ЕВРАЗИЯ (4)

Калин Янакиев, 
22.06.2015, 


Заключителни бележки

1.
Нека повторя още веднъж: „Проектът Евразия” на Сталин (за който казахме, че е замислен още в 1925 г. и следователно е проект за завоюване на Запада) предпоставя като свое условие изтощена и слаба Европа; Европа, която, въпреки че има „технологии и капитал” (икономически и научно-технически е по-развита), не би могла да устои на Русия, която притежава само „ресурси и работна ръка”. И не би могла, защото „технологиите и капитала” без военна мощ в даден момент могат да станат жертва дори на разполагаща само с ресурси държава, щом последната в същия момент има и повече оръжия. В нашия случай „сумата” от двете ще породи Евразия като „Евр[о-]азия”, като Русия-Евразия – огледална противоположност на евразийската империя на Хитлер.
И ето: тъкмо такава изглежда Европа в края на Втората световна война, така че „проектът” на Сталин е щял да се изпълни, ако не се бе оказало, че Европа не е [просто] Европа, а Евро-Атлантика, Европа-с-Америка, Европа, имаща база и оттатък териториите на обезкървилата я баталия.
Откъдето следва, че Америка не само е спасила през 1945-49 г. Европа от „Евразия”, но Америка и впоследствие (та до днес) е онази противотежест, онова необходимо „събираемо”, което в „сумата” на „европейските технологии и капитал с руските ресурси” прави първите независими от вторите, държи гинезависими от вторите.
От 1945 г. нататък следователно ние знаем, че Европа може да остава „Европа”, да не потъва в „Евр[о-]азия”, само ако е заедно с Америка, само ако е атлантическа, ако е със САЩ. Напротив, ако Европа отново реши да стане антиатлантическа, както лукаво я съветват съвременните „евразийци от запад”, тя не би могла да остане дори „Европа” редом с „Азия” – няма да могат да продължат да съществуват „Европа” и „Азия”, но почти автоматично ще възникне „Евразия”, която ще бъде „Евр[о-]азия” – т. е. постройката на Сталин.
2.
В цитираното интервю обаче Ален дьо Беноа заявява: „От 1945 г. насам целта на САЩ е да благоприятстват Европа-пазар в ущърб на една Европа-сила, която би могла да се превърне в техен съперник” (курс. мой).
Доколкото лъжи, подобни на тази започнаха в последно време да се тиражират с почти втръсваща упоритост и наглост, важно е в тези заключителни бележки да се опитаме да произнесем отново истинските имена на случилото се след Втората световна война, на случващото се в Европа и днес. А те са следните.
В 1945 г. (та чак до 1949 г., когато се създава НАТО) „целта на САЩ” – онова, което те най-много искат, е: като приключат бързо с Германия в Европа и неутрализират Япония на изток – да си идат у дома.[1] Много постепенно – през този четиригодишен период и именно предизвикани от наглостта на Сталин да наложи силово, без да се съобразява с никакви правила комунистическия режим (да разширява „Евр[о-]азия”) все по на запад, САЩ достигат до съзнанието, че са длъжни да спасят Европа. В известен смисъл те наистина отбраняват и себе си от заплахата на тази Евразия, която, разпростирайки се от Владивосток до Гибралтар, може да се изправи като „глобален играч” срещу цялата евро-атлантическа цивилизация, като застраши съществуването й.[2] Никакво „съперничество” между САЩ и Европа, обаче след 1945 г. (та чак до 1989 г.) няма и не би могло да има. Съперничеството е между консолидираща се Евро-Атлантика и СССР с неговия, завещан му от Сталин, „евразийски проект”.
Американците въобще преустановяват своята дотогавашна „автархична” политика и я преобразуват в трансатлантическа – евро-атлантическа, не за да „завладяват” („доминират” и т. н.) Европа, а за да спрат поглъщането на последната, а с това и на цялата цивилизация, от комунистическа Русия в „Евр[о-]азия”. Както до Втората световна война (когато при това Европа е силна) американците не я нареждат сред своите „съперници”, така и след нея те са били склонни да останат автархична сила отвъд океана. Идването им в Европа не е било с цел да я поставят в подчинение и да не позволят тя да им стане „съперник” (какъв съперник би могла да е Европа след страшната война на територията й), а с цел да я опазят от руското поглъщане. Не е вярно следователно, че на американците е необходима (от 1945 г., та чак до 1989 г.) една „слаба” Европа, която да държат в подчинение (такава е била нужна тъкмо на Сталин). На тях им е необходима обединена и силнаЕвро-Атлантика, която да удържи на пределите си Русия-Евразия.
3.
Ако целта на САЩ (при това още от 1945 г.) е била да благоприятстват една „Европа-пазар в ущърб на Европа-сила”, то те са имали, повтарям, тази слаба Европа още в изходната точка на тяхното съжителство в края на Втората световна война. Защо тогава, нека запитаме днешните путинистки говорители, след 1945 г., та чак до момента, в който запазената от руския (евразийски) валяк Западна Европа се изправя на краката си, САЩ непрекъснато я усилват? Ален дьо Беноа е елементарен лъжец, смятайки, че вече никой не помни „плана Маршал”, въоръжаването на съюзниците от новосъздадения атлантически военен съюз и т. н. Не, целта на американците е точно да усилят останалото от Европа, за да не позволят поглъщането му от Русия – от тази „Евразия-сила”. Защото последната, а не Европа е техният „съперник”.
4.
Много е важно всичко това да се повтаря срещу днешните нагли путинистки митове (руски и неруски). Важно е да се повтаря също, че след 1945 г. САЩ не „разделят” Европа (както твърди дьо Беноа и цялата кохорта европредатели), ами спират – уви с доста голямо закъснение – нейното завладяване (поробване) от Сталин. Поставената под тяхна (да, тяхна) протекция, Западна Европа не става „американската”, „окупираната” от САЩ Европа, за разлика от руската, комунистическата Централна и Източна Европа. Поставената под американска протекция Европа си остава въобще Европа – останалото от Европа, спасеното от Европа, докато централната и източната й част оттогава, та чак до 1989 г. са само неосъществилата се докрай (слава Богу) Сталинова „Евр[о-]азия”.
5.
Ето защо след 1989 г. „империалистите от САЩ” не поглъщат и „Централна и Източна Европа” в своята „атлантическа империя”, а – освобождават Европа като цяло, съкрушават – както отбелязах в края на предишния текст – с цели 45 години закъснение Сталиновия „проект Евразия”. Може да се каже, че ако „проектът Евразия откъм запад” (този на Хитлер), бива съкрушен и опразнен още през 1945 г., „проектът Евразия откъм изток”, проектът на Сталин обаче, е съкрушен едва през 1989 г. – т. е. цели 36 години след смъртта на „архитекта” си.
В този смисъл, до тази решаваща година в света съвсем не е било налице някакво „разделение на Европа”, но всъщност – една нейна (частична) погълнатост, унищоженост, поробеност – най-мащабната и най-продължителната в хилядолетната й история. В света до 1989 г. не е бил в сила някакъв си (при това, както започнаха да го величаят, „здравословен”) „двуполюсен модел”, а само един с неимоверно усилие удържàн (и удържан цели 45 години) опит на Съветска Русия да наложи своя модел на глобализъм – своята „Евразия откъм изток”, която – и тук евразийците от всички бои са прави – би направила „евразийската геополитическа цялост” несъкрушима на своята и имаща изгледи да надделее на планетарната територия сила.
6.
Защото е безспорно (за всеки незаразен от Путиновите митологеми), че Съветска Русия съвсем не целеше да „уравновеси” (за своя сигурност и за благото на света) едно „глобално господство на Запада”, запазвайки Централна и Източна Европа за себе си. Нейната цел – повтарям, експлицитно заявена от Сталин още в 1925 г. – бе да завоюва Европа, да осъществи Евразия – Русия без Европа; да направи същото от своята позиция, което е възнамерявал да направи и Хитлер.
Ето защо още веднъж: след Втората световна война СССР и САЩ не „разделиха” Европа, но САЩ спряхаСССР да погълне Европа.
Имал ли е, нека попитаме днешните нагли реабилитатори на Сталин, съветският тиранин каквото и да било намерение да се спре на някакъв предел в Европа? Наистина отначало той е бил принуден да приема ултиматумите на Чърчил да не разпростира „сферите си на влияние” отвъд определени страни. Но ние знаем, че той никога не е спазвал или възнамерявал да спазва тези „договорености”. Гражданската война в Гърция (след обещанието да не се намесва там), натискът му дори в Италия и Франция ясно свидетелстват за това. Ето защо не Европа бе „разделена” от западните съюзници в анти-Хитлеровата коалиция след 1945 г., а след 1945 г. от тях бе спряна „Евразия”. И там и само там, където тя беше спряна (най-вече именно от САЩ), Европа оцеля. В останалите й територии тя постепенно загиваше, като слава Богу не загина докрай (наистина, един толкова дълговековен културно-исторически свят не може да изчезне напълно само за няколко десетилетия).
7.
Пак казвам: изключително нагла лъжа на съвременните „евразийци” (и от Изток, и от Запад) е тяхното твърдение, че САЩ са възнамерявали да наложат „световно господство” още от 1945 г. и от „гнета” на това „световно господство” (което при това щяло да унищожи – то да унищожи Европа) СССР, „двуполюсният модел” и т. под. са запазили света чак до 1989 г. (от когато пък се е заел да го пази от „монополярността” Владимир Путин).[3] Повтарям, неоспоримо известно е, че американците са възнамерявали „да се върнат у дома си” само две години след капитулацията на нацистка Германия и именно дяволската решимост на Сталин да доведе до край начертания си още в 1925 г. „проект Евразия” ги е довел дотам – в лицето на президента Хари Труман (този истински спасител на Европа) – да се откажат от това свое намерение и да осъзнаят най-сетне извършилото се през изминалите 5 века, а именно: че Америка не е „не-Европа”, а органична част от един единен „Запад”. Тя е довела и европейците – в лицето на Аденауер, Де Гаспери, Дьо Гол – до това да осъзнаят, че Европа отдавна не е затворен на западния полуостров на Евразия „избран” свят, да осъзнаят пагубността на всеки европейски егоцентричен антиатлантизъм, да признаят, че плодотворният път на Европа до този момент е бил на запад, а не на изток и истинската Европа отдавна е вече – Евро-Америка.
Не „световно господство”, а сдържане в световен мащаб, една обединила се с Америка Европа, осъществява след осъзнаването на смъртната опасност, надвиснала над нея от втория (и много повече имащ изгледи за успех) „проект Евразия” – този на Сталин и СССР.
8.
Може следователно да се каже, че „двуполюсният модел”, установил се в Европа и света след 1945 г., не е никакъв модел за „сдържане” на апетитите за световно господство „на САЩ”, но именно едно възпиране (и възпряност за цели 45 години) на плана на Русия за поглъщане на Европа в „Евразия”. В този смисъл той действително и не е никакъв „модел”. Той е – само – онази „война на изтощение”, която, след Хитлер, получава и архитектът на втория опит за осъществяване на Евразия (като „Евр[о-]азия”), Й. Сталин. И ето: тази „война на изтощение” желаещият да погълне „слабата” Европа съветски сатрап, получава от „прибавилата се” към атакуваната Европа, Америка, от из-цел-елия най-сетне (след като е бил създаден в предходните 5 века) от европейския културно-строителски и християнски дух, Евро-Атлантически свят.
Никакъв двуполюсен „модел”, избавящ света от „глобално господство”, не е в сила от 1945  до 1989 г. В сила е една война на изтощение (една „Студена война”), която западните съюзници срещу Хитлер, станали след това евро-атлантически съюзници срещу Сталин, водят с обявилата от 1944 г. война на Европа, Евразия-Русия.
И доколкото това е именно така, (нима някога в десетилетията след Втората световна война Съветска Русия се отказа да настъпва към „неовладяната” Европа, а сетне, като срещна желязната стена на НАТО там, да хвърля тризъбеца на войната във всички посоки на света: на юг или на изток) този двуполюсен „модел” въобще не можеше да се задържи вечно. Войната на изтощение с първоначалния агресор (Сталин, СССР), която води с него осъзналата се след 1945 г. Евро-Атлантика, можеше да бъде единствено или загубена (и Русия да „довърши” поглъщането на Европа в Евразия), или спечелена (от Евро-Атлантика, от Америка, обединила се с Европа за възпрепятстването на „Евразия”). И ето в 1989 г. тя най-сетне беше спечелена. Беше спечелена обаче, повтарям, не войната на САЩ за „световно господство”, а войната срещу „Евразия”, войната за отвоюването на Европа от Съветска Русия, която – в хода на нейното над четиридесетилетно водене – се превърна във война за отвоюването на целия Евро-Атлантически свят.
9.
Няма нищо чудно, че на загубилата тази война Русия днешната ситуация изглежда като настъпило „световно господство” на атлантизма. Напрягайки вбесено всички сили да довърши спрения от САЩ свой евразийски план, Русия именно след 1945 г. започна с превишаваща капацитета й скорост да трупа въоръжение. Не разбира се, за да „се предпази от агресията и ядрения шантаж на Америка”, а именно за да запази позициите си на военно преобладание в Европа. Тъкмо САЩ обаче никога не позволиха тя да надмине потенциала на обединена Евро-Атлантика (да направи възможен, фигуративно казано, „блицкриг” на Русия на запад.
И ето: когато СССР рухна икономически, Евро-Атлантика не „завладя”, както казват днес путинистите, Централна и Източна Европа, а опразни Европа от Евразия, върна Русия на изток от Днепър, вдъхновявайки дори там, зад този руски „рубеж”, у народите й желание за приобщаване към света на победителите.
„Атлантическите сили” (САЩ) съвсем не „разделиха” Европа на „натовска (американска)” до Балтийско и Черно море и на „руска” на изток от тези морета. Те просто изгониха „Евразия” от Европа и върнаха Русия на мястото й, от което тя след 1944 г. бе излязла, за да погълне Европа. Разделението на Европа на „атлантически” („слугуващи на САЩ”) и собствено европейски държави (Германия или, в по-предишен период – Франция), за което много говорят путинистите днес, бе обаче отишло в историята много по-преди 1989 г. То бе прекратено всъщност още 1945 г., когато, заплашена от пълно поробване от Русия, континентална Европа най-сетне преустанови своята пагубна завист към Великобритания (породила в предходните векове една Европа-отвън-Европа); когато и последната – „рецидивно” континентална сила в Европа – Германия, като се отказа от своя „антиатлантизъм”, влезе в евро-атлантическия пакт за военна защита[4].
Ето защо, повтарям го за сетен път, съкрушавайки съветската империя в Европа, в Европа победиха не САЩ, а отдавна осъществената Евро-Атлантика. Не „атлантическите” страни (САЩ, Великобритания) „завладяха” собствено европейските от Централна и Източна Европа и ги „противопоставиха” на Русия, както се привижда на всички реактивни „евразийци” (от изток и от запад), а Евро-Атлантика, осъзнала своето единство след Втората световна война, възвърна цялото си достояние в Европа – застана като из-цел-яла Европа-с-Америка, като трансатлантическа геополитическа цялост срещу съкрушената „Евразия”. И за този резултат руснаците трябва да се сърдят най-много на себе си. Защото не някой друг, а те – тръгнали да поглъщат отслабената до предел Европа от изток на запад, я накараха да преоткрие своето родство с Америка и да се опре най-сетне на това свое толкова дълго пренебрегвано или завиждано „произведение” – да се осъзнае като имаща много по-голяма от просто континенталната си мощ Евро-Атлантика.
И когато именно тази консолидирана от тях Евро-Атлантика съкруши руснаците, тези, последните, се завайкаха, че „САЩ дошли и след 1989 г. разделили Европа”.
Не – след 1989 г. не „Европа” бе разделена на „натовска” и „руска”, ами „Евразия” бе изтласкана от Европа. И ако и след тази дата Русия продължава да мисли себе си като държава, на която „са взели” нещо оттатък границите й (нейните бивши сателити), а не като страна, върната в пределите й, то, да – след 1989 г. Европа бе разделена от… Евразия.
10.
Поради това изключително нахално от страна на Путинова Русия днес е обвинението й, че САЩ, видите ли, „въпреки своите обещания” довели НАТО до самите й граници (срв. и Ален дьо Беноа: „те [т. е. САЩ] предизвикаха в Източна Европа цяла серия от „цветни революции”, благодарение на които са опитаха да разширят НАТО чак до границите на Русия”).
Що за нахалство са наистина подобни твърдения? Та те само свидетелстват, че в нечии глави Русия продължава да се мисли като (уникална) държава, можеща да има права и извън своите граници. Да изисква например на определени територии извън нея да няма такива и такива икономически и военни съюзи. Но на какво основание? Че тези територии (държави) са били окупирани от нея десетилетия? Днес обаче те не са такива и да поставя условия те да не бъдат в един или друг съюз, да се сърди, че са в него, без тя да е давала съгласието си, означава Русия да продължава да мисли себе си като държава, имаща суверенитет в чуждитеритории, извън себе си – като държава-империя, като – „Евразия”.
11.
С цел да направят малко по-малко фрапантно това свое нахалство, Путиновите говорители (и дьо Беноа в това число) представят претенциите си като загриженост от това, че, видите ли, така САЩ поставяли под своя зависимост централно- и източно-европейските държави. Това обаче е абсурд. Влизайки в НАТО – и именно до границите с Русия (докъдето всъщност се простират границите на европейските държави) – всички тези страни влязоха в защитния съюз на напълно освободилия се от Русия евро-атлантически свят – в своя, сиреч, защитен съюз, „прибраха се”, най-сетне от „Евразия” в Евро-Атлантика, на която и по принцип принадлежат. Защо, нека пак попитаме, те, бидейки европейски (а значи и принадлежащи към отдавна наличния евро-атлантически свят), трябва да остават извън съюза на евро-атлантическите държави? За да запазва Русия и след 1989 г. някакви „сфери на влияние” извън себе си? За да продължи и след провала на Сталиновия „проект” да бъде най-малкото in potentia „Евразия” – Русия-извън-Русия?
Щом там и там в Европа са САЩ – разсъждават путинистите – значи, на други пък места в нея трябва да бъде Русия (за да се избегнела „монополярността”). Но в Европа съвсем не са САЩ – в Европа си е „Европа”, а това отдавна означава Евро-Атлантика – Европа на мястото си, а то е: от Америка на Запад, до границите на Русия на изток. Да се „оставят” някои страни от тази Европа извън евро-атлантическия съюз, означава да се даде на Русия да бъде (пак) извън мястото си, да бъде (пак) „Евразия”, а част от Европа да не е в „Европа”, а в тази „Евразия”. … Всъщност, ако се замислим, тъкмо това и би било „разделяне на Европа”.
И слава Богу, че никой нито отсам, нито отвъд Атлантика не се съобразява и няма намерение да се съобразява с подобни вопли на путинистите.

[1] Вж. казаното у Пол Джонсън в „Съвременността. Светът от 20-те до 90-те”, София (изд. на СУ), 1993: „През цялата 1944 г., макар нахлуването в Европа (на англо-американските сили през Нормандия – б. м.) да започва успешно, безпокойството на Чърчил нараства… Върховният главнокомандващ, ген. Айзенхауер, отказва да приеме очевидното положение, че степента, до която неговите войски навлязат в Европа, ще определи на практика следвоенната карта:  „не ми се иска да рискувам живота на американци за чисто политически цели” – настоява той… Американските генерали искат да запазят максимална степен на сътрудничество със съветските въоръжени сили, така че в най-ранния възможен момент да могат да прехвърлят войски на Изток, за да довършат Япония (както се надяват, със сериозна съветска подкрепа) и после всички да си отидат в къщи. Както го вижда Чърчил, това би оставило Британия с дванадесет дивизии (около 820 хил. войници срещу 13 хил. съветски танка, 16 хил. фронтови самолети и 525 дивизии с над 5 млн. души общо”, стр. 352. И още: „Когато през януари 1945 г. на конференцията в Ялта, президентът Рузвелт предлага подписването на „Декларация за освободена Европа”, Сталин с охота приема да я подпише, защото е чул най-важното, което го интересува: Рузвелт заявява, че всички американски войски ще бъдат изведени от Европа две години след подписването на капитулацията на Германия”, стр. 353.
[2] Всъщност това осъзнава едва новият президент на САЩ, Хари Труман. На конференцията на външните министри на страните-победителки в Москва през декември 1945 г., след демонстративното налагане на комунистически режими в страните, в които през изтеклата година са навлезли съветски войски, държавният секретар на Труман заявява: „Русия се опитва по един елегантен начин да направи това, което Хитлер се опитваше да направи със сила, за да господства над по-малките страни”. Две години и половина по-късно – на 12 март 1948 г., САЩ обявяват „докрината Труман”, в която се декларира, че „политиката на Съединените щати трябва да бъде да подкрепя свободните народи, които се съпротивляват на опитите за подчинение от въоръжени малцинства или външен натиск” – вж. Пол Джонсън, „Съвременността”, стр. 355-356.
[3] В най-последно време говорителите на същия този Вл. Путин създадоха дори следния, надминаващ всяко въображение мит. Според него едва ли не „фашизмът”, от който Русия (СССР) е „освобождавала” Европа след Втората световна война, е бил „спасен” от САЩ в нейните западни („натовски”) предели, където анти-фашистка Русия е била спряна. И ето, след дългото противоборство между анти-фашистка, руска Европа и – ако не „фашистка”, то поне анти-„антифашистка” американска Западна Европа, подкрепяна от САЩ, тази последната е успяла да надделее, предизвиквайки „революциите” в Изтока, и така е дала „рестарт” на фашизма, плътно доближавайки го до границите на Русия, поставена днес едва ли не пред прага на нова „отечествена война”, отново (почти) „нападната” – напр. на територията на Украйна.
[4] Ето защо всички надежди на „евразийците” (от Изток и от Запад) да противопоставят отново „континентални” на „атлантически” държави в Европа са жалки и обречени. Нека се обърне внимание колко бързо се стопи ентусиазмът на такива като Ален дьо Беноа от „соловите” акции на г-жа Меркел по урегулирането на украинската криза. Всички приказки за „съюз на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси”, всички фантазии за някаква „ос” между Берлин и Москва (та дори и Пекин), бяха предизвикани тъкмо от подозрението, че Германия започва да се противопоставя на САЩ, а значи да разрушава евро-атлантическото единство. Днес разочарованите в надеждите си путинисти ругаят по-силно от всякога г-жа Меркел. А неотдавна, в личен разговор, дфн Момчил Методиев ми припомни, че през 60-те години на ХХ в. точно така, както довчера Германия, Франция на Дьо Гол бе лелеяна от съветските политици като силното „слабо звено” в евроатлантическия алианс, което би могло да го разбие. Лично антиамерикански настроеният френски президент не оправда обаче надеждите им точно така, както днес не ги оправда германският канцлер.

Няма коментари:

Публикуване на коментар