ЕВРАЗИЯ (2)


Калин Янакиев 
08.06.2015

ЕВРОПА С РУСИЯ ИЛИ РУСИЯ БЕЗ ЕВРОПА

Всъщност, „Европа” никога не се е разгръщала историко-политически по-нататък от Буг и Днепър на изток; Евразия никога не е била културно-историческа реалност. Тя е единствено географско наименование за една цялостна, неразделена суша. Ето защо едва ли има предпоставки Европа да стане „сила”, ако – както я съветват такива като Ален дьо Беноа – реши да се интегрира чрез Русия с Азия в „евразийската геополитическа цялост”. Европа – това е факт – винаги е граничила с Русия, а не се е „продължавала” в нея. Но поради това да се твърди, че Европа би се „еманципирала” (от САЩ, на които сега била не повече от „заден двор”) и би станала – тя, Европа – автономна, интегрирайки се с Русия, е исторически неграмотно. Дори ако наистина, съюзена с Русия, тя би се превърнала в „антиатлантическа сила”, Европа би престанала да е „Европа” в рамките на тази „сила” и не друг, а Русия би доминирала в нея.
Нещо повече, един евентуален „антиатлантизъм” на Европа би раздрал нейната историческа тъкан по непоправим начин именно защото Европа, както бе казано, отдавна не е вече „западният полуостров на Евразия”, а органичен елемент от един единен [транс]Атлантически свят. Естественото, поне петвековно нейно развитие (което и я е изградило като Европа-на-Новото-време – като синонимът на мондиалната цивилизация, спрямо която другите „цивилизации” са „цивилизации редом с Цивилизацията”) е на запад, през Атлантика. В този смисъл Америка – Северна в по-определена степен и Южна в по-своеобразна – е Европа-отвъд-Европа,Европа от другата страна на океана, точно така както пък континентална Европа на Новото време е родилната източна територия на Атлантическия свят.
По парадокс, макар и разделени от Атлантическия океан, Европа и Америка (преди всичко Северна) от поне пет века са историческа и геополитическа цялост, докато макар и свързани в една непрекъсната суша, Европа и Азия са разделени от цял историко-културен океан. Европа и Америка са „свят” – един, европейски по културно-политическия си генезис и атлантически по осъществеността си „свят”, Европа и Азия са два „свята”.
1.
На територията на Евразия, Русия както с историята си, така и с историко-политическото си самосъзнание винаги е била организъм граничещ с „Европа”, но непринадлежащ на нея.
Нека си дадем сметка, че до самия край на XV в. Русия е не нещо повече от културна полу-провинция – „федератско” княжество на Византия (самата тя близкоисточна, левантинска, а не тъкмо европейска империя), което живее в противоборни и симбиотични отношения с народите на обособения свят на Предна Азия. Нейното Средновековие е „европейско” (и дори „византийско”) само в частична и ограничена степен, а досегът й със земите на запад, с Европа в собствения смисъл на тази дума – дори с най-североизточните й периферии (Полша, Прибалтика и Скандинавия) е повърхностен, „рубежен”. Чак след възобладаването й над татарите (с които живее почти 3 века) и след „татарското” по своя политически стил „събиране” на земите й около Москва, Русия започва по-осезателно да изгражда отношения със страните от граничната периферия на Европа. Изгражда ги обаче, защото е предизвикана от първия в серията неуспешни опити на Европа да пресече границата на Буг и Днепър, т. е. да осъществи евр[о]азийската геополитическа цялост. Известно е, че започнали натиск за покръстването на литовците (и въобще на прибалтийците), полските и шведските рицари са онези, които първи се решават да навлязат още по-на изток от бреговете на Балтийско море и така се сблъскват с Московското царство. И ето – тъкмо от онзи момент насетне на европейците е съдено да започнат да усвояват един урок, който ще научат постепенно и докрай едва 300 години по-късно и който се състои в това, че всеки опит за разширяване на Европа към Евразия, тъкмо на тази граница търпи крах. Европа („Западът”) буквално „потъва” на изток от Буг и Днепър и единственият резултат от усилието на Европа да стане Евро[-и-]Азия – както се случва още при този първи опит – е консолидирането и укрепването на Русия на прага (или предела) на Европа, в „стената”, на която, според характерната руска историческа метафора, Петър Велики в началото на XVIII в. решава да „пробие прозорец”.
Но значи и започналата едва в началото на този век т. нар. „европеизация” на Русия е нещо страшно закъсняло. В началото на XVIII в., нека припомня, Европа вече се пробужда за своето „Просвещение”, създала е отвъд океан грандиозната популация на един уникален „латино-американизъм” и вече извършва „великия изход” на протестантските прозелити от северозапада към „Обетованата (сякаш тъкмо за тях) земя” на Северна Америка. Същевременно континенталните й земи се намират на прага на своята „индустриална революция”, която през следващите сто години ще направи [западно]европейците несравнимо най-богатите и културно развитите люде в света. И ето: в сравнение с всичко това, извършената изцяло по „дворцов” начин, макар и забележително бърза „европеизация” на Русия в същия период едва ли може да ни даде основание да я наредим сред членовете на „европейското семейство” дори в края на този век. „Европейскостта” на Русия в края на XVIII в., ако бъдем обективни, по-скоро я нарежда в една редица от страни, в които, през този и следващия период, „европеизация отгоре” също е извършена, но които – за разлика от Русия – никой никога не е определял като „европейски”. По какво, нека се запитаме, чисто външната и силова „европеизация” на Петър Велики се различава съществено от онази на Турция, извършена два века и половина по-късно от Кемал Ататюрк (този същински „Петър Велик на Анадола”) или дори от „европеизацията” на Япония от шогуните малко по-рано? Единственото, по което тази европеизираща се по източному Русия се отличава от споменатите току-що (и което я прави да изглежда на европейците по-сродна с тях) е, че тя е извършена в християнска по изповеданието си монархия. Макар че и християнството й, поради ликвидирането на държавността у практически всички народи, принадлежащи към Православието, се възприема дълго време в Европа като екзотичната, руска форма на тази религия.
Така или иначе, от средата-края на 18 век Русия става ако не „европейски”, то поне присъстващ в Европа „фактор”, с който тази последната оттук нататък ще съобразява своя общ живот.
Нека обърнем внимание обаче, колко все пак различен от Европа е този „фактор”. На първо място нейният държавно-обществен строй се различава твърде отчетливо от който и да било европейски през XIX в.
„Царството” на руския цар е несравнимо в абсолютизма си дори с най-„абсолютните” монархии на запад от него и в този смисъл прилича много повече на татарското (типично азиатско) царство от предходния период или на османското (също азиатско) царство от същия. При това то си остава неизменно такова – „абсолютно” и през целия последващ период – до самия му край през 1917 г., през който монархиите на запад от Днепър претърпяват дълбока еволюция от „абсолютни” през „съсловни” до „конституционни”, така че „суверенът”, практически в цяла Европа – вече във втората половина на XIX век – са по същество нейните „нации”, производителните й „народи”, нейните „бюргери” или „буржоа”, на които монарсите са само „олицетворители”. Ако бъдем напълно обективни, следователно, бихме могли изглежда да кажем, че в държавно-правен смисъл Русия чак до 1917 г. така и не успява да встъпи в (европейското) Ново време. А това говори, че то поначало е от друг (и затова неразвиващ се като в Европа) тип.
В добавка към това трябва да се забележи, че абсолютното „царство” на руския цар тъкмо през периода на неговата „европеизация” включва по-голямата част на предно- и средно-азиатските народи, така че, след средата на XIX в., макар да се води царство на християнски и участващ в европейския „концерт на Великите сили” владетел, то е по състава си царство колкото на християни, толкова и на мюсюлмани и на номади-езичници, т. е. именно „евразийско”, а не европейско царство.
„Народът” на този руски цар – неговото „царство” – също няма много общо с народите-нации на европейските владетели. Той действително е „народ” в най-етимологическия смисъл на тази дума – „на-род”, съвкупност от „народилите се” („нараждащи се”) в господарството му люде от най-различни племена, обединени най-вече от това, че всичките са негови поданици. Не е ли този тип „народ” много по-близък (дори в края на XIX и началото на XX в.) до народите на азиатските владетели от най-дълбока древност?
Още по-нататък, ако Европа, още преди Петър Велики да „пробие прозорец” към нея е населена вече от хора, обитаващи градове, развиващи автономна стопанска дейност, то Русия почти до самия край на XIX в. е обитавана от практически робска по юридическото си положение маса от селяни-земеделци, право над живота, честта и смъртта на които имат наследствените „помешчици”. По парадокс, в царството на „европейския” руски цар, на значително по-големи волности от православните му поданици, се радват вътрешноазиатските племена и народи, запазили номадско-търговския си бит.
И ето, в цялата тази палитра „европейското” по своя стил на живот, образованост и манталитет „дворянство” и „разночинство” от двете столици (Петербург и Москва) и няколкото по-големи градове не е нито по-многобройно, нито по-представително за „социологията” на страната отколкото ще бъде военното кемалистко „съсловие” на току що деосманизирана Турция в началото на ХХ в. Колкото и да звучи шокиращо за русофилското ухо, „социологията” на Русия е почти толкова „европейска” (дори в началото на ХХ в.), колкото е тази на другите източни, европеизирани „отгоре” страни, но тях никой не би се одързостил да определи като „европейски” в същия смисъл, в който се определят като такива страните от Запада на Европа. Да, за Европа (и в Европа) Достоевски, Тургенев, Толстой и Чехов са наистина руски писатели, Глинка и Мусоргски са руски композитори, княз Лобанов-Ростовски и граф Николай Игнатиев са руски дипломати, но за Русия те по същество са нейнитеевропейски литератори, европейски композитори, европейски дипломати – онази тънка прослойка на нейнатаевропейска интелигенция и висша администрация, с която тя общува със страните от Запада.
Не бива следователно да се лъжем: възникналият действително в Европа (но нямащ в европейската разумност и европейската политическа култура почва) комунизъм – който затова си остава в Европа утопична мания за нестандартни интелигенти и активисти-социопати – успява да се въплъти във власт и обществено устройство тъкмо в Русия, съвсем не защото в нея са били налице някакви „условия” за реализирането му, каквито в този момент не е имало никъде другаде. Не, комунизмът е станал възможен именно в Русия, точно защото тя, до началото на ХХ в. не е същински европейска страна. Защото Русия, до началото на ХХ в. е не „държава” в европейския смисъл на това понятие, а „господарство”, инсталирано по чисто източен начин над „маси”, така че – овладявайки в момент на историческа катастрофа (както се е случило в края на Първата световна война) неговия „команден пулт”, шайката на руските болшевики е получила уникален шанс да се отдаде на социалното инженерство на марксизма в грандиозни размери, без същевременно да има нуждата да сломява силната съпротива на граждански и обществени структури. Русия, в началото на ХХ в., за разлика от Европа, е обитавана предимно от „маси”, които, сменяйки господаря си, през 1917 г., си остават „маси”.
Русия става комунистическа през 1917 г., защото е неевропейска и остава неевропейска след 1917 г., защото става комунистическа.
2.
Но Русия изглежда не е иманентна част от Европа не само по своята история, но също и по своето дълбинно културно-историческо самосъзнание.
Нека обърнем внимание, че едва ли има друга страна на територията на „Стария свят”, която така съществено и трайно да идентифицира себе си чрез отношението си към нещо друго – към друга страна, или друга културно-политическа цялост. Русия обаче се идентифицира именно чрез позитивното или негативното си отношение към Европа. Тя е (откакто е излязла на голямата историческа сцена) или „Русия на западниците” (нейните „Петровски” цивилизатори през 18 в., „Чаадаевци” в началото на 19 в., ранни „социалисти” в края на 19 в., „либерали” след 1989 г.), или „Русия на почвениците” (нейните старообрядци-антиелинисти още през 16 в., нейните „славянофили” през XIX в., нейните „евразийци” през ХХ в. и днес). А това вече свидетелства, че в дълбинното й културно-политическо самосъзнание Русия и Европа не съставляват „свят”.
Но Русия не е и (просто) отделен „свят”, не е – както твърдят старите и новите евразийци – свят редом с „Европа”, „държава-свят” („государство-мир”), обособен на територията на Евразия от „светът-Европа”. Русия е (за историко-политическото съзнание на своите мислители) страна от същностно дуалистичен универсум. Тя винаги мисли своята идентичност „про-” или” „контра-” другата страна в този дуалистичен универсум. За нея има „Европа”, която е „не-Русия” и Русия, която е „не-Европа”. Всеки от тези два свята е определен негативно в отношението си към другия, а това означава, че в себе си освен просто себе си, той е и отрицанието на другия. Така „Европа” е светът, в който няма Русия, няма го „руското”, в който „руското” е отречено, в който цари противоположното на „руското”. И обратно: „Русия” е свят, в който няма „Европа”, няма (почти нищо) „европейско”, „европейското” е отречено, в който резистира противоположното на „европейското”. Тази взаимна негативна определеност на Русия и Европа в руското самосъзнание и в руската мисъл битува по два начина. Ако – както е за „западниците” от всички сортове – в Русия няма нищо „европейско”, ако Русия е по същността си „не-Европа”, то значи Русия трябва да престане да е Русия, за да… се осъществи, за да се изцели, за да се роди като културно-политически позитив, каквато не е сама по себе си (сама по себе си тя е само мрак на изток от „Европа”). Напротив, щом – както е пък за всички „почвеници” (славянофили, евразийци) в Европа няма нищо „руско”, ако „Европа” е по същността си „не-Русия”, то значи Русия трябва да изличи Европа, за да я… изцели от самата нея, за да я просветли със светлината си и да я осъществи.
И ето в тази си историко-културна дуалистичност, в тази си „изключваща дизюнктивност” (тя въобще не е Европаи Азия, Европа + Азия е „Евр-азия”, както говорят евразийците; тя е „или Европа, или Азия”). Русия е в постоянна вътрешна борба в отношението и за отношението си към Европа. Тя, повтарям, е традиционно и същностно разделена на „западници” и „почвеници” (славянофили, евразийци), като – и това е особено показателно – нито „западничеството”, нито „славянофилството” („евразийството”) са просто противоположни руски проекти – проекти за Русия (че Русия, видите ли, трябва да се ориентира към Запада, да се озападни, да се европеизира, или напротив – че трябва да стои в себе си, да пази самобитността си). Не, те и двата са проекти „анти-”, проекти „срещу” и това е много по-същественото и по-дълбокото в тях. Така, „западничеството”, тъкмо защото предпоставено мисли Русия като „не-Европа”, като (тъмния) полюс в дуалистичния универсум Русия-Европа, е в дълбочината си (и) русо-фобия. Щом си за „западен” път за Русия, ти си срещу Русия[та] на Русия. И обратно: „славянофилството” или „евразийството”, пак понеже предпоставено мисли Русия като „не-Европа”, като (в този случай – светлия) полюс в дуалистичния свят Русия-Европа е в дълбочината си, в съкровения си нерв евро-фобия. Щом си за собствен път за Русия, ти си срещу Запада-на-Русия.
Питам: била ли е някога някоя от големите европейски нации (живели във вековни съперничества и симбиози една с друга) така травматично свързана с друга? Определят ли себе си французите по оста про- или анти-немци; определят ли себе си немците като про- или анти-французи? Определят ли дори големите континентални нации в Европа себе си като про- или анти-британци (островитяни)? Дори Германия в епохата на нейната националистична (нацистка) „треска” е привиждала ситуативни врагове, които в този момент са я уязвили, ощетили, унизили. И е било нужно много голямо усилие от страна на Хитлер, за да конституира нейния „метафизически” враг – „световното еврейство”. Русия обаче изначално има „метафизически враг”: Русия е Русия-и-Европа, Русия-и-Запада и в тази дуалистичност или Русия е врагът на самата себе си (при западниците) или Западът е врагът на Русия. Ето защо нейната (цялостна) Евразия е или Европа без Русия, или Русия без Европа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар