КОЙ СЪЧИНИ МИТА ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ТРАКИТЕ?

Източник: http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=35221&rp711

Преди около две хиляди и петстотин години Херодот посещава Тракия и споделя в книгите си следното: “Тракийският народ след индийския е най-голям. Ако той се съединеше под един господар и ако бе единен, той би бил според мене непобедим и много по-силен от всички народи....“  
  

“Θρηίκων δὲ ἔθνος μέγιστον ἐστὶ μετά γε Ἰνδοὺς πάντων ἀνθρώπων· εἰ δὲ ὑπ᾽ ἑνὸς ἄρχοιτο ἢ φρονέοι κατὰ τὠυτό, ἄμαχόν τ᾽ἂν εἴη καὶ πολλῷ κράτιστον πάντων ἐθνέων κατὰ γνώμην τὴν ἐμήν.” http://www.sacred-texts.com/cla/hh/hh5000.htm ( История, V -3)

  

  

Някои наши дълбоко уважавани учени смятат, че древният летописец предава по-скоро лично впечатление, отколкото статистическа реалност (Al. Fol, K.Jordanov, K.Prozhanov, V.Fol, Ancient Thrace, стр.25), т.е. траките не ще да са били огромен народ както стария автор твърди...По принцип не е грешно дадено сведение да се подложи на съмнение и проверка, извършим ли такава обаче установяваме, че и други летописци от Античността считат дедите ни за огромен народ. Пет века след Херодот  Страбон също споделя това, че траките са силен и многоброен народ като   даже дава конкретни цифри: „Днес (I –ви век) има 22 племена в Тракия и макар страната да е пообезлюдена (от римляните)  тя е в състояние да изправи армия от 200 000 пехотинци и 15 000 конника” (“География” фрагмент 47-48  )

  

Дори за днешните стандарти това е огромна войска, която между другото не представя всички траки, а само обитателите на земите между Стара планина, река Струма и Бяло море. Трибали, даки, мизи, фриги, витини, мейони и гети принадлежат на същия етнос, както и живеещите в областта Тракия. Виждаме, че преди две хиляди годинивсички тракийски племена са оформяли население от няколко милиона души.

  

  

Римския писател Плиний  също потвърждава кaзаното oт другите стари автори, споменавайки в книгата си “Естествена История”, че “Tраките са един от най-могъщите народи на Европа” -Thracia sequitur, intervalidissimas Europae gentes....( “Е.И.”- IV-XI)

  

  

За това, че дедите ни са били голям народ и след времето на Страбон свидетелства Павзаний, който твърди: „Лизимах управлявал над съседните с македонците траки...това ще да е била малка част от тях, понеже по-многоброен народ от траките няма, ако не броим келтите”. ( “Описание на Гърция” - I-IX-5 )

  

  

Доста по-късно, през IV-ти век в “Totus Orbis Descriptio” се твърди, че Тракия е неизчерпаем извор на способни войници (цитирано от Веселин Бешевлиев, “Проучвания върху личните имена у траките”,  стр.62). Съвременни изследователи смятат, че тракийското население само през първите три века на римската власт е възлизало вероятно общо на 3 250 000 души ( В. Бешевлев, Проучваня...стр. 51)

  

  

Още по-късно, през VI-ти век император Юстиниан (чиято тракийска фамилия е Сабазий) споделя: “ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащия осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождени в кръвта си .’’( превод на цитирано от Веселин Бешевлиев изказване на Юстиниан , “Проучвания върху личните имена у траките”,  стр.62).

  

  

Верно е, че през първия век на римска окупация много от нашите деди са разселени и известни области пообезлюдени, но през останалите пет века тракийското население расте неудържимо, а ролята на траките в управлението на империята е значително.

  

  

Първия император от тракийски произход е идващият от нашата Добруджа Максимин. След него на престола сядат много други: Клавдий II, Квитилий, роденият в София Галерий, Максимин Дакиецът, Лициний, Константин Хлор, Константин Велики, Констанс, Кoнстантин II, Тиберий II, Ветран, Юлиан, Лъв Бесът, Маркиан, Юстин I , Юстиниан I, Фока ( царувал в Константинопол до 610 година)...

  

  

Траките дават не само императори, но и способни военонначалници, управители. Бащата на Аеций, наречен ощепоследният римлянин е местен жител от Дуросторум (Силистра). Най-великият пълководец в Късната Античност е роденият в Германеа (Сапарева Баня) Велизарий. Предвождащият през 513 година българи, генерал Виталиaн е също тракиец... По времето на Константин Велики управител на Египет и Либия е бил тракиец с фамилия Реметалк ( Бешевлиев, Проучвания, стр. 54). Колкото повече време минава толкова повече се засилва тракийският елемент, не се забелязва абсолютно никакво отслабване, да не говорим пък за изчезване на траките, това е пълен абсурд.              

  

  

Е, колко още доказателства и извори са нужни, за да разберем, че по времето на извоюването на независимостта на Дунавска България тракийското население на страната ни е било многомилионно? Това население не се е изпарило безследно, това население са всъщност нашите предци. Аспарух не е чужденец, а само освободител, такъв е бил преди него предвождащият българи Виталиaн (вдигнал въстание в началото на VI– ти век), който се противопоставя на опитите на чуждото  духовенство да получи надмощие в земите ни, наречени много точноПровинция България.

  

  

Нали, ако имаше нашествие на чужди народи в Тракия щеше да се наблюдава рязка промяна на материалната култура, погребални ритуали, топонимия, а и не на последно място обичаи. Такава промяна обаче няма, старите българи погребват мъртвите си така, както са правели траките по времето на Херодот. До боецът са се полагали конят му, а в някои случаи и куче. Типичната за старите българи изкуствена черепна деформация се практикува в нашите земи още през Каменната епоха и е типична за траки и пелазги. Житните ями на старите българи са познати на траките още от най-дълбока древност. Тракийските криви рефлексни лъкове са типично оръжие и на старите българи, а поне пет тракийски вида остриета на стрели се ползват от старите българи.

  

  

Нашите рала, брани, дикани, а също и пастирските атрибути са от тракийски произход, това се знае много отдавна от етнолозите ни. ( Н.Колев, Българска Етнография, N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem TradizionellenAckerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, 1984.....)

  

  

Езиковедите пък знаят, че основните тракийски топографски термини са безспорно и български. Тракийските думи завода, блато, гора ( планина), езеро, са вода, белте, гара, езер...Тракийската дума за село е виса, това е само вариант на старобългарската въсъ – село. Много тракийски селища съдържат елемента пара, бара ( Зуро Бара, Темон Бари). Не е трудно да се види, че това е българската дума бара –рекичка, срещаща се дори днес в топоними като Крива Бара, Голяма Бара, Тънка Бара,...да не забравяме Барище, Барица, Слана Бара, Барьето, Барище... Известно е, че много селища в Мизия и Дакия съдържат частицата дава, имаща вариант дева. В. Георгиев обяснява, че дава, дева е свързано с нашия глагол дявам, девам, т.е полагам, поставям. Нашият езиковед добавя, че вариантите дава-дева се обясняват с български диалектни особености – екането и якането ( Въпроси на българската етимология). Ние не само имаме обяснение за древният топоним, но и вариантите му са типични за нашите говори.

  

  

Къде е рязката промяна, която би трябвало да настъпи след VII-ми век с “идването” на един “чужд” за Тракия народ?Hяма я! Да, налице е известен упадък, но това е напълно естествено, многото войни винаги водят до упадък, той е повсевместен в Ранното Средновековие, дори и Рим не е пожален от разрухата.

  

  

Аспарух не нахлува в Тракия, не довежда нов народ, а само обединява две области, които са обитавани от родствено население. На север от Дунав са живели свободните траки, а на юг тези, които са били подвластни на Римската Империя. Напълно естествено е, че царуващите в Константинопол са били недоволи, дори бесни от това, че дедите ни са успели не само да извоюват независимост, но и да нанесат унизително поражение на имперската армия.

  

  

Всяка държава е зависима от данъците на поданиците си, а Тракия е е рай, не случайно е наречена от римляните хамбарът на Церес (богинята на урожая). В нашите земи се е добивало желязо, мед, злато, сребро, мрамор, горите ни са давали ценен дървен материал, дедите ни са произвеждали в големи количества жито, просо, пшеница, кожи, пчелен мед, сушена риба...Когато предците ни са извоювали своята независимост, всички тези богатства са спрели да текат към хазната на Константинопол. Как да не са били обладани от бяс и омраза имперските летописци, как да не нарекат дедите ни с най-обидни думи? Кой би се простил току така с изгубената Тракия?

  

  

А има и друго, южните ни съседи са се боели да не би след като вече сме имали независимост и сме разширявали териториите си, да си  потърсим правото върху Константинопол и Източната Римска Империя като цяло. Все пак тази държава е създадена от тракиеца Константин Велики, укрепена е от тракиеца Юстиниан, защитавана е ревностно от родения Пловдив Маркиан...Панически страх е накарал редица стари летописци да създадат толкова много лъжи за нашето минало...

  

  

Ето виждате ли колко просто е всичко, как “сложните” събития от Късната Античност и Ранното Средновековие могат да се обяснят кратко, ясно и точно. Мистерии няма, няма и нахлувания на туранци, или иранци. Подробните антропологически изследвания на проф. М. Попов доказаха това отдавна.

  

  

За мен е неясно само това – кой и как успя да докаже, че траките са изчезнали ( асимилирани) и, че народът на Аспарух е чужд? Защо до ден днешен българските студенти са принудени да изучават неиздържани теории?

  

  

Вместо и първолачетата да знаят, че дедите ни са били силни и способни хора, дали много императори на Рим, редица учени запратиха предците ни в далечната Азия. Кому е нужно това, та нима дедите ни траките са били незначителен народ, че да се търси престиж в Кавказ, Памир и Тибет?

  

  

Първата европейска цивилизация е тази на траки и пелазги. Тук на Балканите е изобретена най-древната писменост. Не случайно Алкидамант определя тракиеца Орфей като създателя на буквите (Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010, стр. 465). От цяла Европа, първо в Тракия се появяват организираното земеделие и скотовъдство. Другите народи изостават с хилядолетия...Пак в Тракия е и най-ранната обработка на злато и желязо, в Тракия са най-старите градове. Земята ни спокойно може да се нарече Родината на Прометей.

  

  

Защо да загърбваме това невероятно наследство и да търсим корените си там...където ги няма...Да, част от предците ни е колонизирала региони в Азия.

  

Това не може да се отрече, но и не дава право да се поставя произхода на дедите ни там. Англичаните владеят Индия векове наред, но от това ние не можем да направим заключение, че старите англо-сакси са обитавали Хималаите, нали?

  

  

Предците ни бяха велик народ, ние носим тяхната кръв. За да сме достойни да носм името им, е нужно и да покажем поведение на добри, честни и силни хора, поведение на благородници. Съдбата помага на храбрите...

  

  

Фотограф: Анелия Николова     Панагюрско съкровище

Панагюрско златно съкровище е тракийски античен златен сервиз за пиене, състоящ се от девет златни съда с общо тегло 6,164 кг и открит на 8 декември 1949 г. в района на гр. Панагюрище в местността "Мерул" .
Сервизът включва една амфора с дръжки във форма на кентаври, три ритона с формата на женски глави (амазонки), три ритона с формата на животински глави и един, оформен като предна част на тяло на козел. Ритоните са украсени с релефни изображения на митологични сцени с участието на известни митични герои.

Сервизът включва фиала с диаметър 25 см

Наколеник с релефна украса открит между в селата Маломирово и Златиница.

 Глава на Юлия Соемия 3 в.

Златна огърлица с глава на бик открита в могилата в Синеморец 3 в. пр.Хр.

 Гробни дарове символи на властта.

 Съкровище от Якимово,3-1 век пр. Хр.

 Миниатюрна златна колесница и богинята на победите Нике открита в могилата в Синеморец.

 Сребърно тракийско съкровище от с.Борово, Русенско.

Съкровищте от село Кралево.

Луковитско съкровище

Луковитско съкровище

Тракийският произход на българския език

Времето е в състояние да промени много неща. Без съмнение едно от тях е езикът. Колкото и консервативна да е една реч, тя не може да остане същата вечно. Това е невъзможно. Представителите на един народ общуват не само със сънародници, но и с чужденци. Посредством търговията, в дадена област проникват непознати продукти с екзотични имена. Налагането на нова религия също води до сериозни промени на словесното богатство.

За няколко века определен език може да претърпи сериозно развитие. А след едно или две хилядолетия промените може да са така сериозни, че младото поколение да не е в състояние да разбере езика на прадедите си без специална подготовка. Като пример може да се посочи английския. За около 1000 години той е изгубил около 85% от изконните си думи (V. Stevenson).

Малцина са тези, които биха разпознали в староанглийската фраза Ik eom – I am- аз съм, а в hie sindon – they are – те са. Дори родените и израснали в Лондон биха схванали само дума-две от следният израз: Þa læg þær an micel ea up in þæt land – Then a great River extended there into that land – Toгава (по това време) голяма река се простираше (течеше) в тази земя.

Съвсем естествено е, че и езикът на нашите предци ще съдържа думи и изрази, които днес имат особено звучене. Старобългарските потьпѣга, тачай, нута, ныръ, бридъкъ… отговарят на съвременните –разведена жена, по-лош, добитък, кула, остър. Старобългарският израз – “О одежди чъто сен печете?”се превежда като – “Защо се грижите за облеклото?”.  Колкото и странно да звучат тези думи и изрази, те са си наши.

Разбира се не всичко се променя. Запазват се не само основни думи, но и граматически особености. Лингвистите знаят това много добре. Дали е с умисъл, или не, не зная, но в сравнителните тракийски речници, някои изследователи често пропускат основни тракийски думи, имащи перфектни български еквиваленти. Като пример могат да се дадат: вода-вода, бара-бара (рекичка), дебре-дебри, листе-листи, вир-вир, суу –сух, темен-тъмен, коза-коза, волинт-воленте (вол), зайкус-заек, орол-орел, елейн-елен, зелкия-зелка, вит-ведь (знание), видето – видетъ (видя, виждам)…

Нито латински, нито гръцки или който и да е било друг език, нямат толкова много общи думи с тракийския, както българският, но определени учени не акцентират на тази изключително важна подробност.

Трябва да се отбележи също, че подробно, систематизирано сравнение на особеностите на тракийския език с българския, не е правено. Спорадично се споменава, че дадена тракийска наставка е идентична със старобългарска, че определена тракийска диалектна вариация е същата, както и българската, но на читателите не е обяснено значението на тези граматически особености. Един народ може да наследи думи от друг, но не и диалектни особености, защото диалектът не е нищо друго, освен по-слабо позната форма на официалния език.

Преди около столетие видният наш учен Цани Гинчев представи теорията си за тракийският характер на българския език – “На българите – старите – язикът им се изгубил – на завоевателите езикът се изгубил!? Дали си името пълно-запълно, като гронгерска търговия (трампа с храна), а взели язик за име! А това не е ли глупав или безбожен шовинизъм…” (http://ziezi.net/ginchev.html)

Гинчев обяснява процеса на изпадането на падежите в езика ни като тракийско наследство. Тук трябва да се спомене откритието на К. Влахов, който установи, че за времето си тракийският е бил изключително развит и е започнал да губи своя синтетичен характер още в Античността. Присъствието на седем падежа* в средновековния старобългарски се дължи на това, че тези, които освободиха своите събратя от римското подтисничество, са били дълги векове в изолация в свободните земи на север от Дунав и тяхното наречие се е запазило в старият си вид (в древният тракийски е имало падежи, както и в древния арийски). Напълно естествено е, че официалният език на Тракия след VII век ще е точно диалектът на освободителите, той е говорен от духовенство и благородническа класа, докато за останалото население е бил типичен губещият падежите вариант, т.е същинският тракийски… е езикът, който говорим и днес в развита форма.

Нека обърнем внимание на някои особености на езика на Орфей:

I. ПАДЕЖИ

1. Окончанието при звателен падеж в тракийския език е – Е ( В. Георгиев), както и в звателен падеж на български лични имена Стояне, Добре, Борисе, Милене!

2. Окончание за дателен падеж ед. ч. в тракийския е – У, както е при български съществителни имена в дателен падеж – Богу, стопану.

3. Окончание за дателен падеж мн.ч. в тракийския е – ИМ, срещаме го в Селим-брия, Селим означава – на селите. Селите са трако-пеласгийско племе, обитаващо Беломорието и Тесалия – дом на мирмидоните, които според Йоан Малала са предци на българите.

4. Окончанието в родителен падеж е ОУ(У) също както при старобългарски съществителни имена в родителен падеж – сыноу…

.

II. МЕСТОИМЕНИЯ И ПРЕДЛОЗИ

1. Тракийското лично местоимение АЗ отговаря на българското АЗ

2. Тракийското лично местоимение МЕ отговаря на българското МЕ.

3. Тракийският предлог ДО отговаря на българският ДО.

4. Тракийското въпросително местоимение КОС отговаря на българското КОЙ**

5. Тракийското показателно местоимение ТА отговаря на старобългарското ТА – това.

6. Тракийското показателно местоимение СА отговаря на старобългарското СЬ-тази.

7. Тракийското показателно местоимение СИ отговаря на старобългарското СИ-това.

8. Тракийското показателно местоимение СЕМУН отговаря на старобългарското СЕМУ – този.

.

III. УМАЛИТЕЛНИ ЧАСТИЦИ, НАСТАВКИ, ПРЕДСТАВКИ, ОКОНЧАНИЯ

1.Тракийската умалителна наставка ИНТ (волинт, перинт…) е определена от В. Георгиев и И. Дуриданов като идентична на старобългарската ЕНТ. Тя се среща в старобългарски думи като воленте, осленте, козленте.

Интересно е, че тази частица се среща в предгръцки топоними като Коринт, Тиринт, Пробалинт, Олинт, Зеринт и много други, т.е. тези древни селища в земите на днешна Гърция са основани преди хилядолетия от нашите деди траките.

2. Тракийската умалителна наставка КА (в Донука, Бургарака) е типична за българския език, срещаме я в думи като белка, писалка, девойка.

3. Тракийската умалителна наставка Е (в Дорзе) се среща в наши имена като Бане, Боре, Воле, Едре, Злате и т.н.

4. Тракийската умалителна наставка ЕЦ (в Кабец) е типична за езика ни – творец, светец, певец…

5. Типичното за езика ни окончание – ЩА (в пътища, свлачища, селища) се среща и в тракийския –Вρρατζιςτα-Врачища, Рουβύςτα-Ровища.

6. Българската умалителна частица ЦА (в девица, столица, певица) се среща в тракийския топонимТζερζενουτςας – Чершница.

6. Тракийската наставка в лични имена ЗАР (Етизар, Велизар) се среща в българските лични именаСветлозар, Златозар, Среброзар, Цветозар.

7. Наставка МЕР (Пурмерул, Гугамер) – велик срещаме в Безмер, Владимер, Радомер.

8. Тракийските умалителни частици УЛ, УЛА, ИЛ, ЛО (в Пурмерул, гагула, Кетрил, Скорило) са идентични с българските УЛ в Драгул, УЛА в Радула, ИЛ в Момчил, ЛО в Скорило.

9. Тракийската представка З/С отговаря на българската СЪ-от.

10. Окончанието за прилагателни от женски род – А, НА (Бела, Циерна) е същата, както и в българските прилагателни от женски род бела, черна (църна).

11. Окончание за съществително от женски род – ИНА – Диелина – детелина.

12. Окончание за прилагателни от мъжки род - ЕН (Залден) – червен, черен, златен.

13. Окончанието СК (Дориск, Драбеск, Гареск) се среща и в старобългарски думи като бесовскъ, бытиискъ, браньнскъ, женьскъ…

.

IV. МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО

Установени са три форми на множествено число в тракийския език.

1. При първата окончанието е И – КТИСТИ – чисти.

2. Другата форма е с (Т)А, срещаме я в ДРУВЕ(Т)А – дървета.

3. В някои български диалекти се използва Е като окончанието за множествено число – люде, листье (листи), същата тази особеност срещаме и в тракийския топоним ЛИСТЕ –листи.

Както виждаме и трите форми, без изключение са типични за българския език.

.

V. ДИАЛЕКТНИ ОСОБЕНОСТИ

В тракийския се забелязват абсолютно същите диалектни особености, както и в българския. Както отбеляза В. Георгиев (“Въпроси на българската етимология”, стр. 115), колебанието между а (я) от една страна и е (ие) от друга, е засвидетелствано не само в античността (в езика на траките), но и в съвременния български език. Трябва да се отбележи, че разликата в нашите днешни названия Янтра и Етър се дължи на якане и екане… следователно откриваме в тракийския същото явление, което представлява една от най-характерните черти на нашия език.

Отново В. Георгиев отбеляза, че в късния тракийски гласни без ударение често се редуцират, както в източно-българските диалекти зилен – зелен (Διντιπορις –Δεντουπορις )…

В тракийските диалекти забелязваме варианти КЕТРИ, КЕТРЕ, отговарящи на старобългарските ЧЕТИРИ, ЧЕТЫРЕ.

Щом особеностите на тракийските диалекти са типични и за българския, това означава, че тракийският не е изчезвал изобщо, напротив – развил се е и днес е познат под името български.

Някои критици ще възразят, че частици като ЕЦ, ЦА, КА се срещат също в сръбски, хърватски, словенски. В това няма нищо чудно, траките не са падали от небето, имали са свои роднини – старите илири и скити. Към илирийските народи принадлежат сърби, хървати, словени, словаци… а нашите близки роднини украинците са наследници на скитите. Поради това името на тракийската Еброс – Ибъра има успоредица в сръбския Ибар и украинския Ибр. Това е и причината името на тракийската Нестос има успоредица в полската и чешка Ниса, а и имената на тракийските селища Мидне и Курписос се тълкуват с хърватския глагол метнути – полагам (основи на селище) и украинския глагол корпати – копая…

От тези особености не можем да заключим, че хървати и украинци са траки. Родствеността на тракийския с илирийски и скитски е обяснението за приликите. В нашия език също сме имали тези думи, но те са излезли от употреба. Това е един напълно естествен, а и неизбежен процес. Важно е да се отбележи обаче, че винаги трябва да се прави разлика между роднинство и идентичност.

Ето, няма нищо сложно нали? Hие българите говорим развита форма на същия език, който е звучал между Карпатите и Бяло море още преди девет хиляди години. Не сме идвали от никъде, напротив, изпратили сме свои хора на три континента. Те от своя страна са повлияли на десетки народи.

За някои това може да звучи като фантастика, но е самата истина, която бавно, но упорито си пробива път. Това, че повечето от нас не я знаят, се дължи на редица причини. Водени от политически причини, векове наред безсъвестни личности са фалшифицирали историята в своя полза, за съжаление това продължава и днес.

Както римляните са противопоставяли дедите ни срещу техните роднини, така и в ново време изкуствено се насажда вражда между близки хора. За да се измъкнем от порочния кръг, е нужно да сме със спокойно и чисто съзнание, а това е възможно само, ако сърцата ни са свободни от негативни емоции. За това – нека обърнем гръб на злото и да се върнем при корените си.

——————————————————————————

Бележки:

* В старобългарския език срещаме следните падежи: 1. Именителен; 2. Дателен; 3. Звателен; 4. Винителен.

** Кос е древният вариант на кой, тъй както латинското quis – куис е древният вариант на италианското въпросително местоимение chi – ки (кой). 

Павел Серафимов

За помаците, шопите и древните траки

Напоследък срещах в не и две публикации и виртуални дебати твърдението, че помаците са потомци на траките, и това ме накара да се замисля. Там, където съм израсла, в едно село край София, има рудници от тракийско време. Първото име на града, в който се е родил баща ми, и край който се намира споменатото шопско село, произлиза от тракийското племе серди. Едва ли има нужда да обяснявам, т.е., че и аз, като всички или почти всички хора, живеещи в България, че и на Балканския полуостров, съм с някаква част от гените и културата си наследник и на траките.

Бащи ми, впрочем, е шоп, а майка ми – тракийка – родена е и е израсла в Тракийската долина. И понеже тя дошла в Шоплука, а не обратното, децата й се родили тук. Затова спецификата на шопския манталитет и култура ми е позната от ранно детство. А първият диалект, който научих, беше шопският.

Когато казах преди време на един млад човек, роден в Босилеград, Р. Сърбия (намиращ се съвсем близо до Кюстендил, чийто граждани също се смятат за шопи), че съм половин шоп, той ми каза, че бил цял. Понеже и двамата му родители са от Босилеградския край, и този край също е част от Шоплука. Той знаеше разбира се, че освен етнически българин, е и шоп, пълен или цял, не като мен – на половина. За траките не сме говорили какво смята, понеже не стигнахме до античността, по-съвременни теми обсъждахме.

За разлика от него – един друг млад човек, също мой познат, роден и израснал в гр. Крива Паланка, Р. Македония (който се намира съвсем близо до Босилеград, Р. Сърбия) не смяташе, че е шоп, когато се случи да говорим на подобни теми. Той се смяташе за македонец разбира се. (Макар че, понеже беше завършил Класическа филология, не вярваше никак в това, че е пряк наследник на Александър Македонски…)

Защо обаче споменавам тези неща? Каква е тази връзка, дето се опитвам да направя между траки и шопи? – веднага може да попита някой. Ами има и такава връзка, понеже, както вече споменах, в шопското село, в което съм израснала, освен рудниците от тракийско време, има и местности, чиито имена са се съхранили още оттогава. Но не съм видяла досега никой шоп от това или което и да било друго шопско село да твърди, че само шопите, видите ли, са наследници на траките.

Ако някой каже, впрочем, че шопите нямат своя специфична култура, никой няма да му повярва. Имат си специфика те и още как, известни са с нея. Освен това ако чуете някоя шопска песен на бързи обороти и не сте свикнали с шопското произношение, може нищо или почти нищо да не разберете. Но шопите не са решили, нямат и намерение да се изкарват нечии специални наследници, нито са обявили езика си за шопски, не български.

За разлика от тях македонците, например, вече от няколко десетилетия си имат собствен, „напълно отделен език“. Макар книжовната норма на този език да е създадена набързо след края на Втората световна война и да е трябвало после да се обучават учителите, за да могат те, от своя страна, да учат на нея децата – тази отделна норма, създадена въз основа на един от българските диалекти, вече се е наложила. (Поради нея македонците пишат думи като „сърце“, „кръв“ или „смърт“ като „срце“, „крв“, „смрт“ и пр. – т.е. буквата „ъ“ е отрязана, вероятно неслучайно, от македонския вариант на кирилицата). С тази книжовна норма са се научили да пишат вече няколко поколения, първо в Югославската република Македония, а после и в БЮР Македония. Идеите на Коминтерна за самостоятелна „македонска нация“ са победили, може да се каже. Идеите за самостоятелна добруджанска, тракийска или шопска „нация“ – все пак, слава Богу, не.

Днес нещата в първи споменат случай са стигнали дотам в своята невероятна ирония, че непризнаването на „македонско малцинство“ в България се смята от някои за белег за недемократичност. А не многото македонски граждани, които решават открито да заявят своята етническа идентичност като българска, се оказват предатели. И не само за официалните власти в Р. Македония, но и в очите на доста свои съграждани македонци.

Но да се върнем на шопите. Тия дебелоглави шопи, чийто фолклор трудно може да се сбърка, и които никога не са смятали, че някои други българи, които не са шопи, могат да им го откраднат. Шопите не се интересуват толкова от това доколко и те са наследници на траките. Ако се съди по това, че езически моменти в светоусещането, фолклора и пр. има разбира се и при тях, и то доста; или по това, че могат да са бохеми вероятно не по-малко от различните тракийски племена, населявали тези земи – то сигурно и те носят нещо от древната култура, обичаи, представи, гени и пр. на траките. Тази култура е разбира се една от много важните компоненти, оставили своя отпечатък далеч не само в Тракийската долина.

…В тази същата долина, в подножието на Родопите, дядо ми по майчина линия гледаше лозе и правеше страхотно вино. А майка ми, шопската снаха, казваше на своите съселяни шопи: „Аз съм тракийка, ние сме по-меки, не като вас – шопите“. Казвайки това, тя разбира се нямаше предвид, че е потомка на древните траки, пък шопите не са; нито, че траки и тракийци е едно и също понятие.

Ако се върнем пак назад във времето, не само към XV или XVI век (първите векове в османския период, когато се появяват названия като помаци или торбеши като локални названия), но и към VIII или IX век (времето на Първото българско царство) – и да отидем чак до идването на римските легиони на Балканите, които са завладели земите на траките през I век от н.е., какво можем да кажем? Можем ли да кажем, че от тракийското племе серди са произлезли шопите? Дори да можехме да проявим свърхюнашко доверие към подобна идея, дали някой щеше да ни повярва? Или пък, ако не можем да ги изведем пряко от сердите, да им изкараме самостоятелен античен произход – какво пречи да ги изведем пряко от печенегите? То даже е имало една такава теза, доколкото ми е известно, че шопите са потомци на печенеги. Не знам как тази теза се връзва със спряганата по едно време в Р. Турция теза, че помаците са потомци на кумани и печенеги – и как биха си ги „разделили“ печенегите шопите и помаците – но както и да го погледнем, не е сериозно това. Почва даже да заприличва на виц.

*
Като дете прекарвах всяко лято при родителите на майка ми в родния й град. И ми правеше впечатление, че тези ми баба и дядо не говорят съвсем еднакво с другите. Че има някакви думички, които ги няма в речника на едните, а ги има при другите, и обратно; и че звученето, интонацията (както бих се изразила не тогава разбира се) – са различни.

„Ибо, тва дяте пак ни си й измило ръчинките“ – можеше да каже например тракийската ми баба. „Оно като му оратиш, чува ли ти“ – би казала при подобен случай шопската. А това, че вуйчо ми в единия случай се наричаше „очинайко“, а в другия –„вуйча“, не беше особено важно.

Никой не преследваше разбира се нито баба ми Цеца, нито баба ми Мина, да ги кара да си сменят имената. А от вярващата ми баба Мина не се искаше да си сменя вярата. Макар че не само на мюсюлманите, и на християните не им беше лесно по времето на войнстващия атеизъм. (Едната ми баба беше дълбоко православна, а другата беше по шопски вярваща – вярва, ама съмнението е на първи план…)

Само тези неща ли, тези разлики ли са повод никога да не ми е хрумвало – не само на мен разбира се, но и на всички шопи или тракийки, да не се смятат за никакъв отделен народ? Само това ли, че са били и са християни (поне номинално) или пък атеисти? Само разните „възродителни процеси“, случвали се не само по времето на комунизма, а и по времето на царство България, ли са причината за това мнозина помаци днес да бягат като дявол от тамян някой да им каже, че имат общи етнически и езикови корени с мен, шопкинята и тракийката? Само това ли е причината да смятат, че техният майчин език не е български?

Не знам, или поне не напълно. Знам обаче, че търсенията на уникални преки тракийски корени за помаците са разбираеми психологически, но иначе са, в някакъв смисъл казано, приказно несъстоятелни. И нямаше да седна да пиша за това, ако подобни тези не бяха станали вече така да се каже модни.  И ако не бях свидетел на това как представители на неправителствени организации, претендиращи да имат капацитета да извадят на бял свят истината за помаците и техния произход, ги повтарят непрекъснато.  Като например т.нар. Европейски институт „Помак“, който бе учреден вероятно от едни много симпатични и интересни хора, способни обаче да твърдят и да вярват в невероятни неща.

Те твърдят, че помаците били произлезли от различни родове – някои били тракийски, други били богомилски (тук признакът е разбира се верски, не етнически или етнографски), трети – арнаутски (албански), четвърти – арабски и пр. И че техните предци са приели исляма не през XVI век или XV, а през VIII или през IX. В тези свои трогателно упорити усилия те някак си не виждат или са на път да заличат важни разлики между история и предания, между митове и действителност.

Основанията за своите баснословни твърдения създателите на ЕИ „Помак“ виждат, от една страна, в родовата си памет. Председателят на тази НПО Еврем Моллов например каза преди време в едно интервю, че в неговия род има памет за 20 поколения назад. Сама по себе си това разбира се е много интересна родова памет. Но и 20 да са наистина запомнените поколения от рода, на който е наследник, това в най-добрия случай би значело начало на съответната родова памет в XVI или в XVII век, не и от VIII или IX. За родова памет, съхранена в нечий род или фамилия, която да започва чак от VIII или от IX век, трябват не 20, а около 50 поколения. И няма как помаците – чието название, възникнало като локално в първите векове от османския период (т.е. през XVI или най-рано през XV) – да имат родова памет за някакви отделни тракийски, богомилски, арнаутски и не знам какви родове – не само от времето на древните траки, но и от времето на Първото българско царство. Няма как т.е. времето на официалното приемане на християнството при Борис-Михаил да е начало на някакви отделни помашки родове с различна етническа принадлежност, появили се няколко века преди появяването на самото название помаци.

*

Трябва ли, понеже от края на XIX и през XX век помаците преживяват натиск и репресии за смяна на имената и на вярата, те да смятат, че павликяните примерно не са наследници на богомилите, а те са? Трябва ли въобще така фриволно верският компонент да се обърква с етническия или с езиковия? И ако действително помаците бяха наследници на различни етноси и етнически групи, приели исляма още през VIII или IX век, то дали наследниците на всички на тези родове не било по-вероятно да говорят на арабски, да речем – този език да се беше наложил между тях и да ги беше обединил? Защото арабският разбира се е езикът, на който е бил низпослан Коранът. При това от ЕИ „Помак“ казват, че имало и арабски родове сред предците на помаците. Защо арабският, езикът на вярата т.е., не е надделял? Защо помаците от векове наред говорят език като този на българите православни, на българите католици, на българите атеисти или на „славяноезичните гърци“ (т.е. на останалите все още етнически българи в Северна Гърция) ?

Е да, има разлики в диалектите, и понеже от македонския диалект вече бе направен отделен език, „славяноезичните гърци“ не знаят днес на български ли говорят или на македонски. А помаците в Гърция наричат езика си нашенски или помашки, защото няма разлика за тях между език и диалект. Не знаят може би и, че дори диалектните различия са географски, не верски. (Че помашките говори се различават от диалекта на моята тракийска баба примерно не повече, отколкото нейния говор се различаваше от говора на шопската. А може би даже по-малко.) И защото някои и не знаят, че техният диалект е български. А други не искат да знаят – по причини, които нямат нищо общо с езика. Освен това сигурно има доста хора, без значение на вярата и етноса, които не си дават сметка, че структурата на който и да било език не се състои в думи, които да има в един диалект, а в друг – не.

*

Причините за това да не признава или пък да не се помни, ако щете, че помашките диалекти са български, не са според мен само политически или верски. Те се коренят и в други обстоятелства. През османския период и част от българите християни не са помнели вече какви са. (Да си спомним за Паисий Хилендарски и неговата история, опитваща се да покаже на гърчеещите се тогава българи, че няма защо да се срамуват от своя род и език.) Освен, че вярата е била важната в Османската империя, не етносът – и ограмотяването на майчин език е било доста време почти никакво. И понеже, особено през първите векове на османския период и преди Възраждането, децата, които въобще са се учили да пишат на майчин език, са го правили в т.нар. килийни училища, където учители са им били монаси или свещеници – децата на помаците, които са мюсюлмани, не са ходели в такива училища разбира се. Грамотните от тях са писали на турски, други на арабски, но на техния майчин език не е имало кой да ги учи да пишат.

И когато, след оттеглянето на Османската империя от Балканите, сред възобновилите се там балкански държави и след Балканските войни, едни помаци остават в България, други в Гърция, трети в Турция – само тези, които стават български поданици, а после граждани, се учат да пишат на своя майчин език в училище. Другите – не. Другите запазват своя майчин език, своя говор, но продължават, както предците им от времето на Османската империя, да не пишат на него. Да не познават нито азбуката, създадена преди повече от хиляда години така, че да отговаря максимално на звуковите характеристики на този език, нито правописни или граматически правила.

Затова помаците, които са гръцки или турски граждани, не знаят или не смятат, че техния майчин език има собствена азбука, създадена много отдавна. Те наричат езика си помашки и в никоя от съседните балкански страни, в които живеят, няма кой да им каже, да признае, че този помашки език е български. Да се каже или да се признае в Р. Гърция или в Р. Турция, че помашките говори са български – не само от политиците, но дори от учените езиковеди – е като че ли много по-невероятно от това някои помаци в тези страни сами да го разберат…

*

Днес помаците в съседна, европейска? Гърция, имат правото да учат, забележете, турски език като свой майчин език – което е някакъв световен прецедент. И в същото време, не в училище, а по разни други начини – като медии, сайтове, образователни видоклипове и пр., се правят опити за писане и обучаване на помашки. Или  помацко, както го наричат в Гърция, понеже нито в гръцкия език, нито в гръцката азбука има звук или буква „ш“. (То и в латиницата няма, неслучайно, отделни букви за „ш“, или „ъ“ или „ч“, но кой ли се интересува.)

И така, като отиде примерно някой френски ТВ екип да прави репортаж за помашки села в Гъpция, може да узнае и да разкаже на своите зрители, че помашкият език бил смесица между турски, гръцки и славянски… (Аз лично гледах веднъж един такъв репортаж. Съответните френски журналисти, които го бяха направили, изобщо не подлагаха на съмнение тезата, че помаците говорели на смесица от турски, гръцки и славянски. Някой им беше казал това и те го бяха приели за чиста монета.) Да се чуди човек има ли езикови специалисти в Гърция, чиито не само професионални знания, но и научна съвест, са способни да се събудят и да кажат на гръцките граждани помаци, че това въобще не е истина… Изглежда не. Вместо това се създават някакви странни самодейни помагала за образование на помаците по майчин език. Съставени на латиница и неизвестно по какви граматически норми и правила.

И в съседна Турция се забелязват подобни тенденции. Там разбира се помаците не учат турския език като малцинствен, това е официалният език на страната, но и там се влагат доста усилия за създаване на самодейни речници, произволни имитирания на книжовна форма и пр., които да заместят липсващата отделна граматика, липсващата отделна книжовна норма на т.нар. помашки език. Както може да се досети човек, това може да е плод на незнание или на политически сметки – представяни като грижа и уважение към езиковата идентичност на помаците, но резултатите от подобна самодейност са повече от съмнителни.

Като говорим за политиките на балканските държави към помаците, разбира се няма как да подминем и българската, разглеждайки я в същия езиков контекст. Може да се каже, че това, че българската държава се е опитвала неведнъж в близката история да промени насила верската идентичност на помаците, е довело до една травматичност у някаква част от тях към всичко българско. Включително и към стремежа да не искат да наричат (онези, които знаят какъв е) своя майчин език български.

*

В последните години, след отварянето на границите и политическите промени, помашките общности в съседни балкански страни се опитват да се свържат едни с други, да си сътрудничат в търсенето и съхраняването на своята специфика. И в опита си за оразличаване торбешите в Македония, например, които говорят и пишат на онзи македонски, който е бил отделен от българския изкуствено през XX век, могат да решат някой ден, че езикът им даже не е македонски, а торбешки. И че има някакъв отделен торбешки етнос. Те даже вече го правят. Или пък гораните в Сърбия и Албания, които говорят на сръбски, да решат, че има някакъв отделен горански език. И така балканската езиково-верска „матрьошка“ да продължи да се рои.

Всички тези обособили се общности на помаци, торбеши или горани, са обединени в своята специфика не само от това, че са мюсюлмани. А от това, че са наследници на население, приело исляма по време на османския период. Затова се различават  от турците на Балканите, чиито предци с тази вяра са дошли тук. И за които основният език в Османската империя, а именно турският, е бил майчин. Докато за помаци, торбеши  горани – не.

В новата история на Балканите политическите идеи на Коминтерна, великосръбските амбиции и резултатите от двете световни войни са довели до създаването на отделна „македонска нация“, а в Босна, по времето на Титова Югославия, е имало етническа графа „мюсюлмани“. Ако помаци, торбеши или горани решат, че това са добри примери, могат да ги следват. Балканската история обаче е достатъчно травматична и кървава не само защото този полуостров винаги е бил кръстопът за различни култури, народи и вери – не само заради различията т.е. А и заради приликите. И заради това, че дори днес, във времето на отворени граници и уж много добросъседски отношения, някои стари рани, заблуждения и спекулации изобщо не са преодолени, а се обогатяват с нови.

*

През XX век аз, шопкинята, и аз, тракийката, научих като дете два диалекта – говорени в родовете на майка ми и на баща ми. Живях сред фолклора и песните на тези два рода, без да ми пречи, че те съдържат специфични разлики, и без да наричам своя майчин език шопски или тракийски. Разбирам, че някои помаци не са могли или не могат да направят това, поради причини, които нямат общо с езика. Разбирам, че помаците са били дърпани и манипулирани от политики и аспирации на няколко съседни балкански страни, и че още е така. Затова е естествено те да искат да се защитят от всички страни – да не бъдат смятани нито за турци, нито за българи, нито за гърци. Обаче това, че не са нито турци, нито гърци, т.е. нямат общи етнически корени с тези два народа, е къде по-лесно доказуемо… защото е вярно.

И защото различията, които има между безспорно специфичната помашка култура, и шопската или добруджанската, или пък дори македонската, не са заченати нито в тракийската древност, нито в ранното средновековие, а в късното – за помаците. (За македонците това се случва през ХХ век.) Ако тези различия бяха започнали в древността или в ранното средновековие, нямаше сега македонците да градят огромни паметници на Александър Велики и да превеждат (фалшифицират) исторически и литературни текстове от езика на предците си на създадения през XX век отделен македонски. Нито помаците или някои от тях щяха да търсят корени за отделен помашки етнос от преди хиляда години. Нямаше да съществуват т.е. празноти, неясноти, клатушкания в произхода, за които да се търсят коя от коя по-странни версии, за да бъдат те запълнени постфактум.

Мариана Христова