Българска литература след Първата световна война

1. Литературен живот

Културно-историческото време тече по различен начин. Факт е чрез 20те години са бурни, интензивни, любопитни, напрегнати, експерементиращи, 30те са по-спокойни, а през 40те литературата изпада в поредната „мъртва зона” на безумие и безвремие. Като цяло периодът между войните се характеризира с идейна конфронтация и несигурност в обществения живот. Наблюдава се спад на поетите – много от тях загиват на фронта. Издателствата спират работа. Освен това случващите се в обществото (бунтове, атентати, преврати) също повлиява на литературата, отразява й се зле.
Литературният живот през периода е белязан от разнообразни и противоречиви естетически търсения. Водят се остри полемики за „посоките и целите” на българската литература, за разбирането на родното. Една част от интелигенцията проповядва друг вид национализъм, а друга част вярва в колективното бъдеще.
Символизмът губи позиции. Появяват се различни литературни кръгове. Българското кино прави първи крачки. Театърът се развива. Основното внимание е насочено към търсенето на спецификата на българския свят и история.

2. Литературни направления

Символизмът не умира, дори и през 40те години се среща в литературата. Едно от най-дръзките направления, които се зараждат е експресионализмът. Експресионистите имат за цел да въздействат максимално върху читателите. Те искат да кажат истината за този жесток и неприютен свят.
Друго интересно направление е диаболизмът. Диаболизмът е синтез на романтическите традиции и на новия интерес към „поетиката на ужаса".Диаболисти са Чавдар Мутафов, Светослав Минсков, Димитър Полянов и др. Желанието е да се надникне максимално дълбоко в психиката на човека, да се проследят нишките на неговите страхове, да се осмисли призрачността на съществуването му. Мистиката. ужасът от отвъдния свят, раздвоението, лудостта и смъртта, демонизирането на всекидневието са в основата на изобразителния интерес на диаболизма. Човекът като безпомощна играчка на тайнствени сили, който стои на прага на смъртта и не е способен на никаква активност. Диаболизмът въпреки че има своята публика доста бързо изчезва.

3. Литературни общности

Литературните общности са естествена форма на литературния живот. Те се сформират най-често около някое издание от автори, обединени от общи естетически възгледи,обществено-политически ангажименти или просто от приятелски отношения. Съставът на тези общности може да е постоянен или динамнчен - често отделни писатели и групи сформират нови творчески обединения или преминават в друг идейно-естетически „лагер". Литературният кръг „Мисъл" е най-яркият пример за литературна общност, която развива свои възгледи за литературата и обществото и се опитва да т наложи в публичното пространство.
През периода между двете световни войни също се създават редица творчески обединения. Една част от тях обявяват своите позиции чрез манифести, а други се изявяват не така шумно - чрез конкретната си литературна политика. Пример за литературна общност, която няма тясно формулирана естетическа програма, е групата писатели около сп. „Златорог". За повече от две десетилетия списанието добива самочувствието на законодател на литературния вкус.
Пореден опит за едно такова обединение на принципна естетическа и демократична основа е списанието „Изкуство и критика", редактирано от критика Георги Цанев и излизало от 1938 до 1943 г. Тъкмо обратното - краткотрайно просъществувалият кръг „Стрелец" шумно прокламира своите представи за литературата, дефинира целите и задачите си. Двете издания, свързани с това обединение, вестниците „Изток" и „Стрелец", развиват идеи за ново духовно и културно възраждане, за преосмисляне на отношенията между родното и чуждото.
Характерен пример за общност на естетическите възгледи е така наречената литературна задруга „Хиперион". Макар че художественият отдел на списанието „Хиперион" е доста еклектичен, „задругата" следва единна естетическа линия в утвърждаване делото на символизма.

4. Писателят – модел на творческо и гражданско поведение

Писателите не са само „представители" на едно или друго литературно направление. Те не са само „участници" в една или друга общност. Всеки творец се стреми да бъде различен, оригинален, да има свой неповторим облик и почерк.
Въпреки признанията за индивидуалността и различието отделните творци могат да бъдат приближени и съпоставяни от гледна точка на тяхното творческо и гражданско поведение. Един от основните водораздели в литературата ни след войните - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна - засяга именно отношението на твореца към проблемите на обществото.
* Една немалка част от българските писатели пряко се ангажират със социалната конфликтност. В литературата те виждат специфичен „инструмент" за социално въздействие, средство за участие в разгръщащите се полемики за ценностите. Една такава гледна точка наследява големите традиции на граждански ангажираната българска литература още от времето на Възраждането. Своите идейни ангажименти през този период изявяват Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и др.
* Има и един втори, условно обобщен, тип творческо поведение. Според него, да се прави политика със средствата на литературата, е предателство към самата същност на изкуството. Имената: Йордан Йовков, Атанас Далчев, Елисавета Багряна.

5. Проблеми и сюжети -родината, обществото, човекът

* родината - съдбата на родината и родното е обсъждана неведнъж в българската литература. Това е не просто голямата тема, а голямата болка на тази литература. През двадесетте и тридесетте години проблемите на родното отново са актуални. След войните българският човек живее в свят, чиито единства са силно проблематични. Какво ни събира нас, българите, какво ни прави „братя" - питат се редица писатели, - когато сме толкова превзети от омразата и сме готови жестоко да се унищожаваме. Очевидно е, че между нас са се появили огромни различия, които така са ни „различили", че вече не можем да познаем единното си българско лице. Именно върху тази травма от изгубеното единно лице на българския свят съсредоточават вниманието си редица произведения. Става дума за творби на Гео Милев, Антон Страшимиров. Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и др. Засиленият интерес към историческия роман също може да се разгледа в тази посока.

* обществото - литераторите все повече се прощават с илюзията, че обществото може да бъде „поправено" с помощта на моралистични заклеймявания срещу пороците и несправедливостта. Това предопределя и волята за създаване на един нов утопичен свят, управляван според други морални критерии и обществени закони. В своята поема „Септември" Гео Милев дава може би най-яркия израз на тези апокалиптични и утопични настроения. Така литературата става своеобразно „огледало" за кризата в обществото и в общественото съзнание. В това „огледало" могат да се наблюдават различни реакции, решения, призиви, опити за спасение.
* човекът - преди всичко продължава традицията да се интерпретират индивидуалните съдби през призмата на социалната проблематика. Отделният индивид е вписан в строго определена мрежа от отношения и зависимости и именно тя определя неговото битие. Съществуващият свят е резултат от един лош сценарий, който трябва да бъде променен. Най-общо три направления: 1. човекът и несправедливият свят; 2. човекът в механизирания свят; 3. човекът пред екзистенциалния страх;

6. Жанрови предпочитания

Жанровият облик на двадесетте и тридесетте години, разбира се, не може да бъде хомогенен или пък да се отличава с някакви доминанти. Тук говорим най-вече за жанров демократизъм, където има място и за лирическата поезия, и за историческия роман, за повестта и късия разказ, за поемата...
Най-големите успехи безспорно са в областта на лирическата поезия и на разказа. Изявите в областта на романа се движат в широкия диапазон от реалистичната епическа традиция до психологическите търсения и провокативните модернистични експерименти. Критиката продължава да очаква раждането на значимия национален роман и се отнася негативно към повечето романови опити. Голям читателски успех бележи историческият роман.

* Романи:
„Между пустинята и живота" - Николай Райнов,
„Братя" - Добри Немиров
„Хоро" - Антон Страшимиров
„Бялата пътека" - Орлин Василев
„Дилетант" - Чавдар Мутафов
„Чифликът край границата"- Йордан Йовков
„Солунският чудотворец" - Фани Попова-Мутафова
„Ден последен - ден Господен" - Стоян Загорчинов
„Татул" и „Снаха" - Георги Караславов
„Поручик Бенц" - Димитър Димов
* Повести:
„Мъничък свят" - Георги Райчев
„Жетварят" - Йордан Йовков
„Земя" - Елин Пелин
„Легенда за света София" - Стоян Загорчинов
„Детето" - Владимир Полянов
* Разкази: Йордан Йовков, Георги Райчев, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Владимир Полянов, Константин Константинов, Людмил Стоянов, Илия Волен
*Поезия: Христо Смирненски, .Христо Ясенов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Теодор Траянов, Емануил Попдимит-ров, Атанас Далчев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Никола Вапцаров