Санстефански договор (3 март 1878 г.)

В известен смисъл Санстефанският договор потвърждава границите, които българите сами са очертали за своята етническа територия с учредяването на Българската екзархия през 1870 г. и с проведените през

1873 - 1875 г. допитвания. На Цариградската дипломатическа конференция от края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници се признават не само от Русия, но и от останалите водещи европейски държави - Великобритания, франция, Германия, Австро-Унгария и Италия.
При все това Санстефанският договор отстъпва на съседните държави някои чисто български територии, които дотогава са влизали в границите на Екзархията. На Румъния е предадена Северна Добруджа, а Сърбия получава Нишко и Поллоравието, но от друга страна, границите на България са преместени на юг и изток, което й осигурява широк излаз на Черно и на Бяло море.
На пръв поглед Санстефанският договор обезпечава на България качествено по-висока степен на самоуправление от ограничената културнополитическа автономия на Българската екзархия. Санстефанският договор предвижда обаче руска окупация в течение на „приблизително" две години без международен контрол и не съдържа никакви разпоредби за изтеглянето на руските войски от България след изтичането на този период. В същото време на Турция се дава правото да прокарва свои войски през българска територия.