Българската белетристика в периода между двете световни войни

     Българската литература между двете световни войни е период от 1918г. до 1944г. и е често смятан за особено противоречив, в същото време естетически най-богат за литературата през 20-ти век. Българската литература претърпява метаморфозни промени в този период. Разрухата от Първата световна война поставя изцяло нови проблеми, които насочват човешката мисъл към проблемите на реалността, а не на фикцията. Човешкият упадък и разрухата в света създават най-ярките хуманисти, защото те могат да усетят реалните проблеми и да търсят решения за тяхното разрешаване.

     Този период е сравнително кратък, но се характеризира с висока и динамична активност – политически и социални катаклизми, въстания и атентати. Това е времето на промяна на мисленето-ражда се българският литературен авангард, сформират се литературни кръгове, които заявяват своите естетически и морални възгледи. Новите художествени текстове, както и политическите и социални движения, имат нова задача – Промяната.
      Дълбокото кризисно време унищожава вярата в онова, което е съществувало преди, и налага изцяло нови идеи и начини на мислене.Този период се характеризира със залеза на символизма и изостряне на сетивата към реалното. Актуалният проблем е този за времето, както и този за смисъла на човешкото съществуване. Човешката участ е основна тема в много от произведенията на това време. Човекът тук е търсещ. Отчаянието не е интровертно чувство, а е насочено към търсенето на причините за бедствията. Литературният творец обективизира в произведенията си духа на времето. Поривът за живот е порив за знание и себеоткриване.
     По-известни имена в областта на прозата през периода между двете световни войни са: Антон Страшимиров, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Стоян Загорчинов, Георги Караславов, Йордан Йовков и др. В областта на поезията са имена като: Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна.
    Различните литературни групи и кръгове, съществуващи до този момент, не се възобновяват , а членовете им търсят нови пътища за обединение. Формират се нови кръгове, по-многобройни и креативни в творчески план, чиито членове създават списания, вестници с  афинитет към модернистичните художествени търсения. Такива са: списание „Везни” 1919-1922г. , под ръководството на Гео Милев; списание „Пламък” 1924-1925г., също под негово ръководство; списание „Златорог” 1920-1943г., под редакцията на Владимир Василев; месечното списание „Хиперион” 1922-1931г. Вестници от този период са: седмичниците „Изток” 1926-1927г. и „Стрелец” 1927г, издавани от литературния кръг „Стрелец”; в. „Развигор” 1921г.; в. „Ведрина” 1926-1927 от Антон Страшимиров; в. „Литературни новини” и „Литературен живот”; в.”Литературен глас” 1928-1944г. на Д.Б.Митов; „Вестник на жената” 1921-1944 на Христо Чолчев. Този вестник дава трибуна на българските писателки и поетеси, чието присъствие в литературата става все по-забележимо след войните.
    Йордан Стефанов Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880-1937) е български писател, определян като майстор на късия разказ. Избран е единодушно за член на Съюза на писателите от 1920 година.
      Йовков дебютира като поет. През 1902 - 1911 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба — „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.
    Следващо в моята курсова работа е името на Антон Страшимиров.
     Антон Тодоров Страшимиров е български писател, драматург, публицист и политик. Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в Пазарджик. Сътрудничи на „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката — пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на селските бунтове срещу десятъка по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата битова кора, Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика — „Среща“, „Висящ мост“ (2 издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.
      Друг виден представител на литературата от периода между Първата и Втората световни войни е Ангел Каралийчев. Поколения българи са израснали с неговите книги за деца. Въпреки всичко историята на неговия живот е малко известна. Малко от хората, чували за него, знаят, че той е най-издаваният български автор след Иван Вазов, а творбите му са преведени на близо 50 езика.
      Ангел Иванов Каралийчев е български писател и преводач, известен със своите разкази и книги за деца. Работи като редактор и сътрудник в няколко периодични издания и издателства. Пише разкази, пътеписи и приказки, преразказва български и чуждестранни приказки и легенди. Творческият му път започва след като негови съученици го запознават с библиотекаря на читалище „Надежда“. Той помага на Каралийчев да се запознае с най- добрите за времето книги. Така младият Ангел е привлечен от символизма. Той постоянно носи със себе си стихотворения на Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. Започва да чете произведения на руските символисти- Ал. Блок, В. Брюсов, А. Белий, както и някои от френските символисти.
Истинският пробив на Каралийчев става със сборника „Ръж“ от 1924 година. В него той предлага нова структура на повествованието, която влиза в разрез с класическите образци. Книгата „Ръж“ е приета добре от критиката. Тя може да се смята за своеобразен връх в творчеството на Каралийчев. С течение на времето характерните за неговото творчество внезапни метафори намаляват.
     Друг творец в българската литература в периода между двете световни войни е Георги Райчев.
    Първите му произведения датират от около 1907 г. и клонят стилово към символизма. През 1923-1924 г. е командирован в Мюнхен по същото време, когато там са другите двама основни представители на литературното направление диаболизъм в българската литература - Светослав Минков и Владимир Полянов, все още черпещи с пълни шепи от бурния следвоенен културен живот в Германия. И тримата са силно впечатлени от мистиката и експресивната сила на творби като Голем на Густав Майринк, от страховитите и загадъчни разкази на Едгар Алън По, от неувяхващото въздействие на Хофмановите приказки, от водовъртежа от страсти, обхванал света в зората на индустриализацията, множеството революционни технически и научни открития, желанието да се живее „на максимум“ след оцеляването от Първата световна война с масовите кръвопролития, бомбардировките от въздуха, химическите оръжия...
     Още в Царица Неранза и Греховна повест в стила на Райчев се усеща ясно стремежът към модерност под влиянието на полския писател Станислав Пшибишевски и неговата поема De Profundis (от лат.: Из дълбините, в смисъл на ада), желанието да се изследват тъмните страни на психиката.

     Героите на прозведенията от този период са елементарни, но живи , истински, верни. Те не са мечтатели, не са поети, не хвърчат, а ходят по земята. Живият , естествен диалог дава нерв и движение на разказа. Даскалов се различава от Елин Пелин, който предпочита мъката на селянина. Но същия този Елин Пелин, който предпочита мъката на селянина, заобикаля тежкото страдание чрез хумора. Йовков е повече художник на доброто и на радостта от труда , на тяхната поезия, на народния мит. Даскалов за разлика от посочените разказвачи рисува селянина с отношението към града, с връзката му с града.
      Подчертаното насищане на българския разказ с нови идеи и герои и най-вече с историческа перспективност дойде с творчеството на Людмил Стоянов, Георги Караславов, Орлин Василев, Гьончо Белев, Кръстьо Белев, младите тогавашни белетристи Павел Вежинов, Арманд Барух, Иван Мартинов.
     Разцветът на днешния български разказ свързваме с времето на изостреното обществено съзнание, с масовото търсене на отговора на сложните нравствени въпроси. Развитието на късия жанр в нашата литература потвърждава някои общи изводи, които формулира Бахтин.
   " Жанрът живее с настоящето и винаги помни своето минало,  своето начало. Жанрът – представител на творческата памет в процеса на литературното развитие. Ето защо жанрът е способен да обезпечи единство и непрекъснатост на това развитие. Ето защо за неговото правилно разбиране е необходимо да се отнесем към неговите източници."

     Българските писатели започват да търсят съвременните течения  в европейската литература и да ги следят. Раждат се нови такива за българската литература-експресионизъм, реализъм, диаболизъм, имажинизъм, дадаизъм, сюрреализъм, футуризъм и други.

Модерната литература започва да се развива под влиянието на вкусовете на нейните първенци.

    Тъй като темата на тази курсова работа е белетристиката в периода между двете световни войни, то нека обърна внимание именно на писателите по това време, които творят в проза и съответно на техните творби. Като изключително значим за  българската литература не само в годините 1918г.-1944г., а изобщо, ще започна с Йордан Йовков.

Годините, прекарани по фронтовете на  войните, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“.

Въпреки че на 2 пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ 1920 и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ 1920 възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Преведени са 70 книги на Йовков на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски,виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява. Името на Йордан Йовков носят множество географски, културни и други забележителности.

Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Творческият интерес на Страшимиров към трагичните сблъсъци и противоречия в човешкия живот, вътрешната напрегнатост и драматизъм на диалога в прозата му обуславят и интереса към драмата. Първата му пиеса „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Опитът на Страшимиров да създаде комедията „Мрак“ е неуспешен. Писателят усеща по-вярно трагичното, отколкото комичното в живота. В комедията „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София, той владее законите на смешното. Битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски.

Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Произведения на Страшимиров са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.

Повече от четиридесет години пише разкази, приказки и повести за деца. Една от най-обичаните му книги е „Приказен свят“. За нея през 1974 г. Каралийчев получава от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY) Почетена грамота на името на Андерсен и е вписан в почетната книга „ Х. Кр. Андерсен“.

Още преди това Георги Райчев е започнал да публикува. През 1918 г. излиза Любов в полето, през 1919 г. - Мъничък свят. Бележник на един разлюбен, през 1920 г. - Царица Неранза, а през 1923 г. - Греховна повест. От това време са също повестите Лина (1922 г.) и Грях (1923 г.). През 1923 г. излиза диаболичният сборник на Георги Райчев Разкази. Най-известни творби от по-късното му творчество са Песен на гората (1928 г.), Еленово царство - драматична легенда в стихове (1929 г.), Божи дарове (1930 г.). Също и Циндил-пиндил и Джаста-праста, Майстор Манаси и Марко и Мързеланко, които са поучителни, и хумористични.

Най-ясно и ярко този интерес проличава обаче в диаболичния му сборник от 1923 г. Разкази (Страх, Безумие, Съновидения, Лина, Грях, Карнавал, Незнайният). В българската литература Райчев е един от авторите, които успяват най-добре да облекат в художествена плът търсенето на ново познание за личността чрез разкриване на гранични психични състояния.Героите му са запомнящи се, убедително и оригинално замислени образи, обладани от терзания, страст, трескаво борещи се с нагона си. Райчев е един от първите ни писатели, пишещи така откровено и задълбочено, донякъде под влияние на Фройд, за промяната от патриархалното свенливо и селско възприемане на пола към модерното, нееднозначно, урбанистично и разпънато между ерос и танатос изживяване на всички сексуални фантазии, както от мъжете, така и от жените, и това докъде могат да отведат личността.Тези проблеми са залегнали и в повестите Лина и Грях. Интересното е, че самият Георги Райчев по-късно се дистанцира от тия свои творби и увлечения, макар че те остават най-ценният му принос в българската литература.

   Отрязъкът от време, ограничен от Първата световна война и Септемврийското въстание, е забележителен с пълното изживяване на символизма и индивидуализма и със стремежа на писателите за възвръщане към земята, хората и живота, възвръщане , предизвикано от силно жизнелюбие и човеколюбие. Първи военните стихове на Димчо Дебелянов предвещават ново начало. Простите чудеса на живота преоткриват и поети като Смирненски, Разцветников, Фурнаджиев, Далчев, Панталеев. При Смирненски и Гео Милев идейно-естетическият прелом се влияе особено силно от Октомври и от Съветска Русия. По същия път , макар и по-бавно, върви Людмил Стоянов. Доказателство за силата на революционните идеи, които багрят интелектуалната атмосфера на тези години, е интересният факт, че дори мистикът символист Емануил Попдимитров за кратко време е повлиян от тях. Единствени привърженици  на символизма остават поетът  Теодор Траянов и критикът Иван Радославов. Модернизмът като израз на безсилие за овладяване на собствената личност и невъзможност за вярно интерпретиране на действителността набира привърженици из средата на белетристите Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев. В прозата си Елин Пелин и Йордан Йовков отстояват правото на селския човекс мислите, чувствата и настроенията си и да присъства в литературата. Те, обратно на индивидуалистите , които подчиняват живота на една определена идея, реабилитират суверенитета и пълноводието на живота. В критическо-реалистичен план скептикът Стаматоз изобразява действителността след Първата световна война.