изцяло в програмата на изданието, самоопределящо се като „лист за домашно прочитане”, „педагогически лист”. В редакторска бележка на Р. Блъсков поетесата от Тулча е припозната и включена в голямото братство на мотивираните да работят за опазване на традиционното и на българската идентичност:„Пей, посестримо, да пееме, думай да думаме, та дано са свестят нашите опашати българки, и да захвърлят тези дрипеле от хубавите си дрехи, що ги уприличават на маймуни…”.

Цивилизационният сюжет за еманципиране на народа, потенциалът на отложената модернизация и патосът на националното свестяване извеждат като неотложна потребност на последните десетилетия преди Освобождението озвучаване на публичното пространство и от женски глас. Стихотворението на Карамфила Стефанова „Българка съм!”, печатано в Цариград, прибавя към познатия чинтуловски „глас голям”, към всички „гърмящи” и „тътнещи” гласове на Възраждането и един женски:

Докато аз живея
Деня, нощя секи час
С радост всегда ще да пея,
Сестри:„Българка съм аз!”
И на последния мой час,
Кат ми са строши лира,
Ще надам гръмовити глас:
Че Българка умира!
/сп.”Читалище”, 1875,кн.2/

В логиката на моето говорене е допустимо, възможно, обяснимо съществуването на реална жена зад носещи подпис „Карамфила Стефанова” текстове и жестове. Имам предвид молбата до Цариградското печатарско дружество „Промишление” да отпечата нейна стихосбирка, за която научаваме от протоколиран отказ на дружеството.

Мотивацията, че приоритетите на „Промишление” не включват издаването на такива книги, е стандартна, не са посочени други основания. Според оповестената цел и реализираните издания културната политика на тази институция се определя от изискванията на модерността за ефективност, утилитарност, пазарност. Отказаната подкрепа не компрометира стихосбирката, само я отпраща към списъците на „въобразените” и неосъществени книги. Нищо не знаем за личните участия, пристрастия, обвързаности на поетесата, нито за характера на включените в книга стихотворения.

Теоретическите разработки на Мишел Фуко от „Генеалогията на модерността” (С.,УИ,1992), задействаните и у нас механизми на изграждането на етически субект могат да предложат оптика за прочит на стигналото до българската публика творчество на Карамфила Стефанова, а също и за стихотворните и публицистичните текстове на Екатерина Василева, печатани във в.„Турция”, в.„Отечество” и румънския „Urbanulu” през 70-те години. В антологиите на българската възрожденска поезия и на критиката са включени стихотворението „Метхат паша, отчаен срещу ХІХ век при въстанието на българите, говори в себе си”(1871) и дописката в защита на Д.Войников и пиесата му „Велислава”, в която Катерина изпълнява ролята на княгинята. Пет години преди Април 1876-та една почти непозната днес българка огласява насъчинен от нея вътрешен монолог на амбициозния турски реформатор. Светът „през” погледа на Митхад паша е артикулиран с посредничеството на познати от възрожденската периодика и поезия схеми за описване/оценяване на действителността. В актуалността на лирическия сюжет безпрекословно властва „проклетият век” („Веч сега владее// този проклятий век”), безмилостен към „тиранска воля” и окуражаващ „проклети гяури” да издигат глас „отвред”.

Виканите „до полуда” думи „Всуе твойта сила, всуе!” черпят убеденост за близкия край на тиранството от духа на времето. Историческият контекст – ХІХ век – е акцентиран от авторката като провокиращ отчаянието на Господаря.

Женският глас артистично преработва във влудяващо „вътрешно говорене” (пан)европейското гяурско и българското викване „с глас голям”(Д. Чинтулов) преди да се случи „полудяването” на кротката рая. Въвеждам стихотворението на Екатерина Василева като изговорена в българската публичност от началото на 70-те години на ХІХ век реплика, която не се отличава с особена оригиналност, но заслужава изследователско внимание в актуални за началото на ХХІ век дискусии за Субекта на Българското възраждане, а също и за неговия имперски контекст.

Хората на словото от възрожденската епоха тиражират доминантни версии за механизмите, които правят от „османските” българи „българско общество”. В доосвобожденската книжнина са декодирани и коментирани промените, характеризиращи епохата на Танзимата. Не само възрожденски социални и политически мислители от величината на Раковски, Каравелов, Ботев категорично и велегласно се произнасят относно причините/принудите за „реформи” (за останали на книга „хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета”) в империята.

Жените присъединяват своите гласове в дебата за изграждането и функционирането на българските общности и инструментализирането на културните ценности на индивида за „общополезни работи”. Те са преводачки-и-поетеси, артистки-и-поетеси, които правят видимо женското включване в литературната игра, приемането на роля в името на националната идея и със съзнанието, че българското не е извор на модели. Това е настояването ми – написаното от жените в най-добрия случай (Елена Мутева) е литература на модела, то е явяване на женски глас, търсещ скъсване с анонимността, изработване/упражняване на личен подпис.

Наложителността родното да заприлича на прогресивно променящия се свят скъпи традицията; позоваването и познаването на националното минало при усвояването на новите форми осигурява равнопоставеност в европейското (балканското, славянското) духовно пространство. За възрожденското „женско” мислене въпрос на политическа коректност е почитането на йерархии, лидерство, на реално участие и реални приноси в социокултурните процеси.

Неединното Възраждане се случва поради липсата на съгласие за стойностните парадигми, които да управляват българското живеене. Разните посоки на модерното преживяване се събират и съсредоточават върху каноничното – в неговите религиозни и жанрови измерения. Външните принуди налагат усвояване на диалогичната перспектива и утвърждаване на субектите в собственото културно поле. Рефлексивността като фигура на идентичността овластява погледа на другите. Казано по-банално, другите изискват българите/българките като субект – и по-често в случая, когато ги представят като пасивен обект. Пишещите мъже и жени с еднаква мотивация явяват воля за субектност и чрез света на образите работят за промяна на идеите. В подкрепа на казаното може да се разгърне анализ на обемен доказателствен материал.

От Станка Николица насетне образованите жени поучават сънародничките си, че времето изисква от тях да станат субекти на собствения си живот, да правят информирани човешки избори. За равенство в брачната двойка натъртено се говори в „Памела оженена”, завидната популярност на творбата в европейската литература се дължи на демократичната идея за естествено равенство между хората.

От страниците на в.„Турция” Катерина Василева говори и от името на Аника Костович за ролите, които изпълняват във „Велислава”, за приносна съвместна работа на/с Войников в „полза и чест на българския народ”. Полемичната публикация настоява да се признаят заслугите на съчинителя и режисьора на представената в Браила и Галац пиеса, търси се разграничаване от високите похвали на критиката за изпълнението на „актьорите и актрисите дилетанти”. От позицията на „участница”, тоест откъм личния опит К. Василева натъртено демонстрира дистанциране от присъщите на фигуратива „артистки” конотации за творчески акт и разкрепостена индивидуалност – „Ние, г-не Редакторе, като сме жени, заняти със семейна работа, никак не си въобразихме да излезем на сцената с намерение да си правим име на артисти или да се препоръчваме за изкусни в театралното художество”.

Акцентирано е женското придържане към валидния, обществено признатия модел на живот. Артистките скромно се представят като ученички, които огласяват и обживяват думите на писателя, и двете отказват да ги въвличат в караници и съперничества, в омаловажаващи Войниковото майсторство публикации – „ Би било лъжа да се каже, че недостатките на пиесата са покрити от г-жа Аника Костович.

Ако да не бяха писани в пиесата последните думи на царица Мария (ролята на която игра г-жа А. Костович): „по-добре, свирепий, пролей кръвта на една майка и на една дъщеря злочестни”, щеше ли да ги изрече г-жа Аника Костович? Ако да не бяха писани последните думи на княгинята Велислава (ролята на която аз имах): „Аз презирам личната си любов и сама се предавам за любовта на моето мило отечество”, можех ли ги изрека аз от себе си?”.

Разбира се, и през 70-те години на ХІХ век театралната практика познава импровизацията и актьорски превъплъщения, които определят успеха на посредствени пиеси. Една от възрожденски актриси намира за необходимо да мотивира своето осмеляване да се включи в критическата вестникарска разправа с вярност към истината, с изпитвана автентична благодарност за труда на твореца и желание за точно портретуване на събития и личности от голямата сцена на/във възрожденската публичност.

Жестът позволява днес да се наблюдава как жените градят собствената си биография и идентичност в напрегнати отношения със структурните принуди на традицията, с националната си принадлежност. Перспективата на личността прояснява рефлексията върху проблем(атич)ния сплит индивидуално, колективно, историческо и специфичните gender-ефекти. Фокусирането върху структурираното „женско” проговаряне в контекста на националната ни културна история помага да установим динамиката на процесите, да разберем отказите от (и заявките за) миметично съревнование при раждането на българската модерност.

Жените през Възраждането не търсят напрежение в парадигмата род и ред, те ползват акустичния код „Пък ще си викна песента!”, като съблюдават императива за „уместност” и „своевременност”.

Или – ако ползваме речника на Станка Николица Спасо-Еленина – отговорът на питането какво да правят лишените от средства за „странстване” и от книги българки се свежда до призива „да уловим перото”. Позната реторика от даскалската поезия. В авторски текст Станка Николица тълкува опозицията между Пътя и Мястото откъм приемане на даденостите и – с несъмнена мечта да е някаква предосвобожденска Багряна – явява женското „умение за творчески пристъп”.[21]

С ведра вяра в единението на думите и нещата, тя визира Мястото – „нашето любезно Отечество, България”- като позволяващо разчупване на статуквото и предоставящо възможност за нов тип женско присъствие във възрожденската публичност – без загърбване или взривяване на правилата, а благодарение на тях.

Практикуваната през 50-те -70-те години речева жестовост в поезията и в публицистиката не притежава диференциращи знаци за маркиране на опозиции от типа мъжко/женско писане; подписаните от Карамфила Стефанова, Екатерина Василева, Елена Мутева текстове не носят печат на уникалност, специфична женска интонираност на гласа или женска мисловност. Литературата зависи от своята нелитературна среда, но притежава силен символен ресурс и пишещите – независимо от своята полова определеност и идеологическите си позиции – се опитват да го ползват по предназначение, да го превърнат в генератор на промяна.

Написаното от жените навлиза в образователните практики преди Освобождението. Техният книжовен труд се оказва продаваем, схемата литература-пазар обнадеждаващо проработва. Разбира се, не бива да насилваме фактичността – „Две приказки…” се предлага за продан в продължение на десетина години и за каква ефективност всъщност говорим.

Но според спомените на Илия Блъсков книжката на С.Спасова е въведена в училищата като помагало за свободен прочит, малкият обем и достъпната цена правят нейното разпространение успешно. За книгата „Памела уженена” в Одеса през 1853 г. са предплатени 150 екземпляра; Вазов си спомня как неговата майка е чела на гостите си „при всеобщо внимание „Памела”, „Михал” и други книги. Откъс от стихотворението на Елена Мутева е ползвано като пример от Сава Радулов в „Начална граматика за изучение на българский язик”(Болград,1870) и т.н. Да прибавим тук издадените учебниците на Мария Доброплодна, Рада Киркович, Анастасия Узунова, Елена Борисова и др.

Социодинамиката в балканския ХІХ век прави научно неточни обобщения за възрожденското от типа „Икономическо резюме на това битие е: потомствена бедност и манталитетна статика. Двете са пряко свързани. Бедността удебелява патриархалните връзки, споява семейството в съвместна кауза за оцеляване, фиксира го – да не се отдалечава от условията, на които дължи прехраната си”. [22]

Историята на създаденото през 1835-та Габровско училище, историята на Българското книжовно дружество в Браила, на Софийския университет, на Висшето търговско училище в Свищов и т.н. не се вписват в разказ за примирено унаследявана бедност от локалния сънародник – пасивен наблюдател на случващото се „крайпътен човекохраст”.

И не на бедни местни хора се крепят девическите училища и изданията, насочени към женска аудитория. Икономическото възмогване в първата половина на ХІХ век излъчва елит, неговата национално значима роля през Възраждането четливо се откроява в целенасочената дейност за консолидиране на разпиляното и „разпарчетосано” българско обществено тяло – препращам към проучванията, посветени на литературни и културни средища – у нас и в чужбина. [23] Систематизирането на литературните изяви на жените курсивира тяхната вписаност в локални културни кръгове и общности.

Но посочва и осъзнатата потребност от уплътняване на градивните хоризонтални линии. Перспективността е привидяна в удебеляване на пунктира, в топографското свързване, работи се за преодоляване на самозатварянето и създаване на мрежова общност. Вярата в силата на словото, в преобразяващата роля на образованието намира израз в наивни облажавания, заклинания, призиви. („ От няколко години насам, слава Богу!

Почувстваха ползата от просвещението и за женския род в нашето любезно Отечество България. И, благоже! благоже! Каквото се чува, нийде не е останал град или градец без женско училище”, Станка Николица). В творческите изяви на българките не се забелязва агоналност, нито съперничество помежду им или с балкански, славянски, европейски писателки и писатели. В диалога на културите те се включват с добра култура на диалога, превеждането за тях е общуване в избрано езиково и литературно семейство, приобщаване, среща с други езици и култури.

Участието на жените в значимите и знакови процеси на културната ни история изисква да припомним ролята на Одеса в българската история и литература на ХІХ век. [24]

Кръгът „Мисъл” е едно от най-изследваните явления в националната ни култура, но не бива да се забравя, че българите от Одеския литературен кръг през 40-те години на ХІХ век очертават приоритетите пред родния просветен, културен, литературен развой, че те започват комплексна работа за модернизацията на българския живот и заслужават в не по-малка степен научно внимание.

Разбира се, изследванията на канона откъм жанрова генеалогия (посветени на поемата, лирическите видове, пътеписа) не пренебрегват наченатото и направеното от „четворката” Найден Геров, Добри Чинтулов, Иван Богоров, Елена Мутева. Всички влиятелни български литературни историци високо остойностяват пионерската работа на дейците от Одеския кръг по очертаване на литературното поле и на модерна жанрова парадигма, в дискусиите за устройството на книжовния език и за художественото наследство, в създаването на комуникативни канали за популяризиране на цялостната си визия. Изследователите не пропускат името на Елена Мутева – една от ярките творчески личности сред българите в Одеса през 40-те и 50-те години на ХІХ век.

Тезата, която възнамерявам да доразвия и защитя, е, че жените преводачки-и-поетеси (най-вече Елена Мутева, Станка Николица, Карамфила Стефанова) имат несъмнени заслуги за изграждането и развитието на българския книжовен език, за формиране и популяризиране на модерни жанрови представи. Националните канони са фундирани върху национални езици.

Езикова и литературна политика в „българския случай” са в режим на взаимно допълване, коригиране, подпомагане през целия ХІХ век. През 30-те години Венелин „внася” ренесансовия историко-филологически проект, като се ръководи от вижданията и интуициите си за българския произход и език, явени в книгата „Древние и нынешние Болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к Россиянам. Историко-критические изысквания Юрия Венелина. Том І, Москва, 1829”. В осъществените проучвания по време на филолого-археографско пътешествие из Молдова, Влашко и Българско (1830-1831) изследователят се придържа към конкретно описани научни задачи и цели на работна програма, приела характер на „Инструкция на Руската академия за пътешествието на Юрий Венелин на Балканите ”. [25] Предвидени са затрудненията пред едно системно разглеждане на книгохранилища, на стари архиви и сбирки от ръкописи и старини, намиращи се в различни градове, манастири, църкви и прочие; предложени са примерни маршрути в отделните княжества и области, като от учения се очаква да преодолее зависимостите от местни (не)удобства и от съобщенията.

Така че патосът на Ал. Кьосев в предговора на сборника „Българският канон?” за потресаващото от днешна гледна точка „признание” на Венелин за конституирането на предмета на филологията като любовен предмет, без предварително познание, без да се има и най-малко понятие за него ( „Пътувах без да имам ни малейшо ръководство, с закрити очи, ръководен единствено от любов към предмета”), е неоснователен.

Първият руски българист се опитва да „сговори” авторитетни речи на европейски и руски слависти, но и да лансира собствените си идеи относно проблематика, формулирана в заглавието на изследването „Заради возрождение новой болгарской словесности”. (Тук ще вместя отбелязването, че екземпляр от книгата е запазен в оцелялата до днес библиотека на Станка и Никола Икономови). [26]

В специфичното българско решение на проблема за националния книжовен език като основа на канон-формирането приносът на Венелин е безспорен. В диалог с него се разгръщат националноозащитните езикови доктрини (Н. Георгиев) на нашите писател(к)и и филолози. Скъпенето на българските вложения в славянската култура чрез делото на старобългарските книжовници, от една страна, и на живите езикови традиции – ежедневната реч и естетически обработения език на фолклора, от друга – е българският отговор на научно предписаната хомогенност на предмета на филологията.

Пишещите жени се включват в културното и езиковото строителство. Не само поради призивите и предписанията на Венелин и одеските българи, разбира се. Дебатът за езика тръгва от писмата, от страниците на първото българско списание „Любословие” и не стихва дълго след края на Възраждането. Само една илюстрация – като пример за подражание Петко Славейков посочва във в.„Гайда”(бр.13, 30.11.1863) дейността на създадения през 1860г. „Гръцки филологически клуб в Цариград” с респектиращото име „Образователен семинар”. Целта на този клуб е да разпространява книжовността с насоченост предимно към жените чрез разисквания по филологически въпроси; дадена е програма за издирване на „Местоописателни сведения, названия и предания”. [27] До ден днешен МОН финансира подобни проекти.

Голямата заслуга на „сиромашкото” Възраждане е, че от опазения през робските векове майчин-и-бащин език създава инструмент за градежа на национална литература и национална идентичност, че изнамира механизми и форми за неговото усъвършенстване. Другаде съм писала за възрожденския „езиков фундаментализъм”. Според мен епохата се придържа към дюлгерския принцип на здравия темел. Жените се включват в градежа на институции, без да вграждат себе си, те градят за себе си и за децата си. „Грижата за себе си” фукоистки включва писане, четене, превеждане, изработване на себе си; непосредно наблюдаема е симетрията в изявите – пишещите жени правят същото, което правят писателите мъже.

С несъмнената си езикова и литературна култура Елена Мутева (1825-1854) постига най-значими художествени резултати. Преводът „Райна Блъгарска царкиня” преди Освобождението има две, а след 1878 г. – още четири издания, въпреки че Йоаким Груев, известен книжовник и педагог, в същата 1852-ма издава свой превод на Велтмановата повест под заглавие „Райна, княгиня българска”, а Д.Войников създава драмата „Райна княгиня”. Феноменът „Райна” е добре поучен, като Хр. Манолакев чете и „шифърът” на Венелин. [28]

Ще акцентирам важното за моята теза. „Цариградски вестник”(28.02.1853, №111) съобщава за превода на Мутева, който според сведения от Одеса „по содержанието си, по язикът и правописанието си ще вземе перво място в Българската литература”. Езикът на преводачката действително й отрежда собствено място в историята на нашето езиково строителство.

Л. Андрейчин посочва значителната самостоятелност в нейната езикова и правописна практика, уместното ползване на характерни народни изрази и стилистични фигури и най-вече последователната употреба на свидетелски (изявителни) глаголни форми, стабилизиране на изявителното наклонение в художествения разказ. [29]

Преди да се стигне до „Безпокойствата около родовия пол”(Джудит Бътлър, КХ,С.,2006) и до проблематизиране от феминистки позиции на формираната чрез езика и разказа в „сегашно историческо” непоклатими репрезентации на мъжката и женската идентичност, безпокойствата на ранната българска модерност и тревогите на национализма са концентрирани около изработването и утвърждаването на единен книжовен език като фундамент на националната литература и националната идентичност.

Сп. „Български книжици” (1858, ч.ІІ) публикува превода на Ел. Мутева „Турски приказки”, стихотворенията „Бог” и „Басня”. От архива на Найден Геров е известно и друго нейно стихотворение – „Рождество Христово”, за което К. Топалов с основание отбелязва, че вероятно е подражание, а още Ив.Шишманов определя одата „Бог” като „подражание на Державин”.

И трите стихотворения свидетелстват за работа с жанрови образци, за търсено стилово обогатяване на новобългарския език, за легитимирането му като език на музите. Жанровият избор е обвързан с универсалната смислова валидност на баснята, одата, молитвената прослава на Твореца. Религиозността, мислена като силен субективен опит, чрез който Аза осъзнава своята свързаност с абсолютното, определя по особен начин и индивидуалното, и публичното пространство, задава матрица на функциониране на текста. Моделът за религиозно преживяване, разработен в „Бог”, включва в грижата за себе си грижата за душата.

Мутева е първата българска фолклористка и преводачка на фолклорни материали. Преводът „Турски приказки” не се вписва във властващата парадигмата на легитимиране-себепохвала чрез представяне на „автентичен” български фолклор, а набелязва едно отместване в практиката опозицията „Въсток” – Европа да се коментира през политически стереотипи. Подобни текстове документират процеса на усвояване и адаптиране на културни традиции, очертават мрежите на обмен и условията на движение на преводите. В конкретния случай е знаменателно руското посредничество за нашето приобщаване към европейски възторзи от източните приказки.

Европейските преводи на сборници с арабски приказки – и най-вече преводът на сборника „Хиляда и една нощ” на Антоан Галан – налагат модели за интерпретиране на идеи за властта, религията, мястото на жената в мюсюлманското общество и т.н. В списание „Български книжици” не е отбелязано от кого превежда Мутева.

Маршрутът на превода е неясен. Европейската конвертируемост на предназначените за българска публика „Турски приказки” не е рекламирана чрез озаглавяване от типа „Изгубеное дете или приключение весма приятно и полезно, на немецкий язик изперва сложено, на французкий после преведено, от францускаго на греческий, а сега от греческаго на болгарский от Х.П. Будим, 1844”.

Преводът на Мутева, нефокусиран в системни проучвания на българската и балканската словесност от средата на ХІХ век, заслужава внимателно анализиране и контекстуализиране. Марина Младенова, авторка на най-задълбочени представяния на биографичните данни, книжовната дейност и съпричастността на Елена Мутева към каузата на Одеския литературен кръг, съобщава – „В Одеса открих оригинала, от който превежда Мутева, и донесох копие. Тъничка книжка „Сказка о сороко везирей и царицы”, преведени на руски език части, навярно от голям сборник, от В. Григориев в 1844г.” [30] . Според изследователката В. Григориев е превел от френско издание възторжено приетите в Европа арабски приказки.

Публикуваният в „Български книжици ” превод е поетичен, говори се във фигуративно усложнени регистри, явена е екзотиката на източната приказка чрез български интонационни, идиоматични и синтактични модели. Само един пример – след неуспешния опит на мащехата да съблазни младото царче динамизиран разказ сбито препредава афекта на пренебрегнатата, отблъсната жена – тя разкървавя устата си, разрошена тича из стаята, сяда на мястото си, „ревеше, виеше, крътеше с викът си зидовете”(Български книжици, 1858, част ІІ, с.22).

Литературните интереси на Мутева и на съмишлениците й от Одеския кръг са насочени към българското културно поле. Внедряването на подбрани, високо оценени откъм различни прагматики (етики и естетики) преводи в родната литература е дълговечен приоритет на (първо)учители и духовни лидери.
„Добре улучените преводи са както българска градина, обиколена от чужд плет”- обяснява и обобщава от страниците на сп.„Училище”(бр.24, дек. 1871) възрожденският критик Михаил Хр. Радославов. Българското тогава е част от огромно имперска пространство, неравномерно култивирано и сложно картографирано…

Учителки, преводачки, поетеси, артистки, „сдружени” за дейности по култивиране на манталитетите, пишещите жени присъединяват усилията си за обработване-разграфяване на литературно поле. Създаденото от тях не ги определя като „писателки”, те не са представяни под този етикет в академичните истории на българска литература до 70-те години на ХХ век.

Моята статия вкарва в отработен потребителски режим разказа за женското проговаряне. Зная колко важно е за феминистки ориентираните прочити да се акцентират нетъждествеността на мъжката и женската позиция спрямо реалността, „субективната гледна точка към социалния свят”, отликите в културните роли на мъжа и жената. Вглеждането в конкретната езикова практика ще нюансира напреженията, спецификите на мъжкия и женския глас-поглед, заявките за стилова отличителност. Това е следващ етап, въпреки че не очаквам ползването на пола като аналитична категория да доведе до съществени корекции в стабилизираната история на българската литература, в историята на поетическите езици през периода.

Възраждането е пример за позитивна дискриминация, тоталната маргинализация на Българското преди Освобождението минимализира социални, полови, възрастови, образователни различия поради желанието на елита да се постигне за кратко време приобщаване към европейското като модерен начин на живот. Не търся алтернативност; идеята за цялост, за единение доминира сред дейците на Българското възраждане. И сред елитите на поробените балкански народи от ХVІІІ и ХІХ век. Тази идея побира дихотомичните аспекти на човешкото битие, търси форми на спогодяване, на съгласяване между човек и Бог, мъж и жена, разум и чувства, свое и чуждо.
_________
1. Леков, Д. Българска възрожденска литература. Т.1. С., 1993, с.114-126; Радев, И. Любовните истории и авантюризмът на българина. Велико Търново, 2002; Николова, Ю. Записки по българска възрожденска литература. Пловдив, 2004, с.357;Иванчева, И. Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия. С., 1995, вж. също и Иванчева, И. Аспекти на междутекстовостта в българската женска поезия от средата на ХІХ век до 20-те години на ХХ век. Дисертация за присъждане на научната и образователна степен „доктор”. С., 2000; Малинова, Л. Карамфила Стефанова и неиздадената й стихосбирка.-В: Въобразените текстове. В чест на Стефана Таринска. Съставители Данчо Господинов, Николай Аретов. С., 2005, с.182-203; Аретов, Н, Н. Чернокожев. Българска литература ХVІІІ –ХІХ век. С., 2006, с.218-219; Личева, А. Гласове и идентичности в българската поезия. С., „Фигура”, 2007, с.85-89 и др.

2. Вж. Радев, И. Другото лице на възрожденската литература. Абагар, Велико Търново, 2006, с.226,278

3. Вж. Българска възрожденска критика. Представена от проф. Георги Марков. С., 1981, с.515; Българска възрожденска поезия. Подбор и редакция Кирил Топалов. С., 1980,с.330

4. Славейков, П.Р. Съчинения в осем тома. Т.8, С., 1982, с.78, писмо от Трявна, 21 март 1853, до Никола Палаузов, Одеса

5. Вж. От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. Съставител К. Даскалова. С., 1998

6.Николова, Ю. Достойно есть. Свищов през ХІХ век до първото десетилетие на ХХ век. С., 2006, с.131-132, 372-373

7. Вж. Даскалова, К. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от ХІХ-началото на ХХ век.

8. Обобщението на Д. Маринов „всяка мома песнопоец, всяка баба врачка, всеки старец зналец” очертава социално-антропологически типове според доминиращите културни роли в българското патриархално село. Вж. Бочков, П. Етнични образи на мъжкото и женското: власт и компетентност. – В:Български фолклор. Дискурси на различието. Кн.4, 1999, с.37. Поговорката „Не питай старило, а питай патило” въвежда оценъчна позиция, която проблематизира субективната гледна точка към социалния свят като надежден инструмент за обобщено описване на разлики в поколенчески и джендър представи за компетентност и общоприети стратегии за справяне във всекидневието.

9. Ситуацията през ХХІ век е полюсно променена – вж. Манчев, Б. Тези за европейското културно движение. – В: Култура, бр.25, 3 юли 2008

10. Нешо Бончев отпраща превода към незаслужено според него заелите в българската книжовност „почетно място и Съкратени Робинзоне, и Прости Робинзоне, и две приказки за децата, и Поучителни речи на старите философи, и Примери исторически, и Първи храни, и Христоитии, и Изгубени Станки, иНевинно заклани моми, и Духовни зракове, и Християнски зерцала…”( ст. „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им (поради повестта „Тарас Булба”) – Периодическо списание на българското книжовно дружество в Браила”, кн. 7-8, 1873). Самото вписване на превода в редицата на безспорно дидактични текстове и предназначаването му за детска аудитория заслужава коментар; оценките на строгия критик са ревизирани и коригирани от българските литературни историци – от Боян Пенев, Петър Динеков, Дочо Леков…

11. Вж. Андреева-Попова, Н. Многострадална Геновева – от средновековната легенда до българската възрожденска сцена. – В:Годишник на ВИТИЗ „Кр. Сарафов”, 5, 1961. Вж. също: Драмата „Многострадална Геновева”. – В:Андреева, Н. Немска литература в България през Възраждането. Издателство „Кралица Маб”. С., 2001, с.78-92

12. По въпроса за литературноисторическата съдба на романа „Памела, или Възнаградената добродетел” от Самюел Ричардсън вж. Протохристова, К. Западноевропейска литература. Съпоставителни наблюдения, тезиси, идеи. Пловдив, 2000, с.83-84

13. Ив. Радев цитира писмо на Васил Друмев, в което младият владика споменава по този начин Николица по повод приготвени от нея великденски армагани – вж. статията на Радев в: Книга за Станка Николица Спасо-Еленина. Разград, 2008, с.112. Искам да препоръчам това ценно издание на Разградското дружество към Сдружението на българските писатели и на местните културни дейци – книгата събира труднодостъпните текстове на Станка Николица и най-значимите публикации за нея – статии, изследвания, художествени посвещения.

14. Леков, Д. Станка Николица Спасо-Еленина. – В: Литературна история, кн.2, 1978, с.49-59; Радев, И. Българска литература на ХІХ век. От анонимност към авторство. Абагар, Велико Търново, 2002, с.63, 91

15. Обявления за български възрожденски издания. С., 1999, с.125-126

16. Книга за книгите. С., 2004, с.94, 101-102, 306, 399

17. Славейков, П. Р. Съчинения. Т.8, С., 1982, с.27

18. По въпроса вж. Капралова, Н. За етикета и зад него ( какво разказват и разкриват писмата от запазения личен архив на семейство Караминкови). – В:Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. С., Полис, 1999, с.139-152; Налбантова, Е. Възрожденският човек – утопии и реалности. Велико Търново, 2001,с.98-105

19. Zecevic, Divna. Dragojla Jarnevic. Zagreb, 1985

20. Фелдман, А. Предсказание за гладна година: жените и идеологията на югославизма (1918-1939). – В: Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността. Съставителство Красимира Даскалова, Райна Гаврилова. С., ЛИК, Българска група за изследвания по история на жените и пола. 2001, с.244-264

21. Кирова, М. Между Пътя и Мястото: към проблема за родовата (Gender) идентичност в текста-Багряна. – В: Краят на Модерността? Култура и критика. Част ІІІ. Издателство LiterNet, Варна, 2003, с.128-146

22. Трендафилов, В. Пак за романа. Кризата, която обнадеждава. Българският роман. – В:Култура, бр.36, 24 октомври 2008

23. Вж. изследванията на Леков, Д. Литература, общество, култура. С., 1982 и Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина, УИ, С., 1999; Дамянова, Р.Културни центрове и духовни общности: емблеми на Възраждането. –В:Разночетенията на тексто. Юбилеен сборник в в чест на 60-годишнината на проф. д-р Кирил Топалов. С., 2003, с.251-262; библиографията в справочните издания Речник на българската литература.Т.І-ІІІ, С., БАН, 1976-1982; Българска възрожденска интелигенция. С., 1988; Енциклопедия на българската възрожденска литература. Велико Търново, 1997 и др.

24. Налбантова, Е. Одеса в българската история и литература на ХІХ век. Одеса, 2006 и посочената тук библиография
25. Език и литература, 2007, кн.3-4

26. Вж. Иванова, Елена Николова. Сведения за културната дейност на разградските възрожденци Станка и Никола Икономови въз основа на материали от фонда на ОИМ – Разград. – В: цит. издание „Книга за Станка Николица …”с. 89

27. Вж. Холевич, Й. Проблеми на българската възрожденска култура. С., 1986, с.106,123

28. Манолакев, Х. Между образа и четенето. Руска преводна белетристикапрез Възраждането. С., 1996, с.27-65

29. Андрейчин, Л. Из историята на нашето езиково строителство. С., 1977, ІІизд. 1986, с.200-205

30. Младенова, М. Елена Мутева. – Септември, 1974, кн.4, с.242-250; вж. също и Младенова ,М. Елена Мутева – 170 години от рождението й. – В:Литературен форум, бр.20 от 25-31.V. 1999,с.6

http://www.public-republic.com/magazine/2011/03/69083.php