Евразийството – рискът на идеологията

Неделя, 21 Септември 2014 16:25

Автор: Димитър Спасов, Списание Християнство и култура, бр. 93

На 29 май тази година президентите на Русия, Казахстан и Беларус подписаха дълго подготвяния договор за Евразийски икономически съюз, който ще започне да действа в началото на 2015 г. Армения и Киргизстан вече заявиха намерението си до края на годината да се присъединят към новата общност. С население от 172 мил. души, територия от 20 мил. кв. км. и брутен вътрешен продукт от близо 2,9 трилиона долара новият съюз ясно заяви намерението си да играе основна геополитическа роля в новия свят, като се превърне в притегателен център за държавите от бившия СССР, както и във важен партньор за страни като Иран, Турция, Индия и Китай. Предстои да видим доколко жизнеспособен и привлекателен за други страни ще бъде новият проект, който се приема далеч нееднозначно и в самите страни-учредителки. Неслучайно важните интеграционни въпроси, свързани с финансовия регулатор, общата валута, общата политика в търговията с енергоносители, правомощията на съда на общността и други сходни проблеми бяха отложени за 2025 г. или за неопределен срок от време.

Въпреки че новото наднационално обединение обяви себе си преди всичко като интеграционен икономически проект, преследващ модернизация и по-голяма конкурентност на световния пазар, неговото създаване не би било възможно без идеологическа и геополитическа обосновка, която му дава евразийската доктрина.

Всеки опит за сбито изложение на евразийството се натъква поне на няколко трудности. Първата от тях е, че евразийството никога не е било цялостно и систематично учение, със собствена методология и научен апарат. Нещо повече, по сполучливата забележка на Николай Бердяев „евразийството е преди всичко емоционално, а не интелектуално течение и неговата емоционалност е реакция на творческите национални и религиозни инстинкти на случилата се катастрофа (Октомврийската революция)[1]”. Евразийското движение сред руската емиграция не успява да създаде философска школа. По-скоро можем да говорим за аморфна група съмишленици (някои от които впоследствие стават непримирими критици на предишните си увлечения), гравитиращи около няколко основни теми и интуиции. Никой от основните представители на движението не е философ и това предопределя интереса на евразийците към различни, съвсем конкретни области на хуманитарното знание. Така например кн. Н. Трубецкой (1890-1938 г.) е филолог и лингвист, един от основателите на Пражкия лингвистичен кръжок, П. Савицки (1895-1968 г.) ‒ географ и икономист, П. Сувчински (1892-1985 г.) ‒ музиковед и  литературен критик, Г. Флоровски (1893-1979 г.) ‒ историк и богослов, Г. Вернадски (1877-1973 г.) ‒ историк и геополитик, и т.н.

Началото е поставено в София през 1921 г., когато излиза първият евразийски сборник „Исход к Востоку. Предчувствия и свершения. Утверждение евразийцев”. В него са публикувани десет статии на основателите на евразийското движение: два материала на княз Николай Трубецкой и по три статии на Пьотр Савицки, Пьотр Сувчински и Георги Флоровски. Година по-късно в Берлин излиза вторият сборник, озаглавен „На путях”, през 1923 г. ‒ третият, „Россия и латинство”. В тях вече имаме основните интуиции и твърдения на евразийството, отличаващи го от пъстрата и многолика руска емиграция в Европа.

По-голямата част от емиграцията възприема руската революция като катастрофално, но случайно събитие, като фатална грешка, исторически нонсенс, който те отказват да приемат. За тях историята на Русия приключва в 1917 г. Тези хора напрегнато очакват реставрацията, вперили поглед назад в историята, отказвайки не просто да приемат случилото се, но и трезво да го осмислят. Сред тях има такива, които с години не разопаковат куфарите си с надеждата, че всеки момент ще се завърнат в освободеното от болшевишкия терор отечество.

При евразийците усещането за катастрофичност също присъства изключително силно, но за разлика от останалите емигрантски течения те са настроени про-революционно, а не контра-революционно. Според тях преди революцията и преди войната Русия само се е опитвала да имитира съвременна и цивилизована държава от западен тип (макар и най-недисциплинирана и неподредената от всички съществуващи, според Хърбърт Уелс). Революцията обаче сваля маската и пред нас застава една държава с две лица ‒  пише П. Савицки в статията си „Обръщане на Изток“. Едното лице е обърнато към Европа, а другото ‒ на Изток. Революцията е шанс за Русия да се завърне към своята изгубена идентичност, която столетия наред е потискана, идентичност, кръвно свързана с туранското начало и безкрайните азиатски степи. „Русия не е само Запад, но и Изток, не само Европа, но и Азия, и дори съвсем не е Европа, но е Евразия.”[2] Русия е континент в себе си, в определен смисъл равноправен на Европа. Нещо повече, видяна от тази перспектива, Западна Европа не е нищо повече от малък полуостров, разположен на Запад от Евразия. Тази теза се превръща в крайъгълен камък на евразийството.

Революцията спомага СССР да се разпростре върху географските граници на евразийския свят и е една възможност за ново, автентично развитие. Евразийците подлагат на критика комунистическата идеология като типично западен продукт, както и враждебното отношения на болшевиките към религията. Като цяло обаче виждат в революцията историческа възможности за възраждане на евразийското начало в Русия, за създаване на голяма федерация със силна централна власт и местно самоуправление. Октомврийската революция е спонтанен израз на „московската“, „евразийската“ Русия, която след два века потискане взима реванш над „романо-германската“, „петербургска“ Русия. Накратко за евразийците революцията е вдъхновяващ проект, върху който може да се надгражда. Именно в този дух е написан Евразийският манифест от 1927 г.

В текстовете на ранните евразийци присъства мощна критика към западноевропейската цивилизация, граничеща на моменти с открита враждебност. Западът е критикуван за своето културно високомерие, за отстъплението на католицизма и протестантизма от истините на Христовата църква, за господстващия индивидуализъм, меркантилност, опиянение от техническия прогрес. Особено притеснителен за тях е кошмарът на всеобщата европеизация и универсалистките претенции на Европа, които тя налага със сила и хитрост на целия свят, без да се съобразява с правото на всяка една култура да се развива по свой собствен път и вътрешна логика. Проблемът според тях се задълбочава от факта, че Европа е тежко болна, поразени са най-дълбоките й устои, но с цената на материалното си благосъстояние и технически напредък тя успява да прикрие и временно да отложи своето неизбежно поражение. „Трябва да свикнем с мисълта, че романо-германският свят със своята култура е нашият най-зъл враг” ‒ пише княз Н. Трубецкой в книгата си „Европа и човечеството”. Бердяев е особено поразен от тази черта на евразийците, тъй като според него „култивирането на нелюбов и отвращение към други народи е грях, за който следва да се каем. Народите, расите и културните светове не могат да бъдат изключителни носители на зло и лъжа”[3], тъй като подобна гледна точка очевидно не е християнска. Християнството не различава злото по географски и етнографски признак.

Друг много важен момент, постоянно присъстващ в съчиненията на евразийците, е темата за „месторазвитието” или за значението на географския фактор в развитието на светоусещането, културата, историята, езика и стопанския живот на народите. Многообразието на географския ландшафт, върху който се случва развитието на държавите или народите, в значителна степен предопределя пътя на това развитие. Степните масиви формират номадските империи (скити, монголи, татари), пустинята ‒ ислямската цивилизация, огромните горски масиви и степи изграждат самобитната руско-евразийска цивилизация и т. н. П. Савицкий особено акцентира върху начина, по който усещаме обкръжаващата ни действителност. Морското усещане е западноевропейското, атлантическото възприемане на света. На него му противостои диаметрално противоположното континентално или монголсковъзприемане на света. Макар и различни, тези два свята имат равно право на съществуване, стига да не си натрапват собствените ценностни системи.

Отношението на евразийците към православната вяра е повече от двойствено. От една страна, те подлагат на яростна критика католицизма и протестантските изповедания за отдалечаването им от истините на вярата, съхранени без изменение единствено в православието. Също така критикуват болшевишката държава за преследването на Църквата и за дълбокото й неразбиране на важността на вярата за руския народ. В същото време тези пазители на отеческата вяра в своите съчинения постоянно превръщат православието във функция на етатистките си теории за държавно устройство, акцентират предимно върху социално-организационната и консервативно-охранителната му роля в обществото. Подобна „обслужваща“ роля на православието неизбежно го превръща в „сол, що не соли”, в празен идеологически конструкт.

Приносният характер за науката на част от евразийците е в обръщането им към наследството на Чингис хан(заглавието на една от книгите на кн. Н. Трубецкой). Интересът към монголо-татарското владичество, към историята на степните номадски народи, техните езици и култура водят до необичайни и любопитни интерпретации на руската история. Монголо-татарското иго не просто е исторически реабилитирано, а му се придава значението на основен, формиращ елемент в руската история. Именно сливането на славянското начало с туранското превръща множеството раздробени княжества в световна империя. Земите около Киевска Рус, които попадат под европейско влияние, постепенно се разтварят в него и губят своята самобитност, както и своята политическа и културна самостоятелност. Монголо-татарското иго действително откъсва териториите на Древна Рус от Европа, но в същото време ги прави част от могъща континентална империя, простираща се от Тихия океан до Средиземно море. Точно тези  територии, които впоследствие влизат в Златната орда, благодарение на татарите запазват своята самобитност и по-късно възкръсват в Московското царство. Безценен е опитът от държавотворчеството, който русите извличат, бидейки част от стройно организирана, централизирана държава, в която е силен култът към лоялност, подчинение, общият интерес господства над частния, цари дух на саможертва и има строги закони. Освен това врагове на империята са били нейните западни съседи ‒ Литва, Унгария, Полша, които са  неприятели и на Русия.

Подобни разсъждения на евразийците, най-вече в съчиненията на Г. Вернадски и Н. Трубецкой, позволяват на Н. Бердяев да заяви:

„Понякога ми се струва, че на тях им е близко не руското, а азиатското, източното, татарското, монголското в руското. Те очевидно предпочитат Чингис хан пред св. Владимир. За тях Московското царство е покръстено татарско царство, московският цар ‒ оправославен татарски хан… Християнството не е победило напълно в евразийското царство. Любовта към исляма, склонността към мохамеданството е твърде голяма при евразийците. Мохамеданите са по-близо до евразийското сърце, отколкото западните християни”[4]. 

В края на 20-те години от миналия век евразийското движение вече е успяло да организира собствено книгоиздателство, периодика,  политическа партия и да се разпадне на враждуващи крила. В началото на 30-те години дейността и влиянието му сред руската емиграция постепенно замират. Човекът, който в следващите десетилетия възражда интереса към част от евразийските теми и въпроси, е Лев Гумильов (1912-1992 г.) ‒ синът на Николай Гумильов и Анна Ахматова. Полиглот, преводач, ерудит, археолог и историк-етнолог, той посвещава живота си на изследването на Изтока и на степните номадски народи. Автор на множество изследвания, посветени на древните тюрки, хазарите, хуните и монголите, Л. Гумильов е известен с пасионарната си теория за етногенезиса, с помощта на която се опитва да обясни закономерностите на историческия процес. Научната общност се отнася повече от сдържано към тази теория поради невъзможността тя да бъде верифицирана. В края на живота си Гумильов нарича себе си "последния евразиец".

Истинският ренесанс на евразийските идеи настъпва в катастрофичната епоха след разпадането на Съветския съюз и зейналия в постсъветското пространство идеологически вакуум. Движещата фигура на движението, което нарича себе си неоевразийство, е Александър Дугин ‒ социолог, политолог, краен традиционалист, православен старообрядец.

Разпадът на държавността в Русия и бившите съветски републики, неуспехът на половинчатите и неумело проведени либерални реформи в икономиката, пълната липса на координатна система, в която да се осмисля случващото се и да се предлагат решения, моралната деградация сред огромната маса от населението правят възможно избуяването на много радикални и екстремистки идеологии. „Прощъпулникът“ на самия Дугин в голямата политика е съучредяването заедно с Едуард Лимонов на Националболшевишката партия, обявена от мнозина за откровено фашистка.

Последните десетина години А. Дугин посвещава всичките си усилия за създаването на идеологическа платформа за официалната държавна власт, в резултат на което се превръща във властелин на умовете на руския държавен елит.

Какво ново предлагат неоевразийците? Взимайки на въоръжение основните тези на класическото евразийство, те го превръщат в идеологическа, мирогледна и политическа програма за реална, дълбинна промяна в руското общество. Целта е извършването на своеобразна консервативна, антиглобалистка революция и появата на нова геополитическа алтернатива, която да противостои на господстващата атлантическа, либерална, западна цивилизация, възприемана като най-голямата заплаха за Русия, която имала собствен, уникален път на развитие. В името на този консервативен, традиционалистки проект в качеството на съюзници са привлечени крайно десни и крайно леви западни мислители, яростни критици на западния свят. Сред тях откриваме имената на Рене Генон, Юлий Евола, Ален дьо Беноа и др. Широко се използват и идеите на големите имена в геополитиката като Дж. Маккиндър, К. Хаусхофер, Н. Спикмън, З. Бжежински. За разлика от класическото евразийство вече не се говори за романо-германски, а за англосаксонски свят, доминиран от САЩ.

Манифестът на неоевразийците обхваща всички основни сфери на живота: държавно устройство, религия, култура, икономика, отношения индивид-държава, междудържавни отношения, като претендира да изгражда наднационална и надконфесионална евразийска общност. Съвсем сбито изложени основните му тези звучат така[5]:

- Стратегическа интеграция на държавите от постсъветското пространство на основата на нова идейна, икономическа и административна основа (за радост на прибалтийските републики, те са изключени от този интеграционен процес като принадлежащи изцяло към европейската цивилизация).

- Разпростиране на тази „вътрешна“ интеграция по оста Москва-Техеран-Делхи-Пекин с цел достъп на Русия до топли морета по пътя на мирно, открито и приятелско сътрудничество.

- По отношение на Запада приоритет е сътрудничеството с европейските държави, които вече не са олицетворение на „световното зло“ (тази роля се изпълнява от САЩ). Евразийска Русия трябва да стане освободителка на Европа от американската политическа, икономическа и културна окупация.

- Последователен антиглобализъм. Всички антиглобалистки тенденции по дефиниция са евразийски. Акцент върху евразийския федерализъм с широка културна и икономическа автономия и строг централизъм по всички въпроси, свързани с интереса на държавата.

- Приоритет на общественото над индивидуалното, подчинение на икономическите модели на социалните задачи. Колективен принцип на водене на стопанството и справедливо преразпределение.

- Евразиецът е силен, пасионарен, здрав и красив човек. На култа към уродството, патологията, цинизма и сурогатите на атлантическите ценности трябва да се противопоставят физическото и духовното здраве, силата, доблестта, верността и честта.

- Конструктивен диалог в религиозната сфера сред традиционните за Русия конфесии ‒ православие, ислям, юдаизъм и будизъм. Създаване на общ стил на евразийска духовност, който не променя догматите на вярата. Тук като цяло е запазено с пълна сила „функционалното“ отношение към православието и Църквата, които имат обслужваща роля в общата идеологическа рамка.

Внимателният прочит на поведението на Русия през последните десетина години ще ни даде отговор, защо неоевразийците възторжено приветстват официалната държавна власт и политиката на президента Владимир Путин. Социалното и геополитическото инженерство, идеите, попаднали на улицата сред живия живот, винаги крият огромни рискове. Особено, когато става дума за доктрина, изтъкана от противоречия между интеграционни, изолационистки и конфронтационни тенденции.

За съжаление евразийската доктрина не е сред интелектуалните продукти, които можем просто да анализираме и теоретизираме, защото  ни се налага да  живеем с нея.

---

Бердяев,  Николай. Евразийцы. Путь. Сент. 1925.  №1. - с. 134-139.
Савицкий, П. Поворот к Востоку. В сборника Исход к Востоку. Предчувствия и свершения. Утверждение евразийцев. Книга 1
Бердяев,  Николай. Евразийцы. Путь. Сент. 1925.  №1. - С. 134-139
Бердяев,  Николай. Евразийцы. Путь. Сент. 1925.  №1. - С. 134-139
Евразия превыше всего. Манифест евразийского движения http://www.evrazia.info/article/1838

ЕВРАЗИЙСКАТА ИДЕЯ – РЕСПОНДЕНТИ И РЕЦИПИЕНТИ

Димитър Мирчев^*

Евразийството е идеократично, геополитическо и социално-философско учение, морфологичен комплекс от идеи и всъщност представлява интелектуално движение, създадено през 1921 година сред руската емиграция. Идейният и политическият си потенциал запазва до началото на XXI век. Основатели и водещи идеолози са Г. Флоровски, Л. Карсавин, Н.Н. Алексеев, В. Вернадски, Б. Вишеславцев, Н.С. Трубецкой, В.Н. Илин и други. Възниква като определено възраждане на славянофилските идеи, допълнено с научно философски концепции от края на XIX и началото на ХХ век. Това са идеи за изграждането на цялостен светоглед с друго и различно разбиране в сравнение със Запада по отношение на културното развитие и на цялостния живот на човека. В руската менталност се поражда някакво очакване, провиденциалност и пророчески стремеж към нов еон в духовната сфера и за радикално преразглеждане на цялата култура. Като се позовават на историята на философията на Хегел и интереса на Хердер към славянските народи, идеолозите на славянофилството, а след това и на евразийството обосновават предназначението и мисията на славянството в европейската култура, в обществения и духовен живот.       Още П. Струве в програмната си статия „Великата Русия“, отпечатана през януари 1908 година, формулира следната стратегия: възраждане на Русия въз основа на идеите за нация и отечество, на частната собственост, духовната стабилност и свободата на личността, на могъществото и величието на държавата. Отличителна характеристика на евразийството е феноменологически изостреното възприемане на времето във всичките му психологически модуси: болката и тъгата от пораженията на Русия във войните от двадесети век, безприютността на емиграцията, бленуваното възможното бъдеще. Програмните документи на движението са сборниците Изход на Изток. Предчувствия и осъществявания. Доказателството на евразийците (София, 1920-1921), Насоки (1922), Русия и латинският свят (1923), както и манифестите Евразийството (опит за системно изложение) (1926),Евразийството (формулировка от 1927), Декларация на Първия конгрес на Евразийската организация(Прага, 1932). Евразийците са разполагали със собствен периодичен печат Евразийска хроника и вестникЕвразия, както и с различни просветителски програми.       Отначало задачата е била да бъде изключена от руската революционна динамика комунистическата идеология, понеже е неподходяща, изостанала и реакционна. Към края на 1930-те години идеологията и теорията на евразийците е свързана с имената на П. Сувчински, С. Ефрон, П. Арапов и често пъти критично е преосмисляна, понеже представлява „израждане на руската идея“ в идеал за „хегемония на кремълската мафия над света“ (в термини на В.Н. Илин). Като организирано и самоосъзнаващо се движение евразийството престава да съществува през споменатия период поради очевидния утопизъм на идеята за трансформация на сталинския режим в „евразийски дух“. Възражда се отново след опитите за преустройство на болшевишката съветска система.       За евразийците е основателно включването на средната част на Евразия като географско понятие, т.е. територията между линията Балтика – Адриатика и Кавказ и Средна Азия, ограничена от Курилските острови и границата с Китай на изток и югоизток – от една страна, и топосът на особената евразийска култура, чието ядро представлява културата на източно славянските народи (руснаци, украинци, белоруси) – от друга страна. Русия представлява „централното Слънце“.       Русия-Евразия се характеризира не само според общата историческа съдба на населяващите я народи и сродните им култури (идеята и концепцията на П. Савицки за „месторазвитието“), но и несъмнено според общото им и единно икономическо и политическо бъдеще. В уводната редакционна статия на Изход на Изток е заявено: „Романо-германската култура на Европа е характерна с привързаността си към „мъдростта на системата“, със стремежа да налага установения съществуващ порядък като твърда норма... Ние уважаваме миналото и настоящето на западноевропейската култура, но не нея виждаме в бъдещето. С трепетна радост, с тръпка на страх пред прекаленото възгордяване – ние чувстваме, заедно с Херцен, че сега „историята чука на вратите ни“. Чука, не за да породи някакво наше „зоологическо самоопределяне“, а заради това, че Русия чрез велик подвиг на труда и осъществяването също трябва да разкрие на света някаква общочовешка правда, както са я разкривали най-големите народи от миналото и настоящето“.       Въз основа на социологически и географски изследвания и изводи първото поколение теоретици на евразийството акцентират не толкова на актуалността да се противопоставя Русия-Евразия на Западна Европа, а подчертават потенциалната значимост на основополагащите традиционни и модернизационни норми в триадата на руската менталност: „православие – самодържавие – народност“; „централизация – дисциплина – саможертва“.       Идеолозите на движението разглеждат развитието на руската източно славянска култура върху цялата територия на Евразия като хипостаза на глобалния процес за придобиване на териториална цялостност на народите в Евразия, на геополитическо самосъзнание и държавност. Те придават особено значение на ефективния културен и генетичен синтез между „руското“ и „туранско“ началa на евразийската култура. В този контекст са очевидни мотивите за историческата и геополитическа роля на типичната евразийска наука – номадология. Според мнозина от теоретиците опитът за модернизация по западноевропейски модел в крайна сметка е и ще бъде разрушителен за житейската нагласа на евразийските народи. Хипотезата е, че перспективният етно-психологически евразийски тип се формира най-вече на базата на езиковата палитра на източно славянските народи, от една страна, и на азиатския културно етнически тип, от друга. Това съдейства за легитимиране на идеята за особената значимост на владенията на хановете от Великата Степ и на азиатския тип държавност при конституиране на традицията на евразийската държавност. Киевското княжество в частност се разглежда единствено като духовно-нравствената „люлка“ на евразийската цивилизация. Според манифеста от 1926 година: „разглеждаме формата на симфонично-личностното битие на евразийско-руския свят в неговата държавност... От наша гледна точка революцията е довела до създаването на най-добрия начин за изразяване на евразийската идея във форма – във формата на федерация. Федеративният порядък не само външно отбелязва многообразието на евразийската култура, но заедно с това и запазва нейното единство. Той способства развитието и разцвета на отделните национални културни области, окончателно и решително прекъсва тенденцията за безумна русификация. Всичко това е подтик за културното самосъзнание, неговото безспорно и важно разширяване и обогатяване“.       В контекста на философията на историята и на теорията за етногенезиса значима роля в процеса на възраждането на евразийската идея изиграва творчеството на Лев Гумильов, чиито трудове обхващат обширен исторически и етнографски материал, както и подходи към психологията на народите спрямо единното евразийско пространство.       Реалните геополитически процеси в „Евразия“ от края на ХХ век (разпадането на Съветския съюз, на Федеративна република Югославия и на целия Източен блок, както и идеологическата и военно-политическа експанзия на Запада и на Съединените американски щати) показателно повишават обществения интерес в Европа към евразийската идея и нейния идеал. В този контекст са показателни внушенията на съвременния лидер на движението „Евразия“ А. Дугин: „От геополитическа гледна точка наличието на брегови участъци, които не са под контрола на heartland'y, представляват постоянна заплаха да се намалят дори онези територии, които в дадения момент са съединени с Центъра на Евразия твърде здраво. Разпадът на СССР и появата на самостоятелни политически образувания въз основа на бившите съюзни републики дава впечатляващ пример за това как отказа от експанзията навън, към южните брегове на континента неминуемо води до изтласкване на надеждните граници на Москва далеч на север, дълбоко в континента. Но отслабването на континенталното присъствие никога на поражда вакум или засилване на суверенитета на „освободилите се“ територии, тъй като техният провинциален статус несъмнено изключва тяхната геополитическа автаркия. На мястото на телуричното влияние на Москва автоматично се намества талосократичното влияние на атлантизма в една или друга форма“. [Основи на геополитиката. М.: Арктогея, 1997, § 4.2.]       Тезата на повечето от привържениците на атлантическата идея за естественото стационарно „ешалонирано“ ранжиране на държавите, които произвеждат предимно нови технологии и идеи или стоки за масова употреба, или суровини и вредни материали – тази теза е несъвместима с евразийската идея за земното братство на хората.       Главните характерни черти на идеологията, теорията и практиката за обществената и държавна подредба при съвременните евразийци в повечето случаи са съзвучни с класическата идея на движението. Акцентът предимно е към либералната, отколкото към монархическата насока (макар тя да не е ликвидирана окончателно) в политическата им философия.       Какви са основните прагматични и социални идеи?       · Идеокрацията е фундамент на държавата и на обществото. Идеокрацията представлява стил на управление на страната чрез идеологическа информация и инструкции на населението. Това трябва задължително да е свързано с интересите на всички социални групи, което да предизвика тяхната заинтересованост и да пробуди „идеологически симпатии“, както и идеологическа динамика: в основата на една такава идеология са „идеите-сили“ и „идеите-ценности“.       · Признаването на силно държавническо властово начало като задължителен извор и движеща сила на социално-икономическите реформи, осъществявани в интерес на по-голямата част от населението.       · Отказ от политическата конфронтация по места и формиране на структури на изпълнителната власт „отгоре надолу“.       · Възлагане на отговорността за основния масив от стратегически решение „по дух и насоки“ към законодателни инициативи на избираемия глава на държавата. „По дух ние сме (според Н. Алексеев) първият тип руски орден, чийто прототип е било „старчеството“ (образът на Зосима у Достоевски.-Д.М.).       · Възлагане на представителните органи на функции и права детайлно да създават и канонизират персонифицирани решение на лидера на нацията и държавата. В този смисъл идеокрацията отслабва и отхвърля на заден план традиционния държавнически и държавно парламентарен живот на сегашните държавни-социално-политически комплекси.       · Ориентация към хармонично съчетаване на държавната и на частната собственост, което не допускане подмяна на практиката за редовно волеизлияние и на политически актове на волята на лидера на държавата по проблеми с общо национално значение. На практика това означава осъществяването на политически програми в интерес на различни финансово икономически групи.       „От гледна точка на социалната правда капитализмът не трябва по никакъв начин да бъде защитаван. Връщайки се към капитализма, руският народ ще възприеме условно капиталистическата система, без да вярва в нея и да я разглежда като праведна. Но руският народ е народ, който търси правдата и не може да живее без правда...Къде тогава да я търси, щом се връща към капитализма? Отново в социализма... Отдал хекатомба от жертви на комунистическата система, след това отхвърлил я като невъзможна и несправедлива, трябва ли да започне отново да вярва в социализма?... Необходимо е вероятно да кажем, че в Русия подобно няма да се случи. Руският народ ще възприеме правдата на комунизма и ще отхвърли неговата кривда. Както и преди той ще се бори с експлоатацията и робството в името на човешката свобода, но вече не поради комунистически цели и не чрез комунистически средства...Здравето на бъдещата руска държава е обусловено от това, че тя трябва също и да бъде държава на правдата: система от държавно-частното стопанство.“ (Цитирам по Н. Алексеев)       · Следващата задача е за отдаване приоритет на интересите на сътрудничещи си обществени групи в противотежест на неограничавани индивидуални потребности на някои асоциални индивиди.       · Не на последно място по значимост е доминантата на православието като религия, която органично да интегрира съществените догмати на евразийските регионални вероизповедания.       И така, патосът на евразийската идея е в мечтата за всеединното богочовечество, както го е разбирал в края на XIX век руският религиозен философ Владимир Соловьов (за когото обаче всеединна бъдеща Русия е теокрация, а не идеокрация), както и при руските философи от началото и средата на ХХ век.       В изследванията си един от основателите на евразийството, княз Николай Трубецкой, още в началото на миналото столетие обобщава: „Общозападният шовинизъм и общозападният космополитизъм са тъждествени. Под цивилизовано човечество техните представители разбират такава цивилизация, която съвместно са изградили романските и германските народи на Европа; разбират под цивилизовани народи отново същите романски и германски народи, а след това и други народи, които са възприели европейската култура; онази култура, която според космополитите трябва да господства в света и да ликвидира всички други култури...“.       Конкретните центростремителни тенденции в геополитическото пространство на Евразия на границата между XX и XXI век, като резултат от усилията на редица политици, които ориентират активността си към принципно не традиционно социално обновление, демонстрират глобалния потенциал на евразийската идея – едно „интелектуално движение на опасната граница между философстването и политиката“ (според С. Аверинцев).       Трябва да отчетем и силната опозиция „вътре“ в Русия, най-вече сред представители на регионалните научните среди спрямо евразийската идея. Привържениците на новия самобитен път на развитие са критикувани, че този път е подобен на атлантическия, тоест този път представлява руски модел за нов глобален ред. Накратко, става дума за несъгласия с програмата на Дугин, изложена в книгата му Нашият път.       Пред лицето на надигащата се глобална катастрофа е необходимо да се въплъти в живота „изначалната руска воля към универсален идеал – към осъществяването на спасителната мисия за утвърждаването на идеалите на Доброто и Справедливостта“ ( цитат от книгата). Но като споделят патоса на тази идея, критиците й атакуват конкретни страни от програмата за днешна „Евразия“.       Първо. Не става дума да се гради бъдеще въз основа на аналогични примери от миналото, по аналогия с миналото, а да се движим към бъдещето. Бъдещето е този път, по който още никой не е преминал и никой от обикновените хора не го познава. Този път към бъдещето не е подвластен на тривиалните прогнози на никой изследовател. Неговата същност не се открива чрез обичайната екстраполация на примери от миналото.       Второ. Лидерът на „Евразия“ призовава към създаване на Държава, на Империя. Къде остават идеите за общинност („земство“) като най- подходящите органични форми на човешкото общежитие? Още повече, че общинността представлява действително отличителна черта на руския народ. Само че критиците изпадат в противоречие с предишното си твърдение – да не се използват минали форми и да не се „налагат“ към възможното бъдеще.       Трето. Как би могъл да се установи и осъществява „евразийският федерализъм“? Как би могъл да бъде поддържан и към каква цел ще се придвижва? Къде е гаранцията, че отново няма да се превърне в тоталитаризъм? Трудни въпроси, според А. Дугин в качеството на гаранти за създаването на устойчиво развитие на „Евразийската империя“ са финансовата мощ и оръжието. Но нали този „евразийски федерализъм“ по този начин ще заприлича на света, който е осъден да рухне?       Четвърто. Каква всъщност е програмата на експанзия на Русия в планетарен мащаб? Разрушаване на атлантизма чрез по-гъвкави способи, например чрез „манипулирани хаотични процеси“? Но нали тези манипулации ще се превърнат в бумеранг спрямо самите манипулатори?       Пето. Предназначението на Русия е месианско, това критиците на евразийската идея не оспорват, още преди столетие същото е изказано и от западни мислители. Но нима трябва да допуснем, че с военна мощ може да се установи господство над света? Господството е необходимо, отново според Дугин, за освобождаването на народите – нима обаче господството на другите представлява освобождение за самите тях? И кого по същество трябва „да победи Русия“? Нима не самата себе си, не собствените си несъвършенства?       Шесто. Патернализмът трябва да стане норма в Евразийската държава. По каква причина, пита се, бюрократите ще трябва „бащински“ да се грижат за народа, и защо последният задължително трябва да възприеме патерналистичната форма на съществуване?       И така, критиките са, че програмата в Нашият път на А. Дугин е също така технологична и милитаристична, изпълнена със същото егоистично недоверие – получава се не „руски път“ на развитие, а просто пътят на Запада. --- Персонални:       Аверинцев, Сергей Сергеевич (1937-2004) – културолог, философ и литературовед. Изследовател на историята на културата, митологията, религията, словесността и културната символика.       Вернадски, Владимир Иванович (1863-1945) – естествоизпитател и мислител, основоположник на геохимията, биохимията и радиогеологията.       Вишеславцев, Борис Петрович (1877-1954) – философ, след 1922 г. е интерниран от Съветска Русия; участник в издаваното от Николай Бердяев философско списание Път в Париж.       Гумильов, Лев Николаевич (1912-1992) – историк, етнолог и философ. Син на поетите Анна Ахматова и Николай Гумильов. Създател на пасионарната теория за етногенезиса и етноеволюцията. Възгледите му са били смятани за еретични и не са възприети от съветските власти, заточен е четиринадесет години в Гулак. Споделял е философски възгледи за Евразия като особена културно-историческа цялостност. Автор е на оригинална концепция за произхода и същността на държавата.       Данилевски, Николай Яковлевич (1822-1885) – публицист, културолог и идеолог на панславизма.       Дугин, Александър Гелевич (р. 1962) – геополитик, географ и публицист. Лидер на съвременното движение „Евразия“.       Илин, Владимир Николаевич (1891-1974) – богослов, философ, историк и музиковед. Активен участник и религиозен идеолог на евразийството.       Карсавин, Лев Платонович (1882-1952) – философ, последовател на идеята за положителното всеединство на Вл. Соловьов.       Савицки, Пьотр Николаевич (1895-1968) – обществен деец, идеолог на евразийството.       Соловьов, Владимир Сергеевич (1853-1900) – руски религиозен философ, поет и публицист. Създава философията на положителното всеединство.       Сувчински, Пьотр Петрович (1892-1985) – философ и музиковед, един от инициаторите на евразийската идея.       Струве, Пьотр Бернгардович (1870-1944) – мислител, философ, икономист, юрист и историк.       Трубецкой, Николай Сергеевич (1890-1938) – лингвист, културолог и етносоциолог; теоретик на евразийството, напуска организацията през 1929 г.; един от основателите на Пражкия лингвистичен кръжок и на нов раздел в науката за езика – фонологията.       Флоровски, Георги Василиевич (1893-1979) – богослов, историк на културата и философ.       Херцен, Александър Иванович (1812-1870) – руски философ, писател и обществен деец; идеен водач на така наречените „западници“ в социо-културното обособяване на руското общество през XIX век. --- * Доцент Димитър Мирчев е доктор на философските науки и преподавател по „История на философията“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

ЕВРАЗИЙСКИ СЪЮЗ - НОВАТА ВИЗИЯ НА БСП ЗА РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРИЯ?

В деня на назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС политологът Иван Кръстев написа, че този ход има смисъл само ако българското правителство е решило да извади страната от Европейския съюз. Кандидатурата на Делян Пеевски беше оттеглена, оттогава измина повече от месец на протести, но прогнозата му изглежда все по-застрашително реална. Правителството продължава с поредицата от скандални назначения, които ни отдалечават от Европа и ни приближават, буквално, към Евразийския съюз.

Руският депутат Юрий Шувалов, член на Висшия съвет на партията на Владимир Путин „Единна Русия”, цитиран от медиите, заяви, че „България спокойно може да стане член на Евразийския съюз, ако заработи добре, ще ви поканим”. Същевременно, експертният министър-председател Пламен Орешарски назначи за свой съветник Боян Чуков – освен бивш щатен служител на Първо главно управление на ДС, той е познавач и възторжен почитател на Евразийския съюз, за който пише: „Необходимо е да си дадем много ясно сметка, че в момента у нас върви мощна атака за разрушаване на цивилизационния код на българския народ, който в исторически аспект е свързан с евразийската идея, със славяно-православната цивилизация и с Русия.” И завършва статията си с цитат на руски политолог от български произход, с когото явно е съгласен: „Родината на моите прадеди, както Русия, така и България, това е единна духовно Родина”.

Г-н Чуков беше съветник на министър-председателя Сергей Станишев по време на Тройната коалиция, а след това работеше в централата на БСП. Затова е неизбежен и въпросът до каква степен неговите възгледи са споделяни и от председателя на БСП и на Партията на европейските социалисти (ПЕС) г-н Станишев. Дали европейските социалисти са наясно че той е сред привържениците на Евразийския съюз на Владимир Путин?

Дали всичко това е само поредица от съвпадения?

Колкото и да ни е неприятно, България се отдалечава от Европейския съюз. Това беше изразено най-ясно от посланиците на Франция и Германия, които в становището си за водената от правителството политика отбелязаха в заключение: „Доброто управление на страната е в интерес на всички българи. Но също така е в интерес и на всички европейци: в качеството им на данъкоплатци (около 40% от отпуснатите на България европейски фондове идват от немските и френските данъкоплатци); защото нашите икономики са взаимно обвързани; и просто защото нашите съдби занапред са свързани.” Последваха сходни, макар и може би не толкова остри изказвания на редица други посланици на ключови страни от Европейския съюз. С различни свои жестове и интервюта подкрепа за протестите и тревога от развитието на обстановката в страната изказаха посланиците на Великобритания, Белгия, Холандия – ключови държави в Европейския съюз. Последва изказването и на еврокомисаря Вивиан Рединг, която каза: „симпатиите ми са на страната на българските граждани, които протестират на улицата срещу корупцията”, а както стана ясно темата за скандалните назначения са били засегнати и в устния доклад на Европейската комисия за България. Едва ли някои сериозно си мисли, че посланиците на толкова важни страни членки на Европейския съюз биха могли с лека ръка да се ангажират с писмено становище по случващото се в България, без това да е позицията на техните правителства.

Но управляващите в България не споделят това мнение. Те се направиха на глухи и слепи за всички тези знаци. Премиерът обяви, че знае кой организира протестите и когато това стане ясно след години щяло да бъде много интересно – очевидно той разполага с поверителна информация, която не може да разгласява. Предпочита да повярва на конспиративна теория, защото така светът изглежда по-лесен за обяснение. Само че в изказванията и действията на нашите партньори няма никаква конспирация – те изказват мненията си открито и гласно. Може би затова и премиерът реши да ги игнорира. Същевременно представители на управляващото мнозинство не успяха да си сдържат нервите: „В България свикнахме посланиците на други държави да ни се бъркат във вътрешните работи. Ако това се беше случило в друга държава, тези посланици отдавна щяха да са изгонени”, отбеляза г-жа Татяна Буруджиева. А тези дни външният министър Кристиан Вигенин добави: „все пак има една граница, която един посланик не трябва да пресича”. Единственото неясно в изказването на г-н Вигенин е кой точно от всичките посланици има предвид.

Конспирация срещу прозрачност. В това е дилемата на българското правителство. То предпочита да вярва на конспирации, вместо на ясни изказвания. Едното предлага уюта на скритото обяснение, другото предлага неприятната истина.

Вероятно посланиците на страните от Европейския съюз и представителите на Европейската комисия трябваше да започнат да правят конспиративни срещи и да оказват подмолни влияния върху политическите партии, докато в същото време правят обтекаеми политически изказвания – може би тогава гласът им щеше да бъде чут по-добре от българското правителство. Защото този начин на поведение е по-познат на управляващите пред интервюта и писмените становища. Точно в това се състои разликата в начина, по който се прави политика в Европа и в България. В това се състои и предимството на г-н Пеевски пред всички тези посланици.

Всъщност в това се състои разликата между Европейския и Евразийския съюз. Когато формулирал поканата си за членство на България в Евразийския съюз руският депутат се позовал на културната и духовна близост между България и Русия. Не оспорвам исторически обоснованата културна и духовна близост между България и Русия, но изпитвам дълбоки съмнения в културната и духовна близост между България и начина, по който са управлявани Русия, Казахстан и Беларус. Подобно на цитирания от г-н Чуков руски политолог, неотдавна един скандален руски свещеник заяви в присъствието на г-н Станишев, че България и Русия са част от единната православна държава.

Така е в Евразийския съюз – една все още несъществуващата организация, която на теория трябва да надгради съществуващия митнически съюз между Русия, Казахстан и Беларус. Евразийският съюз е неприкрито носталгичен към Съветския съюз, а квази-интелектуалните дрехи на новата организация са съшити от меко казания спорен руски философ Александър Дугин. Това е проект, който дори не си прави труда да прикрие желанието за политическо утвърждаване на икономическата експанзия на Русия.

Всичко това са просто съвпадения – протестите в България, изказванията на европейските посланици и изказванията на руски депутати, срещу които не реагира нито г-жа Буруджиева, нито г-н Вигенин. Тези съвпадения показват известна тенденция – тенденция на затваряне и оглушаване към исканията на протестиращите и към посланията на Европейския съюз и на отваряне към конспиративните теории и геополотическото задкулисие. Всъщност, българските социалисти енергично защитават националния ни суверенитет от Европа, но остават безмълвни, когато става въпрос за Русия.



Какво ще избере г-н Боян Чуков ако трябва да избира между Европейския и Евразийският съюз? Какъв съвет ще получи г-н Пламен Орешарски, който е експерт в областта на финансите, но едва ли е експерт в областта на външната политика, ако се допита до своя съветник? Защото министър-председателят на една страна трябва да познава и да се изказва не само по финансови въпроси, той трябва да бъде политическия лидер на нацията. Точно това лидерство напълно отсъства в Министерския съвет на страната, което дава възможност на всевъзможни експерти безконтролно от никого да развиват и налагат своите възгледи за света.



В годините на Тройната коалиция един руски дипломат, посланик на своята страна към Европейския съюз, изказа крилатата фраза, че България е троянския кон на Русия в ЕС („в добрия смисъл на думата”, добави той). Днес един руски депутат ни кани да станем част от Евразийският съюз. В това време българският премиер назначава за свои съветник човек, който се възхищава от Евразийския съюз, като същевременно остава глух за сигналите от Европа, защото предпочита да вярва на конспиративни теории.



Притеснявам се, че между България и Евразийският съюз наистина има културна и духовна близост. Но това не е културната и духовна близост между народите на тези страни. Това е културната и духовна близост между управляващите в тези страни, научени да правят политика по начин, по който тя не се прави в Европа – това ме кара да съм притеснен, че прогнозата на Иван Кръстев съдържа повече истина, отколкото си даваме сметка. Но съм уверен, че тази културна близост не се споделя от мнозинството български граждани с „разрушен цивилизационен код”, които предпочитат политическите практики на Берлин, Париж, Лондон и Брюксел, а не на Москва, Минск и Астана. В това може да се убеди и г-н Орешарски, ако вдигне очи от поверителните справки и погледне през прозореца на кабинета си.



Гражданското общество, както и партиите в център-дясно няма да допуснат България да бъде повлечена отново към орбитата на източните приятели на г-н Станишев и компания. За това в най-скоро време ни трябват нови избори, които са единствения изход от създалата се политическа криза след манипулативната предизборна кампания от април и май, довела на власт настоящото правителство.

Автор: Андрей Ковачев