Първите легендарни певци, чиито имена е съхранила народната памет, са Орфей, Тамирис, Музе и Лин. В действителност не е задължително те да са създатели на изпълняваните от тях текстове в съпровод на музикални инструменти. По-важно е да се знае, че независимо от това, дали са аеди или рапсоди, като изпълнители на епически текстове се насочват към определени митологически сюжети и към една утвърдена вече в митовете персонажна система.
Процесът на сукцесията визира последователното отделяне на литературните родове (епос, лирика и драма), тяхното обособяване и налагане в художествената практика. Непременно трябва да се отбележи фактът, че и трите рода в Античността дълго време продължават да се създават в поетична форма. След разпадането на фолклорно-ритуалния синкретизъм, пръв се оформя епосът (през VIII век пр. Хр.) - но с отликитe на обредността, която започва да влияе все по-слабо в контекста на литературния процес.
Много и различни са причините, водещи до възникването на епоса. Той визира необходимостта от съхраняването на отминалите събития в родовата памет (победи или поражения след между-племенни сблъсъци като тези между ахейци и троянци в,0мировата поема „Илиада”). Граничното време между родовата общност и първите държавни обединения (полисите) провокира етническото и културно сплотяване на колектива. Идва времето за създаване на историческа памет чрез вглеждане в жизнените образци (събития и лица), въздействащи възпитателно върху по-младото поколение. Възхищение буди поведението на героя. Отношението към него е култово. Създава се модел за изграждане на епически герой. Чрез т. нар. „образцови герои” се утвърждава универсалният модел (или образ) на света. Все по-осезателно се усещат битуващите диференцирани знания в колективното съзнание на човека, на три нива (митологично, историческо и реално). Затова творческите личности, съществуването на които се приема като боговдъхновено, пораждат респект и въображението на слушателите ги представя като слепи мъдреци и прорицатели (слепи са не само Омир, но и Тамирис и Демодок от „Одисея”).
Действителното време за появата и разпространението на народния епос е преходно (от първобитното общество към робовладелската държава и след това - към феодализма). То се вмества в рамките на митологическата архаика и създава историко-героическа представа за класическата словесност.
Основните епически жанрове са няколко. Най-популярен е митологическият епос. Той се приема като продължение на повествователния фолклор за космогонията (създаването на света), за културния герой и трикстера (божество жрец и измамник), за развитието на света в рамките на петте епохи (златна, сребърна, медна или бронзова, ге-роическа и желязна) и химните. Героическият епос отразява разпадането на родовата общност и създаването на военното обединение и държавната организация. Той разказва за миналото (и по-специално - за микенската епоха и за най-важното събитие в Античността - за десетгодишната Троянска война). Дидактическият епос насочва към полезното в делничния живот, изпълнен с нравствени примери („Дела и дни” на Хезиод).
Епосът се стреми към обяснение на природния ред с оглед мястото на човека в него. Всички усилия на епическия поет са насочени към утвърждаване ценностите на родовата общност. Чрез създаването на образцова история се осъществява корелацията между сакралното и профанното пространство. Тематичните предпочитания са подчинени на родовата общност и нейните нравствени конфликти, свързани с колективното съзнание на човека и със сблъсъците между етносите.
Утвърждаването на традиционните патриархални ценности позволява съпоставката между опита на колектива и този на предците или на боговете. Търсенето на общи мотиви с устната словесност от по-ранните епохи осмисля повторителността (цикличността) на времето чрез уподобяването на героите с мито-фолклорните образци.
Съществува разлика при тълкуване на понятието „епос” в теоретиколитературен и в историко-литературен смисъл. Първоначално означава „слово, стих". В героическата поема, която е по-голяма по обем, чрез разказ за важни случки и събития се разгръща сюжетът за славни дела на големи герои и животът се пресъздава в неговото многообразие сравнително обективно (ако се игнорира фактът, че действието се развива в два плана: човешки и божествен). Хезиод вече създава дидактически (поучителен) епос, при който се дава нравствен урок от името на автора. Съществува т. нар. епилий (малък епос). Известни са и някои философски и смехотворни епически поеми. Днес вече понятието е с по-широко значение и като главно условие се поставя изискването за създаването на творбата в немерена реч.
Класическият героически епос се отнася към Античността и нейните проблеми. Свързва се с герои от легендарното минало. Сравнително големият обем вмества поетически разказ за герои и подвизи, имащи голямо значение за народа. За осъществяването на драматичен сблъсък са необходими повече от двама герои. За създаването на този литературен род по време на фолклорния етап от развитието на словесността подобен начин на изображение и повествование е естествен. Това с особена сила важи за героическия век, когато се изявяват героите от късното поколение, притежаващи не само физическа, но и интелектуална сила. С право аедите и рапсодите ги „изпращат" на Острова на блажените (в т. нар. Елисейски полета).
На границата между колективното митологическо и митотворящо съзнание и пораждащия се интерес към личния живот на героите се оформят и някои от основните елементи на епоса: сюжет (взет от Троянския цикъл), добре очертани образи (с номинация на определени качества, изискващи се от времето), описателност на картините (двубои, а не батални сцени), героична идеализация, драматичност на сблъсъците и конфликтите, емоционалност на речта и стихотворна форма с повтарящи се моменти. Епическият автор е длъжен да се съобразява с колективните интереси, когато идеализира миналото посредством конкретни исторически събития. Най-важно е да намери мярката при представянето на единството между човешкия и божествения свят. Интересуват го личностите, а не народните маси (например Одисеи и Терсит във Втора песен на „Илиада").
Очевидна е връзката между народния епос и митологията. Тя се усеща от избора на герои и от начина, по който са изобразени враговете, носещи черти на митични, свръхестествени същества и на конкретни исторически личности. Налага се необходимостта от помощници в най-рискованите ситуации. Но високата идеализация, съчетана с типизация и с битова конкретност (детайлизация), дистанцира епоса от мито-фолклорния етап от развитието на словесността.
Смесването на трагичното с комичното и нравствените акценти, номиниращи опита на човека, водят до демитологизацията, десакрализацията и деритуализацията на времето и героите.
Естествената среда за изпълняването на народния епос е празникът(религиозен, календарен или родов) или по време на по-големи събирания (събор, сватба, трапеза, хоро). Тогава по-отчетливо се открояват водещите черти на епическия герой, притежаващ не само високи нравствени добродетели, но и слабости. Той е стихиен и необуздан - но има и своите сърдечни предпочитания и привързаности (Ахил). В героическия епос от по-ранната епоха героят непременно е с благородно потекло, но е очовечен (дори когато му се приписва полубожествен произход и се приема като херос, т. е. като герой).
Епосът синхронизира събитията по време, за да се изгради концепция за живота и подвизите на големите личности. Линеарният разказ номинира времето на героичното събитие, като идеализираното минало „спира”, за да се удължи представата за празника и победата. Повторителността, разположена предимно в рамките на деня, визира не само подвизите, но и препятствията по пьтя към героизацията.
Дълго след появата на личното творчество митологията продължава да въздейства върху литературата заради антропоморфния си характер (показва изключителни герои и богове с човешки качества). Очевидно е възпитателното въздействие на сакрализираните истории,насочени към образцовото минало, понеже човекът не вижда нищо героично в своето време. Чрез фикционалното пътуване към света се отправя послание към бъдещето чрез основните изразни средства за въздействие върху аудиторията. Така преходът от фолклор към литература се осъществява посредством изпълняване основната задача на класическия героически епос - да създаде представа за човека от героическата епоха, от която слушателите и читателите все повече се отдалечават.
Няма коментари:
Публикуване на коментар