С името на Аристотел се свързват три съчинения по етика: “Никомахова етика”, “Евдемова етика” и “Голяма етика”. Въпросът за авторството им все още е дискусионен. По отношение на “Никомаховата етика” днес се признава напълно авторството на Аристотел. Относно “Евдемовата етика” мненията се разминават; едни изследователи считат, че тя е произведение на ученика на Аристотел - Евдем Родоски, други обаче считат, че той се явява редактор на ръкописа на своя учител. Съдейки по съдържанието на “Голямата етика” авторът й е ученик на Аристотел, името на който е останало неизвестно. Изследователите (В.Йегер) предполагат, че “Никомаховата етика”, наред с някои части на “Метафизика” и “Политика” са били написани от Аристотел в последния период на живота му, т.е. между 336-та до 322 г. пр.н.е. В този период той подлага на критика учението за идеите на Платон и развива учението си за формата и материята (хилеморфизма), изложено в ранните части на “Метафизика”, а също така развива идеята за единството на душата и тялото.
Етиката на Аристотел се явява преимуществено социално-политическа, тъй като изследва нравствените задачи, стоящи пред гражданина и държавата, засяга въпросите, свързани с възпитанието на добри граждани и грижата за общото благо. Към заслугите на Аристотел се отнася класификацията на науките, които той разпределил в три големи групи: теоретически, практически и творчески. В първата група са философията, математиката и физиката, във втората – етиката и политиката, а в третата – изкуствата, занаятите и приложните науки. Античната наука е ориентирана не към овладяването на силите на природата, а към познанието на всеобщия световен порядък, на осмислянето на човешките взаимоотношения и поведение по пътя към постигане на етическия идеал.
В древността етиката (учение за нравствеността) се е разбирала като жизнена мъдрост, включваща в себе си “практическите” знания относно щастието и начините на достигането му. Етиката е учение за нравствеността, занимаващо се с развиването у човека на деятелно-волеви душевни качества, необходими му както в обществения живот, така и в личния. Етиката учи на практическите правила на поведение и начин на живот на отделния човек. Но Аристотел не разглежда отделния гражданин сам по себе си, отделен от обществото. За него човекът е социално същество. Ето защо етиката е тясно свързана с политиката, учението за същността и задачите на държавата.
Но явяват ли се науки нравствеността, етиката и политиката, а също и изкуството? Може ли да се счита за наука учението за съблюдаването на правилните норми на поведение и воденето на нравствен (морален) начин на живот? Съгласно Аристотел “всяко разсъждение е насочено или към дейността, или към творчеството, или към умозримото...” (Метафизика, I 1). Това означава, че чрез мисленето човек може да направи правилен избор в действията и постъпките си, стремейки се към щастието и да въплъти в живота си етическия идеал. Същото може да се каже относно произведението на изкуството. Творецът влага в произведението си идеала за красота съобразно собствените си разбирания. Практическата сфера на живота и различните видове творческа дейност са невъзможни без мисленето (мисловността). Ето защо те влизат в сферата на науката в строгия смисъл на думата. Практическата наука се занимава с добиването на знания за реализиране на идеала (в човешкото поведение или в създаването на дадена вещ). В областта на практическите науки целта на мисловният процес не е познанието, а постъпките и действията. Аристотел пише, че творчеството и постъпките не са едно и също нещо. Постъпките са неразделно свързани с човека, с неговата дейност, със свободния избор, с общите нравствени и правови норми на гражданите в обществото, а творчеството е насочено към създаването на произведения на изкуството, които се оценяват по достойнствата им независимо от постъпките на човека.
Нравственото поведение е характеристика на самия човек, на развитието на заложените в него способности, особено на неговите духовно-нравствени сили, на самоусъвършенстването, на постигането на смисъла на живота. В сферата на поведението и взаимоотношенията, свързани със свободната воля, човек избира да общува с личности, които съобразяват своето поведение и начин на живот с нравствения идеал, с представите за доброто и злото, за добродетели и достойнство. С това Аристотел е определил предмета на науката етика.
Може да се каже, че в етиката си Аристотел се дистанцира доста от Платон. Именно в “Никомахова етика” се съдържа известното изказване, което е добило впоследствие характер на поговорка: “Платон ми е скъп, но истината е по-съкъпа”.
Отделяйки идеалното от материалното Платон е създал учение, в което светът на идеите и светът на “благата сами по себе си” (материалните вещи) имат самостоятелно съществуване. У Аристотел от своя страна идеалното не съществува самостоятелно и не може да съществува без материалното, т.е. благото като такова не съществува, а се определя от различни категории: качество, количество, съотношения и т.н. Аристотел отбелязва, че няма наука за благото като такова, но има различни науки, изучаващи благото в един или друг аспект. Ако става дума за войната, то благото се определя от стратегията; ако става дума за болести, то благото е в лекуването. Аристотел, подобно на Платон, разглежда висшето благо не в чувствените удоволствия и материалните вещи, а в духовното удовлетворение, в душевното състояние и в нравствената реализация (евдемония, щастие). Аристотел и Платон са единодушни, че нравствената реализация на човека се заключава в духовното му самоусъвършенстване, неговото самоутвърждаване като личност, като духовно същество. Аристотел също така е съгласен с Платон за необходимостта на господството на разума над чувствените възприятия и представи. Но по-нататък Аристотел започва да се разминава със своя учител.
Платон е смятал тялото за тъмница на душата, а чувствените влечения за вериги, сковаващи душата. Те отклоняват човека от неговото истинно призвание и го отвеждат към порочността. Освобождавайки се от чувствата и страстите човек се освобождава от материалния свят и се устремява към висшата действителност. Освобождението може да се постигне само след превъзмогване на чувствата чрез разума.
Аристотел е считал чувствените влечения и страсти като свойства на неразумната част от човешката душа. За господството на разума над чувствеността е необходимо не отричане, не начин за избавление от света, а условия за правилен избор, за целесъобразен живот и постъпки. Самоусъвършенстването на човека трябва да изхожда от познавателната дейност, активното отношение към действителността и придобиване на власт над чувствата и страстите.
Аристотел критикува известната теза на Сократ – “Никой не прави зло по своя воля” (Метафизика, IV 1) – теза, споделяна и от Платон. Според Аристотел, ако се придържаме към тази теза, следва че човек няма власт над себе си и не носи отговорност за постъпките си. Така, например, “пияните са виновни двойно”, защото е във властта на човека “да не се напива”. Човек може да притежава положителни нравствени качества и затова е отговорен за действията си.
Аристотел критикува Сократ и Платон за недооценяването на човешката воля. Познанието за добро и зло не е задължително е съпроводено с желанието да се постъпва добре. Необходима е още морална устойчивост, нравствена принципност и волева убеденост. Аристотел стига до извода за практическата безполезност на идеята за благото, защото тя е неприложима на практика. “Не е ясно каква полза би имал за своето изкуство тъкачът или друг занаятчия, който познава това благо (само по себе си), или дали ще бъде по-добър лечител, или по-умен стратег този, който е одобрил и приел за себе си тази идея. И тъй, явно е, че лекарят не разглежда по този начин здравето само по себе си, а здравето на човека, и дори без съмнение здравето на конкретен човек. Защото той лекува всеки един по отделно” (НЕ, I:6:16, с.25). Тоест платоновата идея за благото е нереална и недостъпна за човека.
Според Платон, едно от главните препятствия за реализирането на “идеалната държава” се състои в преобладаването у гражданите на личните интереси над обществените. Това е така, защото личните интереси и егоизмът разделят хората и са причина за враждата между тях. Платон предлага такива мерки като общност на жените и децата, премахване на частната собственост и др. Аристотел счита, че мерките, предлагани от Платон, могат да имат отрицателни последствия. Аристотел стига до извода, че трябва да се запази частната собственост, докато ползването й да бъде общо.
Разглеждайки въпросите за приятелството, себелюбието и егоизма, Аристотел изказва мисълта, че човек с умерено чувство за себелюбие ще се ръководи от разума, справедливостта, ще се стреми към въздържаност и благородно поведение (например, в името на приятелите и родината човек може да се откаже от имуществото си и дори да жертва живота си, ако е необходимо). Според философа не трябва да има абсолютно единство в държавата и пълно единомислие на гражданите. “Следва да се изисква относително, а не абсолютно единство както в семейството, така и в държавата. Ако това единство стигне до крайност, то и самата държава, ще бъде унищожена; ако това все пак не се случи, държавата по пътя на унищожението си ще стане слаба държава. Това е все едно, ако в музикалното произведение се заменят съзвучието и ритъма с един такт...” (Политика II 2, 9).
Аристотел, разглеждайки етиката в плана на човешката (а не на божествената) воля, дава да се разбере, че човекът е отговорен за съдбата и благополучието си. Така той отхвърлил религиозно-митологичната концепция, съгласно която благоденствието или нещастието на човека се определя от капризите на съдбата. Философът нищо не казва за ролята на боговете в нравствения живот на хората, в етиката му напълно отсъства религиозността. Аристотел изследва етическите проблеми, за да помогне на хората да станат по-добри, което е в основата и за създаването на по-съвършено общество. Аристотел свързва етическите добродетели с желанието и волята, защото макар нравствеността да зависи от знанията, също така се корени и в добрата воля: все пак едно е да се знае кое е добро и кое – лошо, а съвсем друго е да следваш доброто. Добродетелите не са само качества на разума, а и на душата. На основата на психологизма Аристотел различава два вида добродетели – дианоетически и етически. Разликата между тях произтича от отношението на разума към човешкото поведение. Дианоетическите добродетели се базират изключително на рационалните способности на индивида (разумност, мъдрост), докато етическите – на ролята на желанията и нравствените потребности на индивида. Към етическите добродетели спадат мъжеството, щедростта, волята и т.н.
За да стане гражданинът добродетелен човек, освен знанието за добро и зло, е нужно подходящо възпитание при изграждането на характера. Една добра постъпка не е достатъчна по пътя на добродетелта. Естествено възпитанието на индивида трябва започне още от детска възраст. Ето защо в сферата на възпитаването на гражданите Аристотел посочва решаващата роля за това на законодателството и държавата.
Говорейки за “срединността” като отличителна характеристика на добродетелите Аристотел има предвид “срединността” в областта на чувствата. Стагирит подробно изследва от тази гледна точка добродетелите, противопоставяйки ги на порока. Така великодушието той противопоставя на тщеславието (“излишък&rdquo
, от една страна, а от друга – на малодушието (“недостатък&rdquo. От тук следва, че великодушието е “средата”. Мъжеството е средата между безразсъдната храброст и страхливостта; щедростта – между прахосничеството и алчността; скромността – между безсрамието (наглостта) и плахостта (свенливостта). Доколкото нравствените дела се опират на разума, то се подразбира наличието на свободния избор между добро и зло - “Във властта ни е както добродетелта, така и порока”. Въвеждайки понятието “свободен избор” Аристотел поставя началото на продължителния спор за свободната воля.Непреходна заслуга на Аристотел остава създаването на науката за нравствеността - етиката. За първи път сред гръцките мислители той в основата на нравствеността поставил волята.
Свищов, 2005
Използвана литература
1. АРИСТОТЕЛ, “Никомахова етика”, изд. Гал-Ико, С., 1993
2. РАДЕВ Р., “Аристотел”, изд. “Народна просвета”, С., 1988
3. КАРАТИНИ Р., “Введение в философию”, изд. “Эксмо”, 2003
4. КЮЧУКОВ Л., СИВИЛОВ Л., ДЕНКОВ Д., “ФИЛОСОФИЯ”, изд. “Арена”, С., 1991
5. “ФИЛОСОФИТЕ – кратък речник”, изд. “Хр. Ботев”, С., 1992
Няма коментари:
Публикуване на коментар