Идеали и смисъл

Удоволствието е първо благо
Трябва да се вземе предвид и това, че едни от нашите желания са естествени, а други – безсмислени и че от естествените има едни, които са необходими, а други са само естествени. От необходимите пък едни са необходими за щастието, други – за спокойствието на тялото, а трети – просто за самия живот. Безпогрешното разглеждане на тези факти може да насочи всеки избор и избягване към здравето на тялото и спокойствието на душата, понеже всичко това представлява целта на щастливия живот. Затова именно ние правим всичко, за да бъдем свободни и от страдания, и от тревоги. А когато всичко това ни се сбъдне, тогава и всяка душевна буря се разсейва, тъй като живото същество не изпитва нуждата да преследва нещо, което е недостатъчно, и да търси нещо друго, с което благото на тялото и душата ще постигне пълнота. А ние имаме нужда от удоволствие тогава, когато страдаме от липсата на удоволствие. Когато не страдаме, тогава вече не се нуждаем от удоволствие.
По тази причина ние наричаме удоволствието начало и край на щастливия живот. Затова именно и ние познахме удоволствието като първоначало и вродено ни благо. То е, което определя дали да следваме нашите нужди, или пък да ги избягваме. Към него се връщаме, съдейки по вътрешното си чувство като критерий за всяко благо, като при това изпитваме наслада.
И тъкмо защото удоволствието е първото ни вродено благо, затова не се стремим към всяко удоволствие, а, напротив, се отказваме от много удоволствия, когато след тях за нас следва една по-голяма неприятност. По същия начин ние смятаме много страдания за по-добри от удоволствията, когато след тях следва едно по-голямо удоволствие, след като сме изтърпели продължително време болки. Поради това всяко удоволствие съдържа съответно на своеобразната си сродна същност с нас едно благо, но затова пък не всяко удоволствие следва да се избира. Също и всяко страдание по своята същина е зло и все пак не всяко страдание следва да се избягва. За всичко това обаче ние трябва да съдим посредством съпоставяне и разглеждане на полезното и безполезното, понеже в някои случаи гледаме на благото като на зло и обратно – на злото като на добро.
Ние смятаме, че и умереността е голямо благо, и то не затова, че се задоволяваме постоянно с малко, а затова, че не се задоволяваме с малко, когато не притежаваме много. Защото ние сме твърдо убедени, че с най-голямо удоволствие се наслаждават на разкоша онези, които най-малко се нуждаят от него, и че всичко естествено се придобива лесно, докато излишните неща се придобиват трудно. И простите ястия доставят също такова удоволствие, каквото и разкошната трапеза, когато е отстранено всяко недоволство от чувството за недоимък. Даже и хлябът и водата причиняват най-висше удоволствие, когато някой, който чувства нужда от тях, ги поднесе към устата си. А навикът с простите и евтини храни е извънредно полезен за подобряване на здравето. Той прави човека деен по отношение на насъщните потребности на живота, причинява ни едно по-добро разположение на духа, когато след продължителен промеждутък от време добием достъп до предметите на лукса, и ни прави безстрашни спрямо превратностите на случая.
И тъй, когато казваме, че удоволствието е крайната цел, то ние нямаме предвид удоволствията на разврата и на грубата сетивност, както мислят някои невежи и противниците на нашите възгледи или пък някои, които разбират неправилно нашето учение, а имаме предвид освобождаването на тялото от страдания и на душата от тревоги. Защото не непрекъснатите пиянства и нощни гуляи, не насладите с момчета и жени, не насладата от риба и от всички други ястия, които поднася разкошно наредената трапеза, правят живота приятен, а трезвият разсъдък, който изследва причините за нашите предпочитания и избягване и който пропъжда лъжливите мнения, които причиняват най-голяма обърканост на духа.
Епикур, Писмо до Минойкей



Удоволствието е единствено благо
Философите, които останали верни на учението на Аристип и били наречени “киренайци”, изказвали следните мнения: има две състояния на душата – страдание и удоволствие. Удоволствието представлява плавно движение, а страданието – рязко. Няма разлика между едно удоволствие и друго, нито пък някое удоволствие може да бъде по-приятно от друго. Удоволствието е приятно за всички живи същества, а страданието – отблъскващо. За крайна цел те смятат обаче единствено телесното удоволствие, а не това, което Епикур възхвалява и смята за цел и което е един вид спокойствие, лишено от болка и подобно на безметежност. Те вярвали, че крайната цел е различна от щастието, защото тя представлява частно удоволствие, а щастието е съвкупност от частни удоволствия. Към тази съвкупност се причисляват и миналите, и бъдещите наслади. Човек трябва да се стреми към частно удоволствие заради самото него, а към щастието – не заради самото щастие, а заради частните удоволствия.
Доказателство, че удоволствието е крайна цел, е фактът, че от детинство несъзнателно се стремим към него и когато го постигнем, не желаем нищо друго. И напротив, нищо не избягваме така както болката – противоположността на удоволствието.
Отсъствието на болка, което има предвид Епикур, те не смятат за удоволствие, нито пък липсата на удоволствие смятат за болка, защото болката и удоволствието са съставени от движение. Отсъствието на страдание и удоволствие не е движение, понеже липсата на болка е състояние, което е подобно на това на спящия.
Киренайците твърдят, че някои хора може да не се стремят към удоволствие единствено поради извратеност. Не всички душевни наслади и болки възникват от телесните, защото човек може да се радва на благоденствието на отечеството си като на свое собствено. Противно на Епикур те твърдят, че споменът за щастието и очакването на щастие не съставляват удоволствието, защото с течение на времето движението на душата отслабва. По-нататък казват, че удоволствията не възникват просто от зрението и слуха – ние например с удоволствие слушаме подражанието на погребален плач, докато истинският плач ни е неприятен.
Те нарекли отсъствието на удоволствие и на страдание промеждутъчни състояния. Смятали телесните удоволствия за много по-висши от душевните, а телесните страдания за много по-болезнени от душевните, затова наказват престъпниците предимно с тях. Смятали, че по-тежко е да страдаш, отколкото да се наслаждаваш на удоволствията, и затова се грижели за последните. По същата причина, макар и удоволствията да са добро самo по себе си, киренайците се отказвали от тези, които пораждат безпокойства, защото им се струвало изключително трудно да съберат заедно всички удоволствия, съставляващи щастието.
Диоген Лаерций, За живота на философите



Философската аскеза на Сократ
Сократ бил човек независим и изпълнен с достойнство. Веднъж, пише Памфила в VІІ книга на “Записките”, Алкивиад искал да му подари голям участък земя, за да си построи къща, но Сократ отказал: “Ако се нуждаех от сандали и ти ми дадеше цяла кожа за тази цел, нямаше ли да стана за смях, ако я вземех?”
*
Често при вида на множеството стоки, изкарани на пазара, Сократ си казвал: “От колко много неща нямам нужда!…” Отнасял се с презрение към Архелай Македонски, Скопас Кранонски и Еврилох Ларисейски и нито приел парите, изпратени от тях, нито отишъл да ги посети. Водил толкова скромен и здравословен начин на живот, че единствено той не се разболял от разните епидемии, които често пламвали в Атина.
*
Сократ се гордеел със скромния си начин на живот и не искал от никого възнаграждение за философските си беседи. Казвал, че най-сладко се хранел, когато изобщо не се нуждаел от допълнение към хляба, най-сладко утолявал жаждата си, когато не чакал да му донесат друга напитка и че когато най-малко се нуждаел от каквото и да било, тогава бил най-близо до боговете …
Диоген Лаерций, За живота на философите


Християнската аскеза
Има три вида отричане от света: първото е, когато телесно изоставяме всички светски богатства и притежания; второто е това, при което напускаме предишните си нрави, пороци и страсти – както душевните, така и телесните; а третото е това, при което, отделяйки ума си от всичко сегашно и видимо, ние съзерцаваме само бъдещето и желаем онова, което е невидимо.
Господ Бог е заповядал на Авраам да извърши наведнъж тези три отричания, когато му казал: “излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си” (Бит. 12:1). “От твоята земя” това значи отричане от светското богатство и земните притежания; “от твоя род” – т. е. от предишния начин на живот, от предишните нрави и пороци, които, прилепнали към нас от самото ни рождение, са станали наши близки роднини, сякаш еднокръвни; “от дома на баща си” е отричане от всякакъв спомен за света и за всичко, което погледът ни среща там. Това става, когато, умрели заедно с Христа за стихиите на света, ние според Апостола гледаме вече не това, което е видимо, а онова, което е невидимо, понеже видимото е временно, а невидимото – вечно (2 Кор. 4:18); когато, напуснали със сърцето си този временен и видим дом, обърнем очите си и ума си към онзи, в който ще пребиваваме вечно; когато, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме в Господа (2 Кор. 10:3), като на дело с живота си проповядваме онова, което е казал блаженият Апостол: А нашето живелище е на небесата (Фил. 3:20)
Св. Йоан Касиан Римлянин, Какво да бъде нашето отричане от света


Кой е щастлив?
Щастлив може да се нарече само човек, който не изпитва нито желания, нито страхове благодарение на разума. Камъкът и животното също не чувстват нито страх, нито скръб, но никой не би ги нарекъл щастливи, понеже те не разбират щастието си.
*
Щастлив е човекът, способен на правилна преценка, щастлив е човекът, който е доволен от настоящето независимо какво е то, който дружелюбно гледа на всичко свое, щастлив е човекът, който приема участта си при всяко положение.
Сенека, До Галион за щастливия живот



Само чувствителните са нещастни
Само чувствителните същества са нещастни: разрушеният дом не изпитва нищо. Единствен човекът е нещастен.
Блез Паскал, Мисли



Що е дълг
Дългът, твърдят стоиците, е такова дело, което има разумно оправдание, като например следването на живота; това понятие се отнася и до растенията и животните, защото и при тях се забелязва задължителност. Пръв Зенон дал название на дълга, вземайки думата “катеко” – “идвам отгоре”. Това действие е свойствено на природното построение. От всички постъпки, извършени по някакъв подтик, едни са в съответствие с дълга, други са противни нему, а трети са нито според дълга, нито против него.
Постъпките, които са според дълга, са тези, които разумът ни задължава да извършим: например да почитаме родителите си, братята си, отечеството, да обичаме приятелите си.
Противни на дълга са тези постъпки, които разумът отхвърля: например да не се грижим за родителите си, да пренебрегваме братята си и други такива.
Постъпките, които са нито според дълга, нито против него, са тези, които разумът нито ни подтиква да извършваме, нито ги отхвърля: например събирането на съчки, притежаването на пръчица за писане или стъргалка за изчистване на тялото след баня и прочие.
Едни от постъпките според дълга са безусловни, а други са родени от обстоятелствата. Безусловно сме длъжни например да се грижим за здравето, за органите на сетивата си и подобните им. Родените от обстоятелства задължения налагат например да се ослепиш и да раздадеш имуществото си. Същото се отнася и за постъпки, които са противни на дълга.
По-нататък едни от постъпките според дълга са постоянни, други временни. Постоянни са да се живее добродетелно, а временни – да задаваш въпроси, да отговаряш, да се разхождаш и прочие. Същото се отнася и до противните на дълга постъпки. И в средните действия има задължителни постъпки: например децата са длъжни да слушат наставниците си.
Диоген Лаерций, Животът на философите


Автономия на волята
Автономия на волята е онова свойство на волята, чрез което тя е сама на себе си закон (независимо от всяко свойство на предметите на искането). Принципът на автономията е следователно: да не избираме по друг начин освен така, че максимите на нашия избор да са включени в същото наше искане едновременно и като всеобщ закон.
Имануел Кант, Основи на метафизика на нравите



Дългът
Зависимостта на една не абсолютно добра воля от принципа на автономията (моралната принуда) е задължителност. Задължителността не може следователно да бъде отнесена към едно свято същество. Обективната необходимост на една постъпка въз основа на задължителност се нарича дълг.
*
Дълг! Ти възвишено, голямо име, ти, което не обхващаш в себе си нищо приятно, което съдържа ласкателство, а по-скоро изискваш подчинение, и все пак не заплашваш с нищо, което би събудило в духа естествено нежелание или страх, за да подбуди волята, а само излагаш един закон, който от само себе си намира достъп към себе си (макар и не винаги спазван), пред което всички склонности занемяват, въпреки че тайно действат против него: кой е достойният за тебе произход и къде се намира коренът на твоето благородно потекло, което гордо отблъсква всяко родство със склонностите, и от кой корен трябва да произлиза необходимото условие на онази стойност, която само хората могат да си дадат сами?
Имануел Кант, Критика на практическия разум



Его и егоизъм
Всеки е всичко за себе си, защото умре ли, всичко умира за него. На това се дължи, че всеки си въобразява, че е всичко за всички. Не трябва да съдим за природата, изхождайки от нас, а от нея.
Блез Паскал, Мисли



Егоистът е страхлив човек
Егоизмът концентрира съпричастието ни върху отделното явление на собствения индивид, при което познанието ни показва винаги безброй опасности, застрашаващи непрестанно това явление, така че страхът и грижата стават основен тон на настроението ни. Напротив, съзнанието, че всичко живо е едновременно и нашата собствена същност сама по себе си, каквато е и нашата личност, разпростира съпричастието ни върху всичко живо. От това сърцето получава широта. Намаленото съпричастие към собствената личност отслабва и ограничава още в корените u боязливата грижа за нея. Оттук следва спокойната, уверена веселост, която ни даряват добродетелните мисли и чистата съвест. При всяко добро дело те изпъкват още по-ясно, като удостоверяват и пред нас основанието за това настроение.
Егоистът се чувства обкръжен от чужди и враждебни явления и той възлага надежди само на собственото си благополучие. Добрият човек живее в свят от приятелски явления. Благополучието на всяко едно от тях е негово собствено благополучие. И макар заради това знанието за човешкия жребий да не изпълва веднага с радост сърцето му, постоянното убеждение, че собствената му същност е представена във всичко живо, придава на настроението му все пак известно равновесие и дори веселост. Разпръснатото върху безброй явления съпричастие не може да всява такъв страх, както ако е концентрирано само върху едно. Случайностите, засягащи всички индивиди, се уравновесяват, докато случайностите, засягащи отделния индивид, му носят щастие или нещастие.
Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа



Принципи на алтруизма
Общото правило или принцип на алтруизма (един термин, въведен от Огюст Конт) естествено се разпада на две частни. Това може да се види по общото алтруистично чувство на съчувствието. Ако аз наистина съчувствам на някого, тогава аз, първо, не бих му причинил страдания или вреда, не бих го обидил, и, второ, когато независимо от мен той страда или е подложен на обиди, аз бих му помогнал. Оттук произтичат двете правила на алтруизма:
не прави на другия нищо, което не желаеш да получиш от страна на другите;
прави на другите всичко онова, което сам би искал да получаваш от тях.

Накратко и по-просто: тези две правила, ако бъдат, както става обикновено, съединени в едно, ще придобият следния вид: никого не обиждай, доколкото можеш, и помагай на всички.
Първото, отрицателното правило се нарича правило на справедливостта, а второто – правило на милосърдието. Но това разграничение не е съвсем точно. В основата на второто правило лежи също справедливостта: ако искам другите да ми помагат, когато съм в беда, то е справедливо и аз да им помагам. От друга страна, ако никого не искам да обидя, това е така, защото аз виждам в другите същите живи и страдащи същества, какъвто съм и аз самият. В такъв случай аз естествено ще се старая по възможност да избавя тези същества от страдания: няма да ги наранявам и ще им помагам. Милосърдието предполага справедливост, а справедливостта изисква милосърдие – това са само различни страни на проява на едно и също нещо.
Владимир Соловьов, Оправдание на доброто



Оптимизмът е подигравка с човешките страдания
Оптимизмът, когато не е само безсмислени думи на хора, под чиито плоски чела няма нищо друго освен думи, ми изглежда не само абсурден, но дори наистина позорен възглед, горчива подигравка с неизразимите страдания на човечеството. Нека само не се мисли, че християнското вероучение благоприятства оптимизма, тъй като, напротив, в Евангелията думите свят и зло се употребяват почти като синоними.
Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа
Начало


Отчаянието
Когато се отчайва, човек се отчайва от нещо. Когато се е отчаял от нещо, човек се е отчаял от самия себе си и сега иска да излезе от кожата си. Когато властолюбецът, чийто девиз е: “Или цезар, или нищо”, не стане цезар, той се отчайва от това. Но туй означава нещо друго: че той тъкмо защото не е станал цезар, сега не може да понася самия себе си. Той се отчайва всъщност не от това, че не е станал цезар, а от себе си, дето не е станал цезар.
Да се отчайваш от самия себе си, отчаяно да искаш да се отървеш от себе си е формулата на всяко отчаяние, защото другата форма на отчаяние – отчаяно да искаш да бъдеш самият себе си, може да се сведе към първата – отчаянието да не искаш да бъдеш самият себе си, също както по-горе разтворихме формата отчаяно да не искаш да бъдеш самият себе си в тая, отчаяно да искаш да бъдеш себе си. Един отчайващ се човек отчаяно иска да бъде самият себе си, но ако той отчаяно иска да бъде самият себе си, то той обаче не иска да се отърве от самия себе си. Да, така изглежда; само че ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че противоречието остава същото.
Сьорен Киркегор, Болка за умиране



Безнадеждност
Ако при Достоевски дойдеше човек и му кажеше, че е безнадеждно нещастен, великият художник на човешката мъка вероятно в дъното на душата си би се смял над него и неговата наивност. Нима хората могат да осъзнават такива неща? Нима могат да се оплакват и все пак да чакат утеха от ближните?
Безнадеждността е най-тържественият и най-великият момент в нашия живот. Дотогава са ни помагали – сега сме предоставени на самите нас. Дотогава сме имали работа с хората и човешките закони – сега вече имаме работа с вечността и липсата на всякакви закони. Как може да не се знае това!
Лев Шестов, Апотеоз на безпочвеността



Святата воля
Абсолютно добра е волята, която не може да бъде зла, следователно максимата u, когато бива превърната във всеобщ закон, никога не може да противоречи сама на себе си.
*
Моралност е отношението на постъпките към автономия на волята, това значи към възможното всеобщо законодателство, чрез максимите на тази воля. Постъпката, която може да съществува съвместно с автономия на волята, е позволена; която не се съгласува с нея, е непозволена. Волята, чиито максими необходимо се съгласуват със законите на автономията, е свята, абсолютно добра воля.
Имануел Кант, Основи на метафизика на нравите