За помаците, шопите и древните траки

Напоследък срещах в не и две публикации и виртуални дебати твърдението, че помаците са потомци на траките, и това ме накара да се замисля. Там, където съм израсла, в едно село край София, има рудници от тракийско време. Първото име на града, в който се е родил баща ми, и край който се намира споменатото шопско село, произлиза от тракийското племе серди. Едва ли има нужда да обяснявам, т.е., че и аз, като всички или почти всички хора, живеещи в България, че и на Балканския полуостров, съм с някаква част от гените и културата си наследник и на траките.

Бащи ми, впрочем, е шоп, а майка ми – тракийка – родена е и е израсла в Тракийската долина. И понеже тя дошла в Шоплука, а не обратното, децата й се родили тук. Затова спецификата на шопския манталитет и култура ми е позната от ранно детство. А първият диалект, който научих, беше шопският.

Когато казах преди време на един млад човек, роден в Босилеград, Р. Сърбия (намиращ се съвсем близо до Кюстендил, чийто граждани също се смятат за шопи), че съм половин шоп, той ми каза, че бил цял. Понеже и двамата му родители са от Босилеградския край, и този край също е част от Шоплука. Той знаеше разбира се, че освен етнически българин, е и шоп, пълен или цял, не като мен – на половина. За траките не сме говорили какво смята, понеже не стигнахме до античността, по-съвременни теми обсъждахме.

За разлика от него – един друг млад човек, също мой познат, роден и израснал в гр. Крива Паланка, Р. Македония (който се намира съвсем близо до Босилеград, Р. Сърбия) не смяташе, че е шоп, когато се случи да говорим на подобни теми. Той се смяташе за македонец разбира се. (Макар че, понеже беше завършил Класическа филология, не вярваше никак в това, че е пряк наследник на Александър Македонски…)

Защо обаче споменавам тези неща? Каква е тази връзка, дето се опитвам да направя между траки и шопи? – веднага може да попита някой. Ами има и такава връзка, понеже, както вече споменах, в шопското село, в което съм израснала, освен рудниците от тракийско време, има и местности, чиито имена са се съхранили още оттогава. Но не съм видяла досега никой шоп от това или което и да било друго шопско село да твърди, че само шопите, видите ли, са наследници на траките.

Ако някой каже, впрочем, че шопите нямат своя специфична култура, никой няма да му повярва. Имат си специфика те и още как, известни са с нея. Освен това ако чуете някоя шопска песен на бързи обороти и не сте свикнали с шопското произношение, може нищо или почти нищо да не разберете. Но шопите не са решили, нямат и намерение да се изкарват нечии специални наследници, нито са обявили езика си за шопски, не български.

За разлика от тях македонците, например, вече от няколко десетилетия си имат собствен, „напълно отделен език“. Макар книжовната норма на този език да е създадена набързо след края на Втората световна война и да е трябвало после да се обучават учителите, за да могат те, от своя страна, да учат на нея децата – тази отделна норма, създадена въз основа на един от българските диалекти, вече се е наложила. (Поради нея македонците пишат думи като „сърце“, „кръв“ или „смърт“ като „срце“, „крв“, „смрт“ и пр. – т.е. буквата „ъ“ е отрязана, вероятно неслучайно, от македонския вариант на кирилицата). С тази книжовна норма са се научили да пишат вече няколко поколения, първо в Югославската република Македония, а после и в БЮР Македония. Идеите на Коминтерна за самостоятелна „македонска нация“ са победили, може да се каже. Идеите за самостоятелна добруджанска, тракийска или шопска „нация“ – все пак, слава Богу, не.

Днес нещата в първи споменат случай са стигнали дотам в своята невероятна ирония, че непризнаването на „македонско малцинство“ в България се смята от някои за белег за недемократичност. А не многото македонски граждани, които решават открито да заявят своята етническа идентичност като българска, се оказват предатели. И не само за официалните власти в Р. Македония, но и в очите на доста свои съграждани македонци.

Но да се върнем на шопите. Тия дебелоглави шопи, чийто фолклор трудно може да се сбърка, и които никога не са смятали, че някои други българи, които не са шопи, могат да им го откраднат. Шопите не се интересуват толкова от това доколко и те са наследници на траките. Ако се съди по това, че езически моменти в светоусещането, фолклора и пр. има разбира се и при тях, и то доста; или по това, че могат да са бохеми вероятно не по-малко от различните тракийски племена, населявали тези земи – то сигурно и те носят нещо от древната култура, обичаи, представи, гени и пр. на траките. Тази култура е разбира се една от много важните компоненти, оставили своя отпечатък далеч не само в Тракийската долина.

…В тази същата долина, в подножието на Родопите, дядо ми по майчина линия гледаше лозе и правеше страхотно вино. А майка ми, шопската снаха, казваше на своите съселяни шопи: „Аз съм тракийка, ние сме по-меки, не като вас – шопите“. Казвайки това, тя разбира се нямаше предвид, че е потомка на древните траки, пък шопите не са; нито, че траки и тракийци е едно и също понятие.

Ако се върнем пак назад във времето, не само към XV или XVI век (първите векове в османския период, когато се появяват названия като помаци или торбеши като локални названия), но и към VIII или IX век (времето на Първото българско царство) – и да отидем чак до идването на римските легиони на Балканите, които са завладели земите на траките през I век от н.е., какво можем да кажем? Можем ли да кажем, че от тракийското племе серди са произлезли шопите? Дори да можехме да проявим свърхюнашко доверие към подобна идея, дали някой щеше да ни повярва? Или пък, ако не можем да ги изведем пряко от сердите, да им изкараме самостоятелен античен произход – какво пречи да ги изведем пряко от печенегите? То даже е имало една такава теза, доколкото ми е известно, че шопите са потомци на печенеги. Не знам как тази теза се връзва със спряганата по едно време в Р. Турция теза, че помаците са потомци на кумани и печенеги – и как биха си ги „разделили“ печенегите шопите и помаците – но както и да го погледнем, не е сериозно това. Почва даже да заприличва на виц.

*
Като дете прекарвах всяко лято при родителите на майка ми в родния й град. И ми правеше впечатление, че тези ми баба и дядо не говорят съвсем еднакво с другите. Че има някакви думички, които ги няма в речника на едните, а ги има при другите, и обратно; и че звученето, интонацията (както бих се изразила не тогава разбира се) – са различни.

„Ибо, тва дяте пак ни си й измило ръчинките“ – можеше да каже например тракийската ми баба. „Оно като му оратиш, чува ли ти“ – би казала при подобен случай шопската. А това, че вуйчо ми в единия случай се наричаше „очинайко“, а в другия –„вуйча“, не беше особено важно.

Никой не преследваше разбира се нито баба ми Цеца, нито баба ми Мина, да ги кара да си сменят имената. А от вярващата ми баба Мина не се искаше да си сменя вярата. Макар че не само на мюсюлманите, и на християните не им беше лесно по времето на войнстващия атеизъм. (Едната ми баба беше дълбоко православна, а другата беше по шопски вярваща – вярва, ама съмнението е на първи план…)

Само тези неща ли, тези разлики ли са повод никога да не ми е хрумвало – не само на мен разбира се, но и на всички шопи или тракийки, да не се смятат за никакъв отделен народ? Само това ли, че са били и са християни (поне номинално) или пък атеисти? Само разните „възродителни процеси“, случвали се не само по времето на комунизма, а и по времето на царство България, ли са причината за това мнозина помаци днес да бягат като дявол от тамян някой да им каже, че имат общи етнически и езикови корени с мен, шопкинята и тракийката? Само това ли е причината да смятат, че техният майчин език не е български?

Не знам, или поне не напълно. Знам обаче, че търсенията на уникални преки тракийски корени за помаците са разбираеми психологически, но иначе са, в някакъв смисъл казано, приказно несъстоятелни. И нямаше да седна да пиша за това, ако подобни тези не бяха станали вече така да се каже модни.  И ако не бях свидетел на това как представители на неправителствени организации, претендиращи да имат капацитета да извадят на бял свят истината за помаците и техния произход, ги повтарят непрекъснато.  Като например т.нар. Европейски институт „Помак“, който бе учреден вероятно от едни много симпатични и интересни хора, способни обаче да твърдят и да вярват в невероятни неща.

Те твърдят, че помаците били произлезли от различни родове – някои били тракийски, други били богомилски (тук признакът е разбира се верски, не етнически или етнографски), трети – арнаутски (албански), четвърти – арабски и пр. И че техните предци са приели исляма не през XVI век или XV, а през VIII или през IX. В тези свои трогателно упорити усилия те някак си не виждат или са на път да заличат важни разлики между история и предания, между митове и действителност.

Основанията за своите баснословни твърдения създателите на ЕИ „Помак“ виждат, от една страна, в родовата си памет. Председателят на тази НПО Еврем Моллов например каза преди време в едно интервю, че в неговия род има памет за 20 поколения назад. Сама по себе си това разбира се е много интересна родова памет. Но и 20 да са наистина запомнените поколения от рода, на който е наследник, това в най-добрия случай би значело начало на съответната родова памет в XVI или в XVII век, не и от VIII или IX. За родова памет, съхранена в нечий род или фамилия, която да започва чак от VIII или от IX век, трябват не 20, а около 50 поколения. И няма как помаците – чието название, възникнало като локално в първите векове от османския период (т.е. през XVI или най-рано през XV) – да имат родова памет за някакви отделни тракийски, богомилски, арнаутски и не знам какви родове – не само от времето на древните траки, но и от времето на Първото българско царство. Няма как т.е. времето на официалното приемане на християнството при Борис-Михаил да е начало на някакви отделни помашки родове с различна етническа принадлежност, появили се няколко века преди появяването на самото название помаци.

*

Трябва ли, понеже от края на XIX и през XX век помаците преживяват натиск и репресии за смяна на имената и на вярата, те да смятат, че павликяните примерно не са наследници на богомилите, а те са? Трябва ли въобще така фриволно верският компонент да се обърква с етническия или с езиковия? И ако действително помаците бяха наследници на различни етноси и етнически групи, приели исляма още през VIII или IX век, то дали наследниците на всички на тези родове не било по-вероятно да говорят на арабски, да речем – този език да се беше наложил между тях и да ги беше обединил? Защото арабският разбира се е езикът, на който е бил низпослан Коранът. При това от ЕИ „Помак“ казват, че имало и арабски родове сред предците на помаците. Защо арабският, езикът на вярата т.е., не е надделял? Защо помаците от векове наред говорят език като този на българите православни, на българите католици, на българите атеисти или на „славяноезичните гърци“ (т.е. на останалите все още етнически българи в Северна Гърция) ?

Е да, има разлики в диалектите, и понеже от македонския диалект вече бе направен отделен език, „славяноезичните гърци“ не знаят днес на български ли говорят или на македонски. А помаците в Гърция наричат езика си нашенски или помашки, защото няма разлика за тях между език и диалект. Не знаят може би и, че дори диалектните различия са географски, не верски. (Че помашките говори се различават от диалекта на моята тракийска баба примерно не повече, отколкото нейния говор се различаваше от говора на шопската. А може би даже по-малко.) И защото някои и не знаят, че техният диалект е български. А други не искат да знаят – по причини, които нямат нищо общо с езика. Освен това сигурно има доста хора, без значение на вярата и етноса, които не си дават сметка, че структурата на който и да било език не се състои в думи, които да има в един диалект, а в друг – не.

*

Причините за това да не признава или пък да не се помни, ако щете, че помашките диалекти са български, не са според мен само политически или верски. Те се коренят и в други обстоятелства. През османския период и част от българите християни не са помнели вече какви са. (Да си спомним за Паисий Хилендарски и неговата история, опитваща се да покаже на гърчеещите се тогава българи, че няма защо да се срамуват от своя род и език.) Освен, че вярата е била важната в Османската империя, не етносът – и ограмотяването на майчин език е било доста време почти никакво. И понеже, особено през първите векове на османския период и преди Възраждането, децата, които въобще са се учили да пишат на майчин език, са го правили в т.нар. килийни училища, където учители са им били монаси или свещеници – децата на помаците, които са мюсюлмани, не са ходели в такива училища разбира се. Грамотните от тях са писали на турски, други на арабски, но на техния майчин език не е имало кой да ги учи да пишат.

И когато, след оттеглянето на Османската империя от Балканите, сред възобновилите се там балкански държави и след Балканските войни, едни помаци остават в България, други в Гърция, трети в Турция – само тези, които стават български поданици, а после граждани, се учат да пишат на своя майчин език в училище. Другите – не. Другите запазват своя майчин език, своя говор, но продължават, както предците им от времето на Османската империя, да не пишат на него. Да не познават нито азбуката, създадена преди повече от хиляда години така, че да отговаря максимално на звуковите характеристики на този език, нито правописни или граматически правила.

Затова помаците, които са гръцки или турски граждани, не знаят или не смятат, че техния майчин език има собствена азбука, създадена много отдавна. Те наричат езика си помашки и в никоя от съседните балкански страни, в които живеят, няма кой да им каже, да признае, че този помашки език е български. Да се каже или да се признае в Р. Гърция или в Р. Турция, че помашките говори са български – не само от политиците, но дори от учените езиковеди – е като че ли много по-невероятно от това някои помаци в тези страни сами да го разберат…

*

Днес помаците в съседна, европейска? Гърция, имат правото да учат, забележете, турски език като свой майчин език – което е някакъв световен прецедент. И в същото време, не в училище, а по разни други начини – като медии, сайтове, образователни видоклипове и пр., се правят опити за писане и обучаване на помашки. Или  помацко, както го наричат в Гърция, понеже нито в гръцкия език, нито в гръцката азбука има звук или буква „ш“. (То и в латиницата няма, неслучайно, отделни букви за „ш“, или „ъ“ или „ч“, но кой ли се интересува.)

И така, като отиде примерно някой френски ТВ екип да прави репортаж за помашки села в Гъpция, може да узнае и да разкаже на своите зрители, че помашкият език бил смесица между турски, гръцки и славянски… (Аз лично гледах веднъж един такъв репортаж. Съответните френски журналисти, които го бяха направили, изобщо не подлагаха на съмнение тезата, че помаците говорели на смесица от турски, гръцки и славянски. Някой им беше казал това и те го бяха приели за чиста монета.) Да се чуди човек има ли езикови специалисти в Гърция, чиито не само професионални знания, но и научна съвест, са способни да се събудят и да кажат на гръцките граждани помаци, че това въобще не е истина… Изглежда не. Вместо това се създават някакви странни самодейни помагала за образование на помаците по майчин език. Съставени на латиница и неизвестно по какви граматически норми и правила.

И в съседна Турция се забелязват подобни тенденции. Там разбира се помаците не учат турския език като малцинствен, това е официалният език на страната, но и там се влагат доста усилия за създаване на самодейни речници, произволни имитирания на книжовна форма и пр., които да заместят липсващата отделна граматика, липсващата отделна книжовна норма на т.нар. помашки език. Както може да се досети човек, това може да е плод на незнание или на политически сметки – представяни като грижа и уважение към езиковата идентичност на помаците, но резултатите от подобна самодейност са повече от съмнителни.

Като говорим за политиките на балканските държави към помаците, разбира се няма как да подминем и българската, разглеждайки я в същия езиков контекст. Може да се каже, че това, че българската държава се е опитвала неведнъж в близката история да промени насила верската идентичност на помаците, е довело до една травматичност у някаква част от тях към всичко българско. Включително и към стремежа да не искат да наричат (онези, които знаят какъв е) своя майчин език български.

*

В последните години, след отварянето на границите и политическите промени, помашките общности в съседни балкански страни се опитват да се свържат едни с други, да си сътрудничат в търсенето и съхраняването на своята специфика. И в опита си за оразличаване торбешите в Македония, например, които говорят и пишат на онзи македонски, който е бил отделен от българския изкуствено през XX век, могат да решат някой ден, че езикът им даже не е македонски, а торбешки. И че има някакъв отделен торбешки етнос. Те даже вече го правят. Или пък гораните в Сърбия и Албания, които говорят на сръбски, да решат, че има някакъв отделен горански език. И така балканската езиково-верска „матрьошка“ да продължи да се рои.

Всички тези обособили се общности на помаци, торбеши или горани, са обединени в своята специфика не само от това, че са мюсюлмани. А от това, че са наследници на население, приело исляма по време на османския период. Затова се различават  от турците на Балканите, чиито предци с тази вяра са дошли тук. И за които основният език в Османската империя, а именно турският, е бил майчин. Докато за помаци, торбеши  горани – не.

В новата история на Балканите политическите идеи на Коминтерна, великосръбските амбиции и резултатите от двете световни войни са довели до създаването на отделна „македонска нация“, а в Босна, по времето на Титова Югославия, е имало етническа графа „мюсюлмани“. Ако помаци, торбеши или горани решат, че това са добри примери, могат да ги следват. Балканската история обаче е достатъчно травматична и кървава не само защото този полуостров винаги е бил кръстопът за различни култури, народи и вери – не само заради различията т.е. А и заради приликите. И заради това, че дори днес, във времето на отворени граници и уж много добросъседски отношения, някои стари рани, заблуждения и спекулации изобщо не са преодолени, а се обогатяват с нови.

*

През XX век аз, шопкинята, и аз, тракийката, научих като дете два диалекта – говорени в родовете на майка ми и на баща ми. Живях сред фолклора и песните на тези два рода, без да ми пречи, че те съдържат специфични разлики, и без да наричам своя майчин език шопски или тракийски. Разбирам, че някои помаци не са могли или не могат да направят това, поради причини, които нямат общо с езика. Разбирам, че помаците са били дърпани и манипулирани от политики и аспирации на няколко съседни балкански страни, и че още е така. Затова е естествено те да искат да се защитят от всички страни – да не бъдат смятани нито за турци, нито за българи, нито за гърци. Обаче това, че не са нито турци, нито гърци, т.е. нямат общи етнически корени с тези два народа, е къде по-лесно доказуемо… защото е вярно.

И защото различията, които има между безспорно специфичната помашка култура, и шопската или добруджанската, или пък дори македонската, не са заченати нито в тракийската древност, нито в ранното средновековие, а в късното – за помаците. (За македонците това се случва през ХХ век.) Ако тези различия бяха започнали в древността или в ранното средновековие, нямаше сега македонците да градят огромни паметници на Александър Велики и да превеждат (фалшифицират) исторически и литературни текстове от езика на предците си на създадения през XX век отделен македонски. Нито помаците или някои от тях щяха да търсят корени за отделен помашки етнос от преди хиляда години. Нямаше да съществуват т.е. празноти, неясноти, клатушкания в произхода, за които да се търсят коя от коя по-странни версии, за да бъдат те запълнени постфактум.

Мариана Христова