„ПЕЩЕРЕН АНТИКОМУНИЗЪМ”

kultura.bg

Калин Янакиев

Отново приближава годишнина от одиозната дата 9.ІХ. 1944 г. и аз мога да се подпиша с двете си ръце в какъв стил електронните медии у нас ще се заемат да я „отразят”.

Разбира се, ще има репортажи с кратки интервюта, взети „наслуки” от (не съвсем „наслуки”) подбрани белокоси граждани от едната и от другата „страна”; тук-там „за цвят” ще има и интервюта с жизнерадостни млади момчета и момичета (от нито една „страна”). Онова, което ще бъде подбрано за излъчване – ето в това съм абсолютно сигурен – ще даде място на „двете гледни точки” за 9.ІХ.: на „гледната точка” на „антикомунистите” („десните”) и на онези, за които (горе-долу това е асортиментът): „9.ІХ.1944 г. е славна дата в нашата история”, „9.ІХ.1944 г. е началото на осъществяването на една красива мечта, която, уви, все още се оказва неосъществима”; „9.ІХ.1944 г. е началото на един период, в който обикновените хора у нас получиха доста много неща, които прехвалената демокрация после им отне”; „9.ІХ.1944 г., въпреки всички „изкривявания”, които го последваха, е дата на победата над фашизма в България и затова трябва да се чества”… Момчетата и момичетата ще са подбрани по-иначе – те ще трябва да покажат, че за младите миналото, което „така пагубно разделя по-старите поколения” отдавна няма никакво значение и те не желаят да бъдат занимавани с него. Със сигурност някои от въпросните момчета и момичета със слънчеви усмивки ще заявят, че нямат и представа какво точно се е случило на 9. ІХ. преди „толкова много години”.

Но още една фраза със сигурност ще прозвучи в специално подготвените репортажи и тя ще бъде произнесена от „мъдреците”, които ще бъдат поканени да ги коментират. Фразата, че каквото и да мислим за 9.ІХ., не бива да отиваме в крайностите на един „пещерен антикомунизъм”.

Не знам дали изразът „пещерен антикомунизъм” е специално нашенско изобретение. Той обаче безспорно има интенцията да принизи антикомунистическата позиция, да превърне безусловното осъждане на комунизма в нещо първосигнално и неинтелигентно. По-дълбоката и перфидна интенция на израза иска да каже също, че „пещерен” е антикомунизмът, който не е „достатъчно аналитичен” (а това ще рече – твърде „едностранчиво” вижда в комунизма само злото, но не и „редицата положителни страни”, дълбоките и „закономерни причини” довели до неговата победа и т. н. и т. н.). „Пещерният антикомунизъм” най-вече – внушава изразът – е „партийна” позиция – той е субективна гледна точка на определена група хора със специфични („десни”, дори „крайно десни”) възгледи. Защото да осъждаш комунизма (особено пък радикално и без уговорки), не може – подло постулира семантиката на израза – да бъде обективно обосновано гледище, то може да бъде самоидеологическа страст – нещо, което, значи, не може да прави чест на „интелигентния човек”, който никога не се ръководи просто от страсти и не бива да гледа на света „в черно и бяло”.

Наслушали сме се на тези (вече) общи места и затова ги приведох по-горе в отстраняващи кавички. По повод на всички тях отдавна ми се иска да направя следния словесно-понятиен експеримент.

Отначало ще трябва да кажа, че независимо от всички, действително „аналитични” разграничения, емпирически осъщественият през ХХ век в Евразия, в половин Европа и в определени региони на Азия комунизъм е една от формите на тоталитаризма. Другата негова форма, както е известно, е Хитлеровият нацизъм. Комунизмът (пак повтарям, действително осъщественият, действително съществувалият, не пребиваващият в „надлунния” свят на квазиплатоническите идеи „комунизъм без материя”) и нацизмът, независимо от различията между тях, сатоталитаризми. Възможен ли е тогава – ще попитам аз – по аналогия с отношението към комунизма да бъде чут израза „пещерен антинацизъм”?

Възможно ли е в публичното пространство на една Германия определен говорител – ляв, десен, какъвто и да е – да получи в отговор на радикално осъдителните си думи по отношение на нацизма критика за тях, гласяща, че това за което говори е „пещерен антинацизъм”? Представяте ли си въобще подобен израз по отношение на съжденията за нацизма?

Появява се, да речем, определен общественик и заявява, както е обичайно, че нацизмът е безусловно зло, защото… и припомня числото на милионите убити евреи, славяни, цигани и представители на други „непълноценни раси”, на хилядите убити германци, политически противници на Хитлер, на стотиците хиляди, съпротивлявали му се поляци, французи, чехи и т. н., след това изрежда имената на най-известните концентрационни лагери на нацизма… и в отговор получава критика от представител на „друга гледна точка” по отношение на нацизма, който определя позицията му като „пещерен антинацизъм”. „Пещерен”, защото, привеждайки числото на жертвите на нацизма (което всъщност – съмнява се той – едва ли е чак толкова голямо), не е обърнал внимание и на някои „неотрицаеми завоевания” на германските граждани в периода между 1933 и 1939 г. Например, колко много комфортни жилища е построила Хитлеровата държава за хората в този период (защото тя наистина ги е построила). Защото посочвайки концентрационните лагери, „пещерният антинацист” не е отчел, наред с тези „безспорни изкривявания” и невероятния по своята скорост и мащаб скок на германската индустрия, който е направил Германия на Хитлер само 7-8 години след ужасната рецесия на 20-те години една от най-мощните държави в Европа (което също е факт). Представяте ли си как говорилият общественик бива наречен изповядващ един „пещерен антинацизъм”, защото наред с „безспорно не-заслужаващото похвала” сътрудничество с Хитлер на архитекта Шпеер, той не е изтъкнал и неотрицаемия талант на този „изключителен иначе” архитект?

Представяте ли си, казвам, нещо подобно в една Германия, 25 години след разгрома на нацизма? Или пък днес? Ако у нас – около дати като 9.ІХ. някой общественик си позволи да каже (макар че обществениците вече се отказаха и да го казват), че виновниците за комунистическите репресии – например за недотам отдалечения от нас „възродителен процес” – трябва да получат възмездие – морално, а защо не и наказателно-правно възмездие – той непременно ще бъде определен като „пещерен антикомунист”. „Пещерен”, защото си позволява да иска затвор за комунистически престъпници. „Пещерни антинацисти” ли са тогава, питам, еврейските организации, които и до ден днешен (седемдесет години след края на Хитлер) настояват укрилите се из далечни кътчета на света нацистки функционери да бъдат издирвани и осъждани? Представяте ли си да произнесете този израз през еврейски общественик? Представяте ли си публично да противопоставите противоположна на неговата „гледна точка” за необходимостта от наказателно-правно преследване за виновните за престъпленията на нацизма?

Представяте ли си, по-нататък, ако 25 години след разкритията за лагерите Освиенцим и Дахау на някой от изследователите на зверствата там, представител на „другата гледна точка” би казал: „Стига вече с това ровене в миналото! Докога? Това е вече пещерен антинацизъм!”

А точно така, почти редовно става у нас, когато 25 години след като бяха разкрити ужасите на лагерите в Ловеч и Скравена (и убийците от тях си отидоха мирно и тихо от света), някой дори се одързости да попита защо там няма една здрава паметна плоча?

Още по-нататък (и за да отидем към някои „персоналии”), представяте ли си, какво би станало, ако някой в Германия си позволи публично да неглижира сътрудничеството с нацизма и фашизма дори на такива безспорни гении като Мартин Хайдегер и Езра Паунд? Представяте ли си някой да се одързости да заяви, че „трябва да престанем да натякваме за това петно в биографиите на двамата, защото дори и да са съчувствали, дори и да са сътрудничели, те са огромни таланти” и припомнянето на този факт от биографиите им е „дребнавост и пещерен антинацизъм”? Никакъв, абсолютно никакъв талант, както знаем, не оправдава морално сътрудничеството с нацизма и всеки, който би оспорил това дори в най-умерена форма, би бил остракиран от публичното пространство. Не е редно дори да защитаваш дисертация за Хайдегер, без да споменеш (може и с прискърбие) за пронацистките му увлечения, за ректорското му назначение при Хитлер. У нас обаче за литературни пигмеи (поне в сравнение със споменатите) като Любомир Левчев и Антон Дончев е станало проява на страшно лош вкус да натякваш, че са били приближени на комунистическия диктатор. Толкова талантливи хора, а някой си да им придиря, че сътрудничели на диктатора! Безсрамие! Това си е чист „пещерен антикомунизъм”! Проява на „пещерен антикомунизъм” и отсъствие на „българщина” е да припомняш, че кандидатът ни за председател на ООН Ирина Бокова е сестра на онзи, който „поемаше вината само с мезета”, и дъщеря на онзи, който със собствените си ръце уби художника Райко Алексиев, и нито веднъж не се разграничи от думите на брат си и от деянията на баща си.

Представяте ли си, най-накрая, 25 години след разгрома на Хитлер, сътрудник на „Гестапо” – междувременно станал професор и медийна звезда, да публикува досието на своето сътрудничество с политическата полиция на Хитлер в книга; книгата му да се продава по немските книжарници, а той да заявява в интервю, че ако някой „открие нещо нередно” в това негово досие, „нека хвърли камък върху него”. Ако открие нещо „нередно”, обръщам внимание, в сътрудничеството му с „Гестапо”. А точно това направи напоследък у нас „професор” Божидар Димитров в отговор на своите критици, които в случая не го критикуваха за сътрудничеството му с комунистическата ДС, а за нещо съвсем друго. Явно „професорът”, заедно с цялото ни общество, дълбоко е „интернализирал” общото място, че да бъде осъждан някой „просто” за сътрудничество с нашенския тоталитарен аналог на „Гестапо”, си е същински „пещерен антикомунизъм”, от който обществеността по-скоро трябва да се срамува. Тя да се срамува!

Аз запитах неколкократно: „представяте ли си”. Сега ще кажа: ако наистина си представим (ако само си представим, защото да ги видим и чуем е невъзможно) подобни неща по отношение на нацисткия тоталитаризъм, ще трябва да бъдем сигурни – употребилият израза „пещерен антинацизъм” буквално ще бъде изхвърлен от публичността. Веднъж и завинаги. Защото да си антинацист – в колкото и радикална форма да си такъв (и какъвто и да си: десен, ляв, полуляв) – въобще не може, не може да е „пещерна”, т.е. първобитна,крайна позиция. Напротив, това е морално задължителната позиция.

А да си антикомунист не само не е задължително, то може да е и нещо „пещерно”….

ЕВРАЗИЯ (4)

Калин Янакиев, 

22.06.2015, 

cultura.bg

Заключителни бележки

1.

Нека повторя още веднъж: „Проектът Евразия” на Сталин (за който казахме, че е замислен още в 1925 г. и следователно е проект за завоюване на Запада) предпоставя като свое условие изтощена и слаба Европа; Европа, която, въпреки че има „технологии и капитал” (икономически и научно-технически е по-развита), не би могла да устои на Русия, която притежава само „ресурси и работна ръка”. И не би могла, защото „технологиите и капитала” без военна мощ в даден момент могат да станат жертва дори на разполагаща само с ресурси държава, щом последната в същия момент има и повече оръжия. В нашия случай „сумата” от двете ще породи Евразия като „Евр[о-]азия”, като Русия-Евразия – огледална противоположност на евразийската империя на Хитлер.

И ето: тъкмо такава изглежда Европа в края на Втората световна война, така че „проектът” на Сталин е щял да се изпълни, ако не се бе оказало, че Европа не е [просто] Европа, а Евро-Атлантика, Европа-с-Америка, Европа, имаща база и оттатък териториите на обезкървилата я баталия.

Откъдето следва, че Америка не само е спасила през 1945-49 г. Европа от „Евразия”, но Америка и впоследствие (та до днес) е онази противотежест, онова необходимо „събираемо”, което в „сумата” на „европейските технологии и капитал с руските ресурси” прави първите независими от вторите, държи гинезависими от вторите.

От 1945 г. нататък следователно ние знаем, че Европа може да остава „Европа”, да не потъва в „Евр[о-]азия”, само ако е заедно с Америка, само ако е атлантическа, ако е със САЩ. Напротив, ако Европа отново реши да стане антиатлантическа, както лукаво я съветват съвременните „евразийци от запад”, тя не би могла да остане дори „Европа” редом с „Азия” – няма да могат да продължат да съществуват „Европа” и „Азия”, но почти автоматично ще възникне „Евразия”, която ще бъде „Евр[о-]азия” – т. е. постройката на Сталин.

2.

В цитираното интервю обаче Ален дьо Беноа заявява: „От 1945 г. насам целта на САЩ е да благоприятстват Европа-пазар в ущърб на една Европа-сила, която би могла да се превърне в техен съперник” (курс. мой).

Доколкото лъжи, подобни на тази започнаха в последно време да се тиражират с почти втръсваща упоритост и наглост, важно е в тези заключителни бележки да се опитаме да произнесем отново истинските имена на случилото се след Втората световна война, на случващото се в Европа и днес. А те са следните.

В 1945 г. (та чак до 1949 г., когато се създава НАТО) „целта на САЩ” – онова, което те най-много искат, е: като приключат бързо с Германия в Европа и неутрализират Япония на изток – да си идат у дома.[1] Много постепенно – през този четиригодишен период и именно предизвикани от наглостта на Сталин да наложи силово, без да се съобразява с никакви правила комунистическия режим (да разширява „Евр[о-]азия”) все по на запад, САЩ достигат до съзнанието, че са длъжни да спасят Европа. В известен смисъл те наистина отбраняват и себе си от заплахата на тази Евразия, която, разпростирайки се от Владивосток до Гибралтар, може да се изправи като „глобален играч” срещу цялата евро-атлантическа цивилизация, като застраши съществуването й.[2] Никакво „съперничество” между САЩ и Европа, обаче след 1945 г. (та чак до 1989 г.) няма и не би могло да има. Съперничеството е между консолидираща се Евро-Атлантика и СССР с неговия, завещан му от Сталин, „евразийски проект”.

Американците въобще преустановяват своята дотогавашна „автархична” политика и я преобразуват в трансатлантическа – евро-атлантическа, не за да „завладяват” („доминират” и т. н.) Европа, а за да спрат поглъщането на последната, а с това и на цялата цивилизация, от комунистическа Русия в „Евр[о-]азия”. Както до Втората световна война (когато при това Европа е силна) американците не я нареждат сред своите „съперници”, така и след нея те са били склонни да останат автархична сила отвъд океана. Идването им в Европа не е било с цел да я поставят в подчинение и да не позволят тя да им стане „съперник” (какъв съперник би могла да е Европа след страшната война на територията й), а с цел да я опазят от руското поглъщане. Не е вярно следователно, че на американците е необходима (от 1945 г., та чак до 1989 г.) една „слаба” Европа, която да държат в подчинение (такава е била нужна тъкмо на Сталин). На тях им е необходима обединена и силнаЕвро-Атлантика, която да удържи на пределите си Русия-Евразия.

3.

Ако целта на САЩ (при това още от 1945 г.) е била да благоприятстват една „Европа-пазар в ущърб на Европа-сила”, то те са имали, повтарям, тази слаба Европа още в изходната точка на тяхното съжителство в края на Втората световна война. Защо тогава, нека запитаме днешните путинистки говорители, след 1945 г., та чак до момента, в който запазената от руския (евразийски) валяк Западна Европа се изправя на краката си, САЩ непрекъснато я усилват? Ален дьо Беноа е елементарен лъжец, смятайки, че вече никой не помни „плана Маршал”, въоръжаването на съюзниците от новосъздадения атлантически военен съюз и т. н. Не, целта на американците е точно да усилят останалото от Европа, за да не позволят поглъщането му от Русия – от тази „Евразия-сила”. Защото последната, а не Европа е техният „съперник”.

4.

Много е важно всичко това да се повтаря срещу днешните нагли путинистки митове (руски и неруски). Важно е да се повтаря също, че след 1945 г. САЩ не „разделят” Европа (както твърди дьо Беноа и цялата кохорта европредатели), ами спират – уви с доста голямо закъснение – нейното завладяване (поробване) от Сталин. Поставената под тяхна (да, тяхна) протекция, Западна Европа не става „американската”, „окупираната” от САЩ Европа, за разлика от руската, комунистическата Централна и Източна Европа. Поставената под американска протекция Европа си остава въобще Европа – останалото от Европа, спасеното от Европа, докато централната и източната й част оттогава, та чак до 1989 г. са само неосъществилата се докрай (слава Богу) Сталинова „Евр[о-]азия”.

5.

Ето защо след 1989 г. „империалистите от САЩ” не поглъщат и „Централна и Източна Европа” в своята „атлантическа империя”, а – освобождават Европа като цяло, съкрушават – както отбелязах в края на предишния текст – с цели 45 години закъснение Сталиновия „проект Евразия”. Може да се каже, че ако „проектът Евразия откъм запад” (този на Хитлер), бива съкрушен и опразнен още през 1945 г., „проектът Евразия откъм изток”, проектът на Сталин обаче, е съкрушен едва през 1989 г. – т. е. цели 36 години след смъртта на „архитекта” си.

В този смисъл, до тази решаваща година в света съвсем не е било налице някакво „разделение на Европа”, но всъщност – една нейна (частична) погълнатост, унищоженост, поробеност – най-мащабната и най-продължителната в хилядолетната й история. В света до 1989 г. не е бил в сила някакъв си (при това, както започнаха да го величаят, „здравословен”) „двуполюсен модел”, а само един с неимоверно усилие удържàн (и удържан цели 45 години) опит на Съветска Русия да наложи своя модел на глобализъм – своята „Евразия откъм изток”, която – и тук евразийците от всички бои са прави – би направила „евразийската геополитическа цялост” несъкрушима на своята и имаща изгледи да надделее на планетарната територия сила.

6.

Защото е безспорно (за всеки незаразен от Путиновите митологеми), че Съветска Русия съвсем не целеше да „уравновеси” (за своя сигурност и за благото на света) едно „глобално господство на Запада”, запазвайки Централна и Източна Европа за себе си. Нейната цел – повтарям, експлицитно заявена от Сталин още в 1925 г. – бе да завоюва Европа, да осъществи Евразия – Русия без Европа; да направи същото от своята позиция, което е възнамерявал да направи и Хитлер.

Ето защо още веднъж: след Втората световна война СССР и САЩ не „разделиха” Европа, но САЩ спряхаСССР да погълне Европа.

Имал ли е, нека попитаме днешните нагли реабилитатори на Сталин, съветският тиранин каквото и да било намерение да се спре на някакъв предел в Европа? Наистина отначало той е бил принуден да приема ултиматумите на Чърчил да не разпростира „сферите си на влияние” отвъд определени страни. Но ние знаем, че той никога не е спазвал или възнамерявал да спазва тези „договорености”. Гражданската война в Гърция (след обещанието да не се намесва там), натискът му дори в Италия и Франция ясно свидетелстват за това. Ето защо не Европа бе „разделена” от западните съюзници в анти-Хитлеровата коалиция след 1945 г., а след 1945 г. от тях бе спряна „Евразия”. И там и само там, където тя беше спряна (най-вече именно от САЩ), Европа оцеля. В останалите й територии тя постепенно загиваше, като слава Богу не загина докрай (наистина, един толкова дълговековен културно-исторически свят не може да изчезне напълно само за няколко десетилетия).

7.

Пак казвам: изключително нагла лъжа на съвременните „евразийци” (и от Изток, и от Запад) е тяхното твърдение, че САЩ са възнамерявали да наложат „световно господство” още от 1945 г. и от „гнета” на това „световно господство” (което при това щяло да унищожи – то да унищожи Европа) СССР, „двуполюсният модел” и т. под. са запазили света чак до 1989 г. (от когато пък се е заел да го пази от „монополярността” Владимир Путин).[3] Повтарям, неоспоримо известно е, че американците са възнамерявали „да се върнат у дома си” само две години след капитулацията на нацистка Германия и именно дяволската решимост на Сталин да доведе до край начертания си още в 1925 г. „проект Евразия” ги е довел дотам – в лицето на президента Хари Труман (този истински спасител на Европа) – да се откажат от това свое намерение и да осъзнаят най-сетне извършилото се през изминалите 5 века, а именно: че Америка не е „не-Европа”, а органична част от един единен „Запад”. Тя е довела и европейците – в лицето на Аденауер, Де Гаспери, Дьо Гол – до това да осъзнаят, че Европа отдавна не е затворен на западния полуостров на Евразия „избран” свят, да осъзнаят пагубността на всеки европейски егоцентричен антиатлантизъм, да признаят, че плодотворният път на Европа до този момент е бил на запад, а не на изток и истинската Европа отдавна е вече – Евро-Америка.

Не „световно господство”, а сдържане в световен мащаб, една обединила се с Америка Европа, осъществява след осъзнаването на смъртната опасност, надвиснала над нея от втория (и много повече имащ изгледи за успех) „проект Евразия” – този на Сталин и СССР.

8.

Може следователно да се каже, че „двуполюсният модел”, установил се в Европа и света след 1945 г., не е никакъв модел за „сдържане” на апетитите за световно господство „на САЩ”, но именно едно възпиране (и възпряност за цели 45 години) на плана на Русия за поглъщане на Европа в „Евразия”. В този смисъл той действително и не е никакъв „модел”. Той е – само – онази „война на изтощение”, която, след Хитлер, получава и архитектът на втория опит за осъществяване на Евразия (като „Евр[о-]азия”), Й. Сталин. И ето: тази „война на изтощение” желаещият да погълне „слабата” Европа съветски сатрап, получава от „прибавилата се” към атакуваната Европа, Америка, от из-цел-елия най-сетне (след като е бил създаден в предходните 5 века) от европейския културно-строителски и християнски дух, Евро-Атлантически свят.

Никакъв двуполюсен „модел”, избавящ света от „глобално господство”, не е в сила от 1945  до 1989 г. В сила е една война на изтощение (една „Студена война”), която западните съюзници срещу Хитлер, станали след това евро-атлантически съюзници срещу Сталин, водят с обявилата от 1944 г. война на Европа, Евразия-Русия.

И доколкото това е именно така, (нима някога в десетилетията след Втората световна война Съветска Русия се отказа да настъпва към „неовладяната” Европа, а сетне, като срещна желязната стена на НАТО там, да хвърля тризъбеца на войната във всички посоки на света: на юг или на изток) този двуполюсен „модел” въобще не можеше да се задържи вечно. Войната на изтощение с първоначалния агресор (Сталин, СССР), която води с него осъзналата се след 1945 г. Евро-Атлантика, можеше да бъде единствено или загубена (и Русия да „довърши” поглъщането на Европа в Евразия), или спечелена (от Евро-Атлантика, от Америка, обединила се с Европа за възпрепятстването на „Евразия”). И ето в 1989 г. тя най-сетне беше спечелена. Беше спечелена обаче, повтарям, не войната на САЩ за „световно господство”, а войната срещу „Евразия”, войната за отвоюването на Европа от Съветска Русия, която – в хода на нейното над четиридесетилетно водене – се превърна във война за отвоюването на целия Евро-Атлантически свят.

9.

Няма нищо чудно, че на загубилата тази война Русия днешната ситуация изглежда като настъпило „световно господство” на атлантизма. Напрягайки вбесено всички сили да довърши спрения от САЩ свой евразийски план, Русия именно след 1945 г. започна с превишаваща капацитета й скорост да трупа въоръжение. Не разбира се, за да „се предпази от агресията и ядрения шантаж на Америка”, а именно за да запази позициите си на военно преобладание в Европа. Тъкмо САЩ обаче никога не позволиха тя да надмине потенциала на обединена Евро-Атлантика (да направи възможен, фигуративно казано, „блицкриг” на Русия на запад.

И ето: когато СССР рухна икономически, Евро-Атлантика не „завладя”, както казват днес путинистите, Централна и Източна Европа, а опразни Европа от Евразия, върна Русия на изток от Днепър, вдъхновявайки дори там, зад този руски „рубеж”, у народите й желание за приобщаване към света на победителите.

„Атлантическите сили” (САЩ) съвсем не „разделиха” Европа на „натовска (американска)” до Балтийско и Черно море и на „руска” на изток от тези морета. Те просто изгониха „Евразия” от Европа и върнаха Русия на мястото й, от което тя след 1944 г. бе излязла, за да погълне Европа. Разделението на Европа на „атлантически” („слугуващи на САЩ”) и собствено европейски държави (Германия или, в по-предишен период – Франция), за което много говорят путинистите днес, бе обаче отишло в историята много по-преди 1989 г. То бе прекратено всъщност още 1945 г., когато, заплашена от пълно поробване от Русия, континентална Европа най-сетне преустанови своята пагубна завист към Великобритания (породила в предходните векове една Европа-отвън-Европа); когато и последната – „рецидивно” континентална сила в Европа – Германия, като се отказа от своя „антиатлантизъм”, влезе в евро-атлантическия пакт за военна защита[4].

Ето защо, повтарям го за сетен път, съкрушавайки съветската империя в Европа, в Европа победиха не САЩ, а отдавна осъществената Евро-Атлантика. Не „атлантическите” страни (САЩ, Великобритания) „завладяха” собствено европейските от Централна и Източна Европа и ги „противопоставиха” на Русия, както се привижда на всички реактивни „евразийци” (от изток и от запад), а Евро-Атлантика, осъзнала своето единство след Втората световна война, възвърна цялото си достояние в Европа – застана като из-цел-яла Европа-с-Америка, като трансатлантическа геополитическа цялост срещу съкрушената „Евразия”. И за този резултат руснаците трябва да се сърдят най-много на себе си. Защото не някой друг, а те – тръгнали да поглъщат отслабената до предел Европа от изток на запад, я накараха да преоткрие своето родство с Америка и да се опре най-сетне на това свое толкова дълго пренебрегвано или завиждано „произведение” – да се осъзнае като имаща много по-голяма от просто континенталната си мощ Евро-Атлантика.

И когато именно тази консолидирана от тях Евро-Атлантика съкруши руснаците, тези, последните, се завайкаха, че „САЩ дошли и след 1989 г. разделили Европа”.

Не – след 1989 г. не „Европа” бе разделена на „натовска” и „руска”, ами „Евразия” бе изтласкана от Европа. И ако и след тази дата Русия продължава да мисли себе си като държава, на която „са взели” нещо оттатък границите й (нейните бивши сателити), а не като страна, върната в пределите й, то, да – след 1989 г. Европа бе разделена от… Евразия.

10.

Поради това изключително нахално от страна на Путинова Русия днес е обвинението й, че САЩ, видите ли, „въпреки своите обещания” довели НАТО до самите й граници (срв. и Ален дьо Беноа: „те [т. е. САЩ] предизвикаха в Източна Европа цяла серия от „цветни революции”, благодарение на които са опитаха да разширят НАТО чак до границите на Русия”).

Що за нахалство са наистина подобни твърдения? Та те само свидетелстват, че в нечии глави Русия продължава да се мисли като (уникална) държава, можеща да има права и извън своите граници. Да изисква например на определени територии извън нея да няма такива и такива икономически и военни съюзи. Но на какво основание? Че тези територии (държави) са били окупирани от нея десетилетия? Днес обаче те не са такива и да поставя условия те да не бъдат в един или друг съюз, да се сърди, че са в него, без тя да е давала съгласието си, означава Русия да продължава да мисли себе си като държава, имаща суверенитет в чуждитеритории, извън себе си – като държава-империя, като – „Евразия”.

11.

С цел да направят малко по-малко фрапантно това свое нахалство, Путиновите говорители (и дьо Беноа в това число) представят претенциите си като загриженост от това, че, видите ли, така САЩ поставяли под своя зависимост централно- и източно-европейските държави. Това обаче е абсурд. Влизайки в НАТО – и именно до границите с Русия (докъдето всъщност се простират границите на европейските държави) – всички тези страни влязоха в защитния съюз на напълно освободилия се от Русия евро-атлантически свят – в своя, сиреч, защитен съюз, „прибраха се”, най-сетне от „Евразия” в Евро-Атлантика, на която и по принцип принадлежат. Защо, нека пак попитаме, те, бидейки европейски (а значи и принадлежащи към отдавна наличния евро-атлантически свят), трябва да остават извън съюза на евро-атлантическите държави? За да запазва Русия и след 1989 г. някакви „сфери на влияние” извън себе си? За да продължи и след провала на Сталиновия „проект” да бъде най-малкото in potentia „Евразия” – Русия-извън-Русия?

Щом там и там в Европа са САЩ – разсъждават путинистите – значи, на други пък места в нея трябва да бъде Русия (за да се избегнела „монополярността”). Но в Европа съвсем не са САЩ – в Европа си е „Европа”, а това отдавна означава Евро-Атлантика – Европа на мястото си, а то е: от Америка на Запад, до границите на Русия на изток. Да се „оставят” някои страни от тази Европа извън евро-атлантическия съюз, означава да се даде на Русия да бъде (пак) извън мястото си, да бъде (пак) „Евразия”, а част от Европа да не е в „Европа”, а в тази „Евразия”. … Всъщност, ако се замислим, тъкмо това и би било „разделяне на Европа”.

И слава Богу, че никой нито отсам, нито отвъд Атлантика не се съобразява и няма намерение да се съобразява с подобни вопли на путинистите.

---

[1] Вж. казаното у Пол Джонсън в „Съвременността. Светът от 20-те до 90-те”, София (изд. на СУ), 1993: „През цялата 1944 г., макар нахлуването в Европа (на англо-американските сили през Нормандия – б. м.) да започва успешно, безпокойството на Чърчил нараства… Върховният главнокомандващ, ген. Айзенхауер, отказва да приеме очевидното положение, че степента, до която неговите войски навлязат в Европа, ще определи на практика следвоенната карта:  „не ми се иска да рискувам живота на американци за чисто политически цели” – настоява той… Американските генерали искат да запазят максимална степен на сътрудничество със съветските въоръжени сили, така че в най-ранния възможен момент да могат да прехвърлят войски на Изток, за да довършат Япония (както се надяват, със сериозна съветска подкрепа) и после всички да си отидат в къщи. Както го вижда Чърчил, това би оставило Британия с дванадесет дивизии (около 820 хил. войници срещу 13 хил. съветски танка, 16 хил. фронтови самолети и 525 дивизии с над 5 млн. души общо”, стр. 352. И още: „Когато през януари 1945 г. на конференцията в Ялта, президентът Рузвелт предлага подписването на „Декларация за освободена Европа”, Сталин с охота приема да я подпише, защото е чул най-важното, което го интересува: Рузвелт заявява, че всички американски войски ще бъдат изведени от Европа две години след подписването на капитулацията на Германия”, стр. 353.

[2] Всъщност това осъзнава едва новият президент на САЩ, Хари Труман. На конференцията на външните министри на страните-победителки в Москва през декември 1945 г., след демонстративното налагане на комунистически режими в страните, в които през изтеклата година са навлезли съветски войски, държавният секретар на Труман заявява: „Русия се опитва по един елегантен начин да направи това, което Хитлер се опитваше да направи със сила, за да господства над по-малките страни”. Две години и половина по-късно – на 12 март 1948 г., САЩ обявяват „докрината Труман”, в която се декларира, че „политиката на Съединените щати трябва да бъде да подкрепя свободните народи, които се съпротивляват на опитите за подчинение от въоръжени малцинства или външен натиск” – вж. Пол Джонсън, „Съвременността”, стр. 355-356.

[3] В най-последно време говорителите на същия този Вл. Путин създадоха дори следния, надминаващ всяко въображение мит. Според него едва ли не „фашизмът”, от който Русия (СССР) е „освобождавала” Европа след Втората световна война, е бил „спасен” от САЩ в нейните западни („натовски”) предели, където анти-фашистка Русия е била спряна. И ето, след дългото противоборство между анти-фашистка, руска Европа и – ако не „фашистка”, то поне анти-„антифашистка” американска Западна Европа, подкрепяна от САЩ, тази последната е успяла да надделее, предизвиквайки „революциите” в Изтока, и така е дала „рестарт” на фашизма, плътно доближавайки го до границите на Русия, поставена днес едва ли не пред прага на нова „отечествена война”, отново (почти) „нападната” – напр. на територията на Украйна.

[4] Ето защо всички надежди на „евразийците” (от Изток и от Запад) да противопоставят отново „континентални” на „атлантически” държави в Европа са жалки и обречени. Нека се обърне внимание колко бързо се стопи ентусиазмът на такива като Ален дьо Беноа от „соловите” акции на г-жа Меркел по урегулирането на украинската криза. Всички приказки за „съюз на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси”, всички фантазии за някаква „ос” между Берлин и Москва (та дори и Пекин), бяха предизвикани тъкмо от подозрението, че Германия започва да се противопоставя на САЩ, а значи да разрушава евро-атлантическото единство. Днес разочарованите в надеждите си путинисти ругаят по-силно от всякога г-жа Меркел. А неотдавна, в личен разговор, дфн Момчил Методиев ми припомни, че през 60-те години на ХХ в. точно така, както довчера Германия, Франция на Дьо Гол бе лелеяна от съветските политици като силното „слабо звено” в евроатлантическия алианс, което би могло да го разбие. Лично антиамерикански настроеният френски президент не оправда обаче надеждите им точно така, както днес не ги оправда германският канцлер.

ЕВРАЗИЯ (3)

Калин Янакиев 

14.06.2015

Източник: http://kultura.bg/web/евразия-3/

ЕВРОПА С РУСИЯ ИЛИ РУСИЯ БЕЗ ЕВРОПА

След казаното в предишните два текста, на мислещия читател би трябвало да е станало ясно, че „съюзът на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси”, бълнуван от Ален дьо Беноа (и подобните нему суперконсервативни „европатриоти”), е най-малкото силно проблематичен. Под огромен въпрос е преди всичко дали такъв един „съюз” (ако той въобще е възможен) би довел тъкмо до създаването на „Европа-сила” (в противовес на слабата, превърнала се в „заден двор на САЩ” „Европа-пазар”), дали би довел до възпълването на „Европа” (която сега е само около една четвърт или една пета от Евразия), до политически и икономически автархичната „Евр[о]-азия”. Под въпрос е, защото за да може въобще да се случи едно такова „възпълване”, на изток от Днепър – в Русия – освен „работната ръка и природните ресурси” за „германските технологии и капитал” трябва да бъде налице и… „Европа”. Ако такава обаче и културно-исторически, и политически там по-скоро няма нито преди, нито още повече след 1917 г., препоръчваният „съюз” би се оказал осъществен или като чисто външно „прибавяне” към Европа на един неин източен „суровинен придатък” (а именно Русия), или обаче като „прибавяне” към Русия на един неин „технологичен център”, който тя би експлоатирала и от който би се възползвала наготово. За осъществяването както на единия, така и на другия „алианс”, освен наличното в двете политически системи – „технологиите и капитала” в Европа и „работната сила и ресурсите” в Русия – е необходимо (за първия вариант – в Европа, за втория – в Русия) и още нещо, за което ще напомним след малко и което е от такъв характер, че тутакси преобръща препоръчвания „съюз” в реалност, която трябва да се нарече по съвсем друг (и ужасно неблагообразен) начин.

1.

Нека припомня, че през ХХ век бяха направени точно два (противоположни) опита да се реализира проектът „Евразия” и те удивително точно съвпадаха с двата варианта на политическото му осъществяване, посочени току що. И двата обаче (това следва да се подчертае пред днешните „евразийци от запад”) насмалко не съсипаха Европа.

Единият принадлежи не на някой друг, а на Адолф Хитлер и е иронично, че неговият „проект” за съединяване на „германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси” изтъква почти дословно преимуществата, които виждат в него Ален дьо Беноа и нему подобните. Освен това той има същата крайна стратегическа цел – да направи „Европа” (Хитлер, разбира се, я мисли като „германска”) „сила”, способна да бъде неуязвима от англосаксонските „морски” държави и в перспектива, да се пребори с тях за господство в планетарен мащаб.

В проекта на нацисткия фюрер Русия има ключово значение. Тя се мисли именно като огромен резервоар на ресурси и работна сила за германските „технологии и капитал”.

Известно е, че още в „Моята борба” Хитлер начертава пред „своята” Германия следната грандиозна „програма”. Първият етап от нея е, разбира се, добирането на неговите съмишленици до властта във Ваймарската република и надлежното й „прочистване” от „расовата зараза”, загнездила се в нея в предходните десетилетия. След установяването на един истински „национален социализъм” обаче, Германия, според програмата трябва безкомпромисно да скъса всички ограничения, наложени й от Версайския договор и да възвърне позициите си на господстваща сила в Централна и Западна Европа. За целта на втория етап от „програмата” трябва да бъдат бързо ликвидирани всички (според Хитлер „изкуствени”) политически образувания, с които страните победителки от Антантата са обградили и задушили немския Lebensraum (жизнено пространство). И ето: след като с успех бъде завладян Западът, ще дойде ред на третия, решаващ етап от „въздигането” на Германия –завладяването на Русия (СССР). Този етап е така ключов, именно защото Хитлер – точно както Дьо Беноа и подобните му днес – е убеден, че присъединявайки ресурсите на Русия и нейните огромни територии, Германия ще може да създаде една автархична икономическа и политическа система, способна в бъдеще да издържи на каквато и да било блокада от „англосаксонските сили”.

Ако до този етап от „програмата” Германия (със своите „технологии”) би могла да води само „светкавични войни с отделни противници, като хвърля огромни усилия за кратко време” (т. нар. „блицкриг”), но не би успяла да издържи (и като ресурси и като маса) една дълга война на изтощение, както се е случило през Първата световна война, то след присъединяването на евразийските простори на Русия, Германия ще се превърне, убеден е Хитлер, в могъща континентална империя, способна да води продължителни глобални войни.

Само няколко месеца преди нападението над СССР, разяснявайки плана „Барбароса” на своите генерали, нацисткият фюрер им обещава: „Щом Русия бъде разбита, Германия ще може да погълне ресурсите й и така ще стане неуязвима. Тя ще има тогава сили да воюва с цели континенти”.

Както се вижда, „солта” на цялата експанзионистка философия на Хитлер, неговият – както той е убеден –принос в геополитическото мислене на Германия  от Бисмарк насетне, е именно тук. Защото нацисткият водач смята, че много добре е научил урока, преподаден на страната му през 1914-18 г. А той е: за нея е „жизненоважно да пробие навън от своята централноевропейска база, която винаги може да бъде обкръжена”, жизненоважно е да създаде континентална (евразийска) „империя”, да съедини Европа с Русия в една „Евразия” под германска доминация – и като присвои за своите „технологии и капитал”, казано с днешните думи на Дьо Беноа, ресурсите и работната сила на Русия, да се заяви като „глобален играч”. Ето защо, за тази своя най-последна цел, за четвъртия етап от своята „програма” – последният сблъсък със САЩ и Великобритания за световно господство – Хитлер отрежда във времето момента след завладяването на Русия, след изгражданетона Евразия и в „Моята борба” го оставя като „завет” за поколението подир своята смърт.

Вижда се, че в своята най-дълбока същност „проектът” на Хитлер – неговият „проект Евразия” – също еантиатлантически. Хитлеровата „Европа-сила”, Хитлеровата „Европа”, възпълнена до „единната евразийска геополитическа цялост” (за човек като Хитлер тя се мисли като тъждествена с Германия), е нужна именно, за да се направи „Райха” неуязвим, неможещ да бъде обсаден, окупиран от „атлантическите сили” и в последна перспектива – способен да ги победи и неутрализира. Само че за разлика от днешните „антиатлантически” геостратези, към „сумата” от „европейските (германските) технологии и капитал” и „руските ресурси и работна ръка”, която ще е способна да доведе до желания резултат (надделяването над САЩ и Великобритания), Хитлер е добавял още едно „събираемо”, без което (и в това той е бил и по-реалистичен, и по своему по-откровен) резултатът не би бил възможен. Това допълнително „събираемо” е – преобладаващата военна мощ(в неговия „проект Евразия”, европейската, германската военна мощ, европейското, германското оръжие). Без него, резонно е убеден нацисткият фюрер, Русия никога не би предоставила своите „природни ресурси” и своята „работна сила” на „германските технологии и капитал”. И не би ги предоставила чисто и просто защото – и икономически и политически – не е нещо едно с „Европа” (Германия), не принадлежи към „Европа” (германска, френска или каквато и да било). Тя е отделен свят.

И наистина, на какво основание – доброволно – Русия (която и тогава, както днес разполага с „ресурси и работна ръка”, но не и с „технологии и капитал” и в този смисъл типологично принадлежи на „Азия” в Евро-Азия) ще предостави тези ресурси и работна ръка на технологиите и капитала на Запада, на „Европа” (германска, френска или каквато и да била)? За да стане „Евразия” антиатлантическа сила? Но нали в тази „сила” тогава над „атлантическите държави” ще възобладае именно Европа (Западът, Германия), на които Русия ще се окаже в положението на „суровинен придатък”. Русия няма – не би могла да има интерес оттакова „съединяване”, в което на нея ще й бъде отредена ролята на рудо- и газо-резервоар на Запада, на [черно]работничество на Запада. Ето защо, макар едно възпълване на „Европа” (в мисленето на Хитлер, на Германия) с Русия до цялостна континентална империя, до „евразийска геополитическа цялост”, действително да би направило тази „Евразия” неуязвима за „атлантическите сили”, тя все пак не би могла да се осъществи при посочените условия („технологиите и капиталът” – западни, германски, „ресурсите и работната ръка” – руски) без наличието и на налагаща го преобладаваща военна мощ в ръцете на Запада. „Евразия” въобще не може да се осъществи без оръжие, именно защото, макар и географски да представлява единство, исторически, политически, стопански тя е и винаги е била „Европа” и „Азия”; свят на технологиите и капитала и свят на природните ресурси и работната сила, и събирането на тези два свята в едно може да стане или като (технологична) Европа присъедини към себе си (ресурсна и териториална) Азия, Русия в една „Евр[о]-азия” (типична метрополно-колониална цялост) или обаче обратно, като (ресурсна и териториална) Азия, Русия погълне за себе си (технологична) Европа в една „Евр[о]-азия” (типична източно-империална цялост). И за единия, и за другия вариант на осъществяващата го страна, освен намиращото се в нея, е нужна и преобладаваща военна сила.

Е, през тридесетте и четиридесетте години на двадесети век Хитлер е смятал, че има тази „сила”. Смятал е, че я има поне в онази степен, та след като е победил с „блицкриг” всичките си противници на Запад в Европа, да извърши и последния – на изток, за да „присвои” за „Европа” (за Германия) ресурсите и работната ръка на „Азия” (Русия) и така, изградил една (германска) „Евразия”, да придобие с нея неограничената мощ, способна да реши глобални (трансатлантически) конфликти.

Днес от дистанцията на времето ние знаем, че Хитлер се е излъгал в преценката на военната си сила. Но ние трябва да признаем, че той съвсем не се е лъгал в убеждението си, че за да може въобще Германия („Европа”) да се възползва от „руската работна ръка и природни ресурси”, тя – Германия („Европа”) в добавка към своите „технологии и капитал” трябва да има преобладаваща военна сила, че ако, с други думи казано, Германия („Европа”) не бъде „военен гигант” в сравнение с Русия („Азия”), „Евразия” ни най-малко не би могла да се осъществи. Защото тя и поначало не е нещо друго освен „Европа” и „Азия” и за да се превърнат тези два свята в един, в „сума” от двата, или „Европа” (Германия) трябва да погълне Русия („Азия”), или обаче, обратно (което Хитлер дори абстрактно не е допускал), Русия („Азия”) трябва да погълне „Европа”. И за двете, повтарям, е нужна преобладаваща военна мощ и само ако тя е на страната на „Европа”, Евразия ще се осъществи като „Евр[о]-азия” (в Хитлеровата редакция като Германска евразийска империя, Германски Райх). Ако обаче преобладаваща е военната сила на Русия (на „Азия”), Евразия на всяка цена ще се яви в чертите на една „Евр[о]-азия”, в чертите на една Русия-погълнала-Европа.

И тук идваме до втория „проект Евразия”, до втория опит тя да бъде осъществена през ХХ век.

2.

Той пък принадлежи не на някой друг, а на Й. В. Сталин.

По своята стилистика неговият „проект” не е така „експанзивен” като онзи на нацисткия фюрер и съвсем не предполага за осъществяването си някакви предварителни завоевания: нито у дома – далеч преди Хитлер – Сталин вече държи цялата власт в СССР и далеч преди него го е „прочистил” с цялото си дяволско старание, нито извън страната – територията на съветския сатрап е империя, азиатска империя сама по себе си. Напротив, първият етап от осъществяването на Сталиновия проект „Евразия” трябва да се извърши от самата Европа (от самия Запад).

Още през 1925 г. на пленум на ЦК на ВКП(б) „вождът на световния пролетариат”, разяснявайки поведението на Русия при една бъдеща (неминуема след резултатите от Първата световна война) баталия в Европа, заявява пред „другарите” си следното: „Ако [такава] война започне… ние (т.е. СССР) ще трябва да участваме в нея. Но ние ще участваме последни, така че да можем да хвърлим решаващата тежест на везните; тежестта, която да се окаже решаващият фактор”.

Съвсем ясно е какво има предвид Сталин. За разлика от Хитлер, който предпоставя в плана си един максимално „силен” Запад (в лицето на „възвърналата своята господстваща роля в Централна Европа”, Германия), който да разгроми Русия с „блицкриг” и да погълне ресурсите й, Сталин вижда една максимално отслабена, изтощена след неминуемата „междуимпериалистическа” война Европа, която Русия – намесвайки се „последна” в баталията – ще погълне, оцелостявайки се най-сетне до „Евр[о-]азия”, до Азия, подчинила и (своя) „малък западен полуостров”, до Русия, осъществила „единната евразийска геополитическа цялост”, от която до настоящия исторически момент е заемала само по-голямата й, но по-бедна и зависима (защото разполага само с „природни ресурси и работна ръка”) източна част[1].

Да, Сталин горещо се е надявал, че в хода на започналата в края на тридесетте години европейска война, Русия действително ще остане настрана до най-последния момент. Всъщност, тъкмо затова той с такъв ентусиазъм е приел предложението на Хитлер за един „договор за ненападение”. Този договор за сетен път го е убеждавал, че за Германия неговият неутралитет от изток е страшно необходим, а значи той би могъл да бъде и подобаващо „осребрен” (щом искаш да те оставя необезпокояван в разправията ти с Франция и Великобритания, ще трябва да ми дадеш нещо в замяна: например Полша, цяла Прибалтика, Финландия, а занапред може би и част от Румъния и България).

Макар да знаем колко се е излъгал точно в този пункт от „програмата” си Сталин („проектът” на Хитлер съвсем не е бил война на запад, тя само му се е налагала; „проектът” му, както казахме, е бил война на изток; той е бил проект „Евразия”), ние трябва да признаем обаче, че нападението над СССР съвсем не е суспендирало Сталиновия „проект” принципно. Въпреки първоначалната парализа на съветския сатрап веднага след нацисткото нахлуване, този „епизод” само е усложнил и забавил начертаното от пленума от 1925 г., но не го е зачеркнал. Защото ние знаем, че (не без изключително важната помощ на западните държави – САЩ и Великобритания) Русия в крайна сметка не е позволила на Хитлер да я разгроми и да си присвои ресурсите й. Нацисткият фюрер се е оказал прав, че „нито германската икономика, нито германският народ могат да издържат повече от кратки, ожесточени кампании с огромна мощ и интензивност, но с ограничена продължителност”. И да, германската икономика и „германският народ” са издържали с успех кампаниите в Западна Европа, но именно последната, най-важната – срещу Русия – се е провалила. Превърнала се е във война с неограничена продължителност и в резултат – германската мощ е рухнала; рухнала е и германската икономика и германският народ (германската армия).

Но в същото време – и в това пък е „солта” на експанзионистичната политика на Сталин – в резултат на предхождащите (и „успешни”, „светкавични”) войни на същата тази рухваща сега Германия, в Европа е рухнало и всичко останало: рухнала е Франция – една от опорите на Стария континент, рухнали са практически всички централноевропейски страни, смазани от „възвръщащата” доминацията си над този регион нацистка Германия. И дори Великобритания, устояла с чест в сблъсъка, към момента на отстъплението на Хитлер се намира на предела на своите сили. Излязло е почти точно според „уравнението” на Сталин. Русия наистина не се е включила във войната последна, но към средата-края на 1944 г. е придобила отново всички шансове да има последната дума в баталията на континента.

Безпощадна истина е, че в Европа към началото на 1945 г. няма никаква „сила”, способна – довършвайки съпротивляващата се нацистка Германия – да спре заедно с това и напредващата от изток на запад в територията на континента Русия, която разбира се, гонейки нацистите, съвсем не го „освобождава” от тях, а чисто и просто го присъединява: към един СССР-извън-СССР, към една „Азия”-в-Европа, към една изпълваща се с „Азия” Европа, към една „Евр[о-]азия”. Нека пак си припомним, че в края на 1944 г. Франция тепърва бива върната на политическата карта от дебаркиралите в Нормандия „морски сили”, че в Италия събарянето на режима на Мусолини я е оставило в руини, че Централна Европа е полесражение между настъпващите руснаци и съпротивляващите се нацисти. И най-важното: Великобритания, макар надделяла над Хитлер, е напълно изтощена. „Извън силите на нашата страна е – заявява с горчивина Чърчил към края на 1944 г. – да предотврати рухването на всевъзможни неща в настоящия момент (той има предвид рухването на надеждите за извоюване на независимост на страните, в които, подир изтеглянето на нацистите влизат руснаците). Проектът „Евразия” на Сталин, начертан още през 1925 г., в края на 1944 г. и началото на 1945 г. изглежда пред прага на своето пълно осъществяване, точно така, както в първите седмици след 22 юни 1941 г. изглежда пред прага на осъществяването си „проектът Евразия” на Хитлер. От дистанцията на времето ние знаем, че за щастие нито един от тях не се е реализирал докрай. Знаем в какво се е заблудил при реализацията му нацисткият фюрер. Много е важно, следователно, да си дадем сега сметка, в какво пък се е заблудил сатрапът от Изток.

Всъщност, за разлика от плана „Евразия откъм запад”, където присъединяването със сила на „Азия” (Русия) към „Европа” (Германия) се предпоставя като условие за възобладаването на тази „Евр[о-]азия” над „атлантическите сили”, в плана за „Евразия откъм изток” присъединяването на Европа със сила към „Азия” (Русия) е условието за надмощие над същите тези сили (автархия от САЩ и Великобритания). За да се съберат „европейските технологии и капитал” с руските „ресурси и работна сила” в едни – в руските ръце – тук е нужно (и достатъчно), значи, „Европа” да няма военна сила, да няма, казано просто, достатъчно оръжие. Защото – нека повторя и тук – ако не би била „слаба”, на какво основание – доброволно – Европа (която и тогава, както и днес е свят на „технологиите и капиталите” и в този смисъл е типологически „Европа” в Евразия) би ги предоставила на Русия? За да стане „Евразия” антиатлантическа сила? Но нали в тази „сила” тогава над „атлантизма” ще възобладаеименно Русия, на която Европа ще се окаже в положението на политически и икономически експлоатирана „културна окрайнина”. Условието за осъществяване на проекта „Евразия от изток”, повтарям, е Европа, макар да има „технологии и капитал”, да бъде слаба във военно отношение. Но точно в такова положение е изпаднала тя през 1944-1945 г. Кое тогава не е позволило на Сталин да погълне Европа, да осъществи „Евр[о-]азия”? Кое е спасило Европа?

След като признава, че в онзи момент Великобритания няма сили да предотврати рухването на Европа, Чърчил сам посочва отговора на този въпрос: „Отговорността – казва той – е на Съединените Щати”.

Онова, сиреч, можем да кажем ние днес, в което се е заблудил Сталин, чертаейки още през 1925 г. своя план за „Евразия” е, че Европа е… просто „Европа” – малката западна част на „евразийската геополитическа цялост”, в която, ако преимуществото във въоръжението принадлежи по принцип или в определен момент на Изтока (на Русия), тя би могла да бъде погълната и Русия да стане глобална сила.

Само че „Европа” – и това е трябвало да научи Сталин само няколко месеца след края на войната – не е (просто) Европа. Тя е Евро-Атлантика, Европа-с-Америка и именно това никога няма да позволи тя да бъде превърната в „Евр[о-]азия”. Това не го е позволило в онези години, това няма да го позволи и днес, когато новата Путинова Русия се опитва да се съпротивлява на пълния крах, който претърпя (с четиридесет и пет години закъснение) „евразийският проект” на Сталин. Ето защо наличието, възрастващата сила и неразторжимостта именно на Евро-Атлантика, достигнала своята пределна зрялост през 1945 г., така много вбесява днес цялата кохорта на разбитите след 1989 г. „евразийци” от изток и от запад.

(Краят следва.)

---

[1] Цитираното изявление на Сталин от 1925 г. е важно свидетелство за това, че далеч преди „вероломното нападение” на Хитлер над СССР, далеч преди да се роди дори „програмата” на Хитлер за експанзия в Русия, съветският диктатор вече е планирал завладяването на континента. Окупирането на Централна и Източна Европа през 1944-45 г., следователно, представлява осъществяване на много преди раждането на нацизма замислена „операция”, на която разгромяването на „Хитлеровите пълчища” е придало привидност на неизбежен, „ответен” акт.

ЕВРАЗИЯ (2)

Калин Янакиев 

08.06.2015

Източник: http://kultura.bg/web/евразия-2/

ЕВРОПА С РУСИЯ ИЛИ РУСИЯ БЕЗ ЕВРОПА

Всъщност, „Европа” никога не се е разгръщала историко-политически по-нататък от Буг и Днепър на изток; Евразия никога не е била културно-историческа реалност. Тя е единствено географско наименование за една цялостна, неразделена суша. Ето защо едва ли има предпоставки Европа да стане „сила”, ако – както я съветват такива като Ален дьо Беноа – реши да се интегрира чрез Русия с Азия в „евразийската геополитическа цялост”. Европа – това е факт – винаги е граничила с Русия, а не се е „продължавала” в нея. Но поради това да се твърди, че Европа би се „еманципирала” (от САЩ, на които сега била не повече от „заден двор”) и би станала – тя, Европа – автономна, интегрирайки се с Русия, е исторически неграмотно. Дори ако наистина, съюзена с Русия, тя би се превърнала в „антиатлантическа сила”, Европа би престанала да е „Европа” в рамките на тази „сила” и не друг, а Русия би доминирала в нея.

Нещо повече, един евентуален „антиатлантизъм” на Европа би раздрал нейната историческа тъкан по непоправим начин именно защото Европа, както бе казано, отдавна не е вече „западният полуостров на Евразия”, а органичен елемент от един единен [транс]Атлантически свят. Естественото, поне петвековно нейно развитие (което и я е изградило като Европа-на-Новото-време – като синонимът на мондиалната цивилизация, спрямо която другите „цивилизации” са „цивилизации редом с Цивилизацията”) е на запад, през Атлантика. В този смисъл Америка – Северна в по-определена степен и Южна в по-своеобразна – е Европа-отвъд-Европа,Европа от другата страна на океана, точно така както пък континентална Европа на Новото време е родилната източна територия на Атлантическия свят.

По парадокс, макар и разделени от Атлантическия океан, Европа и Америка (преди всичко Северна) от поне пет века са историческа и геополитическа цялост, докато макар и свързани в една непрекъсната суша, Европа и Азия са разделени от цял историко-културен океан. Европа и Америка са „свят” – един, европейски по културно-политическия си генезис и атлантически по осъществеността си „свят”, Европа и Азия са два „свята”.

1.

На територията на Евразия, Русия както с историята си, така и с историко-политическото си самосъзнание винаги е била организъм граничещ с „Европа”, но непринадлежащ на нея.

Нека си дадем сметка, че до самия край на XV в. Русия е не нещо повече от културна полу-провинция – „федератско” княжество на Византия (самата тя близкоисточна, левантинска, а не тъкмо европейска империя), което живее в противоборни и симбиотични отношения с народите на обособения свят на Предна Азия. Нейното Средновековие е „европейско” (и дори „византийско”) само в частична и ограничена степен, а досегът й със земите на запад, с Европа в собствения смисъл на тази дума – дори с най-североизточните й периферии (Полша, Прибалтика и Скандинавия) е повърхностен, „рубежен”. Чак след възобладаването й над татарите (с които живее почти 3 века) и след „татарското” по своя политически стил „събиране” на земите й около Москва, Русия започва по-осезателно да изгражда отношения със страните от граничната периферия на Европа. Изгражда ги обаче, защото е предизвикана от първия в серията неуспешни опити на Европа да пресече границата на Буг и Днепър, т. е. да осъществи евр[о]азийската геополитическа цялост. Известно е, че започнали натиск за покръстването на литовците (и въобще на прибалтийците), полските и шведските рицари са онези, които първи се решават да навлязат още по-на изток от бреговете на Балтийско море и така се сблъскват с Московското царство. И ето – тъкмо от онзи момент насетне на европейците е съдено да започнат да усвояват един урок, който ще научат постепенно и докрай едва 300 години по-късно и който се състои в това, че всеки опит за разширяване на Европа към Евразия, тъкмо на тази граница търпи крах. Европа („Западът”) буквално „потъва” на изток от Буг и Днепър и единственият резултат от усилието на Европа да стане Евро[-и-]Азия – както се случва още при този първи опит – е консолидирането и укрепването на Русия на прага (или предела) на Европа, в „стената”, на която, според характерната руска историческа метафора, Петър Велики в началото на XVIII в. решава да „пробие прозорец”.

Но значи и започналата едва в началото на този век т. нар. „европеизация” на Русия е нещо страшно закъсняло. В началото на XVIII в., нека припомня, Европа вече се пробужда за своето „Просвещение”, създала е отвъд океан грандиозната популация на един уникален „латино-американизъм” и вече извършва „великия изход” на протестантските прозелити от северозапада към „Обетованата (сякаш тъкмо за тях) земя” на Северна Америка. Същевременно континенталните й земи се намират на прага на своята „индустриална революция”, която през следващите сто години ще направи [западно]европейците несравнимо най-богатите и културно развитите люде в света. И ето: в сравнение с всичко това, извършената изцяло по „дворцов” начин, макар и забележително бърза „европеизация” на Русия в същия период едва ли може да ни даде основание да я наредим сред членовете на „европейското семейство” дори в края на този век. „Европейскостта” на Русия в края на XVIII в., ако бъдем обективни, по-скоро я нарежда в една редица от страни, в които, през този и следващия период, „европеизация отгоре” също е извършена, но които – за разлика от Русия – никой никога не е определял като „европейски”. По какво, нека се запитаме, чисто външната и силова „европеизация” на Петър Велики се различава съществено от онази на Турция, извършена два века и половина по-късно от Кемал Ататюрк (този същински „Петър Велик на Анадола”) или дори от „европеизацията” на Япония от шогуните малко по-рано? Единственото, по което тази европеизираща се по източному Русия се отличава от споменатите току-що (и което я прави да изглежда на европейците по-сродна с тях) е, че тя е извършена в християнска по изповеданието си монархия. Макар че и християнството й, поради ликвидирането на държавността у практически всички народи, принадлежащи към Православието, се възприема дълго време в Европа като екзотичната, руска форма на тази религия.

Така или иначе, от средата-края на 18 век Русия става ако не „европейски”, то поне присъстващ в Европа „фактор”, с който тази последната оттук нататък ще съобразява своя общ живот.

Нека обърнем внимание обаче, колко все пак различен от Европа е този „фактор”. На първо място нейният държавно-обществен строй се различава твърде отчетливо от който и да било европейски през XIX в.

„Царството” на руския цар е несравнимо в абсолютизма си дори с най-„абсолютните” монархии на запад от него и в този смисъл прилича много повече на татарското (типично азиатско) царство от предходния период или на османското (също азиатско) царство от същия. При това то си остава неизменно такова – „абсолютно” и през целия последващ период – до самия му край през 1917 г., през който монархиите на запад от Днепър претърпяват дълбока еволюция от „абсолютни” през „съсловни” до „конституционни”, така че „суверенът”, практически в цяла Европа – вече във втората половина на XIX век – са по същество нейните „нации”, производителните й „народи”, нейните „бюргери” или „буржоа”, на които монарсите са само „олицетворители”. Ако бъдем напълно обективни, следователно, бихме могли изглежда да кажем, че в държавно-правен смисъл Русия чак до 1917 г. така и не успява да встъпи в (европейското) Ново време. А това говори, че то поначало е от друг (и затова неразвиващ се като в Европа) тип.

В добавка към това трябва да се забележи, че абсолютното „царство” на руския цар тъкмо през периода на неговата „европеизация” включва по-голямата част на предно- и средно-азиатските народи, така че, след средата на XIX в., макар да се води царство на християнски и участващ в европейския „концерт на Великите сили” владетел, то е по състава си царство колкото на християни, толкова и на мюсюлмани и на номади-езичници, т. е. именно „евразийско”, а не европейско царство.

„Народът” на този руски цар – неговото „царство” – също няма много общо с народите-нации на европейските владетели. Той действително е „народ” в най-етимологическия смисъл на тази дума – „на-род”, съвкупност от „народилите се” („нараждащи се”) в господарството му люде от най-различни племена, обединени най-вече от това, че всичките са негови поданици. Не е ли този тип „народ” много по-близък (дори в края на XIX и началото на XX в.) до народите на азиатските владетели от най-дълбока древност?

Още по-нататък, ако Европа, още преди Петър Велики да „пробие прозорец” към нея е населена вече от хора, обитаващи градове, развиващи автономна стопанска дейност, то Русия почти до самия край на XIX в. е обитавана от практически робска по юридическото си положение маса от селяни-земеделци, право над живота, честта и смъртта на които имат наследствените „помешчици”. По парадокс, в царството на „европейския” руски цар, на значително по-големи волности от православните му поданици, се радват вътрешноазиатските племена и народи, запазили номадско-търговския си бит.

И ето, в цялата тази палитра „европейското” по своя стил на живот, образованост и манталитет „дворянство” и „разночинство” от двете столици (Петербург и Москва) и няколкото по-големи градове не е нито по-многобройно, нито по-представително за „социологията” на страната отколкото ще бъде военното кемалистко „съсловие” на току що деосманизирана Турция в началото на ХХ в. Колкото и да звучи шокиращо за русофилското ухо, „социологията” на Русия е почти толкова „европейска” (дори в началото на ХХ в.), колкото е тази на другите източни, европеизирани „отгоре” страни, но тях никой не би се одързостил да определи като „европейски” в същия смисъл, в който се определят като такива страните от Запада на Европа. Да, за Европа (и в Европа) Достоевски, Тургенев, Толстой и Чехов са наистина руски писатели, Глинка и Мусоргски са руски композитори, княз Лобанов-Ростовски и граф Николай Игнатиев са руски дипломати, но за Русия те по същество са нейнитеевропейски литератори, европейски композитори, европейски дипломати – онази тънка прослойка на нейнатаевропейска интелигенция и висша администрация, с която тя общува със страните от Запада.

Не бива следователно да се лъжем: възникналият действително в Европа (но нямащ в европейската разумност и европейската политическа култура почва) комунизъм – който затова си остава в Европа утопична мания за нестандартни интелигенти и активисти-социопати – успява да се въплъти във власт и обществено устройство тъкмо в Русия, съвсем не защото в нея са били налице някакви „условия” за реализирането му, каквито в този момент не е имало никъде другаде. Не, комунизмът е станал възможен именно в Русия, точно защото тя, до началото на ХХ в. не е същински европейска страна. Защото Русия, до началото на ХХ в. е не „държава” в европейския смисъл на това понятие, а „господарство”, инсталирано по чисто източен начин над „маси”, така че – овладявайки в момент на историческа катастрофа (както се е случило в края на Първата световна война) неговия „команден пулт”, шайката на руските болшевики е получила уникален шанс да се отдаде на социалното инженерство на марксизма в грандиозни размери, без същевременно да има нуждата да сломява силната съпротива на граждански и обществени структури. Русия, в началото на ХХ в., за разлика от Европа, е обитавана предимно от „маси”, които, сменяйки господаря си, през 1917 г., си остават „маси”.

Русия става комунистическа през 1917 г., защото е неевропейска и остава неевропейска след 1917 г., защото става комунистическа.

2.

Но Русия изглежда не е иманентна част от Европа не само по своята история, но също и по своето дълбинно културно-историческо самосъзнание.

Нека обърнем внимание, че едва ли има друга страна на територията на „Стария свят”, която така съществено и трайно да идентифицира себе си чрез отношението си към нещо друго – към друга страна, или друга културно-политическа цялост. Русия обаче се идентифицира именно чрез позитивното или негативното си отношение към Европа. Тя е (откакто е излязла на голямата историческа сцена) или „Русия на западниците” (нейните „Петровски” цивилизатори през 18 в., „Чаадаевци” в началото на 19 в., ранни „социалисти” в края на 19 в., „либерали” след 1989 г.), или „Русия на почвениците” (нейните старообрядци-антиелинисти още през 16 в., нейните „славянофили” през XIX в., нейните „евразийци” през ХХ в. и днес). А това вече свидетелства, че в дълбинното й културно-политическо самосъзнание Русия и Европа не съставляват „свят”.

Но Русия не е и (просто) отделен „свят”, не е – както твърдят старите и новите евразийци – свят редом с „Европа”, „държава-свят” („государство-мир”), обособен на територията на Евразия от „светът-Европа”. Русия е (за историко-политическото съзнание на своите мислители) страна от същностно дуалистичен универсум. Тя винаги мисли своята идентичност „про-” или” „контра-” другата страна в този дуалистичен универсум. За нея има „Европа”, която е „не-Русия” и Русия, която е „не-Европа”. Всеки от тези два свята е определен негативно в отношението си към другия, а това означава, че в себе си освен просто себе си, той е и отрицанието на другия. Така „Европа” е светът, в който няма Русия, няма го „руското”, в който „руското” е отречено, в който цари противоположното на „руското”. И обратно: „Русия” е свят, в който няма „Европа”, няма (почти нищо) „европейско”, „европейското” е отречено, в който резистира противоположното на „европейското”. Тази взаимна негативна определеност на Русия и Европа в руското самосъзнание и в руската мисъл битува по два начина. Ако – както е за „западниците” от всички сортове – в Русия няма нищо „европейско”, ако Русия е по същността си „не-Европа”, то значи Русия трябва да престане да е Русия, за да… се осъществи, за да се изцели, за да се роди като културно-политически позитив, каквато не е сама по себе си (сама по себе си тя е само мрак на изток от „Европа”). Напротив, щом – както е пък за всички „почвеници” (славянофили, евразийци) в Европа няма нищо „руско”, ако „Европа” е по същността си „не-Русия”, то значи Русия трябва да изличи Европа, за да я… изцели от самата нея, за да я просветли със светлината си и да я осъществи.

И ето в тази си историко-културна дуалистичност, в тази си „изключваща дизюнктивност” (тя въобще не е Европаи Азия, Европа + Азия е „Евр-азия”, както говорят евразийците; тя е „или Европа, или Азия”). Русия е в постоянна вътрешна борба в отношението и за отношението си към Европа. Тя, повтарям, е традиционно и същностно разделена на „западници” и „почвеници” (славянофили, евразийци), като – и това е особено показателно – нито „западничеството”, нито „славянофилството” („евразийството”) са просто противоположни руски проекти – проекти за Русия (че Русия, видите ли, трябва да се ориентира към Запада, да се озападни, да се европеизира, или напротив – че трябва да стои в себе си, да пази самобитността си). Не, те и двата са проекти „анти-”, проекти „срещу” и това е много по-същественото и по-дълбокото в тях. Така, „западничеството”, тъкмо защото предпоставено мисли Русия като „не-Европа”, като (тъмния) полюс в дуалистичния универсум Русия-Европа, е в дълбочината си (и) русо-фобия. Щом си за „западен” път за Русия, ти си срещу Русия[та] на Русия. И обратно: „славянофилството” или „евразийството”, пак понеже предпоставено мисли Русия като „не-Европа”, като (в този случай – светлия) полюс в дуалистичния свят Русия-Европа е в дълбочината си, в съкровения си нерв евро-фобия. Щом си за собствен път за Русия, ти си срещу Запада-на-Русия.

Питам: била ли е някога някоя от големите европейски нации (живели във вековни съперничества и симбиози една с друга) така травматично свързана с друга? Определят ли себе си французите по оста про- или анти-немци; определят ли себе си немците като про- или анти-французи? Определят ли дори големите континентални нации в Европа себе си като про- или анти-британци (островитяни)? Дори Германия в епохата на нейната националистична (нацистка) „треска” е привиждала ситуативни врагове, които в този момент са я уязвили, ощетили, унизили. И е било нужно много голямо усилие от страна на Хитлер, за да конституира нейния „метафизически” враг – „световното еврейство”. Русия обаче изначално има „метафизически враг”: Русия е Русия-и-Европа, Русия-и-Запада и в тази дуалистичност или Русия е врагът на самата себе си (при западниците) или Западът е врагът на Русия. Ето защо нейната (цялостна) Евразия е или Европа без Русия, или Русия без Европа.

ЕВРАЗИЯ

Калин Янакиев

01.06.2015 

ЕВРОПА С РУСИЯ ИЛИ РУСИЯ БЕЗ ЕВРОПА (1)

През миналата седмица наш маргинален електронен вестник, агресивно облъчващ ни с основните топоси на Путиновата пропаганда, публикува превод на интервю с френския фашизоид Ален дьо Беноа (представен като „известен френски философ и политолог). [1]

Ако за въпросния „философ” не присъстваше в „Уикипедия” биографична справка бих могъл да си помисля, че става дума за специално измислен френски псевдоним на някой от руските неоевразийци – дотолкова основните тези в първата част на интервюто се припокриват с „общите места” на евразийството. Както може да се види обаче, има и някои съществени разлики. Те са неизбежни, защото френският фашизоид защитава всъщност едно своеобразно „евразийство от западна гледна точка”, загрижено уж не за Русия, ами за Европа – за нейната „еманципация” от САЩ, за нейната „сила”.

Тъкмо в този антиамерикански „европейски патриотизъм” обаче е базисната лъжа на „евразийството от запад”. То, направо може да се каже, е една Путинова манипулация за европейци и както може да се увери по-интелигентният и по-внимателен читател (направил си труда да следи „размишленията” на многото навъдили се напоследък наши „геополитически експерти”[2]) се е превърнало в същинска мода през последните месеци.

Ето (почти без съкращения) думите на „известния философ и политолог”: „От 1945 г. насам целта на САЩ е да благоприятства Европа-пазар в ущърб на една Европа-сила, която би могла да се превърне в техен съперник. След разпадането на съветската система към това се прибавя и друга жизненоважна цел: да се попречи на Западна Европа да установи партньорство с Русия. Джордж Фридман го припомни след Бжежински: в качеството си на велика морска сила, основният интерес на САЩ е да попречат на обединението на великата сухопътна сила, т.е. евразийската геополитическа цялост.

САЩ контролират всички океани по света, нещо, което нито една друга сила не е правила преди тях („Поддържането на контрола по море и на контрола по въздух е основата на нашата власт”), но те нямат капацитет да окупират Евразия. Така че трябва да разделят, за да владеят.

На първо време, те предизвикаха в Източна Европа цяла серия от „цветни революции”, благодарение на които се опитаха да разширят НАТО чак до границите на Русия. Днес те се опитват да създадат „санитарен кордон”, насочен срещу Москва, разделящ Европа на две от Балтийско до Черно море… От тази гледна точка трябва да се разглежда и проектът за Трансатлантически договор, чиято основна цел е да разводни европейската общност в един широк междуокеански комплекс, без никаква геополитическа основа, да превърне Западна Европа в заден двор на САЩ и да отнеме от европейските нации контрола върху търговския им обмен в полза на мултинационалните компании, контролирани широко от американските финансови елити.

Голямата неизвестна е Германия. Най-голямата фикс идея на американците е съюзът на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси. „Обединени, казва Фридман, Германия и Русия представляват единствената сила, която би могла да ни заплаши, и ние трябва да се уверим, че това няма да се случи”. Засега Германия изглежда отстъпва под диктата на Вашингтон. Но какво ще бъде утре?”[3]

Както се вижда „опорните точки” в цитирания текст са няколко. САЩ – предпоставя първата – са съвсем отделна от Европа и по същество неприятелски настроена към Европа сила – „полюс” в глобалния свят, който (при това още след края на Втората световна война) има за първостепенна цел да държи Европа слаба, та да не се превърнела тя в „техен (на САЩ) съперник”. Точно със същата цел, след разпадането на съветската система, т. е. след 1989 г., САЩ систематически пречат на Западна Европа „да установи партньорство с Русия”, което пък единствено ще е в състояние да я направи „велика сухопътна сила”, да я изпълни (нея, Европа) до „евразийска геополитическа цялост”, която едва – те няма да имат вече капацитета да „окупират”. За да осъществят тази цел, на първо време (т. е. след 1989 г.) САЩ предизвикали в Източна Европа цяла серия „цветни революции”, разширили НАТО до границите с Русия и днес – „инструментализирайки държавния преврат в Киев”, се опитвали да създадат „санитарен кордон” срещу Москва. Нека се забележи, че народните движения за свалянето на последните комунистически правителства в страните от Източния блок (които впрочем се наричаха не „цветни”, а „нежни” революции), Дьо Беноа представя като най-мащабния саботаж да САЩ за …разделянето на Европа, която, така излиза – ни най-малко не е била разделена в десетилетията на съветската й окупация.

След като по този начин САЩ са „аргументирани” като неприятел на Европа, идва ред и на втората – главна – „опорна точка”. Европа – гласи тя – трябва най-сетне да осъзнае своите интереси, да се „откачи” от хегемонизма на Америка и да се съюзи с Русия във великата „евразийска геополитическа цялост”, да осъществи най-сетне алтернативната на евро-атлантизма „евразийска” своя „ентелехия”. Тъкмо този съюз ще направи Европа „полюс” на сила, ще я превърне от „Европа-пазар” в „Европа-сила”, ще я осъществи като Европа (а не като „заден двор на САЩ”). И ето – за да се направи тази визия убедителна, тя се приписва с обратен знак – като „най-големия страх” – на самите американци. „Обединени – казвал Дж. Фридман – Германия и Русия представляват единствената сила, която би могла да ни заплаши, и ние трябва да се уверим, че това няма да се случи”.

Трябва още в началото да кажа, че цялата тази конструкция е абсолютно фалшива и ако не е чисто и просто евтина манипулация с един криворазбран „европейски патриотизъм”, в основата й е импрегнирано чудовищноисторическо аналфабетство (впрочем то не бива да се изключва както у дьо Беноа, така особено у нашенските нови „евразийци от запад”).

Историческо аналфабетство е, защото:

1.

Както няма (и още от края на 19 век няма) Европа отделно от Америка (САЩ) – защото от края на 19 в. Америка (САЩ) заедно с населилата я континентална Европа са всъщност осъществилата се като трансатлантически културно-политически „свят” Европа на Новото време: глобална Европа, Евро-Атлантика,[4] разделянето на която на „САЩ” и „Европа” днес, в началото на 21 в., е абсолютен анахронизъм – така няма, но и никога в историята не е имало Европа съединена (чрез Русия) с Азия. Никога не е имало евразийска гео-политическацялост. И последното е така чисто и просто, защото от западната граница на Европа с Русия – от Буг и Днепър на изток никога, от столетията на ранното Средновековие до най-ново време всъщност не е имало „Европа”. Европа винаги е свършвала на границата на Русия и оттам на изток е започвала Азия. Започвала е, казвам, Азия, а не се е продължавала или е била „във възможност” Европа, която – още от 1945 г. е разделена, за да бъде владяна от „морските сили” на две свои части: Западна и Източна Европа – Русия.

Но ето защо една „обединена Евразия”, мержелееща се в съзнанието на френския „философ и политолог”: Западна Европа, отделила се от „маргинализиращата” я Америка и обединила се с Русия – осъществила „съюза на западните технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси” – вече не би билаЕвропа, „изпълнила се” в източна посока; Европа върху целия евразийски „Хартланд”, а нещо, нямащо никакви исторически основи, никаква историческа традиция. Една „обединена Евразия” на Ален дьо Беноа, казано фигуративно, не би била Евр[о-]азия, макар че би станала – почти сигурно – Евр[о-]азия.

В този смисъл екзотичното „евразийство от запад”, евразийството „в името на Европа”, е a priori или историко-политическа глупост, или замаскирано класическо евразийство – исторически безоснователен опит то да се „продаде” на западната публика като (алтернативен на атлантическия) европейски проект, който ще осъществи не една – както в класическото евразийство – „глобална Русия”, а „глобална Европа-с-Русия”.

Трябва да се признае че, за разлика от френския фашизоид, „евразийците от изток”, собствено евразийците – и старите, и новите като Дугин, са поне откровени. Те винаги са твърдели, че геополитическата мисия, геополитическият идеал на Русия (разположена върху цялата източна и централна част на Евразия – върху т.нар. „Хартланд”, „Сърцевинна земя” на „евразийската геополитическа цялост”) е, разширявайки се на запад,да погълне западната част на тази „геополитическа цялост” – да осъществи сиреч „Евразия” (а не Европа, камо ли пък „Европа-сила”).[5] Тази Евразия до настоящия момент, според евразийците, е незавършена, „окупирана” е на запад от страните и жителите на „малкия й западен полуостров” – т. е. „Европа”. Но това означава, че за същинските евразийци нито Русия на изток от този „малък полуостров” е Европа-върху-територията-на-Евразия, нито Европа, на запад от Русия е еднороден с нея историко-културен свят, на който тя „принадлежи”.[6] Ето защо от евразийците, за разлика от дьо Беноа и подобните му, „Европа” винаги се е мислела не като субект на интеграцията на „великата сухопътна сила”, а само като (геополитическия) „дефект” на Евразия, който тъкмо Русия, като не-европейска, собствено „евразийска” сила, е призвана да отстрани, да ликвидира.

И ние трябва да си дадем сметка, че още от излизането си на световно-историческата сцена през 19 в. политиката на Русия напълно се съгласува с този възглед на евразийците – показва ги т. е. като верни изтълкуватели на нейните най-дълбоки „движещи мотиви”.

2.

Наистина още след края на войните с Наполеон (1815 г.), като се възползва от ултимативните нужди на европейските монархии от нейната подкрепа срещу „Революцията”, Русия изтръгва от тях първо цялата северна част от източно-европейската равнина: Полша плюс източна Скандинавия (Финландия), с което започва да разширява Евразия в западна посока и да изтласква Европа от изток. За това, че става дума тъкмо за разширяване на Евразия и за изтласкване на Европа, свидетелства и това, че само няколко десетилетия по-късно, в процеса на съревнованието си с европейските сили за отвоюването на балканските земи от Османска Турция, руското правителство изобретява идеологията на „панславизма” – идеология тъкмо за откъсване и на юго-източните предели на Европа за „Евразия”.

Поляците, предадени на Александър І, са „славяни” като русите, но „славяни” като тях (при това и едно-конфесионални с тях) са също и поробените от османците сърби и българи. Не е ли „логично” в такъв случай, при съкрушаването на мюсюлманската империя и те да бъдат „прибрани” в руското царство – в това царство на „славяните”, в което на северозапад вече са „прибрани” поляците, към което, след едно удачно разрешаване на спора с „немците” от Австро-Унгария могат да бъдат присъединени и чехите?  В това се състои идеята на панславистите. И за да я осъществят, те започват да внушават, че „славяните” поначало не са тъкмо „европейци”. И не са, защото „Европа” (тази стилизация започва именно от тогава) е по принцип „романо-германска”, тъй че в нея всички „славяни” биха могли да пребивават единствено „поробени”. „Свободни” – „славяни”, а не „европейци” – те могат да станат само ако излязат от „романо-германската” Европа и заедно с освободените от турския иноверен гнет юго-източни свои братя (сърбите и българите) влязат в „славянското” царство на Русия. Не се ли вижда ясно, че намесвайки се в изконната европейска война на Австро-Унгария и Англия с Турция, Русия се стреми да я спечели именно в ущърб на Европа? Стреми се да „превъзпита”европейците-поляци, европейците-чехи, да внуши на (потенциалните) европейци-сърби, европейци-българи и т. н.[7], че те всичките са именно „славяни”, а това в политико-идеологическата конотация на системата означаване-европейци: анти-немци (на запад) и, поради обстоятелствата, анти-гърци (на югоизток). Така Русия има намерение да възсъедини със себе си целия изток на Европа като с алтернатива на „Европа”. Следователно тази политика (останала практически без последици при чехите, активно неприета от поробените поляци, но намерила определена почва при сърбите и българите) е може би най-яркото свидетелство, че Русия действително мисли разширяването си през целия 19 в. като разширяване в Европа на сила, която не е„Европа”; че го мисли – евразийски. Панславизмът не е европейска политика на Русия от запад към изток до възпълването на Европа – някакво „континентално” глобализиране на Европа, алтернативно на „атлантическото” й глобализиране. Той е евразийска политика от изток към запад – пояждане на Европа от Русия – глобализиране на Евразия и „изтласкване” на Европа.

Още по-иначе казано, с цялата си политика през 19 в. Русия действително осъществява Евразия – Евр[о-]азия (с която дълбинно се идентифицира) и минимизира Европа (която интуира като своето „друго”). В това се състои вековният „тренд” на тази „друга част на Европа”, с която, според исторически аналфабети от рода на Ален дьо Беноа, отвъдокеанската Америка (и едва от 1945 г.) не позволява да се съедини нейната „западна част”, та да бъде реализирана великата „евразийска геополитическа цялост”: „Европа-сила”, която не е само „Европа-пазар”.

Нека продължим обаче проследяването на историческите тенденции. Както е известно, след 1917 г. Русия (СССР) за кратко изгубва възможността да воюва за „Евразия” срещу „Европа”. Би било илюзия обаче да решим, че ставайки комунистическа, Русия става и „европейска” или „глобална” в някакъв специфичен, ляв смисъл. Във всеки случай ние виждаме, че щом възможност за възобновяване на натиска на запад започва просветва на хоризонта, амбициите й се възстановяват напълно. Така, сключвайки подлия договор „Молотов-Рибентроп” – срещу услугата да не пречи на Хитлер да завоюва целия Запад, Русия, както е известно, спазарява с Третия Райх както „връщането” на източна Полша, така и „присъединяването” на Прибалтийските държави и повторното окупиране на Финландия – т. е. триумфално се завръща на позициите си от времето на империята.[8] Известно е също, че кротувайки зад този „договор”, Сталин с огромно задоволство съзерцава разгарянето на войната на Запад, правейки си сметката, след като „империалистическите сили” в нея взаимно се изтощят, вече цяла „Европа” да легне обезсилена като плячка пред нозете му. Да, нападението на Хитлер върху СССР на пръв поглед катастрофално апострофира тези сметки, но е факт, че те не са били съвсем празни. Именно след края на Втората световна война, Русия достига историческия максимум в разширяването на „Евразия” и минимизирането на „Европа”. Всъщност, тъкмо в първите години след 1945 г. изконният „евразийски” геополитически тренд на Русия от излизането й на глобалната сцена, т. е. целта й да ликвидира „геополитическия дефект”, който представлява „малкият западен полуостров на Евразия”, и да осъществи тази последната като „цялостна”, се намира най-близко до своето пълно осъществяване. Излиза, че онова, за което днес бълнуват Ален дьо Беноа и фантазьори на глобални „оси” от типа „Берлин-Москва-Пекин”, е било вече – между 1945 и 1949 г. буквално пред прага на своето осъществяване: една обединена „евразийска геополитическа цялост”, която САЩ и Великобритания (най-сетне) „няма да имат капацитета да окупират”.

И ето, именно тук с безпощадна яснота се вижда, че предвид цялото предхождащо историческо развитие (за което Ален дьо Беноа пет пари не дава), първо: въпросната „обединена Евразия”, поне в обхвата на нейната тогавашна осъщественост (от Владивосток до Берлин) вече изобщо престава да е Европа, престава да е „Евр[о-]азия”. Да, тя е „Евразия”, но е Евразия, от която Европа е изтрита, в която Европа е стъпкана и унищожена, която даже не е вече  „Евр[о-]азия”, а направо – „Азия от Владивосток до Берлин”.

Но второ, вижда се, че Европа се спасява от тази окончателна катастрофа именно защото се е оказало (или най-малкото – е станало напълно прозрачно за съзнанията), че тя, Европа, слава Богу, отдавна не е просто „малкият западен полуостров на евразийската геополитическа цялост”, „дефектът” на Евразия, който Русия е призвана да „отстрани”, а много по-скоро е само старата метрополия на създадения в предходните пет века от нея Атлантически свят – че е Европа, имаща (достатъчно далеч от врага) и своя друг, отвъдатлантически бряг; че е Европа, имаща и Америка – Европа-с-Америка. И ето – тъкмо това обстоятелство (което днес за Ален дьо Беноа и подобните му е едва ли не главната пречка за това Европа да бъда „сила”) спасява Европа.

Дори само този не толкова отдалечен от нас исторически опит (неглижирането на който е толкова скандално, че ако някой го върши, той или съзнателно заблуждава, или страда от историческо малоумие) трябва да свидетелства, че в съвременните условия „Европа” е „сила” именно когато и само когато е заедно със САЩ. И напротив, стане ли, изпадне ли в положението да стане само „Европа” (западният полуостров на Евразия) – Европа без САЩ, Европа, отделена от САЩ, тя в най-добрия случай става енергийно зависимият пазар на Евразия (Русия), а в по-лошия – може да изчезне, превръщайки се в обширната западна окрайнина на Русия-Евразия – нейната нова, голяма „Западна Украйна”.

4.

Не успяла, следователно, и след Втората световна война да осъществи вековната си историческа цел – „обединена Евразия” и ликвидирането на Европа в Евразия от естествения й исторически център – от Русия към запад, от Владивосток до Гибралтар – и даже претърпяла поражение в Студената война за тази своя изконна политика – Путинова Русия се опитва да ни убеди днес (ползвайки перото на спекуланти като дьо Беноа), че „обединена Евразия” може да се осъществи и от запад на изток, метафорично казано – този път от Гибралтар до Владивосток. Именно с тази цел се правят внушенията (ясно видими и у дьо Беноа, но прочетими и у не малко „експерти по геополитика” у нас)[9], че ако вместо „под диктата на САЩ” да огражда Русия със „санитарен кордон”, Европа реши да се съюзи с нея („да установи партньорство” с нея), тя – и именно тя, Европа – ще се превърне най-сетне в „сила”, във „великата сухопътна сила, която вече никой не ще има капацитет да окупира”.

Тъкмо за да се прокара тази идея, на европейците трябва да се внушат двете главни неща, които прочетохме у френския „философ и политолог” – първо, че Америка съвсем не е част от един (глобален, глобално-западен)евро-атлантически свят, но е всъщност от доста десетилетия вече отвъдокеанският „господар” на стара Европа, превърнал я, особено след края на комунизма, в „задния си двор”, в нещо маргинално, почти вече „бивше”, продължавайки да съюзничи с която Европа само ще продължи да се раз-съществява и да угасва в „глобалния свят”. И второ: че напротив, Русия е онази друга част на Европа, от която, още от 1945 г. (но след 1989 г. вече съвсем безоснователно) САЩ държат западната й половина отделена, за да не позволят и на двете да станат „сила”; да не позволят т. е. на Европа да се осъществи в естествените за нея размери на „Евр[о-]азия”.

И ето точно във връзка с тези внушения трябва радикално да се поставят два главни въпроса. Доколко Евразия, бидейки несъмнено един единен къс географска суша, е със самото това и един единен исторически свят (една „цивилизация”, казано с понятията на друга политологична традиция)? Доколко т.е. Евразия е „Евразия”, а не все пак „Европа” и „Азия”, тъй че едно „интегриране” на Европа със страните на изток от нея върху единния географски къс суша – с Русия, защото безспорно за нея става дума – вместо до евентуалното изпълване на Европа до максималните й размери, до „Евр[о-]азия”, ще доведе до размиването на Европа в Азия, до поглъщането й от Азия – чрез Русия, защото безспорно за нея става дума тук? И ако „Евразия” не е „Евр[о-]азия”, т.е. потенциално максималният Lebensraum на Европа, а е все пак „Европа” и „Азия”, то къде точно минава границата между двете? Докъде в (географска) Евразия се простира „Европа”, има „Европа” и откъде в нея „Европа” вече няма? Дали тъкмо Русия – както откровено ни казват старите и новите руски евразийци и както ни го показва трайната приемственост в руската политика през 19 и 20 в. – не е този „рубеж”, но в такъв случай доброволното „обединяване” на [западно]европейците с Русия, вместо до разширяването на Европа с Русия няма да доведе напротив, до поглъщането на Европа от Русия – до една, да, неподлежаща повече на „окупиране” от никой отвън „Евразия”, която обаче е „Евр[о-]азия”, а не „Евр[о-]азия”?

И вторият решаващ въпрос: Доколко Америка (САЩ), макар да е безспорно един различен от Европагеографски къс суша, е със самото това и друг, отделен от Европа исторически свят (друга „цивилизация”)? Доколко т.е. Америка е не-Европа, която доминирайки над нея, я държи отделена от „евразийското” й „продължение”, отделя я от Русия, възпрепятствайки с това евразийската й „ентелехия”? Дали пък напротив, макар отделена от Европа с Атлантическия океан, Америка не е тъкмо „Европа”, само че не старата, континентална, заемаща просто „малкия западен полуостров на Евразия” Европа, а глобалната Европа на Новото време, която заедно с метрополията, от която е била заселена, е – вече (и много отдавна) –историческият континент, който трябва да носи това име?

Но ако това е така (а то е така) съвсем не е вярно, че Америка оттатък океана „доминира” над Европа отсам него и й пречи да се „продължи” на изток, в „Евр[о-]азия”.  Напротив, именно глобална Европа – Атлантическиятисторически континент на Новото време респектира и „сдържа” Русия-Евразия и не й позволява да изтласка старата му метрополия от западния бряг на евразийската суша – да превърне (географската) Евразия в историко-културна „Евр[о-]азия”.

Ще продължим да „уплътняваме” с аргументи несъмнените отговори и на двата тези въпроса.

---

[1] Ален дьо Беноа, род. 1943 г., започва политическа дейност като член на „Федерацията на студентите-националисти” във Франция. Макар всъщност да е автор на редица книги и статии, основните теми в писанията му са две: анти-американизмът и (нека се забележи) анти-християнството. През 1981 г. пише фамозния труд „Как може да си езичник”, в който „доказва”, че автентичният дух на Европа е езичеството. Християнството дълбоко е увредило този дух, ето защо съвременната цивилизация трябва да се върне към корените си в нордическата, келтската и римската култури. Но основният враг на човешкото днес са САЩ и тяхната политика на глобализъм и „всечовешкост”. През 1982 г. Дьо Беноа открито заявява: „По-добре да нося шлема на войник от Червената армия, отколкото да живея, хранейки се с хамбургери в Бруклин”.

[2] Вж. напр. подробната критика, която направих неотдавна на много сходни с тези на Дьо Беноа внушения у нашенския „геополитик” Димитър Йончев, в текста ми „Русия, Украйна и светът” по Оруел, http://kultura.bg, 30.03.2015 г.

[3] http://glasove.com/kultura/51829-sasht-vladeqt-vsichki-okeani-v-sveta-no-nqmat-kapacitet-da-okupirat-evraziq

[4] По-подробно обосноваване на това в текстовете ми: „Евроатлантизмът. Основният исторически „сюжет” на Новото време” (І и ІІ част) в http://kultura.bg, 21.04.2014 г. и 28.04.2014 г.

[5] Твърдения в този дух, базирани върху специфична интерпретация на класиците на геополитиката Хаусхофер и Макиндер, могат да се прочетат у съвременния идеолог на евразийството Ал. Дугин в книгата му „Геополитика”, Москва, 2011 г.

[6] Това в прав текст, но без офанзивния патос на съвременните му следовници утвърждава още основателят на класическото евразийство кн. Н. С. Трубецкой, който напр. в статията си „Наследството на Чингис хан” пише: „Тази земя (т. е. Русия, б. м.) се отличава от Европа и от Азия и представлява отделен континент, отделна част от света, която за разлика от Европа и Азия, би могла да се нарече Евразия”.

[7] Историкът от края на 19 в. Феликс Бамберг (вж. „Източният въпрос”, София, 2003 г.) свидетелства, че руски емисари, в периода след Кримската война, са се опитвали да внушат, включително на албанците в Османската империя, че са славяни.

[8] Разбира се, известен е печалният за Сталинова Русия изход от Финландската война, но е почти неизвестен у нас опитът на СССР по тайните клаузи на договора „Молотов-Рибентроп” да принуди България да предаде Черноморското си крайбрежие на руснаците. Всъщност, истинският мотив на т. нар. „Соболева акция” на БКП, за която много се говореше в комунистическите ни учебници по Нова история, е именно този.

[9] Вж. пак тезите на Димитър Йончев, цитиран в моя текст от 30.03.2015 г., напр.: „В геополитиката има виждане, че ако се оформи оста Берлин-Москва-Пекин… то тя би станала център на бъдещия свят и САЩ няма да могат да бъдат едноличен лидер в него.

__________________

Източник: http://kultura.bg/web/евразия/