ЕВРАЗИЙСКАТА ИДЕЯ – РЕСПОНДЕНТИ И РЕЦИПИЕНТИ


Димитър Мирчев*


      Евразийството е идеократично, геополитическо и социално-философско учение, морфологичен комплекс от идеи и всъщност представлява интелектуално движение, създадено през 1921 година сред руската емиграция. Идейният и политическият си потенциал запазва до началото на XXI век. Основатели и водещи идеолози са Г. Флоровски, Л. Карсавин, Н.Н. Алексеев, В. Вернадски, Б. Вишеславцев, Н.С. Трубецкой, В.Н. Илин и други. Възниква като определено възраждане на славянофилските идеи, допълнено с научно философски концепции от края на XIX и началото на ХХ век. Това са идеи за изграждането на цялостен светоглед с друго и различно разбиране в сравнение със Запада по отношение на културното развитие и на цялостния живот на човека. В руската менталност се поражда някакво очакване, провиденциалност и пророчески стремеж към нов еон в духовната сфера и за радикално преразглеждане на цялата култура. Като се позовават на историята на философията на Хегел и интереса на Хердер към славянските народи, идеолозите на славянофилството, а след това и на евразийството обосновават предназначението и мисията на славянството в европейската култура, в обществения и духовен живот.
      Още П. Струве в програмната си статия „Великата Русия“, отпечатана през януари 1908 година, формулира следната стратегия: възраждане на Русия въз основа на идеите за нация и отечество, на частната собственост, духовната стабилност и свободата на личността, на могъществото и величието на държавата. Отличителна характеристика на евразийството е феноменологически изостреното възприемане на времето във всичките му психологически модуси: болката и тъгата от пораженията на Русия във войните от двадесети век, безприютността на емиграцията, бленуваното възможното бъдеще. Програмните документи на движението са сборниците Изход на Изток. Предчувствия и осъществявания. Доказателството на евразийците (София, 1920-1921), Насоки (1922), Русия и латинският свят (1923), както и манифестите Евразийството (опит за системно изложение) (1926),Евразийството (формулировка от 1927), Декларация на Първия конгрес на Евразийската организация(Прага, 1932). Евразийците са разполагали със собствен периодичен печат Евразийска хроника и вестникЕвразия, както и с различни просветителски програми.
      Отначало задачата е била да бъде изключена от руската революционна динамика комунистическата идеология, понеже е неподходяща, изостанала и реакционна. Към края на 1930-те години идеологията и теорията на евразийците е свързана с имената на П. Сувчински, С. Ефрон, П. Арапов и често пъти критично е преосмисляна, понеже представлява „израждане на руската идея“ в идеал за „хегемония на кремълската мафия над света“ (в термини на В.Н. Илин). Като организирано и самоосъзнаващо се движение евразийството престава да съществува през споменатия период поради очевидния утопизъм на идеята за трансформация на сталинския режим в „евразийски дух“. Възражда се отново след опитите за преустройство на болшевишката съветска система.
      За евразийците е основателно включването на средната част на Евразия като географско понятие, т.е. територията между линията Балтика – Адриатика и Кавказ и Средна Азия, ограничена от Курилските острови и границата с Китай на изток и югоизток – от една страна, и топосът на особената евразийска култура, чието ядро представлява културата на източно славянските народи (руснаци, украинци, белоруси) – от друга страна. Русия представлява „централното Слънце“.
      Русия-Евразия се характеризира не само според общата историческа съдба на населяващите я народи и сродните им култури (идеята и концепцията на П. Савицки за „месторазвитието“), но и несъмнено според общото им и единно икономическо и политическо бъдеще. В уводната редакционна статия на Изход на Изток е заявено: „Романо-германската култура на Европа е характерна с привързаността си към „мъдростта на системата“, със стремежа да налага установения съществуващ порядък като твърда норма... Ние уважаваме миналото и настоящето на западноевропейската култура, но не нея виждаме в бъдещето. С трепетна радост, с тръпка на страх пред прекаленото възгордяване – ние чувстваме, заедно с Херцен, че сега „историята чука на вратите ни“. Чука, не за да породи някакво наше „зоологическо самоопределяне“, а заради това, че Русия чрез велик подвиг на труда и осъществяването също трябва да разкрие на света някаква общочовешка правда, както са я разкривали най-големите народи от миналото и настоящето“.
      Въз основа на социологически и географски изследвания и изводи първото поколение теоретици на евразийството акцентират не толкова на актуалността да се противопоставя Русия-Евразия на Западна Европа, а подчертават потенциалната значимост на основополагащите традиционни и модернизационни норми в триадата на руската менталност: „православие – самодържавие – народност“; „централизация – дисциплина – саможертва“.
      Идеолозите на движението разглеждат развитието на руската източно славянска култура върху цялата територия на Евразия като хипостаза на глобалния процес за придобиване на териториална цялостност на народите в Евразия, на геополитическо самосъзнание и държавност. Те придават особено значение на ефективния културен и генетичен синтез между „руското“ и „туранско“ началa на евразийската култура. В този контекст са очевидни мотивите за историческата и геополитическа роля на типичната евразийска наука – номадология. Според мнозина от теоретиците опитът за модернизация по западноевропейски модел в крайна сметка е и ще бъде разрушителен за житейската нагласа на евразийските народи. Хипотезата е, че перспективният етно-психологически евразийски тип се формира най-вече на базата на езиковата палитра на източно славянските народи, от една страна, и на азиатския културно етнически тип, от друга. Това съдейства за легитимиране на идеята за особената значимост на владенията на хановете от Великата Степ и на азиатския тип държавност при конституиране на традицията на евразийската държавност. Киевското княжество в частност се разглежда единствено като духовно-нравствената „люлка“ на евразийската цивилизация. Според манифеста от 1926 година: „разглеждаме формата на симфонично-личностното битие на евразийско-руския свят в неговата държавност... От наша гледна точка революцията е довела до създаването на най-добрия начин за изразяване на евразийската идея във форма – във формата на федерация. Федеративният порядък не само външно отбелязва многообразието на евразийската култура, но заедно с това и запазва нейното единство. Той способства развитието и разцвета на отделните национални културни области, окончателно и решително прекъсва тенденцията за безумна русификация. Всичко това е подтик за културното самосъзнание, неговото безспорно и важно разширяване и обогатяване“.
      В контекста на философията на историята и на теорията за етногенезиса значима роля в процеса на възраждането на евразийската идея изиграва творчеството на Лев Гумильов, чиито трудове обхващат обширен исторически и етнографски материал, както и подходи към психологията на народите спрямо единното евразийско пространство.
      Реалните геополитически процеси в „Евразия“ от края на ХХ век (разпадането на Съветския съюз, на Федеративна република Югославия и на целия Източен блок, както и идеологическата и военно-политическа експанзия на Запада и на Съединените американски щати) показателно повишават обществения интерес в Европа към евразийската идея и нейния идеал. В този контекст са показателни внушенията на съвременния лидер на движението „Евразия“ А. Дугин: „От геополитическа гледна точка наличието на брегови участъци, които не са под контрола на heartland'y, представляват постоянна заплаха да се намалят дори онези територии, които в дадения момент са съединени с Центъра на Евразия твърде здраво. Разпадът на СССР и появата на самостоятелни политически образувания въз основа на бившите съюзни републики дава впечатляващ пример за това как отказа от експанзията навън, към южните брегове на континента неминуемо води до изтласкване на надеждните граници на Москва далеч на север, дълбоко в континента. Но отслабването на континенталното присъствие никога на поражда вакум или засилване на суверенитета на „освободилите се“ територии, тъй като техният провинциален статус несъмнено изключва тяхната геополитическа автаркия. На мястото на телуричното влияние на Москва автоматично се намества талосократичното влияние на атлантизма в една или друга форма“. [Основи на геополитиката. М.: Арктогея, 1997, § 4.2.]
      Тезата на повечето от привържениците на атлантическата идея за естественото стационарно „ешалонирано“ ранжиране на държавите, които произвеждат предимно нови технологии и идеи или стоки за масова употреба, или суровини и вредни материали – тази теза е несъвместима с евразийската идея за земното братство на хората.
      Главните характерни черти на идеологията, теорията и практиката за обществената и държавна подредба при съвременните евразийци в повечето случаи са съзвучни с класическата идея на движението. Акцентът предимно е към либералната, отколкото към монархическата насока (макар тя да не е ликвидирана окончателно) в политическата им философия.
      Какви са основните прагматични и социални идеи?
      · Идеокрацията е фундамент на държавата и на обществото. Идеокрацията представлява стил на управление на страната чрез идеологическа информация и инструкции на населението. Това трябва задължително да е свързано с интересите на всички социални групи, което да предизвика тяхната заинтересованост и да пробуди „идеологически симпатии“, както и идеологическа динамика: в основата на една такава идеология са „идеите-сили“ и „идеите-ценности“.
      · Признаването на силно държавническо властово начало като задължителен извор и движеща сила на социално-икономическите реформи, осъществявани в интерес на по-голямата част от населението.
      · Отказ от политическата конфронтация по места и формиране на структури на изпълнителната власт „отгоре надолу“.
      · Възлагане на отговорността за основния масив от стратегически решение „по дух и насоки“ към законодателни инициативи на избираемия глава на държавата. „По дух ние сме (според Н. Алексеев) първият тип руски орден, чийто прототип е било „старчеството“ (образът на Зосима у Достоевски.-Д.М.).
      · Възлагане на представителните органи на функции и права детайлно да създават и канонизират персонифицирани решение на лидера на нацията и държавата. В този смисъл идеокрацията отслабва и отхвърля на заден план традиционния държавнически и държавно парламентарен живот на сегашните държавни-социално-политически комплекси.
      · Ориентация към хармонично съчетаване на държавната и на частната собственост, което не допускане подмяна на практиката за редовно волеизлияние и на политически актове на волята на лидера на държавата по проблеми с общо национално значение. На практика това означава осъществяването на политически програми в интерес на различни финансово икономически групи.
      „От гледна точка на социалната правда капитализмът не трябва по никакъв начин да бъде защитаван. Връщайки се към капитализма, руският народ ще възприеме условно капиталистическата система, без да вярва в нея и да я разглежда като праведна. Но руският народ е народ, който търси правдата и не може да живее без правда...Къде тогава да я търси, щом се връща към капитализма? Отново в социализма... Отдал хекатомба от жертви на комунистическата система, след това отхвърлил я като невъзможна и несправедлива, трябва ли да започне отново да вярва в социализма?... Необходимо е вероятно да кажем, че в Русия подобно няма да се случи. Руският народ ще възприеме правдата на комунизма и ще отхвърли неговата кривда. Както и преди той ще се бори с експлоатацията и робството в името на човешката свобода, но вече не поради комунистически цели и не чрез комунистически средства...Здравето на бъдещата руска държава е обусловено от това, че тя трябва също и да бъде държава на правдата: система от държавно-частното стопанство.“ (Цитирам по Н. Алексеев)
      · Следващата задача е за отдаване приоритет на интересите на сътрудничещи си обществени групи в противотежест на неограничавани индивидуални потребности на някои асоциални индивиди.
      · Не на последно място по значимост е доминантата на православието като религия, която органично да интегрира съществените догмати на евразийските регионални вероизповедания.
      И така, патосът на евразийската идея е в мечтата за всеединното богочовечество, както го е разбирал в края на XIX век руският религиозен философ Владимир Соловьов (за когото обаче всеединна бъдеща Русия е теокрация, а не идеокрация), както и при руските философи от началото и средата на ХХ век.
      В изследванията си един от основателите на евразийството, княз Николай Трубецкой, още в началото на миналото столетие обобщава: „Общозападният шовинизъм и общозападният космополитизъм са тъждествени. Под цивилизовано човечество техните представители разбират такава цивилизация, която съвместно са изградили романските и германските народи на Европа; разбират под цивилизовани народи отново същите романски и германски народи, а след това и други народи, които са възприели европейската култура; онази култура, която според космополитите трябва да господства в света и да ликвидира всички други култури...“.
      Конкретните центростремителни тенденции в геополитическото пространство на Евразия на границата между XX и XXI век, като резултат от усилията на редица политици, които ориентират активността си към принципно не традиционно социално обновление, демонстрират глобалния потенциал на евразийската идея – едно „интелектуално движение на опасната граница между философстването и политиката“ (според С. Аверинцев).
      Трябва да отчетем и силната опозиция „вътре“ в Русия, най-вече сред представители на регионалните научните среди спрямо евразийската идея. Привържениците на новия самобитен път на развитие са критикувани, че този път е подобен на атлантическия, тоест този път представлява руски модел за нов глобален ред. Накратко, става дума за несъгласия с програмата на Дугин, изложена в книгата му Нашият път.
      Пред лицето на надигащата се глобална катастрофа е необходимо да се въплъти в живота „изначалната руска воля към универсален идеал – към осъществяването на спасителната мисия за утвърждаването на идеалите на Доброто и Справедливостта“ ( цитат от книгата). Но като споделят патоса на тази идея, критиците й атакуват конкретни страни от програмата за днешна „Евразия“.
      Първо. Не става дума да се гради бъдеще въз основа на аналогични примери от миналото, по аналогия с миналото, а да се движим към бъдещето. Бъдещето е този път, по който още никой не е преминал и никой от обикновените хора не го познава. Този път към бъдещето не е подвластен на тривиалните прогнози на никой изследовател. Неговата същност не се открива чрез обичайната екстраполация на примери от миналото.
      Второ. Лидерът на „Евразия“ призовава към създаване на Държава, на Империя. Къде остават идеите за общинност („земство“) като най- подходящите органични форми на човешкото общежитие? Още повече, че общинността представлява действително отличителна черта на руския народ. Само че критиците изпадат в противоречие с предишното си твърдение – да не се използват минали форми и да не се „налагат“ към възможното бъдеще.
      Трето. Как би могъл да се установи и осъществява „евразийският федерализъм“? Как би могъл да бъде поддържан и към каква цел ще се придвижва? Къде е гаранцията, че отново няма да се превърне в тоталитаризъм? Трудни въпроси, според А. Дугин в качеството на гаранти за създаването на устойчиво развитие на „Евразийската империя“ са финансовата мощ и оръжието. Но нали този „евразийски федерализъм“ по този начин ще заприлича на света, който е осъден да рухне?
      Четвърто. Каква всъщност е програмата на експанзия на Русия в планетарен мащаб? Разрушаване на атлантизма чрез по-гъвкави способи, например чрез „манипулирани хаотични процеси“? Но нали тези манипулации ще се превърнат в бумеранг спрямо самите манипулатори?
      Пето. Предназначението на Русия е месианско, това критиците на евразийската идея не оспорват, още преди столетие същото е изказано и от западни мислители. Но нима трябва да допуснем, че с военна мощ може да се установи господство над света? Господството е необходимо, отново според Дугин, за освобождаването на народите – нима обаче господството на другите представлява освобождение за самите тях? И кого по същество трябва „да победи Русия“? Нима не самата себе си, не собствените си несъвършенства?
      Шесто. Патернализмът трябва да стане норма в Евразийската държава. По каква причина, пита се, бюрократите ще трябва „бащински“ да се грижат за народа, и защо последният задължително трябва да възприеме патерналистичната форма на съществуване?
      И така, критиките са, че програмата в Нашият път на А. Дугин е също така технологична и милитаристична, изпълнена със същото егоистично недоверие – получава се не „руски път“ на развитие, а просто пътят на Запада.







---

Персонални:


      Аверинцев, Сергей Сергеевич (1937-2004) – културолог, философ и литературовед. Изследовател на историята на културата, митологията, религията, словесността и културната символика.
      Вернадски, Владимир Иванович (1863-1945) – естествоизпитател и мислител, основоположник на геохимията, биохимията и радиогеологията.
      Вишеславцев, Борис Петрович (1877-1954) – философ, след 1922 г. е интерниран от Съветска Русия; участник в издаваното от Николай Бердяев философско списание Път в Париж.
      Гумильов, Лев Николаевич (1912-1992) – историк, етнолог и философ. Син на поетите Анна Ахматова и Николай Гумильов. Създател на пасионарната теория за етногенезиса и етноеволюцията. Възгледите му са били смятани за еретични и не са възприети от съветските власти, заточен е четиринадесет години в Гулак. Споделял е философски възгледи за Евразия като особена културно-историческа цялостност. Автор е на оригинална концепция за произхода и същността на държавата.
      Данилевски, Николай Яковлевич (1822-1885) – публицист, културолог и идеолог на панславизма.
      Дугин, Александър Гелевич (р. 1962) – геополитик, географ и публицист. Лидер на съвременното движение „Евразия“.
      Илин, Владимир Николаевич (1891-1974) – богослов, философ, историк и музиковед. Активен участник и религиозен идеолог на евразийството.
      Карсавин, Лев Платонович (1882-1952) – философ, последовател на идеята за положителното всеединство на Вл. Соловьов.
      Савицки, Пьотр Николаевич (1895-1968) – обществен деец, идеолог на евразийството.
      Соловьов, Владимир Сергеевич (1853-1900) – руски религиозен философ, поет и публицист. Създава философията на положителното всеединство.
      Сувчински, Пьотр Петрович (1892-1985) – философ и музиковед, един от инициаторите на евразийската идея.
      Струве, Пьотр Бернгардович (1870-1944) – мислител, философ, икономист, юрист и историк.
      Трубецкой, Николай Сергеевич (1890-1938) – лингвист, културолог и етносоциолог; теоретик на евразийството, напуска организацията през 1929 г.; един от основателите на Пражкия лингвистичен кръжок и на нов раздел в науката за езика – фонологията.
      Флоровски, Георги Василиевич (1893-1979) – богослов, историк на културата и философ.
      Херцен, Александър Иванович (1812-1870) – руски философ, писател и обществен деец; идеен водач на така наречените „западници“ в социо-културното обособяване на руското общество през XIX век.


---

* Доцент Димитър Мирчев е доктор на философските науки и преподавател по „История на философията“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар