Сякаш е очевидно, че всеки човек предпочита удоволствието пред страданието. Но какво точно удоволствие е за предпочитане? Може ли то да се превърне в смисъл на живота? Какво губим и какво печелим, ако изберем тази жизнена перспектива?
- Хедонизъм – живот заради удоволствията
Според тях душата има само две състояния – болка или удоволствие. Удоволствието е крайната цел на човека, а щастието е сума от всички удоволствия в нашия живот. Който не се стреми към удоволствие, е извратен, смятали те. Мъдреците умеят повече от невежите да си доставят удоволствие.
Наричали болката “остро движение”, а удоволствието – “плавно движение.” За тях всички удоволствия били еднакви. Не вярвали, че някое удоволствие е “по-удоволствие” от друго. Наслаждението е благо дори тогава, когато е породено от недостойни неща. Може би затова самият Аристип умеел да се нагажда към всякакви обстоятелства и с успех заживял в двора на един от тиранични царе. По тази причина безцеремонният Диоген от Синопа го нарекъл "царско куче“.
По-умерен е възгледът на Епикур. Според него всяко удоволствие е благо, но въпреки това не трябва да се стремим безразборно към всяка наслада. Удоволствие, след което идва болка, само по себе си е благо, но трябва да го избягваме, защото има лоши последици. Истинското удоволствие се състои в избягване на страдания. В съгласие с възгледите си Епикур живеел естествено и непретенциозно. Неговите ученици идвали да го слушат в неговата градина (“градината на Епикур”).
В историята на морала хедонизмът многократно става популярен. Често той е символ на бунта срещу предходна епоха: през Ренесанса срещу средновековната култура, на романтизма срещу класицизма, на младежките движения от 60-те г. на ХХ в. срещу пуританския морал и прагматизма на модерното общество.
- Аскетизъм – животът е въздържание
Удоволствието обаче прави човека зависим от източниците на удоволствие. Ако държим на свободата, едва ли трябва да обявяваме удоволствието за висше благо. Така мислят стоиците в древна Гърция, където те създават три школи. Най-известни са първата (през ІІІ – ІІ в. пр.н.е.) и третата (ІІ – І в. пр.н.е.). Първата е основана от Зенон, а към третата (т.нар. “римски стоицизъм”) принадлежат Сенека, Епиктет и Марк Аврелий.
Стоиците се стремят да избягват зависимостта, в която ни въвличат страстите и афектите. За тях безстрастието (апатия) е добродетел, затова въздържанието (аскезата) е път към добродетелта. Идеал за стоиците е спокойният живот на мъдрец. Само мъдрецът умее да се противопостави на хаоса на живота и да приеме спокойно съдбата. Ако не успее, мъдрецът има право дори да сложи край на живота си, защото робуването на страстите и низостите не е истински живот. Един от стоиците, Сенека, наистина се самоубива, но не по свое желание, а по заповед на Нерон.
Ранното християнство създава своя аскеза - монашеството. Християнските практики (пост, молитвата, свещенодействие) са част от аскезата. Монахът аскетично се отказва от светски живот и избира “пустинята”, за да се пречисти и приближи до Бога. Според социолога Макс Вебер аскетичният елемент в протестантството е благоприятен фактор за развитие на капитализма в Европа и Америка.
Идеята за аскетизъм се подкрепя и днес от хора, според които цивилизацията създава много излишни неща, които не правят човека по-щастлив. Нещо повече, в стремежа си да ги придобие човек пропилява ценно житейско време.
По тази причина днес много хора в богатите страни на Европа и Америка се обръщат към будизма. Те се стремят да ограничат своите потребности от предмети и да отделят повече време за вътрешно усъвършенстване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар